РЕШЕНИЕ
№920
гр. Пловдив, 05.05.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на пети
февруари, през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Даниела Стоянова, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 1132 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по предявена искова
молба от П.Н.Г. с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. Г.М., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на общо 20 000 лева, които
вреди се твърди да са причинени по време на предварително задържане в Следствен
арест –Пловдив за два отделни периода, както и задържане за изтърпяване на
наказания лишаване от свобода в Затвора – Пловдив, също за два отделни периода,
в резултат от нарушения по чл.3 от КЗПЧОС. По депозирано уточнение по исковата
молба, в съдебно заседание от 06.07.2020 г. е допуснато изменение на
първоначално предявените искове, като са конкретизирани следните претенции – за
неимуществени вреди, причинени при задържане на ищеца в Ареста Пловдив за три
отделни периода, както следва: за периода от 24.08.2001 г. до 09.01.2002 г. в
размер на 500 лева; за периода от 13.09.2005 г. до 24.10.2005 г. в размер на
500 лева и за периода от 26.08.2011 г. до 29.12.2011 г. в размер на 2000 лева,
както и неимуществени вреди, причинени при престоите в Затвора Пловдив за
периода от 09.01.2002 г. до 12.12.2004 г. в размер на 3000 лева и за периода от
29.12.2011 г. до 28.05.2020 г. в размер на 14 000 лева. Всяка от сумите се претендира
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба. Неимуществените вреди са определени от ищеца
като такива, съставляващи преживени унижение, срам, чувство на безпомощност,
болки и страдания. Нарушенията по чл.3 от КЗПЧОС, в резултат на които се твърди
да са настъпили неимуществените вреди според ищеца са се изразили в следното: в
Затвора Пловдив - в пренаселеност на
помещенията по настаняване на ищеца - не повече от 3 кв. м. жилищна площ; липса
на вентилация и достатъчно свеж въздух, водещо до задух и кашлица; лоши битови
условия – неработещи кранчета в тоалетна, липса на прегради и шумоизолация на
тоалетната, липса на работещи чешми и умивалници; лошо качество на
предоставяната храна, която не съдържала достатъчно калории; лошо състояние на
помещението баня с лошо качество на водата и липса на вода в периода юни-юли
2019 г., което препятствало къпането; липса на достатъчно осветеност в
помещенията поради малкия размер на прозорците и на достатъчно чист въздух,
което довело до дихателни проблеми и кашлица; наличие на мухъл в помещенията
поради преминаване на канализационни тръби през помещението по пребиваване на
ищеца; липса на външна изолация на стените на затвора, водещо до ниски
температури в помещенията през зимата; отказ от предоставяне на завивки от
затворническата администрация; недобра хигиена по отношение на спалното бельо,
което води до заразяване на спалните помещения с дървеници и бълхи и
недостатъчна дезинсекция, водещо до нападения от насекоми и получаване на
обриви по тялото; непровеждане на индивидуална и корекционна работа, довело до
поведенческа и личностна криза; неосигуряване редовен престой на открито; липса
на достатъчно шкафове за ползване от лишените от свобода; недобра хигиена във връзка
с отпадъците, изхвърляни от лишените от свобода и организацията по съхранението
им; в Следствен арест – пренаселеност, липса на достатъчна осветеност; наличие
на мухъл и инсекти; липса на санитарен възел в килията при първия от престоите;
липса на достъп до течаща вода; лошо състояние на санитария възел при
следващите престои.
В съдебно заседание пълномощникът на ищеца
адв. М. поддържа исковите претенции и
моли да се уважат като доказани, като съдът приеме наличие на нарушение по чл.3
от ЗИНЗС. Претендира се присъждане на възнаграждение за адвокат при условията
на чл.38 от ЗА.
Ответникът ГДИН – София, представляван от ст.
юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба неоснователност и
недоказаност на исковата претенция, като се претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага становище за
неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето му. Изрично е направено възражение за изтекла
5-годишна погасителна давност за всички периоди, посочени от ищеца, преди 2015
г.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност на исковете,
като моли същите да се отхвърлят.
Пловдивският административен съд, на първо
място, намира, че исковите претенции са
допустими. С оглед на съдържанието на исковата молба и приетото изменение
по уточняващата я такава се касае до няколко съединени иска за неимуществени
вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира
обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът Г.
претендира вреди от посочените нарушения за няколко отделни периода на
задържането му в Следствения арест – Пловдив, както и такива в Затвора Пловдив.
Исковете са предявени от надлежна
страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за
ищеца са налице данни да е бил задържан в посочените места за лишаване от
свобода. Същите са предявени и против надлежен ответник, доколкото съгласно
чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по
изпълнение на наказанията. Според
правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира обезщетение
за извършено нарушение на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в места
за лишаване от свобода, каквито са и Следствен арест, и Затвора – Пловдив, като
съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ /Ареста - Пловдив е подразделение в ОСИН - Пловдив/ са
териториални служби на ГДИН. Затова и за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в ареста и в затвора
следва да отговаря именно юридическото
лице Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът П.Г. *** три пъти в периодите от 24.08.2001 г.
до 09.01.2002 г.
от 13.09.2005 г.
до 24.10.2005 г.
и от 26.08.2011 г.
до 29.12.2011 г. Установява се от писмените доказателства, че преди 2009 г.
арестантските помещения в Пловдив са се намирали в
сградата на служба „Полиция“ на ет.6 и ет.7, като няма представени данни
относно тяхната големина и битовите условия, а единствено относно осигуряването
ползването на тоалетна, каквато е имало по една на всеки от етажите. След м.юни
2009 г., когато е открита новата сграда на ареста, находяща се на територията
на Затвора Пловдив, ищецът е бил настаняван в помещения при спазване на изискванията
за 4 кв. метра на един лишен от свобода, разполагащи със санитарен възел с
мивка и течаща вода, съответна на броя на лицата мебелировка, изградена система
за диференцирано дневно и нощно осветление по стандартите за осветеност,
отваряеми прозорци, като в помещенията са били извършвани периодични дейности
по дезинсекция, дезинфекция и дератизация.
В Затвора Пловдив ищецът постъпил
на 29.12.2011 г. по изтърпяване на наказание лишаване от свобода за срок от пет
години и шест месеца, след което продължил да изтърпява второ наказание
лишаване от свобода за срок от девет години, считано от 12.09.2016 г., което,
без прекъсване, търпял и към момента на депозиране на исковата молба 28.05.2020
г. В периода от постъпването си на 29.12.2011 г. ищецът бил настаняван в
различни спални помещения съответно на пост 5 в стая ОП2, с квадратура без тази
на санитарния възел, от 24,84 кв. метра, разполагаща със санитарен възел, с два
прозореца на помещението и един на санитарния възел; в стая 57 с квадратура,
без тази на санитарния възел, от 27,11 кв. м., със собствен санитарен възел,
два прозореца в помещението и един в санитарния възел; на пост 6 в стая 17, с
площ от 28,75 кв. м., без площта на санитарния възел, със собствен санитарен
възел, един прозорец на помещението и отдушник в санитарния възел, на пост 6 в
стая 7 с площ от 28,78 кв. м., без площта на санитарния възел, със собствен
санитарен възел, с два прозореца в помещението и един в санитарния възел; на
пост 3 в стая 27 с площ от 39,02 кв. м., без площта на санитарния възел, със
самостоятелен санитарен възел, два прозореца в помещението и един в санитарния
възел, на пост 3 в стая 22 с площ от 26,50 кв. метра, без площта на санитарния
възел, със собствен такъв, с един прозорец на стаята и един на санитарния възел
и на пост 3 в стая № 33 от 29,60 кв. метра, без площта на санитарния възел, със
самостоятелен такъв, два прозореца на помещението и един на санитарния възел.
Междувременно, в рамките на периода от 12.06.2013 г. до 14.08.2013 г. ищецът
бил преместен от затвора и настанен в ЗО „Хеброс“ при Затвора Пловдив, откъдето
обаче извършил бягство на 14.08.2013 г. и бил задържан на 28.12.2013 г. От 05.02.2014 г. режимът му бил заменен от общ
на строг, като следователно и тогава бил преместен отново в Затвора Пловдив. В
периода, за който били запазени данни относно броя на лишените от свобода,
настанени по помещения, а именно от 01.01.2017 г. занапред, ищецът бил настанен
в стая № 33, в която заедно с него до 28.05.2020 г. били настанявани различен
брой лишени от свобода в порядъка от 6 човека до 11 човека в различни периоди
от време, като средно най-много лишени от свобода се помещавали в това
помещение през 2019 г. и 2020 г. За всеки лишен от свобода имало осигурено
легло и шкаф. По време на престоя си в Затвора Пловдив ищецът Г. бил устроен на
работа в мебелния цех на територията на Затвора Пловдив, считано от 26.01.2016 г.
и работел включително и до датата на предявяване на исковата молба в съда.
Ищецът бил многократно награждаван за показана добра работа и примерно
поведение с удължени свиждания, извънредни хранителни пратки и писмени похвали.
През 2012 г. бил изготвен план на присъдата, като препланиране било осъществено
през 2014 г. и през 2019 г., а в периода 02.06.2015 г. до 03.09.2015 г.,
съгласно негова молба, ищецът Г. бил включен в групова работа по проект „Всичко
е възможно“, който завършил успешно, във връзка с което и по предложение на
екипа психолози към проекта бил награден. Във всеки санитарен възел в стаите на
затвора било осигурено наличието на течаща студена вода. Топла вода лишените от
свобода можели да ползват в банята на затвора, съгласно утвърдени графици за
използването й по два пъти седмично, а като работещ по време на изтърпяване на
наказанието си ищецът Г. имал право да ползва банята ежедневно след приключване
на работа. Почистването и дезинфекцията на банята било възложено на лишени от
свобода по график, а почистването на спалните помещения се извършвало от
съответния дежурен лишен от свобода. През лятото на 2019 г. водоподаването било спирано за кратко във
връзка с авария, като вода за пиене лишените от свобода закупували от магазина
при затвора. Отоплението в затвора се осъществявало посредством парно
отопление, като за целта в спалните помещения имало монтирани радиатори. По
време на престоя в Затвора – Пловдив за ищеца били регистрирани оплаквания от
медицинско естество, за които се наложила консултация и преглед от ревматолог
по повод болки в раменните стави и било проведено лечение в медицинско
заведение по повод на рана на пръстите на ръката. През време на престоя на
ищеца в Затвора Пловдив предоставяната му храна била съответна на предвиденото
в утвърдените от Министъра на правосъдието и съгласувани с Министъра на
здравеопазването таблица № 1 за състава на дневната дажба и полагаемите се
хранителни продукти на един лишен от свобода възрастен, както и заменителната
таблица, като предлаганата храна била разнообразна, добре балансирана и
съответстваща като химически и калориен състав на утвърдените таблици, като всички
количества на хранителните продукти достигали необходимата дневна дажба с
изключение на киселото мляко за зима - пролет 2020 г., зима 2019 г. и пролет
2016 г., както и зеленчуците през пролетта
на 2016 г., когато приемът на посочените храни бил леко занижен.
Същевременно обаче, това леко занижаване на прием на кисело мляко и съответно
зеленчуци било компенсирано с приема на други млечни храни – прясно мляко,
сирене, кашкавал и извара, както и влаганите в ястията картофи и предоставяни в
повече плодове. През време на престоя му в Затвора Пловдив ищецът не бил
депозирал молба и съответно не бил получавал и отказ от предоставяне на завивки
от затворническата администрация, нито отказ за изпиране на постелъчния спален
инвентар в пералнята на затвора.
Посоченото се установява от
приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на
свидетелите Г.Н. и Д.З., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и то
само доколкото са съответни на останалите кредитирани доказателства. Съдът
разглежда показанията на посочените свидетели критично, предвид факта, че се
касае до лица, също изтърпяващи, или изтърпявали наказание лишаване от свобода
в Затвора Пловдив, за които на
съда е и служебно известно също да са завели дела с правно основание по чл.284
от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, а ищецът е бил и
свидетел по делото на свидетеля З., съответно и по делото на свидетеля Н.,
поради което и тези двама свидетели имат и личен интерес да твърдят конкретни
обстоятелства и поради това и се предполага известна тяхна заинтересованост.
Съдът кредитира заключението на назначената по делото съдебно-техническа
хранително-вкусова експертиза, като професионално и обективно изготвено от вещо
лице, което е специалист в съответната област. Съдът възприема като основани на
подробен анализ на събраните писмени доказателства изводите на експерта относно
това, че предлаганата в Затвора Пловдив храна, за периода, за който е направено
изследването, е била съответна като химически и калориен състав на утвърдените
от МП, съгласувано с МЗ, таблици и количествата на всички хранителни продукти е
достигало необходимата дневна дажба с малки изключения, при което, съгласно
разяснението на вещото лице, е било налице компенсиране с храни от същата
група, поради което и отклонението не е било съществено. Констатира се, че експертизата е работила по
документи, касаещи периодите от 2016 г. до 2020 г., като по делото са налице
менюта и за изготвяна храна и за период от 2015 г., както и за по-ранни периоди
още от 2009 г., от които също така може да се направи преценка досежно средното
количество калории и съставът на дневното меню през годините по отношение на
лишените от свобода.
На
базата на установените факти, от правна
страна, съдът намери следното:
На първо място, по отношение на
направеното в отговора по исковата молба и поддържано в хода по същество възражение от страна на процесуалния
представител на ответника за изтекла
давност по отношение на исковите
претенции за периодите преди 2015 г., съдът намира същото за основателно. В тази насока, съдът се позовава на зъдължителното за съдилищата ТР
№ 3/2005
г. по т.д. №
3/2004 г. на ВКС,
ОСГК относно началния момент на погасителната давност за предявяване на иска за
обезщетяване на вреди, произтекли от незаконни действия и бездействия на
администрацията, а именно – от преустановяването им. В случая са налице приети след направеното
изменение на иска отделни претенции за три периода на престой на ищеца в Ареста
Пловдив, между които е налице прекъсване, както и за два периода на престой в
Затвора Пловдив, между които също е налице прекъсване. Ето защо и съгласно
общата разпоредба на чл.110 от ЗЗД по отношение на всеки от трите периода на престой
на ищеца в Ареста Пловдив, първият от които е приключил на 09.01.2002 г.,
вторият на 24.10.2005 г. и третият – на 29.12.2011 г. на практика давностният срок за предявяване на всеки отделен иск, който е петгодишен, се явява изтекъл далеч преди предявяването на всеки от
отделните исковете за обезщетение на вреди при отделните престои в ареста, а именно през 2007 г., през 2010 г. и през 2016 г., като исковата молба е
депозирана на 28.05.2020 г.
Същото се отнася и до първата от
исковите претенции, касателно престоя на ищеца в Затвора Пловдив, по отношение
на която давностният срок е изтекъл също далеч преди предявяването ѝ пред
съда, а именно през 2009 г. Що се касае до иска за обезщетение, относим към
втория период на престой в затвора Пловдив, посочен от ищца с начало 29.12.2011
г. и край - датата на предявяване на иска 28.05.2020 г., то съдът, предвид
установеното от доказателствата фактическо положение, намира, че в случая е
налице прекъсване на престоя на ищеца в затвора в рамките и на този исков
период, доколкото, както се установява, същият е бил преместен в Затворническо
общежитие „Хеброс“, което макар и изградено към Затвора Пловдив е отделно звено
за настаняване на лишени от свобода и за условията в което, впрочем, не са
налице формулирани оплаквания в исковата молба. Установява се отделно от
посоченото, че от ЗО „Хеброс“ ищецът е извършил бягство на 14.08.2013 г., сиреч
той е бил на свобода до задържането му отново на 28.12.2013 г. Следователно и
формулираният в уточнението по исковата молба втори период на задържане за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, посочен с начало 29.12.2011 г. е
бил прекъснат на 14.08.2013 г. и поради това и давността за предявяване на иска
за този фактически отделен период на задържане, която се отчита от
преустановяване твърдените незаконосъобразни действия и бездействия на
затворническата администрация, е изтекла през 2018 г. Ето
защо и само на това основание и без да се изследват въпросите по същество,
следва да се отхвърлят исковете по отношение конкретно на претендираните вреди
за всички периоди на престой в Ареста Пловдив, а именно от 24.08.2001 г. до
09.01.2002 г., от 13.09.2005 г. до 24.10.2005 г. и от 26.08.2011 г. до
29.12.2011 г., както и съответно за периода от 09.01.2002 г. до 12.12.2004 г. и
от 29.12.2011 г. до 14.08.2013 г., последните два, касаещи престои на ищеца в
Затвора Пловдив, поради изтекла погасителна давност за предявяване на всяка от
отделните искови претенции.
Отделно от това, съдът намира, че
следва да отхвърли отчасти и иска на Г. за обезщетение на вреди при втория
период на престой от претендираните искови периоди в Затвора Пловдив, касателно
времето и от 28.12.2013 г., когато е бил задържан след извършено бягство от ЗО „Хеброс“
до 05.02.2014 г., когато режимът на изтърпяване на присъдата му е бил заменен
от общ на строг. И това е така, доколкото задържането след осъщественото
бягство е било отново в ЗО „Хеброс“, където преди това е бил настанен Г., а
вече, предвид промяната на режима му от общ на строг към 05.02.2014 г., същият,
съобразно с изискванията на чл.194, ал.3 от ЗИНЗС, е бил преместен именно в
Затвора Пловдив. Както се каза, ЗО „Хеброс“, макар и да е поделение на Затвора
Пловдив, е отделно обособено място за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, извън корпуса на затвора, като от страна на ищеца изобщо не са
наведени оплаквания за допуснати от администрацията на ГДИН нарушения по чл.3
от ЗИНЗС в условията на ЗО „Хеброс“. Поради това и претенцията му за тази част
от исковия период също е неоснователна.
С оглед изложеното съдът намери,
че следва да разгледа по същество конкретните оплаквания на ищеца единствено
досежно периода от 05.02.2014 г. до 28.05.2020 г., за който период се
установява да е пребивавал, без прекъсване, в Затвора Пловдив, като обсъди
конкретно всяко от оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба и с
оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, да осъществи
и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване
на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация, е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за
пренаселеност в условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства, както и отчасти от свидетелските показания
действително, че за част от времето в периода 05.02.2014 г. до 28.05.2020 г., а
именно в размер на общо 1667 дни, ищецът е пребивавал при условията на
пренаселеност.
Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения
на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешев и др. срещу
България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече
нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то
ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали
е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, според съда, независимо от факта, че разпоредбата на чл.43, ал.4
от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода
не може да е по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила
значително време след началото на разглеждания период на задържане на Г. през
2004 г. в място за лишаване от свобода, а именно едва през февруари 2017 г., то
това не означава, че за държавата в лицето на специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода, не е съществувало задължение за изпълнение на
стандартите, касаещи минималната жилищна площ, като в тази насока, както се
каза, пряко приложима по силата на Конституцията е самата КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването
относно пренаселеност на местата, в които е бил настаняван, претенцията на Г.,
както се каза е отчасти доказана, доколкото става ясно от приложените справки
за помещенията по настаняване на ищеца и техния капацитет, както и броя
настанени лица, които са от 2017 г., както и отчасти от показанията на
свидетелите, че е била налице действителна
пренаселеност за част от времето на престоя му в Затвора Пловдив за периода
от 05.02.2014 г. до 28.05.2020 г. В тази насока съдът по отношение на периода
от време от 2014 г. до 2017 г., от когато вече е налице конкретна справка за
броя на настанените в помещението заедно с ищеца лица, взема предвид
показанията на двамата свидетели, които сочат на значителен брой лица, с които
са пребивавали заедно в едно спално помещение. Така свидетелят Н. свидетелства
за 15 до 17 човека в стая 27, както и 13-14 човека в стая 22, при което
положение и дори и престоят на ищеца заедно с толкова лица да е бил и за
кратко, то с оглед данните относно размерите на тези помещения, се констатира
особено сериозно нарушение на чл.3 от КПЧОС, защото на лишен от свобода се пада
разполагаема площ дори по-малко от 3 кв. метра. Отделно от това, ответникът,
въпреки указаната му доказателствена тежест не е ангажирал конкретни
доказателства за броя настанени лица в помещенията, в които е пребивавал ищецът
за годините преди 2017 г., като с оглед посочената доказателствена тежест е бил длъжен да обори оплакванията на Г. за пренаселеност, в която връзка пък последният е
ангажирал гласни доказателства. От страна на ответника в хода на проведеното съдебно
дирене не бяха ангажирани конкретни доказателства за съответните
помещения за брой настанени през 2014 г. и съответно до м.01.2017 г., като е заявено, че писмени доказателства
не се пазят. В тази връзка, ответникът по иска не е бил препятстван да ангажира
гласни доказателства, така, както е направил впрочем ищецът, с които да се
установи нивото на заетост на помещенията за лишени от свобода и в периодите,
за които не се пази конкретна документация, или да ангажира други писмени
доказателства, като се има предвид, че ГДИН разполага с данни относно броя на
настаняваните лишени от свобода по години във всички пенитенциарни заведениия и
има обща информация относно капацитета на тези заведения, от която може да се
направи дори и обща преценка дали е била налице
пренаселеност в местата за лишаване от свобода, или не. Впрочем, че ГДИН разполага с
такава информация е безспорно, доколкото, както например става ясно от мотивите
към Решението на ЕСПЧ по делото Нешков и др. срещу България, /вж. пар.47 и
пар.432/ е била предоставяна информация от правителството през януари 2014 г.
за капацитета и запълнеността на затвора към 31.12.2013 г., която информация е за
период много близък до началото на процесния и от която става ясно, че е била
установена известна пренаселеност и в Затвора Пловдив. Затова и съдът приема,
че за времето от 05.02.2014 г. до
01.01.2017 г. следва да се счете да е била налице пренаселеност при
пребиваване на ищеца в Затвора Пловдив от общо
1055 дни. Установява се от приложеното
подробно изготвено становище от ИСДВР при Затвора Пловдив, че считано от 01.01.2017 г. до датата на подаване на
исковата молба общо за 612 дни от целия период на пребиваването на ищеца в
стая 33 е било също налице превишение на броя на лицата, като в тази връзка и
разполагаемата площ на едно лице в определени случаи, когато са били настанени
по 10 и съответно единадесет лица е била и под 3 кв. метра, което съгласно
цитираната практика на ЕСПЧ, само по себе си, независимо от други
фактори, води до извод за особено съществено нарушение и на чл.3 от Конвенцията
за правата на човека. В останалото време, когато
е била установена пренаселеност в стая 33, разполагаемата площ е била над 3
кв.м., но пък под нормативно установените 4 кв. м. на лице. Пренаселеност е
била налична най-често през 2019 г., както и през целия престой на ищеца в
Затвора през 2020 г. При това
положение и според съда следва да се уважи, макар и отчасти, претенцията на
ищеца за присъждане обезщетение в частта ѝ относно неизпълнение на
нормативното задължение на специализираната администрация на местата за
лишаване от свобода за осигуряване на съответна разполагаема площ при
изтърпяване на наказанието на ищеца за общо
1667 дни в рамките на периода от 05.02.2014 г. до 28.05.2020 г. Този извод
съдът приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца не се установява да
не е било определено самостоятелно място за спане – отделно легло, в каквато
насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС изискването
спалните помещения да са снабдени със самостоятелни легла, съдът приема за
изпълнено през целия разглеждан период на задържане на ищеца. Според основните
принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от
ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената
площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това
положение да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в
помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада заетото
от мебели пространство, предвид липсата на данни относно разположението им в
стаите и точният им брой. Поради това и според съда се установява твърдяното бездействие
по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на специализираната администрация по
отношение на това конкретно оплакване на ищеца за посочените дни в посочения период,
като остава недоказано твърдението му, че в рамките на целия такъв Г. е
пребивавал в помещения, в които предоставената му площ е била и под 3 кв.м.,
защото това не се установява от доказателствата, а за периода 2017 г. – 2020 г.
се установява, че е имало дни, в които в помещение № 33 са били настанени лица
под максималния капацитет, предполагащ 4 кв. метра разполагаема площ на едно
лице, като в спалното помещение са били между четири и шест лица.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглеждания период
на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода
поне два пъти седмично. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Тъй като ищецът е бил работещ още от 2016 г., то същият е имал възможността
и извън графика да ползва банята ежедневно. Установява се, включително и от
свидетелските показания, че санитарните възли в затвора са били отделени от
спалното помещение със стена и врата, поради което и твърденията на ищеца за
липса на уединение при ползване на тоалетната не са доказани. Установява се от
приложената справка, че при наличие на повреди се осъществява своевременна
смяна на кранчета, отстраняване на течове. Не е доказано и твърдението относно липсата на
добра хигиена в банята, като в тази насока са налице данни относно това, че
почистването се осъществява от назначен за това лишен от свобода,
сиреч,затворническата администрация не може да бъде държана отговорна за
чистотата в това помещение, като поради спецификата на обекта и хигиената в
този обект е задоволителна. Факт е и се установява наистина, че се касае до
стара и захабена от ползване база, включително и по отношение на банята, но в
случая оплакването е свързано с хигиената, която, както се посочи, се поддържа
от самите лишени от свобода. От показанията на свидетелите става ясно, че
санитарните възли и банята са се ползвали, макар и с известни затруднения
поради броя лишени от свобода и липсата на налягане на водата в определени
часове от деня, поради което и твърденията на ищеца, че баня и тоалетна е било
невъзможно да се ползват се явяват напълно недоказани. Твърденията на ищеца в
исковата му молба, че водата в банята не ставала за пиене, но въпреки това той
я пиел и поради това имал вирусни инфекции, причинени от нейната употреба, не
могат да бъдат отчетени като основателни изобщо в насока преценка наличието или
липсата на причинна връзка между поведението на специализираната администрация
и твърдените неимуществени вреди за ищеца. На първо място, не ГДИН е органът,
на когото с нормативен акт са вменени отговорности за качеството на водата, а
не се установява изобщо ползваната от Затвора Пловдив вода да е от отделен и
независим водоизточник, сиреч водоподаването да е отделно от мрежата на града.
На второ място, няма каквито и да било доказателства, нито гласни, нито пък
такива могат да се извлекат от събраните медицински документи за ищеца, същият
да е страдал от инфекции с причинител, находящ се във водата. В тази насока не
са регистрирани негови оплаквания от такова естество пред медицинския
специалист в Затвора Пловдив, нито са налице твърдения за издавани конкретни
предписания във връзка с качеството на водата по реда на чл.150 от ЗИНЗС. И на
трето място, установява се от писмените доказателства, както и от показанията
на единия от свидетелите, че на територията на Затвора Пловдив има и магазин за
лишени от свобода, в който е известно, че се продават и хранителни продукти,
включително и питейна вода, както и че е утвърден график за пазаруване в същия
от понеделник до петък. В тази насока и по никакъв начин не се установява
поведение на специализираната затворническа администрация, което да е от такова
естество, че ищецът да е принуден да пие вода, която не му харесва, или е с
недобро качество, или да не може да пие вода, която смята, че е чиста и с добри
качества. Не се установява от доказателствата по делото твърдението за липса на
течаща вода и то в значителен период от време, като следва да се има предвид,
че съгласно приложена справка от мл. експерт при затвора, както и с оглед на
свидетелските показания спиране на водоподаването е било единствено по причина
на ВиК авария и до отстраняването ѝ, което по никакъв начин не би могло
да се определи като бездействие от страна на администрацията на Затвора, а
напротив, очевидно е предприето действие за отстраняване на възникнали аварии,
което почти винаги предполага, с оглед безопасност и качествено изпълнение на
ремонта, спиране на водата.
Недоказани са твърденията на ищеца относно неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в помещенията за
лишаване от свобода в периода на разглеждане по делото. Действително, от
показанията на свидетелите се установява, че в Затвора Пловдив не е изградена
специална вентилационна система. Установява се категорично обаче, че всички
помещения по настаняването на ищеца са разполагали с прозорци, които са
отваряеми и от които е налице възможност за проникване на свеж въздух, както и
на светлина, предвид размерите им. Установено е, че в спалните помещения на
Затвора Пловдив има поне по два прозореца, както и по един прозорец в самото
санитарно помещение, които прозорци са отваряеми и поради това е налице
възможност за непрекъснато проветрение. От показанията на свидетелите става
ясно и че през деня спалните помещения са отключени, доколкото лишените от
свобода имат достъп до коридора и другите спални помещения, като това позволява
да се отваря и вратата на съответното помещение. Установено е, включително и от
свидетелските показания, че е налице изградено и изкуствено осветление в
помещенията за лишаване от свобода в условията на Затвора Пловдив, като има
възможност лишените от свобода сами да го пускат и спират. В тази насока
действително е налице и твърдение от свидетелите, че достатъчно дневна светлина
не може да прониква в спалните помещения, като действително, с оглед размера на
стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е
налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти,
касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да
се има предвид в тази насока и типа на сградата, която не е типична жилищна
сграда, а вид обществена и то такава, при която е нужно да бъдат спазени и
конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно
осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се
прилагат безусловно. Установява се също така и че за значителна част от престоя
на ищеца в мястото за лишаване от свобода същият е бил устроен на работа, което
е индикация, че в по-голямата част от деня е бил извън спалните помещения на
затвора. Поради това и според съда, дори и да се приеме, че проникването на
дневна светлина в спалните помещения не е било достатъчно, което не е доказано
обаче категорично, то като се вземе предвид и факта, че за ищеца практически е
била налице възможност в значителна част от времето като работещ да е извън
тези помещения през деня, не може да се счете, че са настъпили твърдените от
него неимуществени вреди. Досежно оплакването, че не му е бил осигуряван престой на открито, съдът намира същото
за недоказано. В тази насока е видно, че са изготвени графици за престой на
открито, като от показанията на свидетелите се установява, че поради факта, че
е работещ, ищецът не би могъл да спази тези графици, но пожелание излиза на
„каре“ в почивните дни, както и му е осигурено по-рано такова през останалите
дни, а именно от 07,00 часа, както свидетелства Н.. Впрочем, свидетелят З. е
заявил, че през почивните дни, когато е имал възможност да излиза „на каре“,
ищецът е предпочитал да си почива.
Не се установява, нито от
медицинската документация, нито от свидетелските показания, ищецът да е страдал
от кашлица именно вследствие на липсата на въздух в помещенията по задържането
му, както се твърди, като, както се каза, подобни оплаквания не са регистрирани
от лекар.
Оплакването на ищеца относно липсата
на изолация на външните стени на затвора и преживени от него неблагоприятни
усещания на студ, поради отказ да му
бъдат предоставени завивки от администрацията на Затвора Пловдив, също са
неоснователни. На първо място, известно е, че
в затвора Пловдив отоплението през отоплителния сезон се осъществява
посредством изградено локално парно, за което е свидетелствал и свидетелят З..
Свидетелят Н. е заявил в показанията си, че има външна, но няма вътрешна
изолация на сградата на Затвора Пловдив, но следва да се има предвид, че
независимо дали има, или няма такава, поставянето ѝ не е нормативно установено
задължение на ответника. Недоказани са твърденията на ищеца, че не са му били
предоставени завивки и поради това е изпитвал студ, предвид факта, че не са
налице данни същият изобщо да е депозирал такива молби до администрацията на
затвора, съгласно утвърдения за това ред и съответно да му е било отказвано,
както и установената възможност всеки лишен от свобода да разполага и ползва
собствени завивки, предоставени му от негови близки. Поради това и общите
твърдения изложени и от свидетеля, че през зимата е студено, като се има
предвид, че се касае до характерни температурни стойности за съответните сезони
и съответното географско място, не може да бъдат свързани пряко с неизпълнение
на задължения на администрацията на Затвора Пловдив и в тази насока да
съставляват обстоятелство, обуславящо отговорност за вреди от незаконосъобразно
бездействие.
Недоказано е и оплакването на ищеца относно това, че през спалните
помещения минавали тръби на
канализацията, като в тази връзка е налице установено противоречие между
показанията на свидетеля З. и свидетеля Н., вторият от които е посочил, че
такива тръби не преминават през стаята по настаняване на ищеца, а следва да се
има предвид, че именно този свидетел твърди да е бил настанен и към момента на
разпита му в една стая с ищеца.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на дървеници, бълхи, както и мухъл в помещенията, то от
доказателствата по делото се установява, че са създадени условия за поддържане
на елементарна хигиена в стаите,
като отговорността за това обаче
е на самите лишени от свобода, макар предвид старата материална база поддържането на
хигиената да се е осъществявало трудно. Установява се от гласните
доказателства, че в помещенията на Затвора Пловдив е имало дървеници, които предвид характера си на
кръвосмучещи паразитни насекоми са създавали дискомфорт на лишените от свобода.
Установява се от показанията на свидетелите и че в помещенията е имало мухъл. В
тази връзка, въпреки указването на ответника да ангажира доказателства,
включително и за ДДД обработка на помещенията на Затвора Пловдив, дадени изрично
и в съдебно заседание от 06.07.2020 г., от негова страна не са ангажирани
каквито и да било доказателства в тази насока. Поради това и съдът намира за
установени и доказани тези оплаквания на ищеца Г., като в тази насока се
позовава и на разпоредбата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС. Иначе, макар да не се
установява от медицинската документация ищецът да е регистрирал оплаквания от
обриви, предизвикани от ухапвания от насекоми, то в таза насока са налице
показанията на свидетеля Н.. От показанията на свидетеля З. става ясно, че
обработка за премахване на мухъл не е правена, а следва да се има предвид, че
със средствата за почистване, с които разполагат лишените от свобода, самите те
трудно биха могли да премахнат плесен, доколкото са необходими специфични
препарати и обработки на помещенията.
Що се касае до
оплакването от липсата на мебели, то
следва да се има предвид посоченото по-горе относно изпълнение на чл.21, ал.1
от ППЗИНЗС, както и че от писмените доказателства става ясно, че към леглата е
налице оборудване и със шкафчета. От показанията на свидетелите става ясно, че
в някои от помещенията по настаняването на ищеца има и метална маса.
Същевременно обаче, следва да се има предвид, че храненето на лишените от
свобода е организирано в отделно помещение - столова, а не се извършва
принципно по стаите, както и че липсата на допълнителна мебелировка, освен
леглата и шкафчетата, е обусловена и от самата площ на помещенията и
необходимостта да има достатъчно разполагаема такава за извършване свободно на движения за задоволяване на битовите нужди на лишените от свобода.
Поради това и според съда не може да се счете за доказана причинна връзка между
наличието на по-малко мебели в помещенията и причиняването на неимуществени
вреди на ищеца, като в тази насока не са налице и ангажирани конкретни
доказателства за търпени конкретно от ищеца неимуществени вреди, нито в какво са
се изразили те, като заявеното обстоятелство, че бил ползвал общ шкаф за вещите
си с друг лишен от свобода сам по себе си не води до извод за наличие на
произтичащи от това вреди.
Досежно оплакването за качеството и състава на
предоставяната храна, както се посочи и по-горе, по делото е приета
специализирана експертиза, от отговорите на която става ясно, че практически
храната, предоставяна в Затвора Пловдив е съответна на утвърдените за това
таблици касателно нейното количество и калориен състав. Напълно недоказано е
твърдението за непредоставяне на яйца, млечни продукти и плодове в дневното
меню и това, че се наблягало на нискокалорични храни. Напротив, от показанията на свидетелите,
макар да са налице твърдения, които са със субективен характер, че храната не
била добра, се установява, че в състава на храненията се предоставя месо, както
и млечни продукти, макар да се твърди, че те са само за работещите, както и
плодове. В приетата по делото без възражения от страните експертиза се съдържа
извод на база на извършените проверки и изчисления, че като цяло предлаганата в
част от периода, предмет на разглеждане, храна е била разнообразна и добре
балансирана и съответна като химически и калориен състав на утвърдените
таблици. Установените по-малки количества по отношение на дневните дажби от
кисело мляко и зеленчуци за част от периодите, обследвани от вещото лице,
съгласно обясненията му в съдебно заседание са незначителни и практически са
компенсирани с предоставяните други храни от същия вид /други млечни, картофи и
плодове/. Видно от изготвените таблици от вещото лице в различни периоди
плодове са били предоставяни от два до три пъти седмично в зависимост от
сезона, а яйца – до шест пъти в седмицата за всеки един лишен от свобода. Видно
е също така и че освен кисело мляко е предоставяно прясно мляко, краве сирене,
кашкавал и извара. Налице са, както се посочи и по-горе седмични менюта за
предоставяна храна в условията на Затвора Пловдив и за по-ранни периоди от
обследваните от експерта, като е видно, че общото количество калории на ден
варира около и понякога дори и над 2622 калории на ден за един възрастен лишен
от свобода, което количество е именно утвърдено от Министъра на правосъдието и
е съгласувано с Министъра на здравеопазването. При това положение и оплакването
на ищеца за настъпили неимуществени вреди в резултат от несъответна на
изискванията храна, не се счете за основателно от съда. Отделно от посоченото,
свидетелите са дали показания и за възможността лишените от свобода да
пазаруват хранителни продукти от магазина при Затвора Пловдив, за посещението
на който по делото са приложени графици.
По отношение
оплакването на ищеца от недобрата обща
хигиена, поддържана от администрацията на затвора, свързано с твърдение за
изхвърляне на боклука директно под прозорците на килиите, съдът намира същите
за недоказани. На първо място, установено е, че относно хигиената
отговорностите по поддържането ѝ са възложени на самите лишени от свобода
и хигиенизирането не се осъществява от страна на затворническата администрация.
На второ място, от показанията на свидетелите се установява, че е налице
обособено място в близост до столовата, на което се изхвърлят битовите отпадъци,
формирани от лишените от свобода и те не се хвърлят от прозорците. Не се
установяват твърденията на ищеца за налични камари с отпадъци, които
предизвиквали погнуса и унижение у него, доколкото, макар и косвено, то пак от
показанията на свидетелите става ясно, че отпадъците се извозват по график от
площадката за складирането им в Затвора.
Що се касае до оплакването на ищеца относно това, че
спрямо него не е била извършвана
индивидуална и групова възпитателно-корекционна работа по изпълнение на присъдата
му, то съдът намира и него за недоказано. Както се посочи и по-горе, от
доказателствата по делото е категорично установено, че ищецът
Г. е бил включен в групова възпитателна работа с участие в проект в периода от
четири месеца през 2015 г., в резултат на което е бил и награден. В периода на
престой на ищеца в затвора е бил изготвен план за присъдата, както и извършено
двукратно препланиране, с които ищецът е бил запознат и е подписал без
възражение и в които са били набелязани цели и задачи, включващи и индивидуални
разговори и беседи, а при постигане на целите - устройване на работа на ищеца.
На практика в периода на престоя в Затвора Пловдив тези цели са били очевидно
постигнати и ищецът действително е бил устроен на работа от 2016 г., като е
работил и до предявяване на исковата молба в съда. Следва да се има предвид, че
трудовите мероприятия също съставляват част от социално-възпитателната работа
при изпълнение на присъдата, съобразно с указаното в чл.129 от ППЗИНЗС. Налице
е по отношение на осъдения Г. и осъществена и оценка на риска, което е
невъзможно без индивидуална работа с него и наблюдение, а освен това е
установен позитивен напредък, като в тази връзка и ищецът е бил многократно
награждаван. Следователно, в случая са били изпълнени всички изисквания по
чл.154 - чл.156 от ЗИНЗС. Видно от приложените графици на разпределение на
времето на лишените от свобода, е било предвидено време за срещи и беседи,
както и за посещение на библиотеката в Затвора Пловдив, което пък е в изпълнение
на изискването на разпоредбата на чл.165 от ЗИНЗС, находяща се също в Глава 11
от ЗИНЗС озаглавена „Социална дейност и възпитателна работа“. Следва да се има
предвид, че когато е пожелал, ищецът е бил включен в групова работа, като
участието в подобни дейности е по желание на лишения от свобода. Ето защо и
съдът намира, че в случая не е установено противоправно бездействие на ГДИН,
което е елемент от отговорността по чл.284 от ЗИНЗС. Отделно от това, по делото
от страна на ищеца не са били ангажирани и каквито и да било доказателства за
реално претърпени вреди, изразили се в твърдяната от него поведенческа и
личностова криза. Напротив, както се каза, при ищеца е наблюдаван положителен
напредък, същият е полагал труд в един продължителен период от време, във
връзка с което същият не е бил наказван, а напротив, награждаван е многократно.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца П.Г., то съдът счита, че
отговорността на ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по
отношение на установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне
на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода и то
конкретно само в Затвора Пловдив, които не са отговаряли на възведените
стандарти относно разполагаема площ на един лишен от свобода за установения
конкретен брой дни в рамките на разгледания от съда период от време, както и по
отношение на установеното наличие на мухъл и заразяване на помещенията с
инсекти – дървеници, по отношение на което от страна на ответника не са
представени конкретни доказателства да е осъществил дейности по дезинфекция и дезинсекция.
По останалите оплаквания, съдът счете, че не следва да уважава исковата
претенция, предвид недоказаността ѝ.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то всички посочени като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца и тяхното заразяване
с мухъл и инсекти, съдът счита, че съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените
по-горе неблагоприятни условия, при които ищецът Г. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно и с конкретния брой дни в рамките на периода, за които се
установява по категоричен начин пренаселеност в килиите, като взе предвид и
възрастта, а също и здравословното състояние на ищеца, както и с оглед
разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е
налице доказано причиняване на неимуществени вреди в резултат от
незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора по осигуряване на
благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което
осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице е поставяне в неблагоприятни
условия на ищеца Г. над нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда
се установява твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от
престоя му в пенитеницарно заведение при условията на пренаселеност и
заразеност с инсекти и мухъл, защото посочените и по-горе неблагоприятни
условия, макар да не е доказано да са в кумулативна съвкупност с други твърдени
такива по исковата молба, сами по себе си са от естество да причинят описаните
от ищеца чувства на унижение и безпомощност. Пренаселеността в помещенията по
престояване на ищеца е само по себе си такова обстоятелство, което и обективно
води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се
отразява върху човешкото достойнство. В тази връзка и описания от ищеца
психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените
неблагоприятни условия, като се съобрази и че те са били допълнени от другите
установени такива, посочени по-горе по заразяване с мухъл и дървеници. В тази насока съдът взема предвид и
факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е необходимо доказването на
настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът по отношение на установените общо 1667 дни, в
които ищецът е пребивавал в пренаселено помещение в рамките на периода от 05.02.2014
г. до 28.05.2020 г., което през целия период /общо 2300 дни/ от било замърсено
от мухъл и дървеници, го определя като значителен, като взема предвид, от една
страна, броя на дните, за които доказано са били налице вреди, който е сравнително
висок на фона на целия този престой на задържане на ищеца. Интензитетът на
търпените имуществени вреди при задържането на ищеца в Затвора Пловдив в
рамките на периода се определя като значителен от друга страна и предвид факта,
че за част от дните, в които е установена пренаселеност е установено и особено
съществено нарушение на изискванията относно минималната разполагаема площ /под
3 кв.м. на човек/. При това положение и
съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на
търпените от страна на ищеца Г. неимуществени вреди като резултат от
незаконосъобразни бездействия, осъществили по съвкупност нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 11 500 лева. Относно размера на обезщетението, освен интензитета
на търпените неимуществени вреди, който е обусловен и от периода, в който са
били претърпени, съдът отчита и факта, че продължителността на периода пък е
обусловена от предходното поведение на ищеца по извършване на тежки
престъпления, за които е бил наказан по няколко дела с лишаване от свобода. Затова и съдът счете, че следва да
уважи формулираната като такава за сумата от 14 000 лева искова претенция
за обезщетение само до посочения размер от 11 500 лева, като я отхвърли до
пълния предявен общ размер от 14 000 лева, като недоказана, както и по
отношение на периода от 29.12.2011 г. до 05.02.2014 г. по посочените по-горе
съображения. Предвид претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да
се присъди върху размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, считано
от датата на депозиране на исковата молба 28.05.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на производството, както и
възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от исковата
претенция. Ищецът
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено
съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения договор за
правна защита и съдействие се установява, че адвокатът М., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно
като лице, което е материално затруднено, сиреч
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адв. Г.М. да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1,
т.4 от Наредбата, което с оглед на това, че следва да се присъди съразмерно на
уважената част на исковете, така изчислено възлиза на 649,75 лева.
С оглед нормата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС и предвид
направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице от 150 лева от
бюджета на съда, ще следва ответникът да бъде осъден да ги заплати по сметката
на съда.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца П.Н.Г. с ЕГН **********,***, сумата
от 11 500 лв. /единадесет хиляди и петстотин лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди в рамките на
периода от 05.02.2014 г. до 28.05.2020 г., в резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, изразили се
в бездействие на затворническата администрация във връзка със заразяване на
помещенията по настаняване на ищеца в Затвора Пловдив с мухъл и инсекти в
рамките на периода, както и липсата на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив за общо 1667 дни в рамките на посочения период, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 28.05.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за обезщетение на неимуществени вреди, причинени в трите
претендирани периоди на престой на ищеца в Ареста Пловдив от 24.08.2001 г. до
09.01.2002 г. за сумата от 500 лева; от 13.09.2005 г. до 24.10.2005 г. за
сумата от 500 лева; от 26.08.2011 г. до 29.12.2011 г. за сумата от 2000 лева,
както и за първия претендиран период на престой в Затвора Пловдив от 09.01.2002
г. до 12.12.2004 г. за сумата от 3000 лева, а така също и за частта от втория
претендиран период на престой в Затвора Пловдив за времето от 29.12.2011 г. до
05.02.2014 г. и за разликата до
пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 14 000 лева за втория претендиран период на
престой в Затвора Пловдив, а също и
по отношение на останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца П.Н.Г. с ЕГН **********,***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на адв.Г.Г.М.,***, със служебен адрес гр. Пловдив ул.“Йоаким
Груев“ № 43, сумата от 649,75 лв. /шестстотин
четиридесет и девет лева и седемдесет и пет стотинки/, съставляваща адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да заплати по сметка на Административен съд Пловдив – сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в
14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: