№ 2532
гр. София, 23.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100512520 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 07.07.2021 год., постановено по гр.дело №8707/2020 год. по описа на СРС,
ГО, 127 с-в, С.О. е осъдена да заплати на Л. Ц. Л. по искове с правно основание чл. 49 вр. с
чл. 52 ЗЗД сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди –
търпени болки и страдания, вследствие на падане в необезопасена дупка, намираща се на
пътното платно, при движение по ул.“Фредерик Жолио Кюри“ в посока ул.“Николай
Хайтов“, при пресичане на ул.“Константин Щъркелов“, в гр.София, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 18.09.2019 год. до окончателното
й изплащане и сумата от 220 лв., представляваща обезщетение на имуществени вреди –
разходи за лечение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
направата на тези разходи – 24.09.2019 год. до окончателното й изплащане, като искът за
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен
размер от 18 000 лв. и ответникът е осъден да заплати, както следва: на адв. Т. П. – сумата
от 741 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по
чл. 38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС – на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 464.14 лв.,
представляваща разноски, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 164.65 лв.; „Х.“ АД е осъдено да
заплати на С.О. по обратен иск с правно основание чл. 54 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от
8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от Л. Ц. Л. неимуществени вреди –
болки и страдания, вследствие на падане в необезопасена дупка, намираща се на пътното
1
платно, при движение по ул.“Фредерик Жолио Кюри“ в посока ул.“Николай Хайтов“ , при
пресичане на ул.“Константин Щъркелов“, в гр.София, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на увреждането – 18.09.2019 год. до датата на плащане на
пострадалото лице и сумата от 220 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Л. Ц.
Л. имуществени вреди – разходи за лечение, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на направата на тези разходи – 24.09.2019 год. до датата на плащане на
пострадалото лице, при условие, че С.О. заплати посочените суми в полза на Л. Ц. Л., както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 428.80 лв.
Решението в частта му по първоначалните искове е постановено при участието на
привлечено от ответника трето лице-помагач „Х.“ АД.
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за обезщетение за
неимуществени вреди, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата Л. Ц. Л.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд бил
допуснал нарушение на нормите на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 52 ЗЗД. Правилно СРС бил
приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника С.О. на основание чл. 49
ЗЗД за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди, но неправилно определил
неговия размер – същият бил крайно занижен. Настъпването на вредите било доказано въз
основа на събраните доказателства по делото – десният крак на ищцата бил обездвижен за
срок от 45 дни, като възстановителният период продължил около 3-4 месеца. При
определяне на справедливия размер на обезщетението трябвало да бъдат съобразени
обстоятелствата, указани в т. 11 от ППВС № 4 от 23.121968 год.В случая СРС не бил отчел
емоционалното и психическо състояние на ищцата, физическия и душевен дискомфорт,
силните болки, които била изпитвала, неудобствата по време на възстановителния период.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът за
обезщетение за неимуществени вреди – уважен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищцата част. Поддържа, че по делото не било доказано осъществяването на
фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, тъй като липсвали несъмнени доказателства за виновно
поведение на служители на ответника. Освен това поведението на ищцата също било
допринесло за настъпване на вредите.
Привлеченото от ответника трето лице-помагач „Х.“ АД счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищцата част. Поддържа, че
първоинстанционният съд бил определил справедлив размер на обезщетението за
неимуществени вреди. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелката М.С.
– предполагаем очевидец. Видно било от заключението по съдебно-медицинската
експертиза, че ищцата била адекватно и успешно лекувана, като се била възстановила бързо,
като не била необходима оперативна интервенция. Липсвали данни за настъпили
усложнения, като състоянието на ищцата било стабилизирано.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
2
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О..
Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали доказателства за това как, при какви
обстоятелства и къде точно били настъпили уврежданията. Първоинстанционният съд не
бил обсъдил всички възражения на ответника, като формирал и неправилен извод относно
наличието на причинна връзка между настъпилия инцидент и поведението /бездействието/
на служители на ответника. От заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза било установено наличието на дупка на пътното платно на ул.“Константин
Щъркелов“ към 04.04.2021 год., но предвид изминалия период от време от деня на
инцидента, не било доказано, че именно тази дупка била причина за уврежданията на
ищцата. Налице било и съпричиняване от страна на ищцата, която поради невнимание
допринесла за настъпването на вредите. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на
свидетелката М.С. – предполагаем очевидец. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени, евентуално размерът на
обезщетението за неимуществени вреди – намален. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата Л. Ц. Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната от ответника част. Поддържа, че мястото на настъпване на увреждането било
установено въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетел, който
бил негов очевидец. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че са налице
предпоставките по чл. 49 ЗЗД. В случая натоварените лица не били извършили
необходимите действия за привеждането на пътното платно в годно състояние за безопасно
преминаване на пешеходци и от това тяхно бездействие били настъпили вреди за ищцата.
Видно било от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че причинените на
ищцата увреждания били в причинно-следствена връзка с настъпилото събитие на
18.09.2019 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения обратен иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Х.“ АД.
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил допуснал нарушение на
разпоредбите на чл. 236, ал. 2, чл. 12 и чл. 235 ГПК. Не било допустимо решението по
обратния иск директно да следва от решението по главния иск. Не била изследвана
материално-правната връзка между страните по обратния иск, като СРС не бил съобразил,
че отговорността С.О. произтичала от Закона за пътищата /ЗП/, а отговорността на
ответника по обратния иск от сключения договор между страните. Съдържанието на
договора за изработка, от който произтичала правната връзка между страните по обратния
иск изобщо не било разгледано, като липсвала и преценка в какво се изразявало
неизпълнението на договорно задължение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗЗД от страна на
ответника. В случая било налице приемане на възложената работа от С.О. по смисъла на чл.
264 ЗЗД, съгласно представения по делото констативен протокол от 17.09.2019 год.,
подписан само един ден преди твърдяното увреждане, който СРС погрешно бил приел за
оборен от показанията на свидетелката С.. Нямало отправено възражение за недостатъци от
С.О. по смисъла на чл. 264 ЗЗД. Според ЗП, общинските пътища били публична общинска
3
собственост, а общините имали задължението за тяхното поддържане в състояние,
отговарящо на изискванията на движението. При сключване на договор за поддръжка
общината не се освобождавала от това свое задължение. Напротив, част от клаузите на
процесния договор предвиждали задължение за общината да прегледа и приеме или да
възрази срещу извършените работи. Периодичните прегледи и констативни протоколи били
извършвани именно с цел изпълнение на задължението на общината за поддържане на
пътищата и съблюдаване за тяхната годност. С приемането на работите на 17.09.2019 год.,
отговорността за претърпени вреди от състоянието на пътищата се прехвърляла изцяло
върху възложителя, който бил приел работата без забележки. При липса на конкретни данни,
изпълнителят не следвало да носи отговорност за недостатъци на извършената работа.
Липсата или наличието на данни, от които зависело ангажирането на отговорността на
изпълнителя за недостатъци на извършената работа, бил фактически въпрос, който се
преценявал от съда според всички факти по делото. Именно поради това в случая С.О., като
възложител, не можела да прехвърли отговорността за претърпените от ищцата вреди върху
изпълнителя, чиято работа била приета надлежно и без забележки. В тази връзка следвало да
се има предвид Определение № 340 от 29.03.2016 год. на ВКС по гр. д. № 595 /2016 год., ІІІ
г. о., ГК. От представените по делото доказателства било видно, че ответникът бил действал
правомерно и при стриктно съблюдаване на закона, техническите и други правила
/Приложени е№6 – Конструктивни качества на пътя) и характера на възложената работа,
което било констатирано и с акт – протокол от 17.09.2019 год. Счита, че отговорността
следвала от задълженията по договора и ответното дружество било задължено единствено за
възложените по реда и в сроковете на договора видове работи по пътния участък, който бил
предмет на индивидуално възлагане. Представеният по делото протокол двустранно
подписан констативен протокол, съгласно чл. 8, ал. 4 от договора, установявал достигането
на определеното ниво на поддръжка от изпълнителя, т.е. липса на дупки на пътното платно,
при което ответникът не можел да отговаря за непредявени от С.О. недостатъци. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Ответникът по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника по обратния иск част. Поддържа, че представените по делото
доказателства установявали принципно изпълнение на възложени работи по текущи
ремонти на уличната и тротоарна мрежа, но не установявали кога било извършено, респ.
прието, възложеното поддържане на улиците и тротоарите и дали извършеното обхващало и
мястото на настъпване на твърдяното от ищцата увреждане. Поради това и представените
протоколи не представлявали приемане на всички възложени дейности, поради което и
нормата на чл. 264 ЗЗД не намирала приложение. Към датата на процесното увреждане –
18.09.2019 год., между страните бил налице действащ договор от 11.06.2019 год., с предмет
поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения на територията на
общината – VІ-та зона, включваща районите „Искър“, „Слатина“, „Изгрев“ и „Средец“. По
силата на този договор ответното дружество се задължило да извършва дейности по
поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения в съответствие с
4
техническата спецификация на възложителя и техническо и ценово предложени, като
ул.“Фредерик Жолио Кюри“ била включена в улиците текущо и превантивно поддържане
по показателите за изпълнение на границите на VІ-та зона. Събраните по делото
доказателства не установявали надлежното изпълнение на всички възложени работи, респ.
приемането им от възложителя, поради което и ответното дружество не можело да се
освободи от отговорност.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане първоначални искове с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД, както и евентуален обратен иск с правно основание чл. 54 вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД /по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК/.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на първоначалните искове:
Във връзка с поддържаното от жалбоподателите – ответник по първоначалните искове и
ответник по обратния иск идентично оплакване за допуснато нарушение на чл. 236, ал. 2
ГПК, настоящият съдебен състав приема, че тази норма посочва съдържанието на мотивите,
като акцентира на пълнотата при оформянето им. В мотивите съдът е длъжен да посочва
само обстоятелства и съображения, въз основа на които е изградил убеждението си.
Действително липсата на мотиви би лишила по-горната съдебна инстанция от възможността
да провери валидността, допустимостта и правилността на обжалваното решение. В
разглеждания случай не е налице липса на мотиви, която да прави обжалваното решение на
СРС неразбираемо /дори и чрез тълкуване/ и в този смисъл недействително. В същото са
изложени фактически и правни изводи за правопогасяващите процесните вземания факти.
Ако съдът не изложи в мотивите си всички твърдения и възражения на страните или не
обсъди някое доказателство, това може да доведе до неправилно решение, поради
съществено нарушение на процесуални правила, но тогава не може да има позоваване на
нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, а на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, която се отнася до
решението. И това е така, тъй като непълните мотиви могат да не се отразят на
правилността на крайния извод на съда.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
5
противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да
се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – виж Постановление № 7
от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС,
Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г.,
Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на
правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на
необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е
основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на
задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма,
изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната
цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен
юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на
противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно
задължение за действие. В този смисъл, за да е противоправно бездействието на служители
на С.О., то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по
ремонт и поддържане на процесния пътен участък.
Основните спорни между страните въпроси във въззивното производство са свързани с
механизма на настъпване на твърдяното увреждане, размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди и наличието на принос на пострадалата за настъпването на
вредоносния резултат.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства – медицински
документи, фактура за сумата от 220 лв. /за закупуване на ригидна ортеза/, заключенията на
вещите лица по съдебно-техническата експертиза и съдебно-медицинската експертиза,
които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, както и гласни
доказателства чрез разпита на свидетелката М.Е. С., които при преценката им следва да
бъдат ценени като ясни, убедителни, житейски логични и имащи първичен характер, като в
частност съобщеното от свидетелката кореспондира с останалите данни по делото относно
механизма на инцидента, а с оглед липсата на каквито и да е данни, опровергаващи
показанията й, няма основание същите да бъдат счетени за недостоверни, въззивният съд
приема за установено, че на 18.09.2019 год., около 16.00 ч., при движение по ул.“Фредерик
Жолио Кюри“ в посока ул.“Николай Хайтов“, при пресичане на ул.“Константин Щъркелов“,
6
в гр.София, ищцата пропаднала в необозначена дупка и паднала на земята, в резултат на
което получила следното увреждане: счупване на 5-та метатарзална /ходилна/ кост на
дясното стъпало, наложило поставянето на гипсова лонгета, заменена на 24.09.2019 год. с
ригидна ортеза, за период от 25 дни, като ищцата ходила с патерици около 30 дни, а при
свалянето на ортезата й била проведена рехабилитация на дясната глезенна става; ищцата
търпяла болки и страдания около 3 месеца, като през първите 7 дни болките били с по-
интензивен характер, като понастоящем състоянието било стабилизирано и липсвали данни
за невъзстановени травми и настъпили усложнения. В резултат на увреждането ищцата не
можела да се обслужва сама и ползвала чужда помощ, в т.ч. за пазаруване.
Във връзка с оплакванията във въззивните жалби на ответника по първоначалните
искове и ответника по обратния иск следва да се посочи, че според разпоредбата на чл. 156,
ал. 2 ГПК, посочването на имената на свидетел е необходимо, само когато страната иска
призоваването му – в частност е видно от определението на СРС от 17.12.2020 год. /на л. 170
– 172 от първоинстанционното дело/, че в полза на ищцата е било допуснато събирането на
гласни доказателства чрез разпита на двама свидетели при режим на довеждане.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/, пътищата са републикански и местни,
като последните са общински и частни – по смисъла на § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗП, „път“ е
ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни
средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания, а „земно платно“ е
част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното /платната/ за
движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите
острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите
и другите конструктивни елементи на пътя. Общинските пътища са публична общинска
собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП, като тяхното изграждане, ремонт и поддържане се осъществява
от общините съгласно законовата разпоредба на чл. 31 ЗП. Съответната община, като
юридическо лице, осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други
лица, на които е възложила изпълнението. Поддържането на пътищата включва полагането
на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и
осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият
ремонт включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните
принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя – чл. 47 от Правилника за
приложение на Закона за пътищата /ППЗП/.
Следователно на общината е вменено задължението да ремонтира и поддържа
общинските пътища, в т.ч. и тази част от повърхността им, върху която са разположени
тротоарите, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, което означава
незабавно сигнализиране и отстраняване във възможно най-кратък срок на всяка настъпила
неизправност на пътната настилка /каквато безспорно са дупките/, която създава опасност за
участниците в движението, в т.ч. пешеходците – чл. 13, ал. 1 и 2 и чл.167, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата /ЗДвП/. Различен извод не следва и от нормата на чл. 67, ал. 1, т. 2 от
Наредбата за управление на отпадъците и опазване на чистотата на територията на С.О., тъй
7
като същата не възлага в тежест на друг правен субект, различен от общината, да поддържа
в изправно състояние и да ремонтира тротоарите като част от пътя. Отделно от това именно
ответникът има задължението да упражнява контрол за изпълнението на дейностите по
поддръжка, възложени от него на трети лица с посочената наредба – виж Глава осма, раздел
І от наредбата.
В частност именно противоправното бездействие на служители на С.О. по ремонта и
поддържането на процесния пътен участък, който е публична общинска собственост, е
довело до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице
предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника за
причинените на ищцата неимуществени вреди. ЗП предвижда общо и абстрактно
задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието
на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно
движение по тях.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други
неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване
състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и
продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението
и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи
трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в
страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник
на обогатяване на пострадалия.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида и тежестта увреждането,
възрастта на пострадалата, който към момента на увреждането е била на 69 години,
обстоятелствата, при които е настъпило увреждането – внезапно; интензивността на
търпените болки и страдания от ищцата, както и тяхната продължителност, в т.ч.
продължителността на възстановителния период от около 3 месеца, търпените неудобства в
процеса на лечение и възстановяване, нужда от чужда помощ в ежедневието за придвижване
8
и обслужване, а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето, личното,
професионалното и общественото благополучие на ищцата, съществуващите в страната
обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на
живот, средно статистически размер на доходите /през 2019 год. годишният общ доход
средно на лице от домакинство е 6 592 лв., а средногодишният разход – 6 214 лв., съобразно
данни на Националния статистически институт/, както и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение /виж
например Определение № 587 от 16.07.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1108/2018 год., III г.
о., ГК, Определение № 371 от 12.05.2022 год. на ВКС по гр.дело № 38/2022 год., IV г. о.,
ГК, Решение № 60292 от 21.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 3992/2020 год., ІІІ г. о., ГК,
Определение № 78 от 4.02.2021 год. на ВКС по гр.дело № 2353/2020 г., III г. о., ГК,
Определение № 397 от 25.06.2019 год. на ВКС по т.дело № 3111/2018 год., II т. о., ТК, като
субективната преценка за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък
период вреди от деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за
пропорционалност, защото справедливостта е елемент от правната реалност/, въззивният
съд намира, че законосъобразно СРС е приел, че определянето на 8 000 лв. би било
справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди, до който и размер
релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане – чл. 84, ал. 3 ЗЗД.
Определянето на друг размер на обезщетението от посочения не би съответствал на
изискванията на справедливостта.
На следващо място СГС приема, че сумите за специализирана храна, болногледач,
лекарства, медицински консумативи, лечение, рехабилитация и пр. намаляват
имуществената сфера на увредения. Те представляват пряка и непосредствена последица от
причиненото увреждане. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 7
на Постановление № 4 от 23.12.1968 год., Пленум на ВС, когато се търси обезщетение за
имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр.,
следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за
действителното им извършване, както и за техния размер. Т.е. на репарация подлежат
действително вложените средства – с тях имуществената сфера на пострадалия е реално
намаляла. Размерът им се установява с доказателства за действително разходваните от
увредения суми, а ако такива доказателства няма – чрез експертиза за стойността на стоките,
услугите и лечението към датата на извършване на съответния разход. – виж Решение № 307
от 01.08.2014 год. на ВКС по гр. дело № 773/2012 год., IV г. о., ГК.
В частност по делото е установено въз основа на събраните писмени доказателства –
данъчна фактура, както и от заключението на вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза, че с оглед лечението на счупването на петата метатразална кост на дясното
стъпало на ищцата е било необходимо поставянето на ригидна ортеза, чиято стойност
възлиза на 220 лв. В този смисъл обоснован се явява изводът на първоинстанционния съд, че
претендираните имуществени вреди – направени от ищцата на 24.09.2019 год. разходи в
9
размер на посочената сума, са действително настъпили в резултат на увреждането – чл. 51,
ал. 1 ЗЗД, поради което и релевираната претенция се явява изцяло основателна, ведно със
законната лихва, считано от 24.09.2019 год. до окончателното изплащане.
Свовременно релевираното от ответника възражението за съпричиняване се явява
неоснователно, поради следните съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди,
респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или бездействията на
пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е.
последният да е тяхно следствие, но не е необходимо наличието на вина/. Тежестта за
доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна – ответника – виж
задължителните за съдилищата разяснения по т. 7 от ППВС № 17/1963 год. и т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
В частност по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че поведението
е ищцата е допринесло за настъпването на вредите, а доказателствената тежест в тази насока
е била на ответника. Напротив, от разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП следва, че
пешеходците нямат задължението да следят и внимават за неравности /дупки/ по пътното
плътно, респ. тротоарите.
По отношение на обратния иск:
Този иск е бил предявен като евентуален от страна на ответника, като подпомагана
страна, срещу подпомагащата – „Х.“ АД, в случай, че решението по първоначалните искове
ще бъде неблагоприятно за С.О.. Тъй като това условие в случая се е сбъднало, обратният
иск подлежи на разглеждане по същество.
Отговорността на жалбоподателя „Х.“ АД за вреди се претендира на основание
неизпълнението на задължения по сключен между него и С.О. договор от 11.06.2019 год.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по
делото се установява, че на 11.06.2019 год. между страните бил сключен договор, което по
своето естество е такъв за изработка /чл. 258 – 269 ЗЗД/, по силата на който С.О. възложила
на „Х.“ АД извършването на дейностите по поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа
и пътните съоръжения в VІ-та зона, включваща райони „Искър“, „Слатина“, „Изгрев“ и
„Средец“, в съответствие с техническата спецификация на възложителя, техническото и
ценово предложения на изпълнителя. За посочените в списъка по Приложение №6 /което е
прието като доказателство по делото/ улици и булеварди поддържането следвало да се
осъществява на база показатели за изпълнение в зависимост от определеното в същото
приложение ниво на поддържане и изпълнителят се задължил да извърши всички възложени
дейности, необходими с оглед постигане на изискуемите от възложителя стандарти на
изпълнение и качеството на състоянието на пътя, определени от нивото на поддържане, а за
цялата останала част от уличната мрежа извън списъка по посоченото приложение
10
дейностите по поддържане и текущ ремонт следвало да се извършват на база конкретни
възлагания при необходимост. Уговореното ниво на поддръжка следвало да бъде постигнато
от изпълнителя в рамките на тримесечен гратисен период, който започвал да тече от датата
на регистрационния индекс на договора – 11.06.2019 год. Дейностите, предмет на договора,
трябвало да бъдат изпълнени в срок от 48 месеца, считано от 11.06.2019 год. /чл. 3, ал. 2/.
Видно е от Приложение № 6, че в същото под №33 фигурира ул.“Фредерик Жолио
Кюри“, с ниво на поддръжка „В“ – недопускащо каквито и да било дупки и пропадания –
виж Таблица №1 към т. І.1, като страните постигнали съгласие възстановяването/ремонтът
трябва да се осъществи в срок от 21 дни, които са в рамките на първоначалния гратисен
период от датата на сключване на договора – виж таблица № 8.
Съгласно клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 15 и 16 от договора, изпълнителят бил длъжен да
инспектира района, предмет на поръчката, и да набира актуална информация за състоянието
на улиците и пътните съоръжения и необходимите ремонти със съотвените количества
измерители и да представя на възложителя ежемесечно съответната справка до 15-то число
на всеки месец, както и да го информира писмено възложителя най-малко 24 часа преди
започване на всеки конкретен обект, като информацията следвало да съдържа дата и час на
започване и завършване на обекта и временната организация на движение.
Като доказателство по делото са приети двустранно подписани констативни протоколи
от 24.07.2019 год., 14.08.2019 год., 17.09.2019 год. и 15.10.2019 год. за ул.“Фредерик Жолио
Кюри“, с които С.О. е приела изпълнение по процесния договор, както и фактура,
двустранна сметка, протокол/акт-2, ведно с количествена сметка, установяващи завършване
и заплащане на натурални видове строително-монтажни работи.
Регресната отговорност на изпълнителя пред възложителя, който е изплатил
обезщетение на пострадалия възниква от установите между възложител и изпълнител
отношения по договор за изработка – кои работи са възложени и кога и как са изпълнени.
Изпълнителят не отговаря пред възложителя, ако той е изпълнил надлежно всички
възложени задължения по договора за изработка и въпреки това е ангажирана отговорността
на възложителя пред пострадалия – виж Решение № 465 от 28.12.2012 год. на ВКС по
гр.дело № 1157/2011 год., ІV г. о., ГК.
Няма съмнение, че наличието на дупки, които застрашават безопасността на движението
и съответно са в състояние да причинят увреждания на пътните превозни средства и
пешеходци при движението им по платната на общинските пътища, които са в предметния
обхват на процесния договор /които вреди несъмнено имат характера на предвидими/,
представлява неизпълнение на договорните задължения на „Х.” АД.
В разглеждания случай, с оглед изложеното вече по-горе, наличието на необозначена
дупка на платното на процесния пътен участък към 18.09.2019 год. е установено по
несъмнен начин по делото – нещо повече, съществуването й към 04.04.2021 год. е
потвърдено и от вещото лице по съдебно-техническата експертиза /извършило оглед/, към
който момент все още не е бил изтекъл срокът, установен в чл. 3, ал. 2 от сключения между
11
страните договор.
Действително задължението на възложителя да приеме работата се запълва
съдържателно с нуждата от извършване на активни действия – да прегледа изработеното за
недостатъци и да уведоми веднага изпълнителя при наличието на явни такива – чл. 264, ал.
2, изр. 1 ЗЗД. Според посочената разпоредба, скрити недостътици са такива, които
съществуват, но не могат да се открият при обикновения начин на приемане на
изработеното или такива, които са се проявили по-късно, за които изрично в закона е
предвидено, че поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им
/или в уговорения между страните срок/, което не е необходимо само ако изпълнителят е
знаел недостатъците – чл. 264, ал. 2, изр. 2 и 3 ЗЗД /в тази хипотеза възражението трябва да
се доведе до знанието на изпълнителя в максимално кратък, адекватен според
обстоятелствата срок/. Ако поръчващият не направи такива възражения, работата се счита
приета, съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД – с неуведомяването за недостатъци – явни или скрити, се
преклудира възможността на възложителя да реализира отговорността на изпълнителя за
некачествено изпълнение по чл. 265 ЗЗД. За да може да търси някоя от възможностите,
предвидени в посочения законов текст, възложителят трябва да запази правата си по чл. 264
ЗЗД, като липсата на уведомление до изпълнителя незабавно след откриване на видими
недостатъци или появили се скрити недостатъци води до преклудиране на правата по чл. 265
ЗЗД. Законът не изисква конкретна форма, в която следва да бъдат заявени възраженията по
чл. 264, ал. 2 ЗЗД, поради което е допустимо те да са направени и само устно /виж например
Решение № 202 от 27.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 4123/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
В разглеждания случай по делото е доказано единствено, че С.О. е приела възложената
на ответника работа съобразно чл. 264, ал. 1 ЗЗД за периода от 11.06.2019 год. до 15.07.2019
год. – според отразеното в първите три от горепосочените констативни протоколи; в
констативния протокол от 15.10.2019 год. липсва изрично отразяване за осъществено пътно
обслужване за периода след 15.07.2019 год. При това положение и при липсата на други
данни по делото следва да намерят приложение неблагоприятните последици от правилата
за разпределение на доказателствената тежест, които задължават въззивния съд да приеме,
че е налице неизпълнение на поетите от ответното дружество договорни задължение, което е
виновно. В този смисъл налице са всички елементи от правопораждащия договорната
отговорност на ответника фактически състав по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 82 ЗЗД, както
законосъобразно е приел и първоинстанционния съд.
Частичното уважаване на първоначалните искове срещу С.О. е основание за уважаване
на обратния иск. Тъй като регресното притезание зависи от удовлетворяването на правото,
предмет на първоначалните искове, третото лице-помагач и ответник по обратния иск ще
плати, след като ищецът по обратния иск изпълни постановеното срещу него осъдително
решение.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС
– потвърдено в обжалваните му части.
Предвид изложените съображения, съдът
12
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.07.2021 год., постановено по гр.дело №8707/2020
год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, в обжалваните му части.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13