Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 01.04.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при секретаря И.Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4021 по
описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
10.11.2020 год., постановено по гр.дело №54338/2019 год., по описа на СРС, ГО,
59 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД
срещу М.А.В. искове за признаване за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 2 062.48 лв. – главница, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия за периода от м.юни 2012 год. до м.април 2014 год.
в топлоснабден имот с абонатен №381479, сумата от 324.53 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.07.2012 год.
до 27.02.2015 год., сумата от 16.20 лв. – главница, представляваща стойност на услугата
дялово разпределение за периода от м.юни 2012 год. до м.април 2014 и сумата от
2.55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 31.07.2012 год. до 27.02.2015 год., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по ч.гр.дело №14112/2015 год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в – 18.03.2015
год. до окончателното им изплащане и ищецът е осъден да заплати на ответницата
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 400
лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се
осъществявала при публично известни Общи условия, одобрени от ДКЕВР. Тези общи
условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен
и един местен ежедневник и имали силата на договор между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното
им приемане от последните. Видно било от доказателствата по делото, че топлоснабдения
имот бил собственост на ответницата. Представеният нотариален акт за суперфиция
доказвал, че правото на собственост върху процесния имот е придобито, тъй като
то възниквало при завършване на сградата в груб строеж. Ответницата не била
доказала, че вещта е погинала, евентуално, че не е бил довършен нейния строеж. Безспорно
по делото било доставеното количество топлинна енергия в имота. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата М.А.В. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че основателността на предявените искове предполагала установяване на наличието
на облигационно правоотношение между страните, че продавачът реално е изпълнил
задължението си реално да достави твърдяното количество топлинна енергия в
претендираната стойност, както и че за купувача е възникнало насрещно
задължение за заплащане на уговорената цена. Отношенията между доставчиците на
топлинна енергия и потребителите били регламентирани в ЗЕ – чл. 153, § 1, т. 42
от ДР на закона. Качеството потребител притежавал собственикът или титулярът на
вещно право на ползване върху имота. В случая по делото не било доказано, че
ответницата е материално-правно легитимирана да отговаря по предявените искове,
поради което и същите правилно били отхвърлени. А при липсата на главен дълг не
възниквало задължение за заплащане на обезщетение за забава. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Основният спорен
във въззивното производство въпрос е свързан с това дали между страните е
съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди през исковия период.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1
ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Въззивният съд
приема, че съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото не
обуславя несъмнения и категоричен извод, че ответницата е титуляр на права по
отношение на процесния недвижим имот, тъй като нотариалният акт за суперфиция
от 29.02.2000 год. не е представен в цялост, поради което и не установява върху
кое точно дворно място е учредено право на строеж от М.А.В., както и за кои
точно обекти същата си е запазила правото на строеж. А списъкът на л. 22 от
първоинстанционното дело, в който фигурират имената на ответницата и неин
подпис, не е ясно кога е съставен и с каква цел, тъй като по делото е
представен единствено формуляр за протокол за Общо събрание на етажни
собственици по чл. 107 ЗЕ.
В този смисъл при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че ответницата не
е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Това обстоятелство е
правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е
следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността
на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за
които ищецът носи доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Следователно
ответницата не дължи на ищцовото дружество претендираните главници. А щом няма
главни вземания, не може да има и задължения за обезщетения за забава. Релевираните
претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответницата
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 300 лв.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.11.2020
год., постановено по гр.дело №54338/2019 год., по описа на СРС, ГО, 59 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.А.В. с ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/