РЕШЕНИЕ
№ 12
гр.
Русе, 21.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Русе, VІ ти състав в публично заседание на 15 март през две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: ЕЛИЦА
ДИМИТРОВА
при секретаря Д. Михайлова и в присъствието на прокурора Д.Н.
като разгледа докладваното от съдията
адм. дело № 14 по описа за 2022 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда на чл.203 – чл.207 от АПК във вр. с чл.1,
ал.2 от ЗОДОВ вр. чл.17, ал.6 от ДОПК.
Образувано е по искова молба от Д.В.Н. ***, чрез
процесуален представител - адв. Р.М. ***, против Националната агенция по приходите, гр.София, с
която се претендира заплащане на
обезщетение в размер на 300 лева за претърпените имуществени вреди,
представляващи направените разноски за адвокатско възнаграждение при
обжалването по административен ред пред директора на ТД на НАП – Варна на Разпореждане
за разпределение с изх. № С190018-125-0339690 от 18.11.2019 г. по изп. дело №
18150005624/2015 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при
ТД на НАП-Варна. Ищецът сочи, че разпореждането, както и решението на горестоящия
административен орган - Решение № 375/23.12.2019 г. на Директор на ТД на НАП –
Варна, били отменени с влязло в сила съдебно решение - Решение № 18 от 10.06.2020
г., постановено по адм. дело № 152/2020 г. по описа на Административен съд –
Русе. В исковата
молба се излагат подробни доводи за наличието на всички кумулативни
предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника. Претендират се
и лихви върху главницата от 300 лева, считано от 09.12.2019 г. – датата на подаване
на жалбата срещу разпореждането до директора на ТД на НАП-Варна, до
окончателното изплащане, както и сторените в настоящото производство разноски.
Ответникът - Национална агенция по приходите –
гр.София, действащ чрез процесуален представител, моли искът да бъде отхвърлен
като неоснователен и недоказан. В условията на алтернативност развива
съображения, че лихви следва да бъдат присъдени от датата на постановеното
отменително решение на АС-Русе, а не както се претендират – от 09.12.2019 г. ,
както и че заплатеният адвокатски хонорар, в размер на 300 лева по
всяка от жалбите, които представя като допълнително доказателство, се явява
прекомерен спрямо фактическата и правна сложност на спора по
законосъобразността на разпорежданията на публичния изпълнител, включително и
поради това, че се касае до няколко еднотипни жалби против актове на същия
орган. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковете, евентуално
да присъди обезщетение в по-нисък от претендирания размер.
Прокурорът
от ОП -
Русе дава заключение, че искът е допустим и е основателен досежно само при
съобразяване принципа на справедливост и сложността на реално предоставената
правна помощ. Относно търсената лихва върху главницата поддържа в становището
си, че тя се дължи, но не от посочената в исковата молба дата, а от дата на
влизане в сила на решението на АС-Русе по адм. дело № 152/2020 г.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Съгласно
чл. 203, ал.1 от АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани
или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава ХІ от
АПК. За неуредените въпроси за имуществената отговорност чл. 203, ал.2 от АПК
препраща към разпоредбите на ЗОДОВ, който се явява специален закон в
производството за обезщетение. Препращането е само към материално-правните
норми, касаещи имуществената отговорност. Разпоредбата на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ
сочи, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност. ЗОДОВ доразвива принципа, че всеки дължи обезщетение за вредите, които
е причинил виновно другиму, като създава облекчен ред за ангажиране на
отговорността на държавата за вредите, причинени на нейните граждани от
органите на администрацията при изпълнение на правно регламентирана
административна дейност.
Във
фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на
администрацията, визирана в чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ, се включват следните
елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или
длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна
дейност, отменен по съответния ред; вреда от такъв административен акт;
причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или
бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Съдебната практика на ВАС последователно приема, че пряката последица означава
директно въздействие върху правната сфера на увредения, тоест увреденото лице
не би претърпяло вредите, ако не бе незаконосъобразния административен акт и
ако административния орган или длъжностните лица бяха действали съобразно
закона. Под вреди следва да се разбират само тези, които са типична, нормално
настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите
следва да бъдат и непосредствени, тоест да са настъпили на място и по време,
следващо противоправния резултат
Доказателствената тежест за установяване на
кумулативното наличие на всичките три предпоставки се носи от ищеца, търсещ
присъждане на обезщетение за причинени му вреди.
Съобразно
чл. 7 от ЗОДОВ, искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на
увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите
по чл. 1, ал.1 и чл. 2, ал.1 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите. Ищецът е с адрес в гр. Русе, твърдяното
увреждане е настъпило също в гр. Русе, правното основание на иска е чл. 1, ал.1
от ЗОДОВ, с оглед на което исковата молба е предявена пред компетентния съд при
спазване на правилата за родова и местна подсъдност.
Искът е предявен
след отмяната с Решение № 18 от 10.06.2020 г.
по адм. дело № 152/2020 г. по описа на АС – Русе на
незаконосъобразно решение на решаващия орган – Решение № 375/23.12.2019 г. на директора на ТД на НАП – Варна директора на ТД на НАП Варна, имащ качеството на решаващ орган по чл.267 от ДОПК, както и
отмяна на Разпореждане за разпределение с
изх. № С190018-125-0339690 от 18.11.2019 г. по изп. дело № 18150005624/2015 г.,
издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП-Варна(чл.204, ал.1 от АПК).
Претенциите са
насочени срещу процесуално легитимиран ответник (чл.205, ал.1 от АПК), имащ
качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП, каквото качество
териториалните дирекции на тази агенция нямат (вж. и съображенията по т.5 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК).
В глава 27 на ДОПК, включително глава 17 и 18 на ДОПК няма норма, която урежда въпроса с разпределението на понесените от
страните разноски. Разпоредбата на чл.266 и чл.267 от ДОПК не предвижда с решението си директорът на ТД на
НАП да се произнася и по направените разноски от жалбоподателя във връзка с
оспорването. Съгласно § 2 от ДР на ДОПК
за неуредените в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. В АПК въпросът с разноските в административното производство е уреден в чл.12 ал.3 АПК в смисъл, че не се
събират държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е предвидено в АПК или в друг закон, както и в случаите на обжалване
на административни актове по съдебен ред. В глава шеста "Оспорване на административните
актове по административен ред“ по АПК
липсва норма указваща този въпрос. В
съдебното производство на основание чл. 143 от АПК и на основание чл.161 ДОПК, съдът се произнася по отговорността за разноските и възнаграждението за един адвокат за всяка
инстанция по делото, но не и за направените пред
съответния административен орган при упражнено право на защита по административен
ред
Съдебната практика приема, че липсва процесуален
ред за присъждането на разноските, направени във връзка с обжалването по
административен ред (определение №
275/9.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2/2012 г., определение № 16576/11.12.2013
г., постановено от ВАС по адм. д. № 16146/2013 г.), както и че този
законодателен пропуск не може да се запълни с прилагането на чл. 143 АПК
по аналогия, тъй като тя касае понасянето на разноските, направени в съдебното
производство, поради което нормата на чл.
8, ал. 3 ЗОДОВ, в случая е неприложима / в този смисъл е Решение № 9686 от
24.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13951/2017г., Решение № 8198 от 4.07.2016г. по адм.д. 8411/2015г на ВАС/
Т.е. в ДОПК и
АПК, към който кодекс се препраща в § 2 от ДР на ДОПК, липсва регламентиран процесуален
ред, по който направените в производството по административно обжалване разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение да могат да бъдат присъдени, поради
което приложимият ред за репариране на такива имуществени вреди е чрез иск по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр.чл.17, ал.6 от ДОПК. По изложените съображения съдът
намира предявения иск за допустим.
Разгледана по
същество, исковата претенция е частично основателна.
От административната преписка по приложеното адм.д. № 152/2020 г. по описа
на АС – Русе, и от изисканите и предоставени от ответната страна писмени
доказателства, се установява, че в производството по административно обжалване
на издаденото от публичния изпълнител Разпореждане за разпределение с изх. № С190018-125-0339690 от 18.11.2019
г. по изп. дело № 18150005624/2015 г. по описа на ТД на НАП-Варна, образувано срещу ищеца (длъжник), последният е бил представляван от
адв.Анатоли Станев от АК – Русе.
Разпореждане
с изх.№ С190018-125-0339690 от 18.11.2019г. постановено по изп.
дело № 18150005624/2015г., се издава по реда на ДОПК и безспорно носи белезите
на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Неговият издател
- публичният изпълнител е административен орган и по това също няма спор.
Съгласно чл.226, ал. 1 от ДОПК при упражняване на правомощията си той издава
постановления и разпореждания. Съгласно чл.210, ал.2 от ДОПК принудителното
изпълнение на публичните вземания се извършва от публичния изпълнител,
съответно и разпределението на събраните суми, когато не са достатъчни да
погасят всички задължения - чл.219 от ДОПК. Следователно е налице първия
елемент от фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на
администрацията- изпълнение на административна дейност.
По настоящето производство е представен договор за правна защита и
съдействие от 04.12.2019г. и пълномощно от същата дата към жалба вх.№
28326/09.12.2019г. до директора на ТД на НАП Варна. Видно от съдържанието на
договора за оказаната правна защита и
съдействие, изразяваща се в обжалване на горепосоченото разпореждане на
публичния изпълнител,изрично посочено, било договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева. Заплащането в брой на така уговорения
размер е изрично удостоверено в договора.
От административната преписка и
допълнително представените доказателства е видно, че правната помощ, за която е заплатено възнаграждението, съгласно
указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 6/2012 г., ОСГТК, е била реално предоставена – процесуалният представител на
ищеца – адв.Анатоли Станев от РАК, е изготвил и подал от негово име жалба с вх.
№ 28326/09.12.2019 г. по описа на ТД на НАП Варна, офис Русе, против
разпореждането на публичния изпълнител.
Принципно заплатеният адвокатски хонорар във връзка с административното оспорване на
постановленията и разпореждането на публичния изпълнител, са вреда за
жалбоподателя, в случая ищеца, тъй като плащането им е довело до намаляване на
имуществото му, което следва да е в причинно следствена връзка с отменените актове,
тъй като потърсената адвокатска помощ и заплатените хонорари са именно във
връзка със защитата срещу тях чрез оспорването им. Макар и да липсва
нормативно установено задължение за процесуално представителство по реда на
ДОПК за оспорване на актове по административен ред пред горестоящия/решаващия
орган, адвокатската защита при атакуване законосъобразността на акт на
публичния изпълнител се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на
успешния изход на спора.
Съдът намира, че със заплащане на адвокатското възнаграждение патримониумът
на ищеца е бил намален със сумата от 300 лева, което за него безспорно
представлява имуществена вреда.
Основният спорен въпрос по делото е дали заплатеното възнаграждение, претендирано
като имуществена вреда, съставлява пряка и непосредствена последица от
незаконосъобразния и отменен от съда административен акт.
В задължителната си практика Върховният административен съд в мотивите към Тълкувателно
решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, I и II колегия е
отхвърлил виждането, според което обезщетение за имуществени вреди не се дължи,
тъй като адвокатската защита не била задължителна по закон, хонорарът за нея
бил платен по силата на свободно договаряне, а за гражданина било нормално да
се защитава сам. Наличието на причинна връзка по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ
между претърпените имуществени вреди, под формата на заплатено при
административното обжалване адвокатско възнаграждение, и увреждането –
незаконосъобразния и отменен административен акт, е обоснована и в константната
практика на ВАС. Ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение и заплатената
на това основание сума не би представлявала вреда за него, ако не беше издадено
оспореното от него по административен ред и впоследствие отменено от съда
разпореждане за разпределение на публичния изпълнител. Адвокатската защита при
атакуване законосъобразността на действията на публичния изпълнител се явява
нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради
което и вредите, представляващи заплатеното за нея възнаграждение, се явяват
пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт. Следователно
в настоящото производство са изцяло приложими задължителните указания, дадени с
цитираното тълкувателно решение, прието във връзка с вредите от отменени
наказателни постановления, в което се приема, че при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
От друга страна, както се приема в мотивите на същото тълкувателно решение на
ВАС, институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се
превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът,
спазвайки принципите на справедливостта и съразмерността, следва да присъди
само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите
на чл.36, ал.2 от ЗА, т.е. да е "обоснован и справедлив" и
следователно съразмерен на извършената правна защита и съдействие. Той следва да
обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от
държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства
интересите на която и да е от страните в производството. Поради това, ако бъде установено, че заплатеното при административното
обжалване на акта на публичния изпълнител адвокатско възнаграждение е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора и надвишава
съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, то
заплатеното в повече няма да се намира в причинна връзка с отменения
административен акт и няма да е негова пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Нормативен израз на минималната стойност на адвокатската помощ съобразно
правната и фактическа сложност на различните по вид производства е даден в Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. В нея не е уреден минимален размер на адвокатското
възнаграждение при обжалване на административните актове по административен
ред. Предвидените в чл.8 от Наредбата минимални размери касаят процесуалното
представителство пред съда, а не пред горестоящия административен орган. Характерно
за съдебното производство е неговата състезателност и публичност, които
характеристики не са присъщи на производството по административното обжалване,
при което процесуалното представителство се изчерпва с изготвяне на жалбата до
решаващия орган и евентуално – представяне на доказателства с нея – арг. от
чл.267, ал.1 от ДОПК.
Съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение в
производството по обжалване по административен ред на действията на публичния
изпълнител е не този, приложим за съдебното оспорване по административни дела с
материален интерес – чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., а
размерът, уреден за обжалване действията на съдебен изпълнител без разглеждане
на жалбата в открито заседание – чл.10, т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Подобно
на оспорване на действията на съдебните изпълнители по реда на чл.437 ал.1 ГПК
и при административното обжалване въобще липсва публична фаза, подобна на
откритото съдебно заседание, както и са сходни и подлежащите на проверка действия и органът,
който ги извършва – действия на публичен изпълнител по реда на ДОПК, респ. на
съдебен такъв (държавен или частен) по реда на ГПК като правомощията на
решаващия съд са само по законосъобразността на действието на изпълнителния
орган, без да се решава спор по същество. Контролно – отменителни са и
правомощията на решаващия орган в производството по административно обжалване
на действията на публичния изпълнител, като израз на това е разпоредбата на чл.267, ал.2,
т.3 вр. ал.3 от ДОПК – когато отмени обжалваното действие на публичния
изпълнител, горестоящият орган не решава въпроса по същество, а връща
изпълнителното дело на органа, който го е извършил и изпълнителното
производство започва от отмененото действие.
Освен изтъкнатите съображения, обосноваващи приложението по аналогия на
закона ( чл.46, ал.2, изр.първо от ЗНА) на уредения в чл.10, т.5 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г.
минимален размер на адвокатското възнаграждение и по
отношение на производствата по административно обжалване на действията на
публичните изпълнители, то извод за липсата на правна и фактическа сложност на
спора, обосноваваща заплащане на адвокатско възнаграждение над посочения по-горе
минимум, в случая се обосновава и с обстоятелството, че процесуалното
представителство се свежда до изготвяне и депозиране на жалбата до горестоящия
орган, без да се е наложило събиране на доказателства и изобщо извършване на
други действия от процесуалния представител в хода на производството по
административното обжалване, както и че подобни с идентично съдържание жалби,ведно
с представени договори за правна защита и съдействие са били подадени въобще в
изпълнителното производство, тъй като по
аргумент от
чл. 226, ал. 1 от ДОПК публичният изпълнител издава разпореждания, респ. те
биха могли, и в случая са повече от едно по повод образувано
изпълнително дело.
По изложените съображения съдът
намира, че предявеният иск се явява основателен до размер на 200 лева. За
горницата до пълния предявен размер от 300 лева искът следва да бъде отхвърлен
като неоснователени, доколкото посочената разлика не съответства на
действителната правна и фактическа сложност на спора пред решаващия орган и
поради това не съставлява вреда, намираща се в пряка и непосредствена причинна
връзка с отменения административен акт.
Ищецът е претендирал и присъждане на законна лихва върху обезщетението,
считано от датата на подаване на жалбата по административен ред – съответно от 09.12.2019
г., до окончателното изплащане на главницата. По въпроса за началната дата, от
която се дължи законната лихва върху обезщетението, съдът съобрази
задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, според които при иск за вреди
от незаконни унищожаеми административни актове началният момент на забавата,
съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, е
влизане в сила на решението, с което те са отменени. Доколкото, съгласно
чл.268, ал.2 от ДОПК, решението на Административен съд – Русе, с което е
отменено решението на директора на ТД на НАП Варна и разпореждането на
публичния изпълнител, е окончателно и не подлежи на обжалване, то то влиза в
сила от датата на постановяването му – арг. от чл.296, т.1 от ГПК вр. § 2 от ДР
на ДОПК, съответно на 10.06.2020 г., от която дата следва да бъде присъдена и законната лихва
върху обезщетението от 200 лева.
С
исковата молба е направено искане за присъждане на направените по настоящото
дело разноски за заплатено по настоящото дело адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева, 10 лева държавна такса за завеждане на спора, банкова
комисионна за превод – 1.20 лева и пощенски разходи-1.55 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или
частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както
и да заплати на ищеца внесената държавна такса; съдът осъжда ответника да
заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно
с уважената част от иска.
С оглед частичното уважаване на иска и на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, в
полза на ищеца следва да бъде присъдена заплатената държавна такса от 10 лева
за образуване на делото.
На същото основание на ищеца се
дължат и разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
иска. По делото е представено пълномощно за процесуалното представителство и
договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв.Р.М. / л.4 от
делото и л.5 от делото/. Договорено е и заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 300лв. Съразмерно на уважената част от иска, ищецът
има право на разноски за адвокатско възнаграждение по делото в размер на 200
лева. Общо деловодните разноски са в размер на 210 лева.
Разноските
за банков превод и пощенски разходи не са разноски по смисъла на чл. 71, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК, поради което не следва да се присъждат.
При посочения изход
на спора, на основание чл. 10, ал. 4
от ЗОДОВ, на ответника НАП-София се
дължат разноски по осъществената юрисконсултска защита, които са своевременно поискани още в с.з. 15.02.2022г. Те се определят в
размер на 300 лв., изчислени съгласно правилото на чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащането на правната помощ, издадена на основание
чл. 37, ал. 1
от Закона за правната помощ, при съобразяване
на фактическата и правна сложност на делото. Съразмерно на
отхвърлената част от исковата претенция разноските, които се присъждат са 100
лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор Р. П. С., да
заплати на Д.В.Н., с ЕГН **********,***, сумата от 200 лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване по
административен ред на Разпореждане за
разпределение с изх. № С190018-125-0339690 от 18.11.2019 г. по изп. дело №
18150005624/2015 г. по описа на ТД на НАП-Варна, потвърдено с Решение № 375/23.12.2019
г. на директор на ТД на НАП-Варна, които административни актове са
отменени като незаконосъобразни с влязло в сила Решение № 18/10.06.2020 г. по
адм.д. № 152/2020 г. по описа на Административен съд – Русе, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 10.06.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.В.Н., с ЕГН **********, против Националната агенция за
приходите, иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр.чл.17, ал.6 от ДОПК,
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение в производството по обжалване по административен ред
на Разпореждане за разпределение с изх. № С190018-125-0339690
от 18.11.2019 г. по изп. дело № 18150005624/2015 г. по описа на ТД на НАП-Варна, за
горницата над 200 лева до пълния
предявен размер на иска от 300 лева, ведно
с лихви за забава върху горницата от 09.12.2019 г. до окончателното изплащане, както и за лихви върху главницата от
200 лв. за периода 09.12.2019 г. до 09.06.2020 г., вкл.
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор Р.П. С., да
заплати на Д.В.Н., с ЕГН **********,***, сумата от 210 лева – деловодни разноски.
ОСЪЖДА Д.В.Н.,
с ЕГН **********,***, да заплати на Национална агенция за приходите,
представлявана от изпълнителния директор Р. П. С., сумата от 100 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: