№ 1853
гр. София, 10.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Мария Стойкова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500214 по описа за 2022 година
Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20192358 от 30.09.2021 г. по гр. д. № 28639/2020 г. по описа на
СРС, 143 с – в, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, срещу Р. К.
А. с ЕГН: **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. с чл. 155, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за признаване за установено, че дължи
общо сумата от 690, 24 лв., в това число : 518, 06 лв. - главница, представляваща
стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м. 05.2015 г. до м.
04.2016 г., ведно със законната лихва от 27.08.2019 г. – подаване на заявлението до
изплащане на вземането, сумата от 153, 40 лв. - лихва за забава от 14.09.2016 г. до
15.08.2019 г., както и 15 лв. – главница за услуга дялово разпределение за периода от м.
07.2016 г. до м. 04.2017 г. и 3,78 лв. - лихва за забава за периода от 30.08.2016 г. до
15.08.2019 г. С решението е отхвърлено искането за присъждане в полза на ищеца на
разноски по ч. гр. дело № 49394/2019 г. по описа на СРС и на разноски по гр. дело №
28637/2020 г.СРС.
Недоволен от решението е останал ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, който
го оспорва с доводи за необоснованост и постановяване при допуснати нарушения на
материалния закон. В жалбата се твърди, че неправилно СРС е отхвърлил исковете
приемайки, че вземанията за ТЕ в периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г. са погасени
по давност. Сочи, че предмет на делото са вземания по фактура от м. 07.2016 г., които
стават изискуеми на 15.09.2016 г. и от този момент започва да тече давностния срок.
Заявлението е подадено на 27.08.2019 г., като с него се прекъсва давността, поради
което поддържа, че срокът за вземанията не е изтекъл. Моли да се отмени решението и
исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски, включително за юрисконсултско
1
възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната
страна. Възразява да се присъждат и разноски по чл. 38 от ЗАдв. в полза на ответника.
Въззиваемата страна – ответникът Р. К. А., не е подал писмен отговор в срока по
чл. 263 ГПК. В съдебно заседание, чрез представителя си оспорва жалбата като
неоснователна. Поддържа, че решението е правилно, обосновано и законосъобразно, а
исковете са неоснователни. Основателно СРС е направил извод, че ответникът не
дължи сумите, претендирани в производството, тъй като са погасени по давност. Моли
да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди решението. Претендира
разноски за производството.
Третото лице помагач „Н.“ АД, не взема становище по жалбата.
След преценка доводите по въззивната жалба и събраните по делото
доказателства, настоящият състав намира следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част.
По останалите въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата. Съдът проверява
служебно решението за нарушения на императивните материалноправни норми. При
постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Производството се развива след
постъпило възражение по чл. 414 ГПК против заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза
на „Т.С.” ЕАД.
Според въззивият съд делото е решено при изяснена фактическа обстановка, при
която СРС е направил законосъобразни изводи за недължимост на процесните
вземания за главници и лихви, към които настоящият състав препраща, на основание
чл. 272 ГПК. В допълнение и с оглед доводите в производството, въззивният съд
намира следното :
В съответствие със събраните в производството доказателства и практиката на
съдилищата, вкл. тълкувателна такава, СРС е направил извод, че страните са обвързани
от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по
реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ при действие на Общите условия за периода. Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1,
т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно
нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов
клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди.
Не следва нищо по - различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.
В случая се установява, от договор за замяна на недвижим имот със СО от
27.12.2001 г., че ответникът Р. А. е придобил, в съсобственост с К.А.И., недвижим
имот, апартамент № 35, с административен адрес - гр. София, общ. *******, за който
имот при ищеца е открита партида - за абонатен № 269358.
При това законосъобразно СРС е приел, че ответникът е потребител на ТЕ за
2
процесния период по смисъла на чл. 153 от ЗЕ - като собственик на имота.
Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от
страна на потребителите, въпреки че е уредено право на потребителите да искат
специални условия като внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не
са представени доказателства ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца
ОУ в периода.
Безспорно сградата, в която се намира имота, е етажна собственост и в исковия
период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди.
Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия от топлоснабдените
имоти в сградата е било възложено на „Н.“ АД.
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот, както и
стойността на топлинната енергия се установява от събраните и обсъдени от СРС
писмени доказателства в съвкупност, в това число - от приетата и неоспорена от
страните СТЕ.
Основното възражение на ответника в производството е било, че вземанията по
главницата и лихвите, претендирани от ищеца, са погасени по давност. Въззивният
състав споделя изводите на СРС по този въпрос. В допълнение съдът намира и
следното :
При постановяване на решението първоинстанционният съд, в съответствие с
трайно установената практика по въпроса за погасителната давност (Тълкуване дадено
от ВКС с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по тълкувателно дело № 3/2011 г.,
на ОС на ГК и ТК на ВКС), е приел, че процесните главни и акцесорни задължения се
погасяват с изтичане на 3 - годишна давност. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а при срочните
задължения давността тече от деня на падежа - т. е. погасени биха били вземанията,
станали изискуеми три години назад от подаване на исковата молба на 27.08.2019 г.
Следва да се посочи, че приложими към процесните вземания са ОУ на ищеца от
2014 г. одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Според чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4
от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са
заплатени в срока по ал. 2. Анализът на нормите на ОУ на ищеца от 2014 г. сочи, че
отделните периодични задължения стават изискуеми ежемесечно, но длъжникът
изпада в забава на плащането им само ако не изпълни задължението в 30 - дневен срок
от публикуване на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за
целия отчетен период на интернет страницата на ищеца.
Въззивният състав приема, че обективирането на задълженията м. 05.2015 г. - м.
04.2016 г. в една обща фактура, не променя падежа на общото задължение и същото не
се дължи от датата на издаване на общата фактура (м. 07.2016 г.), каквито твърдения
ищецът поддържа във въззивната жалба. Това е така, тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от
Общите условия от 2014 г., общата фактура обективира месечните задължения за целия
3
отчетен период, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки
и добавяне на сумите за доплащане от потребителя, респ. изваждане на сумите за
връщане на потребителя. От изложеното следва, че падежът на месечните задължения
за стойност на потребена топлинна енергия остава същият, както е посочен в нормата
на чл. 33, ал. 1 ОУ. Обратното би означавало да се даде възможност на ищеца да
измества периода на изискуемостта на задълженията, с оглед течението на срока на
погасителната давност за тях, което би било в противоречие с нормата на материалния
закон.
След като падежът на месечните задължения за заплащане стойността на
потребена топлинна енергия е до 30 число на месеца, следващ отчетния период, а с
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 27.08.2019 г. се прекъсва течението на
давността за вземанията, обоснован е извода на СРС, че вземанията по главницата за
целия период от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г. са изцяло погасени по давност. Този
извод се отнася и до вземанията за дялово разпределение.
По претенцията за лихви за забава следва само да се посочи единствено, че лихва
не се дължи върху погасената по давност главница, по аргумент от чл. 119 ЗЗД, поради
което неоснователни са и претенциите за лихви за забава.
Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези на СРС, решението с
което исковете са изцяло отхвърлени следва да се потвърди, като постановено при
съобразяване с материалния и процесуален закон.
По разноските пред СГС :
Съгласно изхода от спора, право на разноски има ответната въззиваема страна.
Ответникът претендира разноски за адвокат в размер на 1 500 лв. Като съобрази
интереса по спора, на основание чл. 7, ал. 2 НМРАВ, извършените от адвоката
действия по процесуално представителство, производството е приключило в едно
заседание без да е подаден отговор на въззивната жалба, съдът намира за основателно
възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокат.
Настоящият състав приема, че в полза на ответника следва да се присъди минималното
възнаграждение от 400 лв. за въззивната инстанция.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20192358 от 30.09.2021 г. по гр. д. №
28639/2020 г. по описа на СРС, 143 с - в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. ******* да заплати на Р. К. А. с ЕГН **********, с адрес по делото : гр.
Русе, ул. „******* № *******, чрез адв. Р., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, адвокатско
възнаграждение за СГС в размер на 400 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца
„Н.“ АД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5