№ 3881
гр. София, 13.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Анелия Ст. Янева
БЕТИНА Б. БОШНАКОВА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100510860 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена по електронна поща на
09.8.2022 г. и постъпила в съда на 10.8.2022 г., на ищеца П. Л. Х. срещу
решение № 20049751/22.07.2022 г. постановено по гражданско дело №
1512/2020 г. на Софийски районен съд, 57 състав, в частта с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу Поделение за пътнически превози – гр.
София при „БДЖ-Пътнически превози” ЕООД иск по чл. 215 КТ за сумата
над 460,25 евро до 759,50 евро и за сумата над 4,90 щатски долара до 42,41
щатски долара, представляващи остатък от неизплатената част от
командировъчните пари за осъществени международни командировки за
периода 01.02.2007 г. – 05.11.2008 г., като жалбоподателят е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 62,03 лева –
разноски по делото.
Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в нарушение
на материалния закон – разпоредбата на чл. 21 НСКСЧ била неприложима в
1
случая, отнасяла за всички други служебни командировки, но не и за
кондукторите, които били персонал на самото превозно средство и
изпълнявали своите служебни задължения в самия влак, а не извън него.
Съдът следвало да приложи единствено разпоредбата на чл. 31 ал. 1 НСКСЧ,
тъй като тя била специална разпоредба и касаела именно персонала на
различните транспортни средства, а не просто командировани лица. Двете
разпоредби не се прилагали едновременно, поради което и съдът следвало да
приеме, че са възникнали задължения в размерите, определени във вариант №
1 на ССчЕ. Нормата на чл. 21 от Наредбата фиксирала не само случаи, при
които командированото лице се намира на територията на съседна на
Република България страна, но и периода, за който се извършва
командировката. СРС не бил отчел обстоятелството, че извършените
командировки по посочените релации следвало да се възприемат в тяхната
цялост, а именно продължителността на всяка една от тях била три дни, а не
едно денонощие. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени
решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения иск. Претендира разноски.
Ответникът по въззивната жалба счита акт на СРС за правилен в
обжалваната част, а жалбата – за неоснователна. Моли въззивния съд да
остави без уважение жалбата на ищеца и да потвърди решението на
първоинстанционния в обжалваната част. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по
правилното приложение на императивния материален закон, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
2
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав
споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с
доводите в жалбата следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ при командироване работникът
или служителят има право да получи освен брутното си трудово
възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в
размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова
делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в
чужбина – НСКСЧ /обн., ДВ, бр.50 от 11.06.2004 г., в сила от 01.07.2004 г./.
Издадените на основание чл. 215 КТ наредби на МС могат да определят само
минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно
работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги
фиксира под предвидения в наредбата размер /така решение № 753 от
29.03.2011 г. на ВКС по гр. дело № 1283/2010 г., IV г. о., ГК/.
Дадената регламентация цели да създаде задължение на работодателя
да компенсира допълнителните разноски на работника/служителя, свързани с
изпълнението на работата в друго населено място /в случая и извън пределите
на РБ/. Като се държи сметка именно за целта на въведената регламентация
на задължението за плащане на тези допълнителни суми, следва да се
отговори за спорния по делото въпрос – дали във всички случаи ищецът
трябва да получи пълния размер на дневните пари или само част от тях в
случаите, в които престоява по-малко от едно денонощие на територията на
съседна на Република България държава но повече от 4 часа.
Според чл. 15, ал. 1 изр. 1 от Наредбата за покриване разходите на
командированите лица в чужбина се изплащат дневни и квартирни пари в
размери и валути съгласно приложение № 2. Съгласно чл. 18, ал. 1 НСКСЧ
/редакция към ДВ, бр. 50 от 11.06.2004 г./ с дневните пари се осигуряват
средства за храна, вътрешен градски транспорт и други разходи, а съгласно
ал. 3 - относителният дял на отделните компоненти в размера на дневните
пари за целите на определянето на намалените размери дневни пари при
поемане на част от разходите от приемащата държава или организация е,
3
както следва: 1. за хранене, включително: а) обяд - 35 на сто; б) вечеря - 35 на
сто; 2. други разходи - 30 на сто. По аргумент от така предвиденото
разпределение на сумите за дневни пари следва, че законодателят определя 35
на сто от тях за едно хранене /обяд или вечеря/.
Според чл. 21 НСКСЧ на лицата, които в изпълнение на служебни
задължения престояват по-малко от едно денонощие на територията на
съседна на Република България държава, се полагат дневни пари в размер 35
на сто от дневните пари за съответната държава, ако престоят на лицата е
повече от 4 часа. Следователно при престой над 4 часа, но по-малко то едно
денонощие се предвиждат дневни пари за едно хранене /35 на сто/.
Естеството на трудовите функции на ищеца го определя като част от
персонала на сухопътно транспортно средство по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на
НСКСЧ, поради което за дължимите командировъчни пари несъмнено се
прилага чл. 31, ал. 1, която препраща към Приложение №3, т.е., 80 % от
дневните пари. Нормата на чл. 21 НСКСЧ е обща, а раздел ІV от Наредбата
съдържа и специални правила за командировъчните пари на персонала на
сухопътни, въздухоплавателни и водни транспортни средства. Съгласно чл.
34 от наредбата, за персонала по раздел ІV не се прилага ограничението по
чл. 11, ал. 1 – относно общата продължителност на командировките на едно
командировано лице за една календарна година. Следователно при
определянето на командировъчните пари на персонала на сухоземните
транспортни средства с крайна дата в съседна на Република България
държава следва да намери приложение и разпоредбата на чл. 21 от Наредбата.
Приложението на общата норма не е изключено изрично, както е процедирано
по отношение на чл. 11, ал. 1 от Наредбата, нито е в противоречие със
спецификата на дейността на персонала по раздел ІV от Наредбата. Нормата
на чл. 21 от Наредбата касае хипотези, които не са уредени в раздел ІV,
поради което и именно като обща следва да намери приложение и при
определяне на командировъчните пари на персонала на сухоземните
транспортни средства /така решение № 46 от 18.03.2016 год. на ВКС по
гр.дело № 3364/2015 год., ІІІ г. о., ГК/. Няма и логика за тези служители /по
раздел ІV/ да е изключено приложението на чл. 21, доколкото при престой,
по-кратък от едно денонощие, разходите по изпълнение на трудовите
функции са по-малки от разходите за по-продължителен престой.
4
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд -
потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени своевременно поисканите
разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 100 лева
за юрисконсутско възнаграждение.
При този изход на спора, жалбоподателят няма право на разноски. По
аргумент от чл. 78, ал. 6 ГПК разноските за въззивно обжалване на решението
следва да останат за сметка на съда.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20049751/22.07.2022 г. постановено по
гражданско дело № 1512/2020 г. на Софийски районен съд, 57 състав в
обжалваната част.
ОСЪЖДА П. Л. Х., ЕГН **********, да заплати на Поделение за
пътнически превози - София при „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД, ЕИК
******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 100,00 лева, представляваща
разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5