Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260013
18.02.2021 г., гр. Провадия
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III граждански
състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети
януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
СОНА ГАРАБЕДЯН
при участието на
секретаря И.В., като разгледа докладваното от съдията г. д. № 1617/2019
г. по описа на РС – Провадия, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано
въз основа на искова молба, уточнена с молба вх. № 7365/04.12.2019
г., подадена
от С.А.О., ЕГН **********, с адрес: ***, против „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *********, с която е предявен
отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, вр. с чл. 124, ал.
1 ГПК.
В
исковата молба се твърди, че през месец юли 2019 г. при
работодателя на ищеца – „Одесос хотели”
АД - София, се получило съобщение за наложен запор върху
възнаграждението му по изп. дело № 10188940401140 по описа на ЧСИ Ивета Луис
Ернандес, рег.№ 894, с район на действие ОС - Варна. След като направил справка
при ЧСИ разбрал, че е осъден от „БНП Париба Пърсънъл Файненс", ЕИК
********* по ч.г.д. № 115/2011
г. по описа на PC - Провадия за сумите 270.86 лева - главница, 63.48 лева -
мораторна лихва и 125 лева - разноски. На 15.05.2015 г. ответното дружество „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД е изкупило дълга му, поради което било
взискател по делото.
Счита, че не дължи тези суми, тъй
като както вземанията, така и правото на принудително изпълнение, са погасени
по давност. Направил опит да се свърже с ответника, взискател по изпълнителното
дело, за да го прекрати и да бъде вдигнат запора на трудовото му
възнаграждение, но безуспешно. Твърди, че от образуване на изп. дело №
20188940401140 до настоящия момент е удържана от работната му заплата сумата от
560.01 лева.
С оглед изложеното, моли съда да
постанови решение, с което да приеме за установено между страните, че ищецът не
дължи на ответника сумата в размер на 459.34 лева, от които
просрочена главница в размер на 270.86 лева по Договор за кредит № CRED-06093644 от 15.02.2008 г.,
сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, ведно със законната лихва от
19.01.2011 г. до окончателното изплащане на задължението, 63.48 лева - мораторна лихва за периода от 30.09.2008 г. до 19.01.2011 г., 125 лева, представляващи разноски по ч.г.д. № 115/2011 г. по описа на РС –
Провадия по изпълнителен лист,
издаден по ч.г.д. № 115/2011 г. по описа на РС - Провадия, въз основа на
който е образувано изп. дело № 10188940401140, по описа на ЧСИ Ивета Луис
Ернандес, рег. № 894, с район на действие ОС – Варна. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, в който оспорва иска.
Счита, че предвидената в чл. 110 от ЗЗД обща петгодишна давност относно
оспореното задължение, не е изтекла. Излага, че на 15.02.2008 г. между БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД
(предишно наименование „Джет Файненс Интернешънъл" АД), чийто универсален правоприемник към
днешна дата било „БНП Париба Пърсънъл Файненс" С.А., клон България, в качеството му на кредитор, от една страна и С.А.О., в
качеството му на кредитополучател, от друга, бил подписан Договор за
потребителски изричен кредит № CRED-06093644, по силата на който, в полза на С.А.О. била отпусната
сума в размер на 464.28 лева, която да послужи за потребителски нужди.
Кредитополучателят се задължил да погаси усвоения кредит чрез 12 погасителни
месечни вноски, в размер на 38.69 лева, като първата падежна дата била 30.03.2008 г.
Кредитополучателят направил 5 вноски за погасяване на кредита и първата
пропусната вноска била тази за от м. 08.2008 г. Посочва, че поради неизпълнение на
възникналите договорни задължения от страна на С.А.О., кредиторът се е снабдил със Заповед за
изпълнение на парично задължение № 115/01.02.2011 г. по ч.г.д. № 115/2011 г. по описа на PC - Провадия, с което била
прекъсната теклата до момента погасителна давност, като действие по
принудително изпълнение, съгл. ТР от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по – специално съгласно
разясненията, дадени в т. 14 от същото. Навежда, че в хипотезата на чл. 410 от ГПК длъжникът узнава за инициираното
производство и може да влияе върху събитията още преди да се е стигнало
до издаване на изпълнителен лист срещу него - за същия съществува възможността
да депозира възражение, с което да препятства влизането в сила на издадената
Заповед за изпълнение. С оглед на това счита, че давността е прекъсната с
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С депозирането му в съда,
същата е спряла да тече, съгл. чл. 115 ЗЗД, и е възобновена на 28.03.3011 г. с
издаване на изпълнителен лист по ч.г.д. № 115/2011 г. по описа на PC-Провадия. Оспорва твърдението на ищеца, че както вземанията,
така и правото на принудително изпълнение са погасени по давност. Позовава се
на нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, според която установеното със съдебно
решение вземане се ползва с 5 годишен давностен срок. Излага, че в действащия
ГПК заповедта за изпълнение замества съдебното решение, като изпълнително
основание, като на длъжника е предоставена възможност да я оспори, чрез
депозиране на възражение по чл. 414 от ГПК, в който случай вземането се доказва
по реда на исковото производство. Твърди, че в случая надлежно възражение от
страна на ищеца С.А.О. не е направено, поради което и на основание чл. 416 ГПК
заповедта за изпълнение е вляза в сила. Според ответника влязлата в сила
заповед за изпълнение възпроизвежда ефекта на силата на присъдено нещо.
Посочва,
че по молба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД от 23.01.2012 г., е било
образувано изп. дело N 20128080400359 по описа на ЧСИ З.Д., с peг. № 808 към
КЧСИ, с район на действие ОС - Варна. В молбата си за образуване на
изпълнителното дело взискателят възложил на ЧСИ З.Д.правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ. На тази дата била прекъсната погасителната давност, съгласно ТР от
26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че след
образуване на горепосоченото изпълнително дело погасителна давност не е текла,
който факт обосновавал неоснователността на претенцията на ищцовата страна
съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж" ЗЗД. Това произтичало от задължителната
тълкувателна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 3/18.11.1980 г., която е
била в сила към датата на образуване на изп. дело № 359/2012 г. по описа на ЧСИ
З.Д., като новото ТР било приложимо от този момент за в бъдеще (решение №
170/17.09.2018 г., на ВКС, IV г.о., издадено по реда на чл. 290 от ГПК и др). С
оглед на това счита, че за периода от образуване на изп. дело № 359/2012 г. по
описа на ЧСИ З.Д.до датата на влизане в сила на ТР от 26.06.2015 г. по тълк.
дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността е спряла да тече. Давност започвала
да тече отново след влизане в сила на това решение, като по силата на даденото
с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване давността е спряла да тече през цялото време
на изпълнителното производство по силата на чл. 115, б. „ж" от ЗЗД.
Действието на това спиране било преустановено с ТР от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Най-новата практика на
ВКС споделяла същите правни изводи - последващото тълкувателно решение няма обратно действие, а се
прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този
момент преставал да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза,
ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили
правните си последици, то тези последици следвало да бъдат преценявани с оглед
обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В
противен случай, според ответника, би се придало същинско обратно действие на
новия тълкувателен акт, което било недопустимо, освен съгласно чл. 14 от ЗНА по
изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Счита, че за заварените
като висящи от TP № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК
производства на принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до
посочената дата следвало да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено
с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното
производство - от датата на
образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителя процес), погасителната давност е спряла. Позовава се на практика на Европейския съд за правата на човека по
приложението на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи /КЗПЧОС/. С оглед изложеното счита, че твърдението на ищеца за изтекла погасителна давност е неоснователно.
В
условията на евентуалност, ако не бъдат приети горните доводи, излага следното:
На
21.02.2012 г. държавата била конституирана по изп. дело № 359/2012 г. като присъединен взискател по право за
дължимите ѝ публични вземания. Поддържа, че от тази дата е започнала да тече нова давност
съгласно т. 10 от мотивите ТР № 2/2013 ОСГТК на ВКС. На 04.04.2012 г. била
извършена справка в ОДП Пътна полиция на гр. Варна, но имущество не било
намерено. Гореописаните изпълнителни действия били извършени от предходния
взискател по изп. дело № 359/2012 г., след което на дата 15.05.2015 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД в качеството му на цедент и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, в
качеството му на цесионер, бил сключен договор за цесия, по силата на който
"БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД е прехвърлило вземането си по сключения
със Caва А.О. договор за кредит от 15.02.2008
г., на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД. По молба от 19.08.2015 г. последното било
конституирано като взискател по изпълнителното дело, предприемайки множество
изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност, а именно: 1.
на 04.06.2018 г. била подадена молба за прекратяване на изпълнителното дело и
връщане на изпълнителния лист в оригинал с цел продължаване на изпълнителните
действия при друг съдебен изпълнител, а именно - ЧСИ Ернандес; 2.
на 25.06.2018 г. по молба на дружеството било образувано ново изп. дело № 1140/2018 г. по описа на ЧСИ
Ернандес; 3. на 09.07.2018 г. били изпратени запорни съобщения до „Първа
инвестиционна банка” АД, „Банка ДСК" ЕАД; „Централна кооперативна банка”
АД, както и до работодател - „Одесос хотели" АД; 4. на 03.07.2019 г.
отново било изпратено запорно съобщение до работодателя „Одесос хотели"
АД, а на 16.01.2020 г. било изпратено запорно съобщение и до „Централна
кооперативна банка” АД; 5. на 09.08.2018 г., 13.09.2018 г. и 08.10.2018 г., в резултат от наложения запор, по
изпълнително дело № 1140/2018 г.
постъпили суми за погасяване на дълга, което за пореден път прекъсвало
давността, поради факта, че постъпването на сума от наложения запор по
изпълнително дело представлявало плащане от трето лице в резултат на извършени изпълнителни действия от
конкретно посочен изпълнителен способ. Поради тази причина всяко постъпление на
сума представлявало реализиране на изпълнителния способ /в този смисъл решение №
104 от 20.05.2019 г. на ОС - Разград по в. г. д. № 160/2013 г./. Твърди, че с предприемането на горепосочените изпълнителни
действия отново е била прекъсната погасителната давност преди да е изтекъл
5-годишният срок, поради което счита, че позоваването от ищцовата страна на
недължимост на сумите, във връзка с образуваното изпълнително дело № 1140/2018 по описа на ЧСИ И.Е.за
неоснователно.
Твърди, че предвид гореописаните
изпълнителни действия, дори да бъде прието, че по време на образуваното
изпълнително дело, преди постановяване на Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по ТД № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС е текла погасителна давност, не е изтекъл предвиденият в чл.
110 от ЗЗД петгодишен срок. Излага, че предприемането на всяко едно от тези изпълнителни
действия представлявало годно за прекъсване погасителната давност основание, който
извод следвал от задължителната практика на ВКС /мотивите на т. 10 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС/. Не било необходимо предприемането на действие от
съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително
успешно, за да се счита давността за прекъсната. Това следвало от самата
разпоредба на чл. 116, б. „в” ЗЗД, според която „предприемане“ на изпълнителни
действия, а не „извършени” такива прекъсвали давността.
Твърди, че с нотариално заверено
пълномощно от 09.06.2015 г., предишният кредитор (цедентът) е упълномощил
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД да уведоми от името на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД всички длъжници по вземания на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс" ЕАД, които последното е цедирало, съгласно сключения Договор за
цесия от 15.05.2015 г. Предвид това и съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, чрез пълномощника „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ" ЕАД, изпратило уведомление за извършеното прехвърляне на
вземания до длъжника С.А.О. на адрес: ***. Същото било върнато с отбелязване:
„незастроен парцел/в строеж". Излага, че съгласно универсалните условия за
предоставяне на пощенски услуги, когато пратката не може да бъде доставена на
адреса поради отсъствие на получателя (или пълнолетен член на домакинството), в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие
с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба.
Срокът за доставяне бил 20 дни от датата на получаване на пратката в пощенската
служба. При неявяване на получателя в срок от 10 календарни дни от датата на
получаване на пратката в пощенската
станция за доставяне, се изпращало второ писмено служебно известие, което се
доставяло по реда на препоръчаните пратки. По този начин дружеството било
положило необходимата грижа гореописаните уведомление и известие да достигнат
до знанието на С.А.О..
Моли съда, в случай че се приеме, че длъжникът не е надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне на вземания, да приеме приложеното към настоящия
отговор уведомление за прехвърляне на вземания, като уведомление по смисъла на
чл. 99 от ЗЗД.
В настоящия случай
погасителната давност била прекъсвана многократно с предприемането или
осъществяването на горепосочените изпълнителни действия, с което предишният
взискател „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, настоящият взискател „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, ЧСИ Захари Златков Димитров и ЧСИ И.Е.не са бездействали, а са предприемали необходимите
действия, в хода на изпълнително дело № 359/2012 г. и изпълнително дело № 1140/2018 г., с
което се доказвало отношение за активно събиране на сумите по изпълнителния
титул. Оспорва твърденията на ищеца, че е направен безуспешен опит от негова страна
да се свърже дружеството.
С оглед изложеното счита, че
задължението на С. А.О. е
надлежно дължимо и не е погасено по давност. Моли съда да се постанови решение,
с което да отхвърли депозираната искова молба в цялост като неоснователна. Претендира разноски. Представя банкова сметка ***-ответник.
В условията на евентуалност, ако съдът възложи разноските в производството в
тежест на ответника, прави възражение по
чл. 78, ал. 5 от ГПК, в случай че заплатеното от ищцовата страна възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност
на делото.
Моли съда да укаже на ищцовата
страна да предостави банкова сметка, ***ите разноски с оглед на евентуалния и
неизвестен към днешна дата изход от спора.
В съдебно заседание процесуалният представител на
ищеца поддържа исковата молба и моли за уважаване на иска. Прави възражение за
прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С писмена молба, депозирана преди съдебно заседание,
процесуалният представител на ответника поддържа отговора и настоява за
отхвърляне на иска. Представя списък на разноските /л. 42/.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявеният иск намира правно
основание в разпоредбата на чл. 439 от ГПК. Длъжникът може да оспори чрез иск
изпълнението, като искът може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. /т.е. факти и обстоятелства, настъпили след
стабилизиране на заповедта за изпълнение/. В тежест на ищеца е да проведе пълно
и главно доказване наличието на правопогасяващи факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в това число и предпоставките за прилагане на
института на погасителната давност - датата на настъпване на изискуемостта на
задължението и изтичане на законоустановения давностен срок. Срещу това
ответникът следва да установи правоизключващите си възражения, вкл.
осъществяването на юридически факти водещи до спиране и прекъсване на
давността.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, като
кредитор, предвид влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.г.д.
№ 115/2011 г. по описа на PC - Провадия, е издаден
изпълнителен лист за посочените в ИМ вземания по договор за кредит № CRED-06093644; по силата на договор за цесия от 15.05.2015
г. титуляр на вземанията е ответникът; въз основа на изпълнителния лист по
молба на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е образувано изп.
дело № 1140/2018
г. по описа на ЧСИ И.Е., рег. № 894 КЧСИ и район на действие – ВОС, което е
взискател по делото.
Спорът по делото
се свежда до това изтекла ли е предвидената в закона погасителна давност по
отношение на процесните вземания.
От представения
изпълнителен лист от 28.02.2011 г., издаден по ч. г. д. № 115/2011 г. на РС -
Провадия /л. 6 от г.д. № 17407/2019 г. на ВРС/, е видно, че в полза на
праводателя на ответника са присъдени посочените в исковата молба суми за
главни и акцесорни вземания, в т.ч. законна лихва върху главницата от 19.01.2011
г. до погасяването.
Не се установява от длъжника да е постъпило възражение за недължимост,
поради което заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден процесният
изп. лист, е влязла в сила. С настъпването на това обстоятелство се е
преклудирала възможността на длъжника да оспорва задълженията с възражения,
които е могъл да релевира преди изтичането на срока за подаване на възражение
по чл. 414, ал. 2 от ГПК.
Видно от приложеното изп. дело №
359/2012 г. на ЧСИ З.Д., с рег. № 808 на КЧСИ и район на действие ОС – Варна,
същото е образувано по молба на взискателя „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД от
23.01.2012 г. въз основа на горепосочения изпълнителен лист от 28.02.2011 г. С
молбата са възложени на ЧСИ всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ. Още с
образуването ЧСИ е разпоредил изготвяне на различни справки, изпращане на
уведомление по ДОПК и покана за доброволно изпълнение на длъжника С.А.О..
Последната е получена от длъжника лично на 06.02.2012 г. С постановление на ЧСИ
от 21.02.2012 г. държавата е присъединена като взискател за сумата в размер на
50 лева въз основа на удостоверение № 030331200032949/13.02.2012 г. от ТД на
НАП Варна. По молба на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД от 19.08.2015 г., подадена в качеството му на правоприемник на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, с постановление
на ЧСИ от същата дата дружеството е конституирано като взискател по изпълнителното дело. С молбата са
възложени на ЧСИ всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ. На 04.06.2018
г. е подадена молба от взискателя за прекратяване на изпълнителното дело и
връщане на изпълнителния лист в оригинал на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С постановление на ЧСИ от 05.06.2018
г. изп. дело № 359/2012 г. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Според приложеното изп. дело № 1140/2018 г. по описа
на ЧСИ И.Е., рег. № 894 на КЧСИ, с район на действие ОС – Варна, същото е
образувано по молба на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, депозирана на 25.06.2018 г., отново
въз основа на изпълнителния лист от 28.02.2011 г., издаден по ч. г. д. №
115/2011 г. по описа на РС - Провадия. С молбата е поискано от
ЧСИ да връчи на длъжника ПДИ, да се извършат справки и конкретни изпълнителни
способи, като са възложени на ЧСИ всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ. С разпореждане от 25.06.2018 г. ЧСИ
е разпоредил връчване на съобщение за образувано изпълнително дело на длъжника,
изпращане на съобщение до НАП и извършване на поисканите в молбата действия.
Направени са справки за наличните банкови сметки и трудови договори на
длъжника. На 09.07.2018 г. са изпратени запорни съобщения до работодателя на
длъжника – „Одесос хотели” АД, „Първа инвестиционна банка” АД, „Банка ДСК” ЕАД
и „Централна кооперативна банка” АД, а на 03.09.2019 г. - отново до същия
работодател на длъжника. На 12.07.2018 г. е постъпило удостоверение №
030371801424261810.07.2018 г., издадено от ТД на НАП Варна за задължения на С.О.
в размер на 51.45 лева – главница и 15.96 лева – лихва. С преводно нареждане от
09.08.2018 г. „Одесос хотели” АД е превело по сметката на ЧСИ сумата в размер
на 273.57 лева, с преводно нареждане от 13.09.2018 г. е превело по сметката на
ЧСИ сумата в размер на 213.18 лева и с преводно нареждане от 08.10.2018 г. е
превело по сметката на ЧСИ сумата в размер на 73.26 лева. Постъпилите вследствие на
наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника суми по сметка на
ЧСИ са разпределени, съгласно протоколи от 13.08.2018 г., 24.09.2018 г. и от
21.10.2018 г., в т.ч. в полза на взискателя – цесионер. След извършеното погасяване с
протокол за погасяване от 21.10.2018 г. са останали неплатени вземания по
изпълнителните титули и за разноски по изпълнителното дело в размер на 603.94
лева. На 03.07.2019 г. отново е изпратено запорно съобщение до „Одесос хотели”
АД, а на 16.01.2020 г. и запорно съобщение до „Райфазенбанк /България/” ЕАД.
При
така установените фактически обстоятелства съдът намира, че предявеният иск е
допустим, тъй като е налице висящо изпълнително производство по изп. дело № 1140/2018
г. на ЧСИ Ернандес, като с исковата молба се релевират факти, настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните
суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на
заповедта за изпълнение чрез погасяване на вземането поради
изтекла погасителна давност. По отношение на приложимия давностен срок относно
вземанията, изброени в чл. 111 от ЗЗД, в хипотезата когато съответното вземане
е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, са
налице две противоречиви становища в съдебната практика. Съгласно първото
становище, след като по отношение на съответното вземане е издадена заповед за
изпълнение и същата е влязла в сила, новата давност за това вземане следва
отново да е три години. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по
т. д. № 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812
по описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д.
98/2012 г. на ВКС, II т.о., решение от 2019 г. по т. д. № 161/2019
г. на ОС - Варна и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното
производство на производствата по издаване на изпълнителен лист въз основа на
несъдебно изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с
давността. Във второто становище се приема, че независимо от характера на
процесното вземане като такова по чл. 111 от ЗЗД, то когато спрямо същото има
влязла в сила заповед за изпълнение новият срок за погасяването му следва да е
този на общата петгодишна давност. В този смисъл определение № 214 от 15.05.2018 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. , определение № 480 от
27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, определение №
443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК;
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г.
о., ГК; определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о., ГК). Предвид
отсъствието на тълкувателна съдебна практика по посочения въпрос, на този етап
съдът приема за правилно първото становище по следните съображения: В случая разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД не намира
приложение, макар влизането в сила на заповедта за изпълнение да създава
последици, близки до тези на влязлото в сила съдебно решение (преклудиране на
правото на длъжника да навежда възражения във връзка с недължимост на вземането
преди влизане в сила на заповедта). Този стабилитет на заповедта не може да се
приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и срокът за погасяване на
вземането по давност не е петгодишен на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД. С
петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които са били предмет
на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково производство,
какъвто настоящият случай, предвид липсата на предявяван иск по чл. 422 ГПК, не
е.
Поради
това съдът намира, че вземанията за главница и разноски се погасяват с
изтичането на общата петгодишна давност съгласно чл. 110 от ЗЗД, а тези за
лихви – с изтичане на кратката тригодишна давност на основание чл.111, б. „в“
от ЗЗД.
В случая изпълнителният лист е издаден на
28.02.2011 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение №
115/01.02.2011 г. по ч.г.д. № 115/2011 г. на РС – Провадия, а изпълнително дело
№ 359/2012 г. на ЧСИ З.Д.е образувано на 23.01.2012 г. Съгласно действащото към
този момент ППВС № 3/1980 г. и до приемане постановките на новото тълкуване по
този въпрос в ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС, давност по време на изпълнителния
процес не е текла - с оглед даденото разрешение в
цитираното постановление погасителната давност се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство
същата се спира. След този момент и занапред в действие е
именно ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 116 б. „в” от ЗЗД и разясненията, дадени
в мотивите по т. 10 от ТР №
2/2013 г. от
26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС, давността в изпълнителния процес се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ):
насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване
на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване
на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на
продан и т. н. до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. В ТР изрично са посочени и изпълнителни действия, които
не прекъсват давността: не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, , когато в молбата не е посочен
изпълнителен способ,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. За разлика от исковото
производство, при което в рамките на процеса давност не тече, в
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. С молбата за образуване на
изпълнително производство взискателят е възложил на ЧСИ да извършва действия по
изпълнението. Това обстоятелство обаче не го освобождава от задължението да
движи производството като поддържа неговата висящност, както и да следи
неговото развитие. При наличието на подобно упълномощаване съдът намира, че
срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, би могъл да се прекъсва с всяко
изпълнително действие, което ЧСИ реши да предприеме в изпълнение на възложените
му правомощия. Съгласно същата т. 10 от диспозитива на решението, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие.
В настоящия случай погасителната
давност е прекъсната с образуване на изпълнително дело № 359/2012 г. на ЧСИ З.Д.,
тъй като в молбата си взискателят е възложил на съдебния изпълнител всички
действия по чл. 18 от ЗЧСИ – на 23.01.2012 г. /л. 1 от изп. дело/. Възлагането
за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ е действие водещо до
прекъсване на давността /в този смисъл освен мотивите на ТР № 2 /2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, изрично и практиката стъпваща и доразвиваща възприетите
от същото разрешения – решение №
451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС и решение от
28.02.2016 г. по гр. д. № 4899/2014 г. на IV г. о. на ВКС/. Впоследствие по
изпълнителното дело са извършени редица справки за имуществото, като искането
за тях и самото им осъществяване, не представляват действия по изпълнението и
не прекъсват давността, доколкото не са част от динамичния фактически състав на
нито един предвиден в ГПК изпълнителен способ. Изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение също не представлява изпълнително действие и не
прекъсва предвидената в закона давност /съобразно горепосоченото ТР/.
Тъй като след
образуване на изпълнителното дело, както от взискателя, така и от съдебния
изпълнител не са предприети действия
по изпълнението, към 23.01.2014 г., изпълнителното производство е прекратено ex
legе. Настоящият състав не се споделя доводите на ответника, че с
присъединяването на държавата като взискател, се прекъсва давността, доколкото
държавата е присъединен взискател по право, съгласно чл. 458 ГПК и чл. 191, ал.
3 от ДОПК, при наличие на публични задължения на длъжника, поради което дори не
е необходимо присъединяването ѝ да бъде с нарочен акт /в този смисъл
решение № 179/20.10.2020 г. по г.д. № 1224/2020 г. на ВКС, IV
г.о./. Присъединяването
на държавата не я прави самостоятелен взискател, какъвто би бил присъединеният
взискател, разполагащ с изпълнителен лист за свое вземане срещу длъжника, като
държавата се ползва от активността на първия взискател, поради което съдът
намира, че присъединяването на държавата към изпълнителното дело не води нито
до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нито на давността. По
тези съображения според настоящия състав, с изтичане на двугодишния срок,
считано от 23.01.2012 г. до 23.01.2014 г. изпълнителното дело е перемирано.
Дори да се счете, че с постановлението на ЧСИ от 21.02.2012 г. за
присъединяване на държавата като взискател /л. 13 от изп. дело/ срокът по чл. 433,
ал.1, т. 8 от ГПК е прекъснат преди да е изтекъл, след което е започнал да тече
нов двугодишен преклузивен срок, то и от този момент до следващото изпълнително
действие с конституиране на цесионера като взискател на 19.08.2015 г. /л. 19 от
изп. дело/ са изтекли повече от две години, през които взискателят не е поискал
извършване на каквито и да е изпълнителни действия, включително такива
прекъсващи теченето на давността. Или, ако съдът приеме, че до обявяването на
ТР № 2/2013 г. на 26.06.2015 г. е действало ППВС № 3/1980 г., отменено от
посочената дата на ТР от 2015 г., то на 23.01.2014 г. или най – късно на
21.02.2014 г. изпълнителното дело № 359/2012 г. е било прекратено по право,
независимо от постановения едва през 2018 г. акт на ЧСИ, на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК. Извършеното пост фактум конституиране на цесионера не е
породило правно действие, тъй като е постановено след перемиране на
изпълнителното производство, т.е. при отпаднала компетентност на съдебния
изпълнител по конкретното изпълнително дело.
Тук възниква правният
въпрос от кой момент започва да тече новият тригодишен, съответно петгодишен
срок – дали от последното действително изпълнително действие през 2012 г., дали
от прекратяване на изп. производство поради перемпция през 2014 г. или от
26.06.2015 г. с обявяване на ТР № 2/2013 г. Съдът приема втората хипотеза, а
именно, че от 23.01.2014 г. /или най – късно от 21.02.2014 г./ започва да тече
нов тригодишен, съответно петгодишен срок за погасяване вземанията по давност.
До изтичането на тригодишния давностен срок на 23.01.2017 г. /или на 21.02.2017
г./ обаче взискателят е бездействал, което е довело до погасяване на вземането
за мораторна лихва. Не по този начин стои въпросът за погасяване на вземанията
за главница и разноски. Както вече беше посочено същите се погасяват с
изтичането на петгодишен давностен срок – в настоящия случай на 23.01.2019 г.
/или на 21.02.2019 г./, но теченето на този срок е прекъсвано многократно,
както с подаването на молба от взискателя на 25.06.2018 г., по която е
образувано ново изп. дело № 1140/2018 г., с която е поискал извършването на конкретни изпълнителни действия,
като е възложил на ЧСИ и всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ,
така и с изпращането на запорни съобщения: на 09.07.2018 г.
– до работодателя на длъжника – „Одесос хотели” АД, „Първа инвестиционна банка” АД, „Банка ДСК" ЕАД и
„Централна кооперативна банка” АД, а на 03.07.2019 г. - отново до същия
работодател на длъжника.
По въпроса за момента, от който поражда
действие обявяването на ППВС № 3/18.11.1980 г. за изгубило сила, извършено с т.
10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и за това дали
даденото с т.10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. задължително разрешение
има обратно действие във времето по отношение на извършени преди
постановяването му изпълнителни действия по висящи или приключили изпълнителни
производства, са постановени различни съдебни актове, вкл. е висящо и
образувано ново Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. По този правен
въпрос са постановени решения по чл. 290 от ГПК на ВКС: решение №
170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение №
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г. о. Според дадения
отговор на правния въпрос в тези решения, когато се касае до първоначално
приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се
счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове.
Възможно е след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна
в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а започва да се прилага от момента,
в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да
се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази
хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед задължителното тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало
същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен
съгласно чл. 14 от ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за
това.
Според ППВС № 3/18.11.1980
г., образуването на изпълнителното производство прекъсва погасителната
давност, като след това, докато изпълнителният процес е висящ, давност не тече.
С т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е
дадено различно разрешение, според което в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко изпълнително действие, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но през времетраенето на изпълнителния процес
давността не спира, поради което и цитираното ППВС е обявено за изгубило
сила. Прилагането на даденото с горепосоченото ТР тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяването по давност на вземания,
които са били предмет на изпълнителни производства, по които не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. Тогава давността би се счела за
изтекла със задна дата, преди момента на постановяване на новото тълкувателно
решение, при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г. Ето защо извършената с
т. 10 от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС отмяна
на ППВС № 3/18.11.1980 г., според горецитираните решения на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК, поражда действие от датата на обявяване
на тълкувателното решение – 26.06.2015 г., като даденото с последното
задължително разрешение се прилага от тази дата и само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са
приключили преди това. Такъв отговор на поставения правен въпрос съответства и
на практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, според която при
аналогични хипотези на нови тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г.
на ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно
задължително тълкуване на една и съща правна норма, да се придаде обратно
действие на новия тълкувателен акт означава да се наруши правото на ефективен
достъп до съд, прокламирано в чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.
Настоящият съдебен състав споделя
именно тази съдебна практика и в настоящото произнасяне се придържа към нея.
Или, съобразно конкретиката на случая, при обявяване на ТР № 2/2013 г. на
26.06.2015 г., не е било налице висящо изп.производство относно вземането, тъй
като същото е било перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т.8 от ГПК
/прекратено по право/ към предходен момент - 23.01.2014 г. или най – късно на
21.02.2014 г. Това е така независимо от постановения по молба на взискателя едва
през 2018 г. акт за прекратяване на изпълнителното производство. Спрялата да
тече погасителна давност по време на изпълнителното производство съгласно
постановките на действащото по време ППВС от 1980 г., е започнала да тече
отново, считано от този момент - 23.01.2014 г. /21.02.2014 г./.
С оглед изложените по-горе фактически
констатации и правни съображения, съдът приема, че вземането за мораторна лихва
е погасено по давност още преди образуване на изп. дело № 1140/2018 г. на ЧСИ
Ернандес. Както се посочи по-горе изп. дело № 359/2012 г. на ЧСИ З.Д.е било
перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т.8 от ГПК /прекратено по право/ към
23.01.2014 г. или най – късно към 21.02.2014 г., като до образуването на изп.
дело № 1140/2018 г. на ЧСИ Ернандес на 25.06.2018 г. не се доказа да се
предприети изпълнителни или други действия, които да са прекъснали давността по
отношение на лихвата. Поради това, съдът намира, че с изтичането на тригодишния
давностен срок на 23.01.2017 г. или най – късно на 21.02.2017 г. /преди
образуване на изп. дело № 1140/2018 г./, вземането за мораторна лихва се е
погасило по давност. Поради това искът на ищеца по отношение на същата следва
да се уважи като основателен.
По отношение на претенциите за
главница и разноски, съдът приема следното: С образуването на изп. дело № 1140/2018 г. на ЧСИ
Ернандес на дата 25.06.2018 г.
давността по отношение на главницата и разноските е прекъсната, доколкото в
молбата за образуване взискателят е поискал извършване на конкретни
изпълнителни действия, като е възложил на частния съдебен изпълнител и
правомощията по чл.18 от ЗЧСИ. От този момент е започнала да тече нова
петгодишна давност, която отново е била прекъсната на 09.07.2018 г. с
изпращането на запорни съобщения до работодателя на
длъжника – „Одесос хотели” АД, „Първа
инвестиционна банка” АД, „Банка ДСК" ЕАД и „Централна кооперативна банка”
АД, а на 03.07.2019 г. с изпращането на запорно съобщение отново до същия
работодател на длъжника. Между нито
едно от описаните действия, годни да прекъснат погасителната давност, не е
изтекъл период от пет години, необходим, за да се погаси по давност
кредиторовите вземания за главница и разноски. Същият не е изтекъл и до
приклъчване на съдебното дирене в настоящата инстанция – 18.01.2021 г. Поради
това съдът приема, че искът за признаване на недължимостта на вземанията за
главница и разноски поради погасяването му давност е неоснователен и като такъв
следва да се отхвърли.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На основание чл.78,
ал. 1 от ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от иска.
Доказа се да са сторени разноски в общ размер от 50 лева за държавна такса. От
посочената сума в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 6.90 лева по
съразмерност. На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника се дължат
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Ответното дружество се
представлява от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК има
право на присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено от
съда. Съгласно посочената разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда
на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно представения списък по чл. 80
от ГПК ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева
и възнаграждение в размер на 50 лева на основание чл. 13, т. 2 от НЗПП. Предвид
обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 13, т. 2 от НЗПП е уредено
възнаграждението за правна помощ за подготовка на документи
за завеждане на дело, а в случая
дружеството, представлявано от юрисконсулт е ответник, съдът намира, че
претендираното възнаграждение не следва да се присъжда. Съгласно чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв. Съдът намира, че с
оглед фактическата и правна сложност на делото, следва да се определи
възнаграждение от 100 лв. Съразмерно с отхвърлената част от иска в полза на
ответника ще се присъди сумата от 78.34 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, по предявения иск с правна квалификация чл. 439, вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК, че С.А.О., ЕГН **********,
с адрес: ***, НЕ ДЪЛЖИ на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *********, сумата
от 63.48 лева – мораторна
лихва за забава периода от 30.09.2008 г. до 19.01.2011 г., за която е издаден
изпълнителен лист от 28.02.2011 г. по ч.гр.д. № 115/2011 г. на РС - Провадия и
е образувано изпълнително дело № 1140/2018 г. по описа на ЧСИ Ивета – Луис
Ернандес, рег. № 894, с район на действие ОС – Варна, като погасена по давност, като ОТХВЪРЛЯ иска
за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника сумата от 270.86 лева – главница по Договор за кредит
№ CRED-06093644 от 15.02.2008 г., ведно със законната лихва от 19.01.2011 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 125 лева,
представлляваща направени разноски в заповедното производство, за които е издаден изпълнителен
лист от 28.02.2011 г. по ч.гр.д. № 115/2011 г. на РС - Провадия и е образувано
изпълнително дело № 1140/2018 г. по описа на ЧСИ Ивета – Луис Ернандес, рег. №
894, с район на действие ОС – Варна, като погасени по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ********* да заплати
на С.А.О.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 6.90 лева /шест лева и деветдесет стотинки/ – разноски по
делото, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.А.О.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ********* сумата
от 78.34 лева /седемдесет и осем лева и тридесет и четири стотинки/ –
разноски за юрисконсулстко възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от
иска.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред ОС - Варна.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: