№ 2035
гр. София, 02.08.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на втори август през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Женя Димитрова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно
гражданско дело № 20221000501864 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК и е
образувано по частна жалба на „Грийнплант София“ООД, чрез адв.Г.Х. от САК насочена
против Определение от 20.04.2022 г., постановено по т.д. № 1316/2020 г. по описа на СГС,
ТО, с което е изменено постановеното по делото определение за прекратяването му в частта
за разноските и дружеството жалбоподател е осъдено да заплати на „Манев едн
партнърс“ООД сумата от 11 615,33 лв. съдебно-деловодни разноски.
В частната жалба се поддържа на първо място недопустимост на обжалваното
определение, поради постановяването му по недопустимо искане за допълване на
прекратителното определение – подадено извън срока по чл.248, ал.1 ГПК.
Отделно са наведени доводи и за неговата неправилност, като постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи установените такива
относно определяне и присъждане на сторените в хода на производството разноски от
ищеца при прекратяване на делото поради приемане на вземането му против ответника,
предмет на предявения иск, в производството по несъстоятелност на последния.
Твърди се, че частният жалбоподател своевременно /при представяне на списъка с
разноските в последното заседание по делото/ направил възражение за прекомерност на
платеното адвокатско възнаграждение.
Отделно от това били неправилни изводите на първоинстанционния съд, че
прекратяването на делото на основание чл.637, ал.2 ТЗ – поради включването на вземането в
списъка с приети вземания, одобрен от съда, е равносилно на установяване съществуването
на вземането, определено по основание и размер.
На самостоятелно основание се твърди, че по делото не били извършвани процесуални
действия, свързани със спора по същество, а делото било прекратено служебно от съда,
поради открито производство по несъстоятелност срещу ответника. Затова определеният
размер на адвокатското възнаграждение не съответствал на фактическата и правна същност
на спора и на обема на извършените процесуални действия.
По тези съображения е поискано от настоящата инстанция да отмени обжалваното
определение, респ. – да редуцира размера на присъденото възнаграждение на една от
насрещните страни до размер под минималния, посочен в чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г.
1
В отговора по подадената жалба насрещната страна е оспорила развитите в нея доводи
и поддържа правилност на обжалваното определение.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на страните и
данните по първоинстанционното дело, намира следното:
Предявената частна жалба е процесуално допустима, като депозирана в рамките на
преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно процесуална легитимирана страна –
ответникът по първоинстанционното производство, при наличието на правен интерес за
същия от атакуване на акта на СГС досежно присъждане на сторените по делото разноски,
защото е адресат на същия, срещу съдебен акт, подлежащ на последващ съдебен контрол
/арг. от чл.248, ал.3 ГПК/.
Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна, по следните
съображения:
Не е спорно и се установява от данните по първоинстанционното дело, че исковото
производство по т.д. № 1316//2020 г. по описа на СГС е било прекратено на осн.чл.637, ал.2
ТЗ с влязло в сила определение, постановено на 17.01.2022 г., т.к. вземането на ищеца
спрямо ответника, с открито производство по несъстоятелност, предмет на производството,
е било включено в списъка с приети вземания от синдика.
Прекратителното определение е било съобщено на ищеца на 16.02.2022 г., като в
рамките на едноседмичния срок от тази дата – на 22.02.2022 г., в който същият, чрез
процесуалния си представител, е депозирал молба до СГС за изменение на определение в
частта му относно разноските и е поискало присъждането на такива, съобразно приложения
към молбата списък по чл.80 ГПК, включващ адвокатски хоронар в размер на 4 723,44 лв.,
ДТ за образуване на производството в размер на 6 386,89 лв., 500 лв. за възнаграждение на
вещото лице и т 5 лв. за издаване на съдебно удостоверение. Към списъка са приложени и
доказателства за заплащането на претендираните разноски, сред които и договор за правна
защита и съдействие, според клаузите на който договореното възнаграждение в размер на
4 723,44 лв. е платена изцяло на адв.Н. в брой.
В отговора по тази молба настоящият частен жалбоподател е направил на първо място
възражение, че недопустима, като подадена извън преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК, а
отделно – че е неоснователна, т.к. насрещната страна не била представила своевревременно
списък по чл.80 ГПК и необходимите към него приложения, удостоверявани извършването
на претендираните разноски – представените доказателства не били надлежно оформени и
не установявали, че адвокатското възнаграждение е дължимо и е платено.
Навел е и доводи, че прекратяването на производството в процесния случай не било
равносилно на установяване съществуването на вземането, определено по основание и
размер.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че искането на ищеца
по делото за присъждане в негова полза на сторените до прекратяването по делото разноски
е основателно и го уважил така, както е претендирано.
Настоящата въззивна инстанция счита, че действайки по гореописания начин същият
е постановил допустим и правилен съдебен акт, в съответствие с установените
съдопроизводствени правила и приложимия материален закон и затова - обоснован, по
следните съображения:
Установеното по-горе от фактическа страна безспорно предпоставя, че ищецът в
главното производство е депозирал молбата си по реда на чл.248, ал.1 ГПК в рамките на
едноседмичния срок за обжалването му, поради което и същата е процесуално допустима, а
доводите, развити в обратната насока, несъстоятелни.
Предпоставя още, че тази молба е и основателна и като е достигнал до същия правен
извод СГС е постановил правилен съдебен акт.
Това е така, защото според правилото на чл.78, ал.1 ГПК ответникът дължи заплащане
в полза на ищеца на сторените от него разноски по производството, съразмерно на
уважената част от иска.
В случая няма спор и данните по първоинстанционното категорично установяват, че
2
предмет на същото е бил осъдителен иск по чл.240 ЗЗД, за парично вземане, произтичащо от
договор за заем, сключен между страните по делото, включващо главница и лихви, в общ
размер на 81 639,17 евро /159 672,34 лв./.
Поради образуване на друго дело пред СГС с предмет – откриване на производство по
несъстоятелност срещу ответника-частен жалбоподател, първоначално
първоинстанционният съд е спрял това по т.д. № 1316/2020 г., а в последствие – след
установяване на релевантния факт, че паричното вземане, предмет на посоченото дело, е
било включено от синдика в списъка с приети вземания в рамките на развиващото се
производство по несъстоятелност спрямо „Грийнпласт София“ООД – го е прекратил, на
осн.чл.637, ал.2 ТЗ.
Извършената от решаващият състав служебна справка по партидата на последното
дружество в ТР установява, че срещу така изготвения списък не са постъпили възражения и
същият е одобрен с определение на съда по несъстоятелността по реда на чл.692 ТЗ, обявено
в ТР на 07.07.2022 г.
Еднозначно се приема в теорията и практиката, че включването на парично вземане в
списъка с приети такива в рамките на развиващо се производство по несъстоятелност, което
не е било оспорено по съответния ред и в срок сочи, че по отношение съществуването му не
е налице спор – т.е. че е установено по основание и размер.
Посоченото разбиране се основава на особеностите на несъстоятелността, вкл. на
специфично уредената процедура по предявяване и приемане на вземанията, която
приключва с обявяване в ТР регистър на определението за одобряване на списъка на
приетите вземания и техните обезпечения.
След изчерпването й единствената уредената от закона възможност да се оспорва
съществуването/несъществяването на приетото вече обезпечение, имащо значение за
удовлетворяване на приетото вземане, е чрез предявяването на иск по чл.694 ТЗ, в срока чл.
чл.694, ал.6 ТЗ.
В този смисъл и се налага единствено обоснован извод, че макар и производството
пред СГС да не е приключило с влязло в сила съдебно решение, правните последици от
приемането на претендираното в рамките на производството по несъстоятелност срещу
ответника вземане е, че същите се считат за установени по основание и размер и подлежащи
на удовлетворяване в хода на универсалното производство по несъстоятелност.
Вярно е в случая, че последното не е установено с влязло в сила съдебно решение,
защото производството пред първоинстанционния съд по предявения осъдителен иск е било
прекратено. Последното действие обаче не е зависило от волята на страните по делото, а се
дължи на обективния факт на откриване на производство по несъстоятелност спрямо
ответника, в рамките на което спорното вземане е било включено в списъка с приети такива
– т.е. напрактика е станало безспорно.
По въпроса относно отговорността на ответника по иска за сторените от ищеца по
делото разноски за производството в хипотеза на отказ или оттегляне на иск поради
новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, т.е. в хода на висящ исков
процес, е налице практика на касационната инстанция, която решаващият състав изцяло
споделя и към която се присъединява и счита, че е относима и към процесния казус.
Според нея когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или
отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на
исковата молба /напр. извършено плащане/, ищецът има право на направените разноски при
прекратяване на делото, след преценка на относимите факти, свързани с причината за това
прекратяване изследване дали с поведението си ответникът е дал поводи за предявяване на
иска /Определение № 238/27.05.2021 г. по ч.т.д. № 854/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о./.
Решаващият въззивен състав намира, че така даденото разрешение е изцяло приложимо
и към казуси като процесния на още по-голямо основание, доколкото прекратяването на
производството в хипотезата на чл.637, ал.2 ТЗ настъпва ех lege в случаите на открито
производство по несъстоятелност и приемане на спорното вземане при условията на чл.693
ТЗ и не зависи изобщо от волята на ищеца – той нито оттегля, нито се отказва от иска си.
Ефектът на приемане на предявеното от него спорно вземане за удовлетворяване в рамките
3
на производството по несъстоятелност спрямо ответника е като на уважаване на иска, по
който производството е прекратено.
Ето защо след преценка на относимите факти, свързани с причината за прекратяване
на производството и най-вече поведението на ответника в случая се налага изводът, че в
полза на ищеца се дължат разноски, защото с поведението си ответникът е станал причина
за образуване на прекратеното исково производство, а в хода на последното същият е
оспорвал предявения осъдителен иск по основание и размер.
Прекратяването на производството поради приемане на спорното вземане за
удовлетворяване в производството по несъстоятелността е извършено поради
новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба и ответникът следва да
заплати на ищеца-кредитор с прието вземане сторените от него разноски в това
производство, които са съответни по размер на приетите вземания, и които в случая се
равняват на размера на предявените искове.
Те се изчерпват не само с държавната такса, платена за образуване на производството и
другите разноски /за депозит за изготвяне на експертизата и издаване на съдебно
удостоверение/, за чието заплащане, противно на твърденията в частната жалба, по делото
са налице категорични доказателства, но и за възнаграждение на един адвокат.
Следва да се акцентира, че разноските за заплащането на възнаграждение на такъв
адвокат са претендирани от страна на ищеца още в с.з. преди постановяване на
определението за спиране на делото /от 26.01.2021 г./, в което е представени списък по чл.80
ГПК и доказателства за извършването им, в което с.з. процесуалният представител на
ответника-частен жалбоподател не е направил възражение за прекомерност на платеното
адв.възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Такова възражение не е направено и с отговора по молбата на ищеца по реда на чл.248,
ал.1 ГПК, поради което и решаващият състав приема, че сторено едва пред настоящата
инстанция възражението се явява преклудирано.
За пълнота само следва да се посочи, че същото е и неоснователно, доколкото по делото
са налице безспорни данни, че в рамките на производството, поради оспорването на
предявения иск от страна на ответника е извършена реална двойна размяна на книжата
между страните по делото, респ. – проведено е и открито с.з., в рамките на което са
събирани и доказателства /изслушана е и е приета изготвената по искане на ищеца
експертиза/ - т.е. по делото са извършвани всички съдопроизводствени действия, насочени
към събиране и проверка на ангажираните от страните доказателства, като е било
спряно/прекратено единствено поради висящността на производството по несъстоятелност
срещу ответника.
Следователно платеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, вкл. и при
преценка определения ред за изчисляването му в чл.7, ал.2, т-5 от Наредба № 1/2004 г.
Като е съобразил гореизложеното първоинстанционният съд е постановил правилен
съдебен акт, който следва да се потвърди.
Решаващият състав счита, че на ответника по частната жалба не следва да се
присъждат претендираните за настоящето производство разноски в размер на 1 574,48 лв.
тъй като производството по допълване или изменение на съдебния акт в частта за
разноските няма характер на самостоятелно такова извън същинския процесуален спор /
Определение № 317 от 13.08.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 744/2020 г., II т. о., ТК
Определение № 136 от 19.03.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2580/2018 г., I т. о., ТК
Определение № 371 от 2.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4383/2018 г., III г. о., ГК/.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, Търговска колегия, пети състав,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 20.04.2022 г., постановено по т.д. № 1316/2020 г.
4
по описа на СГС, ТО.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от
връчването му пред ВКС на РБългария, по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5