Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13. 07. 2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и трети юни през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 17
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 255801 25.10.2019 г.
по гр.д.№ 27785 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО, 162 състав се : ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „Т.С.“
ЕАД срещу П.В.Т., с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, че П.В.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1525,19 лв.,
представляваща съответна част от стойността на доставена топлинна енергия за
периода м. 01.2016 г. – м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр.София, жк „******с
абонатен номер 334678, както и сумата от 18,27 лв., представляваща съответна
част от таксата за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м.
04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
заявлението – 31.01.2019 г., до окончателното им изплащане, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 14.02.2019 г. по гр.д. №
6424/2019 г. по описа на СРС, 162 състав, като
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 1525,19 лв. до
пълния предявен размер от 1921,05 лв., представляваща половината от стойността
на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 12.2015 г., както и
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 359,08
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до 22.01.2019 г.,
както и за сумата от 3,85 лв., лихва за забава върху таксата за дялово
разпределение за периода 14.09.2016 г. – 22.01.2019 г.; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу
К.П.Т., с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 149 ЗЕ, че К.П.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1089,42 лв.,
представляваща съответна част от стойността на доставена топлинна енергия за
периода м. 01.2016 г. – м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр.София, ж.к. „******с абонатен номер 334678,
както и сумата от 15,23 лв., представляваща съответна част от таксата за дялово
разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението – 31.01.2019 г., до
окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 14.02.2019 г. по гр.д. № 6424/2019 г. по описа на СРС,
162 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от
1089,42 лв. до пълния предявен размер от 1921,05 лв., представляваща половината
от стойността на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. – м.
12.2015 г., и за разликата над уважения размер от 15,23 лв. до пълния предявен
размер от 18,27 лв., представляваща половината от таксата за дялово
разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г., както и исковете с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 359,08 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016 г. до 22.01.2019 г.,
както и за сумата от 3,85 лв., лихва за забава върху таксата за дялово
разпределение за периода 14.09.2016 г. – 22.01.2019 г.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС, срещу така
постановеното решение във връзка с частично
отхвърлените претенциите на ищеца пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция,
по чл. 422 от ГПК, както и в частта, в която в тежест на ищеца са възложени
разноски по делото. Решението се обжалва в частта, в която претенциите са били
приети като погасени по давност за сумата над уважения размер 2 614, 61
лева до 3 842, 11 лева, като се твърди, че решението не е съобразено с
Общите условия на дружеството, както и от кога изпада в забава клиентът по тези
Общи условия; позовава се на ОУ-2002 г., ОУ-2006 г. и ОУ-2008 г. СРС не бил взел предвид, че
сумите по Общата фактура от 31.07.2016 г. ставали изискуеми на 15.09.2016 г.
Заявлението по чл.410 ГПК било подадено на 31.01.2019 г.
Иска се от съда да отмени решението в
обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответниците пред СРС - П.В.Т. и К.П.Т., в който
отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба в частта, в
която претенциите са приети като погасени по давност. Въззиваемите считат, че
правилно е приложен институтът на погасителната давност, поради което не били
допуснати от първоинстанционния съд, сочените от въззивника нарушения.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 28.10.2019 г., а въззивната
жалба е подадена на 04.11.2019 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се
обжалва, СРС частично е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД
и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 14.02.2019 г. по
ч.гр.д.№ 6424 по описа за 2019 г. на СРС, 162 състав, заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът К.П.Т. е бил уведомен на 01.04.2019
г. Длъжникът П.В.Т. е уведомена на 19.03.2019 г.
Възражение по чл.414 ГПК К.Т. е
подал на 04.04.2019 г., а П.Т. е подала два пъти възражение, съответно на 22.03.2019 г. и 04.04.2019 г.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 18. 04.2019 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 17.05.2019 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията
по давност, направено с отговора по
исковата молба, е приел, че по отношение на претендираните от ищеца вземания е
приложима кратката 3-годишна давност като се е позовал на приетото в ТР №2/2013
г. на ОСГК на ВКС. Възражението било
основателно по отношение на вземанията за периода м.05.2015 г.- м.12.2015 г.
Не било погасено вземането на ищеца по
изравнителната сметка за периода м.05.2015 г.-м.04.2016 г. за сумата от 289,20
лв. за доплащане от потребителите като СРС е приел, че това вземане е
възникнало след извършване на дяловото разпределение за този отчетен период и
издаване на Общата фактура от 31.07.2016 г. По отношение на тези вземания
давността била започнала да тече от 31.07.2016 г. и към датата на подаване на
заявлението – 31.01. 2019 г. не била изтекла. При това положение претенцията за
главница била основателна за периода м.01.2016 г.- м.04.2016 г. в размер на
1279,63 лв., за периода м.05.2016 г.- м.04.2017 г. в размер на 689, 42 лв.,
както и за периода м.05.2017 г.-м.04.2018 г. в размер на 645,56 лв. или общо за
сумата в размер на 2614,61 лв. Последната сума е била разпределена между
ответниците при квоти, съответно 5/12 за К.П.Т. – 1089,42 лв. и 7/12 за П.В.Т.
– 1525,19 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 3842,11 лв. и за
периода м.05.2015 г. до м.12.2015 г. искът е отхвърлен.
Вземането на ищеца относно
услугата дялово разпределение е прието, че не е погасено по давност и е уважено
в пълен размер съобразно горните квоти при спазване на диспозитивното начало в
процеса.
Досежно претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че по отношение изпадането в забава
на ответниците за периода м.01.2016 г.- м.06.2016 г. са приложими ОУ -2014 г.,
приети от ищцовото дружество. Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ стойността на общата
фактура следвало да бъде заплатена в 30-дневен срок от датата на публикуването
й на интернет страницата на продавача. В тази връзка ищецът не ангажирал
доказателства макар с доклада по чл.140 ГПК да му било указано, че не сочи
доказателства в този смисъл. За това и за този период претенцията е приета за
недоказана и като такава отхвърлена. За периода м.07.2016 г.- м.04.2018 г. били
приложими ОУ-2016 г., съгласно тези условия задълженията били срочни –
потребителите дължали стойността на потребената ТЕ в 45-дневен срок след
изтичането на периода, за който се отнасят задълженията. Констатирано е, обаче,
че Общите фактури за 2017 г. и 2018 г. са издадени след изтичането на
45-дневния срок, съответно на 31.07.2017 г. и 31.07.2018 г. При това положение
ответниците били изпаднали в забава при условията на чл.84, ал.2 ЗЗД, т.е.
необходима била покана. Такава от ищеца не била представена поради което
претенцията е приета за неоснователна.
По отношение изпадането в забава
за заплащането на стойността на услугата дялово разпределение не била
представена покана до потребителя. Затова и СРС е приложил последиците от
недоказването и е приел претенцията за мораторна лихва за забава за
неоснователна.
В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е
влязло в сила.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
С оглед доводите във въззивната
жалба първото спорно по делото обстоятелство
е погасени ли са вземанията по давност
по начина, приет от първоинстанционния съд.
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая исковата молба е
предявена на 01.02.2019 г., арг. от чл.422, ал.1 ГПК, а претендираният период по
отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г.
При това положение изводът на
СРС, че вземанията за периода м.05.2015 г.- м. 12.2015 г. са погасени по
давност е правилен.
Сочените във въззивната жалба ОУ
не са приложими. СРС се е позовал на съответните за претендираните периоди ОУ и
е приложил правилно правната уредба в тях.
По отношение вземанията по Общата
фактура, съставена на 31.07.2016 г. претенцията е уважена за сумата от 289,20
лв. за доплащане от потребителите.
При това положение въззивната
инстанция приема, че в частта, в която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
Относно изпадането в забава на ответниците:
Видно от обстоятелствената част
на исковата молба самият ищец сочи, че ответниците изпадат в забава по
правилата на чл.33, ал.1 ОУ във вр. с чл.32,ал.1 ОУ, а именно: в 30-дневен срок
от датата на публикуването на фактурите на страницата на продавача, т.е. на ищеца.
С определението си от 01.08.2019
г., представляващо доклад по смисъла на чл.140 ГПК във връзка с чл.146 ГПК, СРС
изрично е дал указания на ищеца, л.68, че носи тежестта да докаже „изпадането
на ответника в забава при уговорен срок, а при липса на такава покана за
плащане, получена от ответника“. На
основание чл.146, ал.2 ГПК съдът изрично е указал на ищеца, че не сочи
доказателства за публикуване на месечните дължими суми и на общите фактури на
интернет страницата на дружеството, както и че е отправил, а ответниците са
получили покана да заплатят дължимите такси за дялово разпределение.
Такива доказателства не са
ангажирани от ищеца. Ето защо правилно СРС е приложил последиците от
недоказване.
По отношение изпадането в забава
за плащане на сумите за ТЕ за периода от м.07.2016 г.- м.04.2018 г. ще добавим
и, че потребителите не могат да изпаднат в забава от 14.09.2016 г. при
положение, че Общата фактура е съставена едва на 31.07.2017 г. Същото се отнася
е за периода, отразен в Общата фактура, съставена на 31.07.2018 г. Лихва за
забава върху прогнозни сметки не се дължат.
По отношение на лихвата за забава
липсват конкретни доводи във въззивната жалба поради което настоящата инстанция
излага горните мотиви само за пълнота на изложението.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното
решение е правилно и като такова следва да се потвърди.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
първоинстанционното решение не търпи промяна в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемите претендират разноски, изразяващи се в адв.възнаграждение в общ размер
на 1200 лв.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно като се има предвид обжалваемия материален интерес, а
претендирания размер е адв.възнаграждение в размер на по 600 лв. за
всеки един от въззиваемите. Пред настоящата инстанция не са събирани
доказателства; отговорът по въззивната жалба е половин страница.
Затова ще бъде присъдено
адв.възнаграждение в полза на всеки един от въззиваемите, което съдът определя
в размер на по 320 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 255801 25.10.2019 г. по гр.д.№ 27785 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО,
162 състав, в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯТ исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу П.В.Т., за
разликата над уважения размер от 1525,19 лв. до пълния предявен размер от
1921,05 лв., представляваща половината от стойността на потребена топлинна
енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 12.2015 г., както и исковете с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 359,08 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 14.09.2016 г. до 22.01.2019 г., както и за сумата от 3,85
лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода
14.09.2016 г. – 22.01.2019 г.; както и
се: ОТХВЪРЛЯТ исковете с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу К.П.Т., за
разликата над уважения размер от 1089,42 лв. до пълния предявен размер от
1921,05 лв., представляваща половината от стойността на потребена топлинна
енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 12.2015 г., и за разликата над уважения
размер от 15,23 лв. до пълния предявен размер от 18,27 лв., представляваща
половината от таксата за дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. – м.
04.2018 г., както и исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД
за сумата от 359,08 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016
г. до 22.01.2019 г., както и за сумата от 3,85 лв., лихва за забава върху
таксата за дялово разпределение за периода 14.09.2016 г. – 22.01.2019 г., за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 14.02.2019 г.
по гр.д. № 6424/2019 г. по описа на СРС, 162 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на П.В.Т., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сумата в размер на 320 лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на К.П.Т., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сумата в размер на 320 лв.-
адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „М.Е.“
ООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: