Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА
РАДОСТ
БОШНАКОВА
като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова в.ч.гр.д.
№ 5081 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 –
438 от ГПК.
Образувано е по жалба на длъжника З.Б.В.И.Г.
АД срещу постановление на ЧСИ А.П.с рег. № 849 и район на действие СГС, с което
е отказано да бъдат намалени разноските за адвокатското възнаграждение на взискателя
по изп. дело № 147/2019 г. до размер на 200 лева и за таксите по изпълнението.
В жалбата се твърди, че претендираното
от взискателя адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и
правна сложност на изпълнението и липсата на необходимост от предприемане на действия
по принудително изпълнение от представителя на взискателя за удовлетворяване на
вземането на последния, а размерът на адвокатското възнаграждение следвало да
бъде справедлив и обоснован и не следвало да се включва при определянето на
таксата по т. 26 от Тарифата. Иска се отмяна на обжалваното действие на
съдебния изпълнител. Претендира разноски.
Взискателят Д.В.П.не е подал възражения
по жалбата, а в мотивите си по чл. 436, ал. 3 от ГПК - съдебният изпълнител
заявява становище за неоснователност на жалбата.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените в жалбата пороци на обжалваното действие и мотивите на
съдебния изпълнител, намира за установено следното:
Производството по изп. дело № 147/2019
г. по описа на ЧСИ А.П.с рег. № 849 и район на действие СГС е образувано по
молба от 11.03.2019 г. на взискателя Д.В.П.по изпълнителен лист от 06.03.2019
г., издаден въз основа на осъдително решение по гр. дело № 4924/2018 г. на САС,
за заплащане от длъжника З.Б.В.И.Г. АД на сумата 12000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 20.01.2017 г. до изплащането
на сумата.
Молбата на взискателя Д.В.П.е подадена
чрез процесуален представител – адвокат, като с нея е поискано налагането на
запор върху вземане на длъжника от търговска банка Уникредит Булбанк АД. Според
представения към молбата договор за правна защита и съдействие от 08.03.2019 г.
уговореното и заплатено от взискателя на адвоката възнаграждение за образуването
на изпълнителното производство и защитата при провеждането на действията по принудително
изпълнение възлиза в размер на 633 лева, което е възложено от съдебния
изпълнител в тежест на длъжника заедно със сумата 66 лева – разноски по
изпълнението, и сумата 1364.38 лева – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, видно от
поканата за доброволно изпълнение.
На 11.03.2019 г. съдебният изпълнител е
изпратил покана за доброволно изпълнение до длъжника, връчена на последния на 11.03.2019
г. На същата дата съдебният изпълнител е изпратил и запорно съобщение до
банката на длъжника, което е получено от нея на 11.03.2019 г., като видно от
приложеното по преписката на изпълнителното дело уведомление банката е
изпълнила запора и е изплатила изцяло дължимата сума от сметката на длъжника
към 22.03.2019 г.
На 15.03.2019 г. длъжникът е направил
възражение за прекомерност на определеното адвокатско възнаграждение и е
поискал от съдебния изпълнител същото да бъде намалено в минималния размер от
200 лева по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а съобразно него пропорционално да бъде намален и размерът
на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ.
С постановление от 22.03.2019 г. във
връзка с така направеното от длъжника възражение съдебният изпълнител е отказал
да намали възложеното му по изпълнителното производство адвокатско
възнаграждение и пропорционалната такса по изпълнението.
При така установените факти съдът
намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 436,
ал. 1 от ГПК, видно от съобщението за връчване на обжалваното постановление. Същата
е допустима – насочена е срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 435, ал. 2,
т. 7 от ГПК акт на съдебния изпълнител, а именно – разноски по изпълнението.
Разгледана по същество жалбата е частично
основателна.
Отговорността за
разноските по изпълнителното производство се урежда по правилата на чл. 79 от ГПК, чл. 78 – 84 от ЗЧСИ и Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ (ТТРЗЧСИ).
Съгласно чл. 78 от ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за извършване на
изпълнителни действия и за извършването на други действия, като размерът и
видът на разноските по изпълнението се определят с тарифа на МС по предложение
на министъра на правосъдието след съгласуване с камарата. За събиране на
таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или повече еднообразни
екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият от които се връчва
на задълженото лице – арг. от чл. 79 от ЗЧСИ. Обикновените такси се събират
само за действия, изрично посочени в Тарифата, а пропорционалните такси се
събират в процент според материалния интерес - чл. 82 и 83 от ЗЧСИ.
Длъжникът съгласно чл.
79 от ГПК не отговаря за разноските в изпълнителното производство само в три случая.
Когато не е дал повод за предявяване на изпълнителния лист, защото е платил
дълга си преди това, респ. при прекратяване на изпълнението на друго основание
по чл. 433 от ГПК, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от
взискателя или отменени от съда или когато разноските, направени от взискателя
са за изпълнителни способи, които не са приложени.
В разглеждания случай
единствените действия, извършени от процесуалния представител на взискателя, са
свързани с образуването на изпълнителното производство по чл. 426 от ГПК. В
молбата по чл. 426 от ГПК е посочен изпълнителен способ от представителя на
взискателя, представляващ налагане на запор върху вземане на длъжника от търговска
банка, но посочването му е част от изискванията за редовност на молбата за
образуването на изпълнително производство, поради което то не представлява самостоятелно
искане за извършване на изпълнително действие, предприето от представителя на
взискателя. При наличието само на подадена от последния молба за образуването
на изпълнителното производство и погасяването в срока за доброволно изпълнение
на паричното вземане на взискателя по изпълнителния лист по предприетото
принудително изпълнение срещу длъжник, който е застраховател и за който
поначало се предполага, че разполага с необходимия финансов ресурс, за да
изпълни парично задължение, следва несъмненият извод, че единствените извършени
от процесуалния представител на взискателя действия са свързани с образуването
на изпълнителното производство. Погасяването на вземането поради превеждането
на сумата от банкова сметка ***лнител запор, а не поради доброволно плащане от
длъжника, не променя този извод, тъй като запорът е изпълнен от банката почти веднага
след налагането на запора и в срока за доброволно изпълнение, правещо ненужно
плащането от самия длъжник в същия срок, поради което такова развитие на
изпълнителното производство следва да се приравни на случаите, в които
длъжникът е изпълнил доброволно в срока за доброволно изпълнение.
Предвид тези
съображения възнаграждението за адвоката на взискателя следва да се определи по
чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения като адвокатско възнаграждение за образуване на изпълнителното
производство в минималния размер от 200 лева, но не и като такова за предоставена
адвокатска защита по изпълнителното дело при предприемането на изпълнителни
действия по него, макар в представения договор за правна защита и съдействие да
е посочено, че възнаграждението се дължи и за защита в изпълнителното
производство. Двете възнаграждения противно на наведените в мотивите на съдебния
изпълнител доводи не се кумулативни, а самостоятелни по своето основание и ред
за определяне на техния размер и са обусловени от спецификата на изпълнителното
производство и дадената от закона изрична възможност на длъжника да погаси
дълга си в срока за доброволно изпълнение, което евентуално изпълнение прави
ненужна защитата на взискателя с предприемането на изпълнителни действия по
него. Именно поради тези съображения законодателят е изключил възможността за
възлагане върху длъжника и на разноските за изпълнителните способи, които не са
приложени, респ. ненужни за принудителното изпълнение на дълга – чл. 79, ал. 1,
т. 3 от ГПК. Следователно заплащането на адвокатско възнаграждение в по-голям
размер от 200 лева за процесното изпълнение се явява прекомерно по смисъла на
чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ето защо, обжалваното постановление следва да бъде
отменено в частта му относно възложените върху длъжника разноски за адвокатско
възнаграждение на взискателя над размера от 200 лева.
Този извод води и до
основателност на искането на жалбоподателя относно размера на пропорционалната
такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, която следва да бъде намалена на сумата 1333.20 лева
с ДДС, изчислена върху събраната сума, включваща и адвокатско възнаграждение за
предоставената на взискателя правна помощ в размер на 200 лева. Съгласно чл.
83, ал. 1 от ЗЧСИ пропорционалните такси по изпълнението се събират в процент
според материалния интерес, като в т. 26 от ТТРЗЧСИ е предвидено, че за
изпълнението на парично вземане, каквото е налице в случая, пропорционалната
такса се събира върху събраната сума, като в паричното вземане не се включват
авансовите такси (така забележка 4 към т. 26 от Тарифата). Изхождайки от така предвиденото
изключение (което в съответствие с правно недопустимото начисляване на такси
върху такси) при формирането на събраната сума от вземането, респ. на материалния
интерес, значим за определянето на дължимата по принудителното изпълнение такса,
и характера на заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение по
изпълнителното производство, което като разноски по изпълнението за сметка на
длъжника по арг. от чл. 79, ал. 1 от ГПК, се събира заедно със сумите по
изпълнителния лист чрез съответното изпълнително действие, заплатеното от
взискателя адвокатско възнаграждение се включва както в понятието „материален
интерес“ по смисъла на чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ, така и в понятието „събрана
сума" по смисъла на т. 26 от ТТРЗЧСИ (така решение № 278 от 25.06.2012 г.
по гр. дело № 414/2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО), поради което доводите на
жалбоподателя в обратния смисъл се явяват неоснователни. Неоснователни са и
възраженията в жалбата за остатъка от таксите по изпълнението в размер на 66
лева с ДДС, тъй като те съответстват на дължимите и сторените такива за
образуването на изпълнителното дело, изготвянето и връчването на поканата и
налагането на запора, представляващи извършени от съдебния изпълнител действия
по производството, поради което жалбата в тази й част се явява неоснователна.
С оглед константната
практика на ВКС за недължимост на разноски при разглеждане на спор за
разноските по производството, какъвто е разглежданият, такива не следва да
бъдат присъждани на жалбоподателя съобразно уважената част на жалбата.
По изложените
съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на З.Б.В.И.Г.
АД постановление от 22.03.2019 г. по изп. дело № 147/2019 г. по описа на ЧСИ А.П.с
рег. № 849 и с район на действие Софийски градски съд в частта, с която е отказано
намаляване на разноските по изпълнението за заплатеното от Д.В.П.адвокатско
възнаграждение за сумата 433.00 лева – разликата над сумата от 200 лева до
определения размер от 633 лева, и за пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата
за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители за сумата
31.18 лева – разликата над сумата от 1333.20 лева до определения размер 1364.38
лева.
ОТХВЪРЛЯ жалбата на З.Б.В.И.Г.
АД в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.