М О Т И В И

към ПРИСЪДА № 27 от 10.04.2019 година

по НЧХД № 654/2018 година на Районен съд – Свиленград

 

С Разпореждане № 245 от дата 17.01.2019 година на Съдия от Районен съд – Свиленград, са предадени на Съд:

В.В.В., родена на *** ***, българка, българска гражданка, живуща ***№ 6, с висше образование, разведена, ЕГН **********, неосъждана, за това, че на 15.05.2018 година в град Свиленград, област Хасково, причинила на В.П.В. с ЕГН ********** ***, разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, изразяващо се в причиняване на кръвонасядания по лявата мишница - две овални кръвонасядания, едно под друго, с диаметър на по-голямото 2 см по вътрешната повърхност на лявата мишница и група линейни кръвонасядания, не по-малко от 5 на броя, с дължина на най-голямото 28 см и другото кръвонасядане под описаната група с дъговидна форма и размер 1 см по външната повърхност на лявата мишница и рамото - престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, за което НК предвижда наказание „Лишаване от свобода” до две години или „Пробация” и

В.С.С., роден на *** ***, българин, български гражданин, живущ ***№ 6, с висше образование, неженен, ЕГН **********, неосъждан, за това че на 15.05.2018 година в град Свиленград, област Хасково, причинил на В.П.В. с ЕГН ********** ***, разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, изразяващо се в причиняване на кръвонасядане на долния клепач и оток на клепача - престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, за което НК предвижда наказание „Лишаване от свобода” до две години или „Пробация”.

С Определение на Съдия–докладчика, постановено в открито съдебно заседание на 18.02.2019 година, на основание чл. 84 и сл. от НПК са приети за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД, предявени от В.П.В. с ЕГН ********** ***, срещу В.В.В. с ЕГН ********** ***№ 6, за сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието и срещу В.С.С. с ЕГН ********** ***№ 6, за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието.

В съдебно заседание, редовно призована, респ.уведомена, частният тъжител и граждански ищец В.П.В. и процесуалният й представител – адвокат В.О., поддържат Тъжбата против В.В. и В.С.. Изразяват становище обвиненията да са безспорно доказани от обективна и субективна страна, при изцяло потвърдена фактическата обстановка от събраните доказателства в хода на процеса, както и установени съставомерните – обективни и субективни признаци на вменените престъпления с правна квалификация чл. 130, ал. 2 от НК, така също и тяхното извършване и авторството им в лицето на двамата подсъдимите. Сочи се, че следва да бъдат оправдана по първоначално повдигнатите обвинения по чл. 130, ал. 1 от НК. Пледират поради това, за признаването на двамата подсъдими за виновни и осъждането им за престъпления с правна квалификация чл. 130, ал. 2 от НК, като на всеки от тях бъде наложено предвиденото в чл. 78а от НК административно наказание „Глоба”. С конкретно предложение относно размера на следващото се административно наказание, не се ангажират. Пледират и да бъдат уважи предявените граждански искове в пълните им размери, ведно със законната лихва, както и да бъдат присъдени направените разноски по делото.

В съдебно заседание подсъдимите В.В. и В.С. и упълномощения им защитник – адвокат Г.Г., пледират за оправдаване на подсъдимите, тъй като не били извършили твърдяните деяния и тъй като били невинни. Навеждат се доводи за прилагане разпоредбата на неизбежната отбрана. Пледират да бъдат отхвърлени предявените граждански искове за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер съответно на 300 лв. и на 1 000 лв., ведно със законната лихва. Претендират се разноски по делото.

Подсъдимите В. и С. заявяват, че са получили препис от Тъжбата, ведно с приложението към нея, в установения срок преди първото по делото съдебно заседание и че разбират обвиненията. В съдебно заседание пред настоящия състав на Съда В.В. и В.С. не се признават за виновни. Дават обяснения, чрез които изразяват позицията си да отричат извършването на деянията, за които са предадени на Съд. В последната си дума излагат твърдения за невиновност, като искат Съдът да ги признае за невиновни.

Съдът, след като прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установена следната фактическа обстановка:

В.В.В. е родена на *** ***, с ЕГН **********. Българска гражданка е от български произход.  Живее в град София, ж.к.„Яворов” № 66, вход „А”, етаж 2, ап.№ 6. С висше образование е. Разведена е. Не е осъждана. Работи в спедиторска фирма в град София при месечно възнаграждение около 1 000 лв. Не притежава недвижими имоти и МПС-та. Дължи месечна издръжка в размер на 150 лв. на детето В. до завършването й на училище.

В.С.С. е роден на *** ***, с ЕГН **********. Български гражданин е от български произход. Живее в град София, ж.к.„Яворов” № 66, вход „А”, етаж 2, ап.№ 6. С висше образование е. Не е женен. Не е осъждан. Работи в ДАНС – София при месечно възнаграждение в размер на около 1 000 лв. Не притежава недвижими имоти и има 2 броя МПС-та. С. има едно ненавършило пълнолетие дете - Александра, на което дължи месечна издръжка в размер на 150 лв.

Видно от Характеристичните справки, изготвени от ПИ Георги Кондев (служител при РУ – Свиленград), става ясно, че В.В. и В.С. не са предизвиквали конфликти и скандали с живущите в квартала техни съседи; в добри отношения са с тях; тихи, скромни и трудолюбиви хора са; няма данни да злоупотребяват системно с алкохол или други силно упойващи вещества; не се издирват от органите на полицията и нямат криминална и съдебна регистрации.

За изясняване на делото от фактическа и правна страна бе допусната и изслушана Съдебномедицинска експертиза, като от представеното заключение става ясно, че след запознаване с материалите и с медицинската документация (Съдебномедицинско удостоверение № 200 от 16.05.2018 година), приложени в кориците на делото, вещото лице е стигнало до извода, че В.П.В. е получила кръвонасядания по лявата мишница - две овални кръвонасядания, едно под друго, с диаметър на по-голямото 2 см по вътрешната повърхност на лявата мишница и група линейни кръвонасядания, не по-малко от 5 на броя, с дължина на най-голямото 28 см и другото кръвонасядане под описаната група с дъговидна форма и размер 1 см по външната повърхност на лявата мишница и рамото и кръвонасядане на долния клепач и оток на клепача; описаните увреждания са причинени от действие на тъп предмет и могат да се получат при инцидент по начина, времето и обстоятелствата, описани в Тъжбата; кръвонасядането на долния клепач на дясното око, придружен и с оток представлява т.нар. мигриращ хематом и се дължи на ударс с тъп предмет, вероятно с ръка, в областта на очницата; овалните кръвонасядания в областта на лявата мишница са в резултат от написк с пръсти и представляват отпечатък от възглавничките на пръстите, с които е стасната ръката; линейните отвесни кръвонасядания по лявата мишница могат да се получат от натиск и триене с нокти при опит за захват на ръката; причинено е страдание без разстройство на здравето и срокът за възстановяване е 15 дни. В съдебно заседание вещото лице Х.Д.Е. поддържа заключението си като допълва, че процесните увреждания са причинени от действие на тъп предмет, което представлява словесна конструкция със следното съдържание: удар с или върху твърд тъп предмет, т.е. двете възможности са налични (твърдият предмет да удари или да се удари в твърд предмет), т.е. възможно е частният тъжител В.В. да се нарани и сама и оформените 5 процесни ленти по протежение на ръката от рамото надолу могат да се получат при опит да се държи човек за ръката, след което се изплъзне ръката надолу.

Заключението на вещото лице бе прието без възражения от страните.

Подсъдимите В.В. и В.С. живеят от няколко месеца в град София. Съжителстват на семейни начала от няколко месеца. Подсъдимият В. е майка на частния тъжител и граждански ищец В.П.В.. Родителите на В.П. – подсъдимият В.В. и свидетелят П.В. са разведени видно от приложеното по делото влязло в сила на 02.05.2018 година Решение № 86 от 02.05.2018 година, постановено по гр.д.№ 841/ 2017 година на Районен съд – Свиленград. От брака си родителите на В.П. имат още едно дете – Валентин Петров В., роден на *** година, по отношение на което родителските права са предоставени на майката – подсъдимия В.В. и е определен режим за осъществяване на лични отношения с бащата – свидетеля В.. Отношенията между тях са изключително влошени – налично е дело по Закона за защита от домашно насилие, както и множество депозирани Жалби в РУ – Свиленград и съответстващи Протоколи за предупреждение. Свидетелят Т.Х. Костадинов е приятел (гадже) на частния тъжител и граждански ище В.П.. Братът на свидетеля М.К. е женен за сестрата (В.) на подсъдимия В.В..

По делото са налични две групи показания относно обективната истина относно станалото – предмет на настоящото наказателно производство. В първата група влизат показанията на свидетелите Т.Х. Костадинов и П.В.В., а във втората – тези на М.А.К. и Светлана Ангелова Панайотова.

На 15.05.2018 година подсъдимите В. и С., заедно с детето Валентин са в София. След проведени множество телефонни разговори подсъдимият В. и свидетелят В. се разбират, че след връщането в Свиленград бащата ще вземе детето Валентин, за да го види. Но поради късното им връщане в Свиленград майката уведомява бащата, че няма да може да вземе детето, но че В. може да иде да види брат си Валентин, като В.В. уведомява че там няма да бъде С.. Тъй като времето напредва В. уведомява С., че може вече да се прибера у дома, тъй като дъщеря й В. няма да се среща тази вечер с брат си Валентин, а ще го види през утрешния ден. Късно вечерта след 22.00 часа В.П. отива да види брат си Валинтин в дома, който обитава майка й в град Свиленград, област Хасково и заедно с приятели си – свидетеля Костадинов. Качват се на етажа пред апартамента, който обитава и чукат на вратата. Вратата се отваря от майката – подсъдимия В..     

От тук насетне са налице коренно противоположни показания, дадени от първата и от втората, посочени по-горе, групи от свидетели.

Според първата група свидетели, след като майката отваря вратата идва детето Валентин, който повежда сестра си В.П. и приятеля й – свидетеля Костадинов в кухнята, където е подсъдимия С., който готви. В. сяда на един стол и започва да разговаря с брат си. Тогава С. насочва към нея телефон. В. се опитва да вземе телефона от ръката на С.. След което С. й нанася удар в дясното око. В.П. и Т. Костаднов заявяват на С., че няма право да я удря. Тогава В. започва да крещи, да вика. Детето Валентин плачейки започва да говори на сестра си В. и тя посяга да го вземе, но майката не го дава. Майката хваща силно за ръката В., ощипва я, натиска я и я одрасква, след което я гони от дома си. Напущайки дома на майка си, В. бута една малка декоративна масичка. В коридора на излизане майката хваща силно В. за брадата и я разтръсква. Слизайки пред блока свидетелят Костадинов звъни на единен европейски номер (ЕЕН) 112 като съобщава за случилото се. Костадинов се обажда и на бащата на В. – свидетеля В.. След пристигането на полицейските служители отиват в РУ – Свиленград, където Костадинов забелязва, че окото на В. се зачервява. В. е разстроена, раздърпана, плаче, цялата е в сълзи, окото й е подуто. На другата сутрин окото на В. е надуто, с оток и с лилав отенък. В резултат на случилото се В. не излиза цяла седмица, не иска да се среща с приятели, не посещава училище около седмица, притеснена е, ползва слънчеви очила и грим с цел да прикрие синината по лицето си, боли я главата и пие хапчета за главоболие.

Според втората група свидетели след като влиза в дома на майка си, В. изпада с истерия предвид намерението на майка й заедно с детето Валентин да отидат да живеят в град София, започва да се кара с майка си и В.С., да праска по стените, да бута предмети. Подсъдимите В. и С. се опитват да успокоят В.В., но не успяват. Поради неадекватното поведение на В., В.С. прави аудиозапис на случващото се с мобилния си телефон. Идентично е поведението на В. и в коридора на блока. При разговор на свидетеля Панайотова с детето Валентин по повод на случилото се, то й заявява: „Никой не е удрял кака!”. Свидетилите са категорични, че никой от двамата подсъдими не е причинявал физически увреждания на В.В.. 

В идентичен смисъл с показанията на втората група свидетели са и обясненията на двамата подсъдими, които са категорични, че никой от тях не е причинявал физически увреждания на В.В..

По делото е приобщено гр.д.№ 363/2018 година по описа на Районен  съд – Свиленград, ведно с в.гр.д.№ 837/2018 година по описа на Окръжен съд – Хасково, касаещо домашно насилие, което искане не е уважено. В кориците на посоченото гр.д. се намират 2 броя оптични дискове. В хода на съдебното производство са изслушани записите от двата СД-носителя – единият, касаещ постъпилия сигнал на ЕЕН 112, подаден от свидетеля Костадинов и другият, касаещ аудиозапис на случилото се в процесната вечер, направен от подсъдимия С., като съдържанието им е възпроизведено в съдебния протокол от дата 25.03.2019 година.

При така установената фактическа обстановка, Съдът достигна до следните правни изводи:

По правната квалификация на деянията:

 С оглед наличните по делото писмени документи, както и заключението на вещото лице д-р Е. Съдът приема, че на частния тъжител са причинени леки телесни повреди по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК, а не по чл. 130, ал. 1 от НК, тъй като нанесените леки телесни повреди са причинили страдание без разстройство на здравето, т.е. не са налице увреждания на целостта на тъканите (рани), изискващи някаква медицинска, хирургична или друга обработка или такива увреждания, които в една или друга степен нарушават присъща, обичайна функция (двигателна, сетивна или друга), свързана с организма на човека. Не е налице нарушение на целостта на кожата, а има само нарушаване на най-горния епидермален слой на кожата, охлузни наранявания, хематоми, кръвонасядания. Т.е. установените, понесени от частния тъжител увреждания - кръвонасядания по лявата мишница - две овални кръвонасядания, едно под друго, с диаметър на по-голямото 2 см по вътрешната повърхност на лявата мишница и група линейни кръвонасядания, не по-малко от 5 на броя, с дължина на най-голямото 28 см и другото кръвонасядане под описаната група с дъговидна форма и размер 1 см по външната повърхност на лявата мишница и рамото и кръвонасядане на долния клепач и оток на клепача, представляват причинено страдание и са съставомерни по чл. 130, ал. 2 от НК, а не по ал. 1 от същия, тъй като не надхвърлят страдания и не се изразяват в разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК.

По деянията:

Обект на тези престъпления са обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на човешкото здраве и физическата цялост на личността.

Анализирайки доказателствената маса, Съдът намира, че фактическите обвинения, очертани в Тъжбата, не се установяват по изисквания от процесуалния закон несъмнен начин, по следните съображения:

Съобразявайки разпоредбата на чл. 301 от НПК, Съдът намира, че в хода на производството не бяха събрани доказателства, че подсъдимите В.В. и В.С. са нанесли на частния тъжител В.П.В. процесните леки телесни повреди. По наказателни дела от частен характер в тежест на частния тъжител е да докаже обвинението, повдигнато в Тъжбата. В конкретния случай - тези, повдигнати в Тъжбата на В.П.В. останаха  неподкрепени от доказателствения материал. Не се събраха доказателства, които категорично, по безсъмнен начин да сочат, че инкриминираните деяния са извършени от подсъдимите.

С правна преценка за достоверност, Съдът изцяло кредитира писмените доказателства, приложени в кориците на делото, приобщени по реда на чл. 283 от НПК, които не се оспориха по своето съдържание и/или истинността им от която и да е от страните в процеса, както и не се констатираха от Съда и техни недостатъци от външна, формална страна на документите, поради което те се кредитираха за достоверни. Същите се цениха изцяло по съдържанието си спрямо възпроизведените в тях факти.

Представеното Съдебномедицинско удостоверение е официален документ по смисъла на чл. 93, т. 5 от Допълнителната разпоредба на НК и удостоверява определени обстоятелства, констатирани от оторизирано медицинско лице в кръга на службата му при извършен личен преглед на частния тъжител, в този смисъл същият е редовен и годен такъв, валидно удостоверяващ ги. Данните, отразени в този документ установяват механизма на причиняване на увреждането и самото увреждане. Съдебният лекар (д-р Е.), е установил, че получените увреждания отговарят да са получени по начин, описван от частния тъжител. Медицинското удостоверение материализира уврежданията, но не доказва авторството. 

Съдът кредитира назначената в хода на съдебното производство експертиза, тъй като е изготвена от вещото лице след извършване на преглед на документите, приложени в кориците на делото. Експертизата е изготвена от експерт – специалист в областа на съдебната медицина, включен в Списъка на специалистите, утвърдени за вещи лица съгласно Закона за съдебната власт за 2019 година, поради което няма основание за каквото и да е съмнение относно неговата квалификация на специалист, а и такива не бяха наведени от страните. С тези съображения, Съдът приема експертизата за извършена от вещо лице – специалист с необходимата квалификация и знания, липсват индиции за предубеденост, а от формална страна изготвеното писмено заключение обективира необходимите данни, ползвани за оценката и фактически констатации, поради което се явява обосновано и аргументирано, с оглед което не възникват каквито и да е съмнения за неговата правилност. Заключението на вещото лице Съдът намира за обосновано и правилно и ползва същото при формирането на фактическите и правните си изводи.

Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство. Независимо от липсата на изрично посочване на аудионосителите като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че аудиозаписът може да бъде използван за целите на доказването в наказателния процес. В конкретния случай Съдът приема като годно доказателство аудиозаписа, направен с мобилен телефон от страна на подсъдимия С. и в последствие прехвърлен на оптичен диск и предаден доброволно по Досъдебно производство (ДП) № 339/2018 година по описа на РУ – Свиленград, тъй като частният тъжител В.В. е знаела, че телефонът записва, тъй като е извършен по случаен начин и тъй като материалите по това ДП са приети като доказателства по делото чрез приемането и приобжаването на гр.д.№ 363/2018 година. Съдържанието на този аудиозапис е огласено на страните в съдебно заседание по реда на НПК чрез огледа му. Т.е. аудиозаписът в хода на съдебното следствие е станал обект на надлежен оглед по правилата на НПК, който е обективиран в Протокола от съдебното заседание. Съобразно практиката на ВКС и съдилищата в страната, Съдът има задължение съобразно разпоредбата на чл. 284 от НПК да предяви събраните в хода на производството веществени доказателства. Това процесуално действие изисква всички приобщени към делото предмети по смисъла на чл. 109 от НПК и веществени доказателствени средства по смисъла на чл. 125 от НПК да бъдат показани на страните, които след визуалното запознаване с тях да могат да изразят становище по приемането им. В тази връзка, както вече бе посочено, Съдът намира, че няма процесуална пречка аудиозапис от мобилен телефон, направен по време на даден инцидент да се третира като веществено доказателство по смисъла на чл. 109 от НПК. Същият има качеството на предмет, върху който има следи от престъплението, прехвърлен на оптичен диск, поради което може аудиозаписа да се ползва като годно доказателство. Този запис е едно доста сериозно доказателствено средство и доста безпристрастно. В Peшeниe № 103 oт 08.06.2017 година пo н.д.№ 406/2017 година, ІІІ н.o., дoĸлaдчиĸ Съдия Heвeнa Гpoзeвa, е посочено, че в cвoи Рeшeния BKC e имaл пoвoд дa oтбeлeжи, чe тoзи вид дoĸaзaтeлcтвa – зaпиcи oт тexничecĸи cpeдcтвa, ca „нaй-ĸopeĸтният и бeзпpиcтpacтeн нocитeл нa  дoĸaзaтeлcтвeнa инфopмaция, зaщoтo зaпaмeтявaт и възпpoизвeждaт peaлнocттa, бeз дa ca пoвлияни oт cyбeĸтивни eмoции и нaглacи” (Pешение № 368/11 г. пo н.д.№ 1778/11 г. нa ІІ н.о. нa BKC) и имeннo пopaди тoвa, знaчeниeтo им зa ycтaнoвявaнe нa oбeĸтивнaтa иcтинa нe cлeдвa дa бъдe oмaлoвaжaвaнo oт Съдa. В тази връзка следва да се посочи, че правото по чл. 8 ЕКПЧ, респ. чл. 32, ал. 2 от Конституцията, не е абсолютно и може да търпи ограничения. Видеозаписи или звукозаписи, направени от частни лица несъмнено могат да представляват нарушение на чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ и чл. 32, ал. 2 от Конституцията, но това не означава, че трябва да се игнорират ако отразяват факти и обстоятелства от значение за разкриване на престъпление, респ. оневиняване на подсъдимия, тъй като в такъв случай на правото на личен живот се противопоставя обществения интерес от разследване и разкриване на престъпления и наказване на техния извършител, респ. оневиняването му и следва да се търси баланса между двата конкуриращи се интереса. В практиката си ВКС е приел, че видеозапис, направен с предварително поставена на обществено място камера може да бъде доказателство в наказателния процес (т.нар. „случаен” запис). Новите видео- и звуко-записващи технологии, инкорпорирани в мобилните телефони, правят вмешателството в личния живот много по-възможно и по-всеобхватно и същевременно са много по-достъпни за гражданите. Разликата между видеозаписите от охранителна камера, поставена на публично място и тези, направени от частно лице, е само в това, че в първия случай няма намеса на физическо лице, докато във втория случай той се извършва от физическо лице. Следователно и в тези случаи също би следвало да е налице т.нар. „случаен” запис и доколкото той съдържа информация, относима към основния факт на доказване в производството, тя може и трябва да бъде ценена. Различна би била ситуацията, когато едно частно лице преднамерено тайно записва или подслушва друго лице за да го уличи в извършване на престъпление, т.е. нарочно създава таен запис, явно заобикалящ правилата на НПК и правото на заподозрения да не се самоуличава в престъпление. Съгласно константната практика на ЕСПЧ използването като доказателство в съдебен процес на информацията, получена в нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ, трябва да се решава с оглед на всички обстоятелствата по делото, и по-специално на въпроса за зачитането на правото на защита на лицата, както и качеството и значението за делото на въпросните доказателства (Schenk с/у Швейцария, Khan с/у Обединеното кралство и Gдfgen v. Germany [GC], § 165). В практиката на ЕСПЧ има няколко дела, касаещи тайно наблюдение от недържавни органи: Kцpke с/у Германия, Vukota-Bojic v. Switzerland, Peck v. the UK, Lуpez Ribalda and Others v. Spain, в които ЕСПЧ е намерил, че използването в съдебния процес на видеозаписи, направени от частни лица в нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ, не противоречи на изискванията за справедлив процес, гарантирани от член 6, § 1 от Конвенцията. Следователно принципното решение за допустимостта да бъдат ползвани като валидно доказателство видео- и звуко-записите, създадени от частни лица извън реда за прилагане на СРС, следва да се търси не само на основата на естеството на нарушение на правото на личен живот, но и на обстоятелствата, при които те са събрани, и дали тези обстоятелства поставят под съмнение тяхната надеждност или истинност. В конкретния случай не се установиха обстоятелства, които да поставят под съмнение надеждността или истинността на процесния аудиозапис. От аудиозаписа се установява, че действащите лица са разпознаваеми, тъй като Съдът има лични впечатления от съдебно заседание. 

В посочения смисъл е и Решение № 390 от 02.10.2009 година по дело № 393/2009 на ВКС, НК, II н.о., докладчик Съдията Р.Ненков, където е застъпено принципното становище, че случайно създадените видеозаписи, които съдържат информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване, могат да се ползват като веществени доказателства  (в този смисъл са и Решение № 602 от 20.02.2012 година на ВКС, ІІІ н.о., Решение № 269 от 2013 година на ВКС, ІІ н.о., Решение № 456 от 14.11.2012 година на ВКС, І н.о.). Настоящият Съдебен състав напълно споделя този правен извод. Към този вид доказателствени средства няма специални изисквания на НПК, защото не са направени от държавен орган в резултат на специализирана държавна дейност по разузнаване, а имат случаен характер. Поради тази причина и ограничението на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на Република България не е приложимо.

Ето защо Съдът изгради своите изводи и на базата на посочения аудиозапис. От съдържанието на посочения аудиозапис става ясно, че на случващото се пред процесната вечер не е бил очевидец свидетеля Костадинов, тъй като в записа се чуват гласовете само на двамата подсъдими, на частния тъжител и на детето Валентин, което потвърждава възприетото от Съда, че Т. Костадинов не е бил пряк свидетел на случилото се процесната вечер, а преразказва неща, които са му казани от приятелката му В.В. – частен тъжител в настоящото производство и правен субект, върху които лежи тежестта да докаже обстоятелствата, изложени в Тъжбата. Именно за това при разговора си с диспечера от ЕЕН 112 Костадинов преразказва, а не разказва от първо лице, единствено число като очевидец на случилото се. Никъде в огледа на записа чрез изслушането му, не се чува В.В. да казва нещо на приятеля си – свидетеля Кодстадинов, да се обръща към него, който както тя твърди в Тъжбата си е с нея за морална подкрепа и опора. На следващо място от този запис се пътвърждава изложеното от страна на подсъдимите и т.нар. втора група от свидетели, че В.В. процесната вечер се е държала невъзпитано, грубо и в противоречие с всякакви норма на етично човешко поведение. В процесния запис, на който е записан част от проведения „разговор” (ако може така да се нарече случилото се) нито веднъж В.В. не споменава, че някой от подсъдимите й е нанесъл телесни увреждания, че е скъсал дрехата й, че е съборил ръчния й часовник, което е нелогично. Напротив – по време на този „разговор”, В.В. се опитва да проворкира с поведението и с думите си двамата подсъдими, за да извършат нещо неправомерно, но явно усилията й са останала напразни.     

По силата на чл. 17 от Закона за Националната система за спешни повиквания с ЕЕН 112, данните от Регистъра на националния спешен телефон 112 са веществени доказателствени средства. В случая от съдържащите се в представения компактдиск от МВР, Дирекция „Национална система 112 МВР”, „Районен център 112 – Кърджали” един аудиозапис във формата на звуков файл и един файл със заснето изображение на Регистрационния картон, става ясно, че свидетелят Костадинов се е обадил на спешния телефон, за да съобщи за извършени спрямо приятелката му В. престъпления.

 Съдът в настоящия си състав намира, че следва да се кредитират с доверие показанията на втората от посочените по-горе групи от свидетели, тъй като с оглед изключително влошените отношения между всички участващи в делото лица логически правдиво и житейски издържано звучи втората посочена версия на случилото се, където В.П. е посетила дома на подсъдимите и раздразнена от факта, че майка й може да замине да живее в София заедно с брат й Валентин, към който е явно много привързана, започва да крещи и да се кара с подсъдимите, които като възрастни и улегнали хора се опитват да я успокоят без да упражняват върху нея физическо насилие и след като излиза в коридора на блока и продължава да се държи неадекватно се опитват да я вкарат в жилището, за да не става разправията достояние на съседите им.

Както вече бе посочено, Съдът прецени, че в  случая доказателствената тежест следва да бъде носена от частния тъжител. Съдът не кредитира показанията на свидетелите Т. Костадинов и П.В., тъй като те са в противоречие с другите събрани по делото докателства, които се кредитират. Не е логично и не е житейски издържано късно вечерта, след 22.30 часа, свидетелят Костадинов да влиза в чужд дом, в дом, където не е поканен и където не познава обитателите му, поради което Съдът приема че е останал отвън на площадката пред апартамента (, в който смисъл са и кредитираните от Съда доказателства) и дори входната врата на апартамента да е била отворена той не е можел да вижда и да чува какво става вътре – изложеното според Съда поставя под съществено съмнение пълнотата на възприятията му, тяхната обективност и задълбоченост. В подкрепа на изложеното и е фактът, че в аудиозаписа, направен от С., които е с времетраене повече от 6 минути, нито веднъж не се чува гласа на свидетеля Костадинов, което навежда на факта, че явно не е бил в дома на подсъдимите. Ако се приеме, че свидетелят Костадинов е влезнал в дома на подсъдимите, то нелогично е поведението му да не се намеси когато С. удря приятелката му В. – виждайки какво става той се ограничава само да каже: „Кой си ти? Защо я удряш? Тя просто дойде да види брат си! Какви са тези панаири, които правите?”. Нелогично е като ако е видял и чул какво става да не се е опитал да прекрати разправията и да не е предприел действия да изведе В. от този дом, където явто според него е била в опасност. По отношение показанията на свидетеля В., Съдът ще се ограничи само да отбележи, че те възпроизвеждат „видяното и чутото” от свидетеля Костадинов по отношение на инцидента, поради което не се ползват с кредит на доверие.

За разлика от тях, показанията на втората група от свидетели, Съдът възприе за обективно верни, тъй като са безпротиворечиви, логични и взаимнодопълващи се, правдиво звучащи и при липса на индиции за предубеденост на свидетелите. Не се установи личностното отношение към подсъдимите, да е провокирало свидетелите М.К. и Светлана Панайотова да дадат неверни показания. Наличието на отношения на лична връзка с подсъдимите не е достатъчно за да обоснове заинтересованост от тяхна страна до степен, че да лъжесвидетелстват пред Съда, предвид грозящата ги опасност от наказателно преследване и отправеното предупреждение за това от страна на Съда, от тук и превратно или недостоверно пресъздаване на обстоятелствата от конкретното събитие, което възпроизвеждат в показанията си. И това е така предвид липсата на противоречия – вътрешни и помежду показанията на свидетелите М.К. и Светлана Панайотова (както вече бе посочено), от друга страна те не се компрометират и при съотнасяне и с останалите доказателствени източници, нито пък се опровергават с насрещни доказателства, ангажирани от страна на частния тъжител. Показанията на тези свидетели се подкрепят и от съдържанието на аудиозаписа, направен от страна на С., който както вече бе посочено Съдът кредитира като доказателство. Ето защо, според Съда показанията на тези двама свидетели не са и не се считат за насочени към прикриване на обективната истина по делото. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени с кредит на доверие гласни доказателства са пряко относими към липсата на изпълнителните деяния на процесните престъпления. Поради това Съдът ги кредитира изцяло за достоверни.

Обясненията на подсъдимия са доказателствено средство наред с всички други, те не притежават предустановена доказателствена сила и на общо основание подлежат на проверка относно всички съдържащи се в тях обстоятелства за начина, по който е направено, вътрешната връзка, последователност и логичност, подкрепа от останалите данни по делото и на оценка по вътрешно убеждение. В конкретния случай обясненията на подсъдимите също се възприеха от Съда за достоверни, тъй като кореспондират и се подкрепят от останалите доказателства - кредитирани, поради което липсват основания изложеното от тях да се счита обективно невярно.

При така изложената въз основа на съвкупния анализ от доказателствата по делото фактическа обстановка Съдът прие, че подсъдимите В.В. и В.С. не са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, а именно на 15.05.2018 година в град Свиленград, област Хасково, първият от тях да е причинил на В.П.В. лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на страдание без разстройство на здравето – кръвонасядания по лявата мишница - две овални кръвонасядания, едно под друго, с диаметър на по-голямото 2 см по вътрешната повърхност на лявата мишница и група линейни кръвонасядания, не по-малко от 5 на броя, с дължина на най-голямото 28 см и другото кръвонасядане под описаната група с дъговидна форма и размер 1 см по външната повърхност на лявата мишница и рамото и вторият от тях - кръвонасядане на долния клепач и оток на клепача.

На инкриминираните с Тъжбата време и място – на 15.05.2018 година в град Свиленград, област Хасково, частният тъжител В.В. не е получила описаните по-горе телесни увреждания, които да са й причинени от страна на подсъдимите. Гореизложената фактическа обстановка се установява и от вещественото доказателство – диск с аудиозапис, направен от подсъдимия С..

Действително В.В. има увреждания. От приложеното Съдебномедицинско удостоверение и изготвеното заключение на вещото лице се установява с категоричност, че същите са причинени от удари с твърд тъп предмет. Всички тези обстоятелства, които са безспорно и категорично доказани, не са достатъчни според Съда, за да бъде постановен осъдителен Съдебен акт спрямо В.В. и В.С. по повдигнатите им с Тъжбата обвинения.

С оглед изложеното, Съдът приема, че действително частният тъжител е получил гореописаните наранявания, но не от подсъдимите. Т.е. несъмнено се установява, че има причинени леки телесни повреди на частния тъжител, но не се установи съгласно изискванията на чл. 301, ал. 1, т. 1 от НПК, че именно подсъдимите В.В. и В.С. са ги причинили.

При така установената фактическа обстановка и при така събраните доказателства Съдът намира, че обвинителната теза, изложена в Тъжбата и поддържана в процеса е разколебана и обвиненията не са доказани по несъмнен начин, каквото е изискването на чл. 303, ал. 2 от НПК. Причинно-следствената връзка между твърдените действия на подсъдимите в контекста и при обстановката, описана в Тъжбата и констатираните по–късно съставомерни резултати е разкъсана до степен на предположение по отношение на главните факти. Ето защо като взе в предвид правилото на чл. 303, ал. 1 от НПК, че Присъдата не може да почива на предположения и изискването по ал. 2 на същия текст за несъмнена доказаност на обвиненията, Съдът счита, че е налице една от хипотезите на чл. 304 от НПК, а именно, че подсъдимите В. и С. не са извършили деянията - предмет на обвиненията, повдигнати с Тъжбата, поради което на основание чл. 304 от НПК ги признава за невинни, като ги оправдава по обвиненията по чл. 130,  ал. 2 от НК, както и по първоначално предявените с Тъжбата от В.В., обвинения по чл. 130, ал. 1 от НК.

За пълнота и във връзка с изложеното от Съдебните състави, постановили актове по гр.д.№ 363/2018 година, следва да се посочи, че по всяко дело събраните доказателства и процесуалните действия на страните са различни, като в конкретния случай и предметът на делата се различава, като преценката на Съдебния състав по съответното дело за доказателствената стойност на доказателствените средства е суверенна и не може да бъде повлияна от становище на друг Съдебен състав по друго дело.

Относно гражданските искове:

Съобразно императивната разпоредба на чл. 307 от НПК, Съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е невинен. Гражданската отговорност е функция от наказателната, защото инкриминираното деяние нарушава не само наказателно-правната норма, но и законовото предписание да не се вреди другиму, доколкото носи характеристиките на противоправност и виновност, което е условие за възникване на задължението за поправянето на вредите. С оглед признаването на невинността на подсъдимите предвид факта, че не са извършили престъпленията, посочени в Тъжбата, с Присъдата си, Съдът отхвърли като неоснователни гражданските искове за заплащане от подсъдимите В. и С. в полза на частния тъжител и граждански ищец на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер съответно на 300 лв. и на 1 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.05.2018 година до окончателното им изплащане, тъй като подсъдимите не носят гражданска отговорност за причинените на частния тъжител и граждански ищец телесни увреждания поради липсата на елементите от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД.

       Относно разноските:

        По делото се констатираха да са направени действително разноски от страна на подсъдимите в размер на по 600 лв. за възнаграждение на адвокат (съгласно приложените в кориците на делото Пълномощни). С оглед изхода на спора и на основание чл. 190, ал. 1 от НПК частният тъжител и граждански ищец В.В. следва да бъде осъдена да заплати на подсъдимите направените от тях разноски в размер на по 600 лв. за всеки от тях.

        Искането за присъждане на разноски, направено от страна на процесуалния представител на частния тъжител и граждански ищец – адвокат В.О., е неоснователно с оглед изхода на делото.

Относно веществените доказателства:

Оптичният диск, приложен към Писмото от МВР, Дирекция „Национална  система 112” и оптичният диск, приложен на стр. 202 по гр.д.№ 363/2018 година по описа на Районен съд - Свиленград, следва да останат приложени по посоченото гр.д.

Водим от гореизложеното, Съдът постанови Присъдата си.

 

                                                РАЙОНЕН СЪДИЯ:

                               

                                                                                  (Кремена Стамболева)

           

 

 

 

2018Районен съд Пловдив. Всички права