№….…/.….03.2017г.
гр.Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ГАЛИНА ЧАВДАРОВА
при секретар Х.А.
,
като разгледа
докладваното от съдията
търговско
дело № 350 по описа за 2016г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена
от РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Лозенец, Експо 2000, бул. Никола
Вапцаров No 55, срещу И.Й.М. и И.Й.М.,***, с която е предявен иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415 ГПК за признаване за
установено, че ответниците дължат на РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/ ЕАД при условията на солидарност, следните суми както следва:
сумата от 85416,48евро, представляваща главница по договор за банков кредит от
19.03.08г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението - 20.11.15г. до окончателното погасяване на вземането;
сумата от 45133 евро, представляваща редовна лихва за периода 25.03.10г. -
12.10.15г.вкл; сумата от 3561,25евро, представляваща наказателна лихва за
периода от 25.03.10г.-19.11.15г.вкл; сумата от 90лв, представляваща разходи за
нотар.покана и сумата от 1254,93 евро, представляваща комисионна за управление
, дължима съгл. чл.3.6 от договора за периода 25.04.10г. – 24.04.15г., за които вземания по ч.гр.д.
№14447/2015г. по описа на ВРС, ХІХ състав, е издадена заповед
№7269/24.11.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК.
Ищецът твърди, че между него и ответниците
като кредитополучатели, е сключен Договор за банков кредит на 19.03.08г., по
силата на който е предоставен от банката кредит в размер на 86302,72 евро, с
краен срок за погасяване 25.03.2038г, като погасяването ставало на равни
месечни вноски от по 747,82 евро , дължими на 25-то число на съотв.месец, и
една изравнителна вноска. Излага, че съгласно договора кредитополучателите
заплащали на банката годишна лихва в размер на 9,85%, като тя представлявала
СБР / стойност на банков ресурс/ за евро плюс 4,45 пункта надбавка годишно.
Твърди, че съгласно чл.3.3. от договора при промяна в пазарните условия банката
можела едностранно да променя лихвата в частта за СБР. Излага, че съгл. чл.8.1.
и чл.9.3 от договора при неизпълнение, изразяващо се в неплащане изцяло или
частично на което и да е парично задължение, банката имала право да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Твърди се, че считано от м.03.13г.
кредитополучателите са спрели да обслужват кредита, поради което на 13.10.15г.
банката обявила кредита за предсрочно изискуем, за което уведомила ответниците
с нотар.покани рег.№2673, т.1, акт 168 и №2674, т.1, акт 169 на Н-с рег.№12.
Излага, че подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист, по което била
издадена заповед за изпълнение и изп.лист по ч. гр. дело № 14447/2015г. на ВРС
срещу длъжниците, срещу която последните възразили. С допълн.искова молба
заявява, че поддържа иска, като оспорва възраженията, релевирани с отговора. Счита възражението за нищожност на клаузите на
договора, касаещи формирането на лихвения процент за общо и необосновано, като
ответниците били запознати със съдържанието на договора, съдържащо дефиниция на
СБР, а информация за размера му била достъпна на интернет страницата на
банката. Твърди, че компонентите , формиращи СБР, били изцяло зависими от
външни фактори и не били под контрола на кредитодателя, поради което и правото
на банката да променя лихвата се свеждало до констатиране на настъпили
изменения и извършване на съотв.изчисления, влияещи върху СБР, като клаузата на
чл.3.3 отчитала еднакво възможността за промени и в двете посоки /
увеличение/намаление/. Счита, че приложимостта на разпоредбите на чл.143, т.10
и 12 ЗЗП е изключена съгл. чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответниците И.Й.М. и
И.Й.М.,***, чрез пълномощник адв. П.Т., са депозирали писмен отговор, с който
оспорват иска като неоснователен. Оспорва факта на предоставяне на кредитната
сума. Счита клаузите на чл.3.1 и чл.3.10 от договора за нищожни като
неравноправни и липсата на съгласие от страна на ответниците за действителния
размер на лихвите. Твърди, че никъде не е посочен реалния размер на СБР.
Обосновава неравноправността им с непредоставянето на информация за размера и
едностранното му определяне; неотговарящи на изискванията за добросъвестност ;
невъзможност за запознаване с клаузата преди сключването на договора и за
влияние върху съдържанието му. Твърди настъпила изискуемост на кредита през
м.10.10г., поради което и вземането било погасено по давност. В евентуалност
твърди погасяване по давност на падежирали преди 20.11.10г. вноски и преди
20.11.13г. акцесорни вземания. С допълнителния отговор поддържат възраженията
си, като сочи, че в договора липсва както размера на СБР, така и съставните му
елементи и механизма, по който те могат да се изменят.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Видно от приложеното по делото ч.гр.д. №14447/15г. на
ВРС по подадено от РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД,
ЕИК *********, заявление е издадена заповед № 7269/24.11.15г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.41 ГПК, като е разпоредено длъжниците И.Й.М. и И.Й.М.,***,
да заплатят солидарно на заявителя сумата от 85416,48евро, дължима по договор
за банков кредит от 19.03.08г., редовна лихва в размер на 45133 евро, начислена
за периода от 25.03.10г. до 12.10.15г. вкл,.наказ.лихва в размер на 3561,25
евро, начислена за периода 25.03.10г. до 19.11.15г., комисионна за управление в
размер на 1254,93 евро за периода 25.04.10г. -24.04.15г.вкл, разходи за
нотар.покана – 96 лв, ведно със законната лихва, считано от 20.11.15г. до
изплащане на вземането, и разноски в производството -5296,96лв д.т. и 2770лв.
ю.к.възнаграждение.
Срещу така издадената заповед от длъжниците по делото
са постъпили възражения по реда на чл.414 ГПК, които настоящият състав намира,
че са подадени в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.
Видно от приложеният по делото договор за банков
кредит, чието подписване от страните не се спори, се установява, че помежду им
е сключен договор за банков кредит от 19.03.08г., по силата на който банката е
предоставила на ответниците-кредитополучатели кредит в размер на 86302,72 евро
с цел покупка на недв.имот и ремонтни работи, с краен срок на погасяване 25.03.2038г.
Договорено е в чл.3.1 от договора, че за ползвания кредит кредитополучателите
заплащат на банката годишна лихва в размер на 9,85% за целия срок на кредита,
като лихвата представлява СБР за евро плюс 4,45 пункта надбавка годишно.
Изрично е посочено , че променливия коефициент СБР се формира от лихв.процент
по междубанкови депозити за съотв.период и валута по котировка „предлага” и
законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните
с Фонда за гарантиране на влогове. В чл.3.3 е уговорено, че при промяна на
пазарните условия банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР,
като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до
кредитополучателя. Договорено е в чл.4.2
, че кредита ще бъде погасяван на 359 равни месечни вноски от 747,82евро и една
изравнителна. Уговорено е още, че ежегодно се заплаща от кредитополучателя
комисионна за управление в размер на 0,25% върху непогасената главница
/чл.3.6/, както и че при забава в плащането се дължи наказ.надбавка към лихвата
в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума. Изрично в договора са
уредени и хипотезите, при които банката има право да обяви кредита за
предсрочно изискуем /чл.9/, като съгласно разпоредбата на чл.9.3 банката може
да упражни това свое потестативно право с писмено предизвестие до
кредитополучателите в случай, че те неплатят което и да е от задълженията си на
дата на дължимо плащане. Не се спори по делото, че за
обезпечаване погасяването на предоставения кредит в полза на банката е учредена
ипотека върху недв.имот, находящ се в гр.Варна, ул.Л.Каравелов №3, ет.5.
Ответната страна в отговора си е релевирала
възражения за неравноправност на договорни клаузи, касаещи начина на формиране
на дължимата лихва и даващи възможност за едностранна корекция на лихвения
процент от страна на банката.
В разглеждания случай кредитополучателите – физически
лица се явяват потребители на финансова услуга по см. на §13, т.12 от ДР на ЗЗП
, тъй като договорите за кредит в това число потребителски или кредити,
обезпечени с ипотека, съставляват финансова услуга и клаузите в договорите
подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален
фактически състав по чл.143 ЗЗП, каквито са направени от ответниците. Съгласно
разпоредбата на чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят
установява различни хипотези. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са уговорени
индивидуално предварително изготвените от търговеца клаузи, върху чието съдържание
потребителят не е имал възможност да влияе, както и в случаите на договор при
общи условия.
В отговора
си ответната страна е визирала като неравноправни клаузите на чл.3.1, 3.3 и 3.10,
определящи размера на дължимите от кредитополучателите лихви и даващи възможност на банката да
извършва едностранна промяна в условията на договора, касателно
лихвите при промяна на пазарните условия. Съгласно посочените разпоредби
лихвеният процент се формира от променлива величина СБР и твърда надбавка от
4,45 пункта годишно, като в договора се съдържа дефиниция на СБР,
въз основа на която лихвата може да варира, както и е установено правото на банката едностранно да
променя лихвата в частта СБР при промяна на пазарните условия. По принцип клаузите,
които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на
стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни
клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от Закона за защита на потребителите,
като в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от с.з обаче е
предвидено изключение от това правило за сделките с ценни
книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Или за да се приложи това
изключение следва изменението на цената да се дължи на външни причини, които не
зависят от търговеца, а са породени от въздействието на свободния
пазар и/или от държавен регулатор. В този случай търговецът на финансови услуги не може да се
счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля /
така Решение №77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на
ВКС/. Това изключение от своя страна изисква клаузите да бъдат формулирани
по ясен и недвусмислен начин, като при съмнение съдът има
право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл.147 от ЗЗП/, във
връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката
и услугата /чл.145, ал.1 от с.з./.
Действително понятието пазарни условия е твърде широко по своето съдържание, но
конкретен измерител на относимите към процесното правоотношение пазарни
условия се явява именно СБР. Ясно е, че формирането на СБР зависи от един ясно
обозначен пазарен индикатор, върху който банката няма пряко влияние, а именно
лихвата на междубанковия пазар, която се оповестява публично. От друга страна законоустановените
разходи на банката /ЗМР и ФГВ/ са нормативно установени /Наредба 21 на БНБ/, като същите са публично достъпни. Ето защо съдът
намира, че
изменението на лихвения процент по кредита е поставено в зависимост от
показатели, които не се определят едностранно от банката, и дава
възможност да се подели риска от инфлационните процеси и динамиката на
финансовия пазар между двете страни по договора. Дефиницията за
СБР и правилата за нейното изменение не се преценяват като неясни, а напротив
клаузите на чл.3.2 и чл.3.3 съдържат достатъчно ясна и разбираема за кредитополучателя
информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по
договора за кредит. Ето защо тези клаузи от договора, съдът намира, че не биха могли да се възприемат като нищожни поради това, че са неравноправни. Не се
установява и неравноправност на клаузата на чл.3.10 от договора, съдържаща ясни
правила за определяне на размера на дължимото обезщетение при забава. Съдът не възприема и възражението на
ответниците, че не се касае за индивидуална клауза, тъй като е съставена
предварително от банката и те не са имали възможност да влият върху нейното
съдържание. Става дума за договорни отношения между страните, при които се
договаря конкретно размера на дължимата лихва върху редовната главница при
сключването на договора. Обстоятелството, че договора като писмен документ е
изготвен от банката преди подписването му не означава, че клаузата е
предварително съставена и кредитополучателят не е разполагал с възможността да
влияе върху нея. Договорът не е оспорен относно неговата истинност, поради
което и неговото съдържание възпроизвежда постигнатото между страните съгласие
по този въпрос. Ответната страна в същото време при проява на обичайно
дължимата грижа към собствените си дела е можела да прецени личните си
икономически последици от този договор.
Неоснователни
се явяват и възраженията на ответниците за недобросъвестно поведение от страна
на банката при изменението на лихвения процент. Видно от заключението по
изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, кредитирано от съда, че стойността на СБР от
датата на сключване на договора до датата на подаване на заявлението е
променяна 5 пъти, като за периода от 26.11.08г.
до 24.12.12г. е налице увеличение на 6,4%, съотв.5,9%, а за периода след
25.12.12г. е налице намаление-5,2%; 4,3% , 3,1%. Следователно лихвеният процент
по време на действие на договора е изменян не само в посока увеличение, но и в
обратна посока, т.е. осъществявана е именно промяна на лихвения процент по
правилата на договорното правоотношение. Ето защо съдът намира, че горепосочените клаузи на чл.3.2 и чл.3.3 от
договора не са уговорени във вреда на потребителя, поради което и не се явяват
неравноправни.
По делото е събрана и
съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана от съда като обективна, съдържаща в пълнота обосновани надлежно отговори на
всички поставени въпроси. Съгласно заключението на вещото лице сумата по
договора е била предоставена на кредитополучателите , като последното плащане
по кредита е настъпило на 06.04.10г., а просрочените задължения са с падежи от
25.03.10г. По делото не са ангажирани доказателства за заплащане на дължимите
след тази дата месечни вноски, нито са наведени твърдения в тази връзка. С
оглед на това неизпълнение, представляващо основание по чл.9.3 от договора за
кредит ищецът е упражнил правото си да трансформира цялото задължение по
договора за кредит в предсрочно изискуемо. Съобразно разясненията, дадени в
т.18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013г., постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно
изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника–
кредитополучател, и то преди подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД настъпва с волеизявление само на
едната от страните и при наличието на две предпоставки – обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Или за да настъпи предсрочната
изискуемост на кредита е необходимо
волеизявлението за обявяването й да достигне до длъжника и то трябва да
предхожда депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Волеизявлението на ищеца за обявяване на цялото
задължение по договора за кредит за предсрочно изискуемо е обективирано в нотар.покани
рег.№2673 и 2674 от 28.09.15г., връчени надлежно на ответниците на 13.10.15г.,
който факт и не се оспорва от последните. Предвид констатираното редовно
връчване на поканите към 13.10.15г. и
установеното неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите суми, съдът
намира, че считано от 13.10.15г. вземанията на банката по договора следва да се
считат за предсрочно изискуеми, предвид осъществяването на изискуемите за това
предпоставки, който момент предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК.
Безспорно е установен факта, че кредитополучателите
са получили и усвоили сумата по кредита, като считано от 13.10.15г. за тях се е
породило задължение да върнат същата в пълен размер поради обявената предсрочна
изискуемост. Безспорно е също така, че съгласно учредения между страните
договор ответниците дължат на банката
договорна лихва по чл.3.1 от договора, наказ.лихви по чл.3.10 от договора,
както и комисионна за управление по чл.3.6.
От възприетото , надлежно описано по-горе заключение
на назначената съдебно-счетоводна
експертиза, кредитирано от съда, се установява, че към датата на подаване на
заявлението - 20.11.15г. задълженията по договора са както следва: главница
85416,46 евро, догов.лихва 45132,98 евро за периода 25.03.10г. - 12.10.15г.вкл,
наказ.лихва 3561,25 евро за периода от
25.03.10г.-19.11.15г.вкл. и 1254,97 евро-такса управление за периода 25.04.10г.
– 24.04.15г. и 90лв-такси за нотар.покани.
С оглед на така изложеното съдът намира, че към
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
ответниците са дължали на ищеца посочените по-горе съобразно възприетото
заключение на назначената съдебно - счетоводна експертиза суми, поради което и
предявения иск за установяване на тяхната дължимост се явява основателен и
следва да бъде уважен до следните размери: 85416,46 евро – главница, догов.лихва
45132,98 евро за периода 25.03.10г. - 12.10.15г.вкл, наказ.лихва - 3561,25 евро
за периода от 25.03.10г.-19.11.15г.вкл. и 1254,93 евро-такса управление за
периода 25.04.10г. – 24.04.15г. / доколкото в този размер е заявена исковата
претенция и не е направено изменение на иска /. В останалата им част за
горниците до претендираните от кредитора
размери на главницата и догов.лихва претенциите
като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
Тъй като от приложеният по делото договор за кредит
не се установява в тежест на ответниците да е уговорено заплащането на разноски
за връчване на нотар.покана, а други доказателства, съдържащи подобна уговорка
не са ангажирани по делото, то съдът намира исковата претенция за заплащане на сторени
разходи за връчване на нотар.покана за недоказана, поради което и следва да
бъде отхвърлена.
Направеното от страна на ответниците възражение за
погасяване на вземанията по давност съдът намира за неоснователно. Съгласно чл.114, ал.1
от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Според разпоредбата на чл.110 от ЗЗД вземанията се погасяват с обща
петгодишна давност, а чл.111, б.„б“ и „в“ от ЗЗД предвижда вземанията,
съответно за неустойки и лихви да се погасяват с тригодишна давност. В
разглежданият случай се установи, че вземанията са станали изискуеми считано от
13.10.15г. Или към датата на
подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 20.11.2015г., за нито едно от
претендираните вземания не е изтекъл предвидения в закона давностен срок.
Следва да бъде уважено и искането да се приеме за
установено, че ответниците дължат и претендираната със заявлението законна
лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК
по ч.гр.д. №14447/2015г. на ВРС в съда - 20.11.2015г. до
окончателното й изплащане.
С оглед разясненията, дадени в т.12 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство, или с решението си по установ.иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на разноските за заповедното производство.
Съдът като съобрази установения по-горе размер на
вземането, до който иска се явява основателен, както и размера на сторените в
заповедното производство разноски от ищеца, намира, че дължимите в заповедното
производство разноски са в размер на 8064,03лв.
Предвид изхода
от спора съдът дължи произнасяне и по направените от двете страни искания за
присъждане на разноски на осн. чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 и ал.3 ГПК.
Предвид изхода от спора направеното искане от
ищцовата страна за присъждане на разноски на осн. чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК следва
да бъде уважено, като се присъдят направените до момента разноски съобразно с
уважената част от иска и представения списък по чл.80 ГПК в размер от 6211,02лв–
д.т., ю.к.възнаграждение и депозит за вещо лице.
На ответната страна с оглед направеното от нея искане
също се следват разноски съобразно отхвърлената част от иска. От последните е
направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв за всеки от тях. Касателно направените в
заповедното производство разноски съдът констатира, че от отв.страна са
представени договори за правна помощ и консултантско съдействие от една и съща
дата, сключени с всеки от ответниците, касаещи осъществяването на
проц.представителство във връзка с изготвяне и депозиране на възражение по
чл.414 ГПК, които обаче съдържат различен начин на уговорено възнаграждение –
от една страна се сочи изричното заплащане на
такова възнаграждение, а от друга страна се предвижда заплащането му по
реда на чл.38 от ЗАдв. Следователно налице са документи за постигнати между
договарящите взаимно изключващи се уговорки касателно адв.възнаграждение,
поради което и съдът намира, че предвид очевидното противоречие помежду им тези
документи не биха могли да бъдат ценени като доказателства. Други
доказателства, които да установяват сторени разходи в заповедното производство
не са ангажирани, поради което и съдът приема, че разноски за това производство
на ответниците не се следват.
Относно дължимите за исковото производство разноски и
във връзка с искането по чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв
съдът съобрази, че по делото са представени договори за правна помощ, подписани
от ответниците, в които е уговорено осъществяването на безплатно
процес.представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. С оглед на това
съдът намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено в
размер, посочен в разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.5 от Наредба №1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 6826,84лв
за осъществено процесуално представителство на ответниците, като съобразно
отхвърлената част от исковата претенция на осн. чл.78, ал.3 ГПК на процесуалния представител адв. П.Т. следва да се присъди
сумата от 2,32лв, на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал.2, т.5 от Наредба №1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На отв.М. следва да се присъдят сторените разноски за
вещо лице съобразно отхв.част от иска , възлизащи на 0,07лв.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за установено в
отношенията между РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н Лозенец, Експо 2000, бул.
Никола Вапцаров No 55, И.Й.М., ЕГН **********, и И.Й.М., ЕГН **********,***,
че И.Й.М., ЕГН **********, и И.Й.М.,
ЕГН **********, ДЪЛЖАТ солидарно на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК *********,
следните суми както следва: СУМАТА
от 85416,46 евро / осемдесет и пет
хиляди четиристотин и шестнадесет евро и 46 е.ц/, представляваща главница по
договор за банков кредит от 19.03.08г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 20.11.15г. до
окончателното погасяване на вземането; СУМАТА
от 45132,98 евро / четиридесет и пет
хиляди сто тридесет и две евро и 98 е.ц./, представляваща редовна лихва за периода 25.03.10г. -
12.10.15г.вкл; СУМАТА от 3561,25 евро / три хиляди петстотин
шестдесет и едно евро и 25 е.ц./, представляваща наказателна лихва за периода
от 25.03.10г.-19.11.15г.вкл, и СУМАТА
от 1254,93 евро / хиляда двеста петдесет и четири евро и 93
е.ц./ , представляваща комисионна за
управление, дължима съгл. чл.3.6 от договора за периода 25.04.10г. –
24.04.15г., за които вземания по ч.гр.д. №14447/2015г. по описа на ВРС, ХІХ
състав, е издадена заповед №7269/24.11.2015г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, на основание чл. 422, ал.1 във вр. с
чл.415 от ГПК, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за главница за
разликата над 85416,46 евро до пълния претендиран за установяване размер на вземането
от 85416,48евро, за редовна лихва за разликата
над 45132,98 евро до пълния претендиран за
установяване размер на вземането от 45133 евро, и за сумата от 90лв, представляваща разходи за нотар.покана , като неоснователни.
ОСЪЖДА И.Й.М.,
ЕГН **********, и И.Й.М., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТЯТ на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Лозенец, Експо 2000, бул. Никола
Вапцаров No 55, СУМАТА от 8064,03лв / осем хиляди шестдесет и четири
лева и 3ст./ , представляваща направените в заповедното производство разноски, за
които е издадена заповед №7269/24.11.2015г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №14447/2015г.
по описа на ВРС, ХІХ състав.
ОСЪЖДА И.Й.М.,
ЕГН **********, и И.Й.М., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТЯТ на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Лозенец, Експо 2000, бул. Никола
Вапцаров No 55, СУМАТА от 6211,02лв / шест хиляди двеста и
единадесет лева и 2ст./, представляваща направените по делото разноски, на
осн. чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК.
ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н Лозенец, Експо
2000, бул. Никола Вапцаров No 55,
ДА ЗАПЛАТИ на И.Й.М., ЕГН **********,
с адрес ***, СУМАТА от 0,07лв, представляваща направени по делото разноски , на
осн. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
р-н Лозенец, Експо 2000, бул. Никола Вапцаров No 55, ДА ЗАПЛАТИ на адв.П.Т.Т., с адрес ***, оф.1, СУМАТА от 2,32лв / два лева и 32ст./, представляваща адв.възнаграждение за проц.представителство,
на основание чл. 38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: