№ 13695
гр. София, 12.04.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110161980 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение в частта за
разноските на постановеното по делото Определение № 3858 от 29.01.2023г. Молителят
твърди, че не следвало да се присъждат разноски на ответника в заповедното производство,
тъй като възражението не било част от самостоятелно състезателно производство, а било
само предпоставка за образуване на исково производство за установяване на вземанията по
заповедта за изпълнение. Сочи, че подаването на възражението не представлявало правна
работа, в Наредба № 1 от 09.07.2004г. не било предвидено възнаграждение за подаване на
възражение и същото следвало да се определи по аналогия с нормата на чл. 6, т. 5 от
Наредбата в размер на 50 лева. Моли съдът да намали размера на възнаграждението до 50
лева, както и да задължи ответника да посочи своя банкова сметка за плащане на
възнаграждението.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК ответникът В. Г. Д. е подала отговор на молбата, в
който развива съображения за неоснователност на същата.Сочи, че при намаляване размера
на адвокатското възнаграждение, съдът бил обвързан от определения с наредбата
минимален размер. Моли съдът да остави без уважение молбата.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, намери следното.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадени в рамките на
срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – ищец в производството, поради което
е процесуално допустима. С оглед обстоятелството, че се оспорват разноските присъдени на
насрещната страна, допустимостта на молбата не е обусловена от представяне на списък по
чл. 80 ГПК /в този смисъл Определение № 51 от 18.03.2022г. на ВКС по ч.гр.д. №
755/2022г., I г.о./.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
В цитираната от молителя практика на Върховния касационен съд /която впрочем не
е безспорна/ се приема, че подаденото от длъжника възражение в заповедното производство
няма самостоятелен характер, доколкото същото представлява единствено предпоставка за
образуване на исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в което длъжникът
защитава по същество правата си. Това разрешение е неприложимо в хипотезите, в които
исково производство не се е развило, било защото искът по чл. 422, ал. 1 ГПК не е предявен
в законоустановения срок, било защото производството по предявения иск е прекратено с
влязъл в сила съдебен акт на етап, предхождащ връчването на преписа от исковата молба на
ответника, какъвто е настоящият случай. В тези хипотези длъжникът по заповедта за
изпълнение изобщо не може да осъществи своята защита в рамките на състезателно съдебно
производство, а същевременно именно осъществената от него защита в заповедното
1
производство чрез подаване на възражение е довела до обезсилване на заповедта за
изпълнение. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски при
прекратяване на делото, а съобразно указанията, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото производство следва да се произнесе по
сторените разноски в заповедното производство с осъдителен диспозитив. Съгласно нормата
на чл. 81 ГПК, съдът се произнася по отговорността за разноски с всеки свой акт, с който
приключва делото, поради което при прекратяване исковото производство за установяване
на вземанията, съдът дължи произнасяне по сторените разноски в заповедното
производство, независимо от етапа, на който е извършено прекратяването. Ето защо
развитите от ищеца съображения за недължимост на разноски в заповедното производство
поради несамостоятелния характер на възражението, са неоснователни.
Що се касае до размера на разноските за адвокатско възнаграждение, минималният
размер на адвокатското възнаграждение в заповедното производство е установен с изрична
правна норма – чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /НМРАВ/, според която за защита в производства за издаване
на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на
половината от стойностите на претендираните суми. Нормата не съдържа ограничение,
съобразно което така уреденото възнаграждение да касае само защитата на заявителя,
доколкото „защита“ по смисъла на чл. 7, ал. 7 НМРАВ се осъществява и от двете страни в
производството, макар и на различни етапи от неговото развитие. Заповедното производство
едностранен характер единствено до конституиране на длъжника по него, което става от
момента на връчване на преписа от заповедта за изпълнение. От този момент за длъжника
възникват процесуалните права, уредени в чл. 413, ал. 1 ГПК, чл. 414, ал. 1 ГПК, чл. 419
ГПК, чл. 420 ГПК, които са свързани с извършване на разходи, включително за адвокатско
възнаграждение. Разграничение в размера на възнаграждението не може да се провежда и
съобразно вида и обема на извършваната от процесуалните представители на страните
дейност – заповедното производство е в еднаква степен формално и за двете страни, като
защитата на заявителя в него се свежда до подаване на заявление по образец с изложени
твърдения за вземания, а защитата на длъжника – до подаване на възражение по образец,
съдържащо оспорване на тези твърдения. Освен това в настоящата хипотеза възражението
не е бланкетно, а съдържа конкретни оспорвания и материалноправни възражения срещу
процесните вземания, подлежащи на разглеждане от съда в исковото производство.
Ето защо, при наличието на изрична правна норма, уреждаща размера на
адвокатското възнаграждение на длъжника в заповедното производство, липсва основание
за прилагане на правни норми по аналогия. Претендираното от ответника и присъдено от
съда адвокатско възнаграждение отговаря на установения в наредбата минимален размер
съобразно приложимата към м.08.2022г. нормативна редакция, поради което липсва
основание за неговото намаляване. В тази връзка следва да се посочи още, че съгласно
Определение № 28 от 21.01.2022г. по ч.т.д. № 2347/2021г. на ВКС, II т.о., ТК, при
намаляване на адвокатското възнаграждение, съдът е обвързан от определения с наредбата
минимален размер, като решението от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16
на СЕС не предоставя правомощия на националния съд да намалява размера на
възнаграждението до по-нисък размер от минималния. Що се касае до задължаването на
ответника /длъжника/ да посочи своя банкова сметка, цитираната от молителя норма на чл.
127, ал. 4 ГПК е неприложима по отношение на ответника по делото, а при липса на
вменено по силата на закона задължение, извършването на такова процесуално действие е
извън правомощията на съда. Ответникът може да посочи своята банкова сметка
доброволно, но не и да бъде задължен да стори това по силата на съдебен акт.
Предвид гореизложеното, искането за изменение на определението в частта за
разноските е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
2
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение в
частта за разноските на Определение № 3858 от 29.01.2023г., постановено по гр.д. №
61980/2022г. по описа на СРС, 175-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3