СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на шести ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 1642 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 325688 от 30.01.2018 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, поправено с Решение № 1435 от 03.01.2019
г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I
ГО, 47
състав, е признато за
установено по предявените от А.Л.П., ЕГН ********** срещу „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ********,
обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, че
са нищожни клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит
за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г. и чл. 6 от допълнително споразумение към
договора от 13.09.2010 г. С решението са отхвърлени предявеният от А.Л.П., ЕГН **********
срещу „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ********, иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от 8186,46 швейцарски франка, получени
без правно основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит от
03.04.2008 г. и допълнителното споразумение от 13.09.2010 г., за периода от 10.01.2009
г. до 10.11.2014 г., представляващи разлика между предварително уговорените и
реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на
исковата молба до окончателното й плащане, предявеният при условията на
евентуалност иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от
8186,46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили
условията, даващи право на "Ю.Б."АД да променя едностранно лихвените
нива, както и искът за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му
дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание
чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113,257 швейцарски франка - главница
по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г.
С
решението „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на А.Л.П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 915 лв. – разноски по делото.
С решението А.Л.П., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 675 лева - разноски по делото.
С решението А.Л.П., ЕГН **********, е осъдена да заплати по
сметка на СРС,
сумата от 45,23 лева – държавна такса за предявените искове.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която е уважена
исковата претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, за
прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит
за покупка недвижим имот от 03.04.2008 г. и чл. 6 от допълнително споразумение
към договора 13.09.2010 г., е подадена
въззивна жалба от ответника „Б.Р.С.“ АД, в която са развити съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Въззивникът твърди, че неправилно и незаконосъобразно първостепенният
съд е приел, че по отношение на ответното дружество е налице валидна
правна легитимация по предявените искове, позовавайки се на сключения договор
за цесия. В тази насока се излага, че ответникът
не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от ищцата установителен иск за прогласяване нищожността
на посочените в исковата молба договорни клаузи, тъй като не е страна по
оспорения договор за банков кредит, нито се явява правоприемник - универсален
или частен, на Банката-кредитодател по същия договор, а качеството му на
цесионер не му придава положението на страна по спорното договорно
правоотношение, нито на надлежен ответник по предявения по делото установителен
иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Не е
налице следователно според жалбоподателя правен интерес за ищцата oт търсената искова защита, поради
което производството по делото следва да бъде прекратено, като процесуално
недопустимо. По същество се оспорва изводът на районния съд, че по отношение на процесните договорни клаузи са
налице хипотезите на чл. 143 т. 10 и т. 12 ЗЗП, като се сочи че клаузите са
индивидуално уговорени съобразно исканията и възможностите на
кредитополучателя, последният не е възразявал срещу тях и не е бил лишен от
възможност да изрази становище по тях, не са налице и заблуждаващи практики, а
посредством исковите претенции косвено се цели недопустима промяна в
съдържанието на договора и постигнатата воля и съгласие между страните, както
по отношение на лихвата по договора, така и относно валутата на кредита.
Изразява се несъгласие с възприетото от СРС, че е налице значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното
правоотношение. Сочи се, на следващо място, че в хода на производството не било
установено претендираните суми да са получени именно от ответното дружество, за
което нито ищцата е представила доказателства в тази насока, нито пък ССЕ
установявала такова плащане, обратно експертизата установявала плащания и взаимоотношения между ищцата и
Банката - кредитодател, която не е страна по делото. Твърди се, че по делото
безспорно било установено, че кредитополучателят е заплащал сумите по договора
за кредит в полза на трето неучастващо в спора лице, а не на ответното
дружество „Б.Р.С.“ АД, че лихвата по договора се формирала съобразно постигнатите
договорености между ищцата и Банката, както и че лихвата и приложимият към нея БЛП са се формирали от Ю.Б. АД, а
не от ответното дружество, което не е имало никакво участие при начина на образуване
на дължимата договорна лихва. Поддържа се, че дължимата годишна лихва по
процесния договор е ясно и категорично определена, като са посочени и
елементите й - БЛП на банката за кредити в швейцарски франкове /променлива
величина/ + договорна надбавка в конкретно посочен размер /константна
величина/, а ищцата е дала съгласие размерът на дължимата годишна лихва да бъде
обвързан с един променлив компонент, поради което и неотносими към спора били
причините и начина на формиране на промяната на този компонент. В обобщение се
излагат съображения, че в процесния договор за кредит няма уговорки, които да
са във вреда на кредитополучателя, с подписването на договора и приложенията
към него кредитополучателят изрично е изразил своето съгласие по съдържанието му,
процесното правоотношение се е развивало съобразно постигнатите между него и
Банката договорености, и няма промяна на договорените между страните условия по
него, поради което не е налице неравноправност на сочените в исковата молба
договорни клаузи по см. на чл. 143 ЗЗП. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от А.Л.П., с който се моли
жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на решението в
обжалваната част като правилно и законосъобразно.
Срещу решението в частите, с които са отхвърлени предявените от А.Л.П. искове, с правно
основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от
8186,46 швейцарски франка получени без основание по неравноправни и нищожни
клаузи на договора кредит от 03.04.2008 г. и допълнително споразумение от
13.09.2010 г., за периода 10.01.2009 г. до 10.11.2014 г., представляващи
разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски,
при условията на евентуалност искът, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 8186,46 швейцарски франка, поради това, че са заплатени
без да са настъпили условията, даващи право на „Ю.Б.“ АД да променя едностранно
лихвените нива, както и искът за установяване по отношение на ответника, че
ищцата не му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113 257
швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот
от 03.04.2008 г., е подадена въззивна жалба от ищцата А.Л.П., в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакувания акт. Искането
към съда е да се отмени решението в обжалваните части, а исковите претенции да
бъдат уважени изцяло. Оспорва се възприетият от първостепенния съд извод, че едва
с писмо изх. № 0501/0006 от 02.12.2014 г. на ответното дружество, с което то
оспорва изявлението на ищцата за прихващане, са настъпили правните последици на
цесията от 25.04.2008 г., приемайки за недоказано проявлението на правния й
ефект преди датата 02.12.2014 г. Сочи се, че от представените по делото
доказателства, сред които и допълнително споразумение към договора за кредит от
13.09.2010 г., както и допълнително споразумение от 16.07.2012 г., може да се
направи извод, че е налице сключен договор за цесия между „Б.Р.С.“ АД и „Ю.Б.“
АД, а от Приложение № 1 към заключението
по изслушаната ССЕ е видно, че на 29.04.2008 г. е извършена валутна сделка, а на
10.05.2008 г., по сметката, обслужваща кредита, е извършена операция по прехвърляне на
средства по продаден кредит, както и че такива прехвърляния кредитодателят е
продължил да извършва в изпълнение на сключения договор за цесия. Релевират се
оплаквания за допуснати нарушения в доклада на първата инстанция и
неразпределянето на доказателствена тежест относно наличието на договор за
цесия и получаването на уведомление за нея. В тази връзка се поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е оспорил пасивната
си материална легитимация, тъй като повдигнатият от „Б.Р.С.“ АД спор касаел
единствено получаването на исковите суми, без дружеството да е оспорило сключването
на договор за цесия, като според жалбоподателката ответното дружество не е
оспорило и автентичността на изпратеното до ищцата уведомление за цесия от
25.04.2008 г. Сочи се, че съдът е длъжен да отдели спорните от безспорните факти, след което да преценява
събраните по делото доказателства с оглед спорните факти Ако между страните по
делото не се оспорва съществуването на процесния договор за цесия, то той
следва да се приеме за съществуващ, което не било сторено от районния съд. По
отношение на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, се излага, че в тежест на ищеца е да
докаже извършеното предаване на някакво имуществено благо, а върху ответника
лежи тежестта да установи наличието на основание за получаването му, като първоинстанционният
съд е следвало да укаже на ответника, че последният носи тежестта да установи
наличието или липсата на основание, т.е. на валидно сключен договор за цесия и
да докаже датата на извършеното уведомление на ищцата, съгласно изискванията на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Относно доказване на извършеното предаване без основание на
исковите суми, според ищцата при непълнота на експертизата относно
обстоятелството на кой правен субект банката - кредитодател е превеждала сумите
по извършените погашения, първоинстанционният състав е следвало служебно да
допълни поставените задачи със задача вещото лице да отговора на този въпрос. Претендира
се и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Б.Р.С.“ АД, с който жалбата се
оспорва и се моли първоинстанционното решение в атакуваните части да бъде
оставено в сила.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално - легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите
са процесуално
допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно.
По допустимостта на
обжалваното решение съдът намира следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 47 състав е бил сезиран с искове,
предявени от А.Л.П. срещу „Б.Р.С.“ АД, с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността
на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл. 12 от договор за кредит за
покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г.,
сключен между ищцата и "Ю. И ЕФ Д. Б.."АД, в
качеството му на кредитодател, и
чл. 6 от допълнително споразумение към
договора от 13.09.2010 г. -
като противоречащи на закона и неравноправни; иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8186,46 швейцарски
франка,
получени без основание по неравноправни и нищожни клаузи
на договора за кредит и допълнителното споразумение, за периода от
10.01.2009 г.
до 10.11.2014 г.,
представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените
анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окочнателното й плащане; при условията на евентуалност иск,
с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от 8186,46 швейцарски
франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право
на "Ю. И ЕФ Д. Б.."АД да променя едностранно лихвените нива, както и иск
за установяване по отношение на ответника, че ищцата не
му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103,
ал. 2
ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка - главница
по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г.
Предмет на предявения
положителен установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са
договорни клаузи, а именно чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл.
12 от договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г., и чл. 6
от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010
г., сключен между ищцата, като кредитополучател и "Ю.
И ЕФ Д. Б.." АД, в качеството му на
кредитодател.
Видно от депозираната
искова молба, претенцията си за прогласяване нищожността на
цитираните по-горе клаузи, ищцата е насочила срещу ответника „Б.Р.С.“ АД, на който
по силата на договор за цесия от 25.04.2008 г. "Ю. И ЕФ Д. Б.." АД, е прехвърлило
всички свои вземания, включително начислените към момента лихви, привилегии и
обезпечения, срещу ищцата, който ответник е
и надлежно конституиран по делото. От
обстоятелствената част на исковата молба става ясно, че ищцата претендира
съдебно предявеното си право при твърдения, че процесният договор за банков
кредит е сключен с "Ю. И ЕФ Д. Б.." АД, което
дружество-кредитодател впоследствие е прехвърлило своите вземания по договора си
с ищцата на ответника „Б.Р.С.“ АД, по силата на договор за
цесия от 25.04.2008 г. Ищцата е заявила още, че след извършената цесия,
ответното дружество неколкократно е увеличавало месечната погасителна вноска по
кредита с мотив за увеличение на лихвения процент, че са нараснали таксите и комисионните
по обслужването на кредита, както и че въпреки несъгласието на ищцата,
последната е заплащала едностранно променените от страна на банката суми под
страх от последващо цедиране на вземането в патримониума на цедента по договора
за цесия от 25.04.2008 г. "Ю. И ЕФ Д. Б.." АД и иницииране на
производство по чл. 417 ГПК.
Пасивната си легитимация по предявените искови претенции, ответникът
„Б.Р.С.“ АД е оспорил още с отговора на
исковата молба. Оплаквания, че не е пасивно легимитимирано да отговаря по
предявените искове, ответното дружество е релевирало и в депозираната пред СГС
въззивна жалба.
В атакуваното
първоинстанционно решение, съдът е приел, че по делото не е
спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че между ищцата
А.Л.П. и "Ю. И ЕФ Д. Б.." АД, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г., по силата на който банката
се е задължила да предостави на ищцата
кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски
франкове на сумата от 70 000 евро по курс "купува" за
швейцарски франк към евро на ответната банка в деня на усвояване на кредита.
Първостепенният съд е посочил, че от ищцата са изложени твърдения, че пасивната материалноправна легитимация на ответника
по предявените искове се обуславя от сключен между него и „Ю.
И ЕФ Д. Б.." АД договор за цесия с предмет вземането
на банката по договора за кредит от 03.04.2008 г., но по делото договорът за цесия не е представен,
поради което лисвали доказателства за датата на неговото сключване и
параметрите му. Изложил е и мотиви, че е представено уведомление за прехвърляне
на вземания, с което ищцата е уведомена от „Българска пощенска банка“ АД за
сключения на 25.04.2008 г. договор за цесия с ответника „Б.Р.С.“ АД, с който е прехвърлено вземането на банката по
договора за кредит № HL34640 от 10.04.2008 г. заедно с всички обезпечения, но тъй като
по делото не са ангажирани доказателства за датата, на която е връчено
уведомлението, не може да се установи датата, от която договорът за цесия е
породил правни последици по отношение на ищцата. Районният съд е счел още, че
от представеното по делото писмо с изх. № 0501 / 0006 от 02.12.2014 г. се
установява, че ответното дружество оспорва изявление за извънсъдебно прихващане
по жилищния кредит от 03.04.2008 г., получено на 23.11.2014 г., ето защо може
да се направи извод, че към 02.12.2014 г. договорът за цесия е породил своите
правни последици и страните са обвързани от клаузите на процесния договор за
кредит към датата на исковата молба. По тези съображения е мотивирал
възприетата от него за установена пасивна материалноправна легитимация на ответното
дружество по предявените искове.
Въззивният съд намира този извод на
съдията-докладчик от първостепенния съд за неправилен, и счита, че конституираният
по делото ответник „Б.Р.С.“ АД не е пасивно
легитимиран да отговаря по установителния иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
тъй като
не е страна по договора за кредит, конкретни клаузи от който се оспорват като
неравноправни и затова нищожни.
Безспорно е, че цесията е правен способ за прехвърляне на вземания, който има за цел да
измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника. Договорът за цесия се сключва между
първоначалния и новия кредитор, и с него цедентът прехвърля на цесионера своите
вземания към длъжника. По силата обаче на извършена цесия цесионерът не става
страна в договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото,
независимо, че вземането преминава към цесионера такова, каквото цедентът го е
притежавал, тоест цесионерът го придобива с всичките му предимства и с всичките
му недостатъци. В тази връзка настоящият съдебен състав изцяло възприема
становището залегнало в Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по
т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК, съгласно което цесионерът
не е нито универсален правоприемник на Банката – кредитор /в случая "Ю.
И ЕФ Д. Б.." АД/, цедирала му
вземането си по договора за ипотечен банков кредит, нито частен правоприемник,
встъпил в това договорно правоотношение. В цитираното решение се излагат
мотиви, които въззивният съд напълно споделя, в насока, че независимо от това,
че договорът за цесия се сключва между цедента и цесионера, то длъжникът макар
и да не е страна по него, бива пряко засегнат от последиците породени от договора
за цесия, поради което и той не се лишава от правата, които има към
цедента - съхраняване на възраженията му, които
може да противопостави, правото да иска унищожаване на договора,
от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във вр. с
иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за
нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които
има срещу цедента. Така обаче ако има интерес да иска унищожаване чрез
самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу
цедента, който си остава страна по договора. По аргумент от по - силното
основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може
да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който
произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но
само срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен
правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера. Именно поради наличие
на вземане спрямо цедента неизпълнението на договора от страна на последния
също не дава право на длъжника да иска обезщетение /връщане/ от цесионера.
При така възприетото от въззивния съдебен състав, че в
качеството си на цесионер, ответникът не е правоприемник - универсален или
частен на Банката - кредитодател по договора за банков кредит, сключен с ищцата,
изключва той да е страна и по спорното преюдициално, за иска по чл.
55, ал. 1 ЗЗД и този за недължимост на сумата от 1634,52 швейцарски франка
поради извършено на основание чл. 103,
ал. 2 ЗЗД прихващане със
сумата от 113 257 швейцарски
франка - главница по договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г., правоотношение.
Ето защо цесионерът и настоящ ответник по делото „Б.Р.С.“ АД не е и пасивно
легитимиран да отговаря по предявения от ищцата установителен иск за
прогласяване нищожността на оспорените с исковата молба договорни клаузи по
договора за жилищен банков кредит, сключен с цедента "Ю. И ЕФ Д. Б.."
АД. Гореизложеното мотивира въззивният съд да приеме, че за
ищцата не е налице правен интерес да предяви
установителен иск за нищожност на конкретните договорни клаузи от договора за
банков кредит срещу ответника-цесионер, поради което и исковата
й претенция е недопустима.
Ето защо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК
обжалваното решение, следва да се обезсили в сочената по-горе част поради
липсата на интерес от иска на изложените съображения от въззивния съд. При този
изход на служебната преценка по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд не
следва да обсъжда правилността на решението.
Недопустимостта на
установителната искова претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
в случая обуславя и неоснователност на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на
надплатени погасителни вноски по договора за банков кредит, поради недоказана липса на основание за
получаването им от ответника „Б.Р.С.“ АД,
която да е породена от недействителност на конкретни договорни клаузи по
първоначалния договор, от който прехвърленото му вземане произтича,
както и на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. По
същите съображения следва да се приеме, че е неоснователен и искът за
установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на
1634,52 швейцарски франка
поради извършено на основание чл. 103,
ал. 2 ЗЗД прихващане със
сумата от 113 257 швейцарски
франка - главница по договор за кредит
за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г.
Само за пълнота на
изложението и отново позовавайки се на цитираното по-горе решение на
касационната инстанция, съдът намира за нужно да отбележи, че претенцията
за неоснователно обогатяване може да се предяви само спрямо обогатилия се и
неговите правоприемници, но не и срещу лицата, на които първоначалният
получател на неоснователно дадената имуществена ценност е прехвърлил същата с
последваща сделка. За
дружеството-цесионер възниква задължение за реституция на сумите,
представляващи надплатени от длъжника вноски по първоначалния договор за банков
кредит по предявен осъдителен иск, основан на чл. 55, ал. 1 ЗЗД,
само когато тези суми се включват в прехвърленото му вземане и последният е
техен първоначален получател, като е без
значение начинът на плащане - опосредено чрез Банката - кредитодател, или
директно нему.
Предвид всичко
изложено по-горе, обжалваното първоинстанционно решение, в частта, с която е
уважен предявеният по чл. 26, ал. 1 ЗЗД установителен иск за прогласяване
нищожността на договорни клаузи по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г., и чл. 6 от допълнително споразумение към
договора от 13.09.2010 г., сключен между ищцата, като кредитополучател и "Ю.
И ЕФ Д. Б.." АД, в качеството му на
кредитодател, като недопустимо следва да бъде обезсилено, а
производството по делото в тази част – прекратено поради недопустимост на
предявения установителен иск. Решението
в частите, с които са отхвърлени предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
/главен и предявеният при условията на евентуалност/, както и искът за установяване
по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634,52 швейцарски франка
поради извършено на основание чл. 103,
ал. 2 ЗЗД прихващане със
сумата от 113 257 швейцарски
франка - главница по договор за
кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г., макар и по
различни мотиви от изложените от първия съд, е правилно като краен резултат,
поради което и следва да бъде потвърдено.
На последно място, настоящият
съдебен състав намира за нужно да посочи, че настъпилото пред въззивната
инстанция процесуално правоприемство, което поради вливане на първоначалния
ответник „Б.Р.С.“ АД в дружеството „И А.Б..Лизинг
Б..“ ЕАД, последното също вляло се в кредитодателя "Ю.Б." АД,
е довело до заличаване на първото
дружество като въззивник в производството и конституиране на негово място на
банката-кредитодател като страна по делото, не води до различен от възприетия
от въззивния съд извод за недопустимост на исковата претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради липса на правен интерес от търсената с нея защита, а от тук и за
неоснователност на обусловените от нея искове. Това е така, защото настъпилото
процесуално правоприемство не променя основанието на иска, което както бе
посочено по-горе се базира на твърдения за легитимация на ответника, в
качеството му на цесионер, придобил по силата на сключен
с
"Ю. И ЕФ Д. Б.."АД договор за цесия от 25.04.2008 г.,
всички вземания, вкл. начислените към момента
лихви, привилегии и обезпечения, на банката срещу
ищцата по договора за кредит от 03.04.2008 г., както и петитума на исковата молба, надлежно формулиран
срещу ответника „Б.Р.С.“ АД.
По
разноските:
За
първата инстанция: с оглед изхода на делото, право на разноски има
ответникът. Същият е представил списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането
на сумата от 150 лв. за депозит за ССЕ и 1200 лв. за адвокатско възнаграждение.
Предвид представената фактура № **********/17.04.2015 г. и платежно нареждане
от 11.05.2015 г., съдът намира, че е доказано заплащането им. Ето защо общият
размер на дължимите се на ответника разноски за исковото производство възлиза
на 1350 лв., поради което на него се следват още 675 лв. разноски за
производството пред СРС над присъдените му с първоинстанционното решение. При
този изход на делото, ищцата няма право на разноски. Така решението, в частта,
с която „Б.Р.С.“ АД,
ЕИК ********, е осъдено да заплати на
А.Л.П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 915 лв. – разноски по делото, следва да
бъде отменено.
За
въззивната инстанция, предвид изхода на спора, въззивникът-ищец
А.П. няма право на разноски. При този изход на спора право на разноски има въззивникът-ответник „Б.Р.С.“ АД,
който е представил списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от
1200 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС,
и сумата от 160 лв. държавна такса за въззивното производство. С оглед
представената фактура № **********/14.02.2018 г. и платежно нареждане от 26.02.2018
г., съдът приема, че е доказано заплащането им.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
ОБЕЗСИЛВА Решение № 325688 от 30.01.2018
г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I
ГО, 47
състав, поправено с Решение № 1435 от 03.01.2019
г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I
ГО, 47 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от А.Л.П., ЕГН **********
срещу „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ********, обективно кумулативно съединени искове, с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1
ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, че са нищожни клаузите на чл. 3, ал. 5,
чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №
HL34640 от 03.04.2008 г. и чл. 6 от
допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г., И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството по тях.
ОТМЕНЯ Решение № 325688 от 30.01.2018 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, поправено с Решение № 1435 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, в частта, с която „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на А.Л.П., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 915 лв. – разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалите части.
ОСЪЖДА А.Л.П., ЕГН **********, да
заплати на „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 675
лв., представляваща разноски в
исковото производство.
ОСЪЖДА А.Л.П., ЕГН **********, да
заплати на „Б.Р.С.“ АД, ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1360
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните .