Р Е Ш Е Н И Е
№ V – 47
13.06.2019г.
В И М Е Т
О НА
Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети
въззивен състав, в публично съдебно заседание, на тринадесети май две хиляди и
деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1.Таня Евтимова
2.Мл.с. Ваня Ванева
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от
младши съдия Ваня Ванева в.гр.д. №513 по описа за 2019г. на Бургаски окръжен
съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по повод въззивна жалба, подадена от „Райфайзенбанк България“
ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. София 1407, район Лозенец, Експо
2000, бул. „Никола Вапцаров“№55, вписано в ТР с ЕИК: *********, представлявано
от Ани Василева Ангелова – Изпълнителен директор и Михаил Танев Петков -
Прокурист, чрез пълномощника Пенка Петрова Тенева – юрисконсулт, със съдебен
адрес:***, срещу Решение №45/07.01.2019г.,
постановено по гр.д. №5509/2018 г. по описа на Районен съд Бургас.
С обжалваното решение районният съд е признал за установено, че М.А. ***, ЕГН – **********, не дължи на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София 1504, район „Средец”, ул.”Гогол” № 18 – 20, представлявана от Ани Ангелова и Михаил Петков, сумата от 2362 лв. – главница по договор за кредитен лимит по международна кредитна карта Mastercard Business № 3212 / 15.04.2008 год., сумата от 1506.95 лв. – законната лихва върху главницата, начислена за периода от 19.03.2012 год. до 25.06.2018 год., както и деловодни разноски в размер на 59.80 лв., за които вземания по ч.гр.д. № 2410/2012 год. на БРС е издаден изпълнителен лист в полза на „Райфайзенбанк (България) ЕАД и е образувано изп. дело № 20127030400524 на ЧСИ Георги Михалев.
Осъдено е „Райфайзенбанк (България)” ЕАД
да заплати на М.А.А. деловодни разноски в размер на 737.17 лв.
Решението е постановено при участието на
“Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, като помагач на страната на ответника „
Райфайзенбанк (България)” ЕАД.
В жалбата се твърди, че първоинстанционното
решение е направилно. По-конкретно се твърди, че не са настъпили
последиците на погасителната давност по отношение на процесното вземане. Според
жалбоподателя, с образуване на изпълнително дело №524/2012г., давността за
вземането се счита прекъсната, като по силата на даденото в ППВС
№3/18.11.1980г. тълкуване, давността е спряла да тече по време на цялото
изпълнително производство. Изложени са съображения.
Претендира се отмяна на първоинстанционното решение изцяло
и постановяване на решение, с което искът да се отхвърли. Претендират се направените разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок е
подаден отговор на въззивната жалба адв.
Р.Д., пълномощник на М.А.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, с който въззивната
жалба се оспорва като недопустима и неоснователна.
Твърди се, че не са били извършвани
действия, които да прекъснат давността, което е довело до прекратяване на
изпълнителното дело.
Посочва се, че поради бездействие от
страна на взискателя по изпълнителното дело да предприеме действия по
принудително изпълнение, притезанието му е негодно да бъде защитено чрез
средствата на принудителното изпълнение.
Излагат се съображения и се иска от съда
да потвърди обжалваното решение. Претендират се направените във въззивното
производство разноски.
Бургаският окръжен съд намира въззивната
жалба за редовна и допустима. Подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт.
В съдебно заседание въззивникът не изпраща представител.
В съдебно заседание въззиваемият М.А.А.
не се явява, представлява се от адв. Делибалтова.
Третото лице – помагач „ЕОС Матрикс“, не
изпраща представител.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК Бургаският окръжен съд намери
атакуваното решение за валидно и допустимо.
По основателността на въззивната жалба и съществото на спора БОС намира
следното:
Районният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Производството пред първата инстанция е
започнало по искова молба, уточнена с молба с вх. №35528/28.08.2018г., подадена
от адв. Р.Д. ***, пълномощник на М.А.А., срещу „Райфайзен банк“ ЕАД, с която се
претендира от съда да признае за установено, че ищецът не дължи на ответника
погасеното по давност задължение по ИД №524/2012г. по описа на ЧСИ Г. Михалев,
а именно сумата в размер на 3928.75 лв., от която главница в размер на 2362.00
лв., законна лихва в размер на 1506.95 лв. за периода 19.03.2012г.
-25.06.2018г., както и сумата от 59.80 лв. разноски по гражданско дело.
Претендират се направените съдебно-деловодни разноски.
Твърди се в исковата молба, че вземането
за сумите по изпълнителното дело е погасено по давност и поради това ищецът не
ги дължи. Посочва се, че бездействието на кредитора, взискател по ИД
представлява правопогасяващ юридически факт. Твърди се, че е изтекъл
двугодишният перемпционен срок. Твърди се, че от молбата за образуване на
изпълнително дело от 24.04.2012г. до запорното съобщение на ЧСИ от
19.11.2014г., взискателят не е поискал, съответно съдебният изпълнител не е
предприел принудителни действия, с които да прекъсне течението на двугодишния
срок по смисъла на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК и делото е прекратено по силата на
закона.
В законоустановения срок е подаден
отговор на исковата молба от „Райфайзенбанк“ ЕАД, с който предявеният иск се
оспорва като недопустим и неоснователен.
Твърди се, че искът не е предявен срещу
надлежна страна, тъй като на 26.07.2018г. „Райфайзенбанк“ ЕАД е сключила
договор за прехвърляне на вземания с „ЕОС Матрикс“ ЕООД и поради това „Еос
Матрикс“ ЕООД се явява частен правоприемник и нов кредитор по процесното
вземане, подробно индивидуализирано в Приложение №1А, представляващо неразделна
част от договора за цесия. Твърди се, че с оглед настъпилото частно
правоприемство, страна по процесното вземане е „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
Със същите аргументи се оспорва и
основателността на иска.
Прави се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца, с оглед фактическата и
правна сложност на делото.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Представен е изпълнителен лист от
21.03.2012г. на Районен съд Бургас, видно от който ЕТ „Симоне-Юлия Андонова“, М.А.А.
и Боряна Василева Морахиб са осъдени солидарно да заплатят на „Райфайзенбанк България“
ЕАД, сумата от 2362 лв., представляваща просрочена главница по сключен договор
за кредитен лимит по международни кредитни карти Mastercard Business №3212/15.04.2008г. и анекс към него
№1/10.11.2009г.; сумата от 262.03 лв., представляваща изискуема редовна лихва
за периода 15.12.2010г.-06.09.2011г.; сумата от 366,13 лв. представляваща
изискуема наказателна лихва за периода 15.01.2011г.-18.03.2012г. и законна
лихва върху главницата от 19.03.2012г. до изплащане на вземането, както и
сумата от 59,80 лв. разноски по делото.
От представените писмени доказателства
по делото се установява, че на 24.04.2012г. Райфайзенбанк България“ ЕАД е
подала молба до ЧСИ Георги Михалев за образуване на изпълнително дело. На
24.04.2012г. е образувано изпълнително дело №20127030400524 по описа на ЧСИ
Георги Михалев. На 25.04.2012г. ЧСИ е изготвил покана за доброволно изпълнение.
Поканата е изпратена до длъжника М.А. на 02.05.2012г. и получена от него на
07.05.2012г. Следващото изпълнително действие е изпращане на запорно съобщение
– на 19.11.2014г., видно от приложеното като доказателство по делото
изпълнително дело. В периода от образуване на изпълнителното дело до изпращане
на запорното съобщение са извършвани единствено справки относно трудовите
договори и имущественото състояние на длъжника, за които няма спор, че не
представляват същински изпълнителни действия, прекъсващи давността.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Ищецът е предявил отрицателен
установителен иск по чл. 439 от ГПК за защита срещу материалноправна
незаконосъобразност на принудителното изпълнение, насочено срещу него.
Искът е подаден от лице, което има
качеството на длъжник по изпълнително дело срещу взискателя по изпълнението.
Съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението, който иск може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай са наведени
твърдения за изтекла в полза на ищеца-длъжник погасителна давност след
възникване на вземането на ответника към ищеца.
Погасителната давност се изразява в
неупражняване на едно субективно право за определен период от време, с
изтичането на който кредиторът губи възможността да търси принудително изпълнение
на своето вземане. Тя представлява санкция за кредиторовото бездействие.
Погасителната давност се прекъсва само в предвидените в закона случай, като в
настоящия случай е меродавна разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, съгласно
която погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия на
принудително изпълнение.
В настоящия случай са предприети
действия по принудително изпълнение, прекъсващи давността по смисъла на чл.
116, б. „в“ от ЗЗД, тъй като по делото се установи, че по молба на взискателя
„Райфайзенбанк България“ ЕАД е образувано изпълнителното дело №20127030400524
по описа на ЧСИ Георги Михалев, на 24.04.2012г.
Спорният между страните въпрос в настоящото
производство е дали е изтекла погасителната давност за събиране на вземането и
оттам дължи ли ищецът процесните суми.
Ищецът длъжник се позовава на Тълкувателно
Решение 2/2013г., което счита за приложимо в настоящия случай.
Взискателят въззивник навежда доводи за
приложимост на ППВС №3/18.11.1980г., което дава съвсем различна регламентация
на въпроса за погасителната давност в рамките на изпълнителния процес.
В т.10 от ТР 2/2013г. от 26.07.2015г. по
тълк.д. 2/2013г. на ВКС изрично е посочено, че се обявява за
изгубило сила Постановление
No3/1980г. на Пленума на
Върховния съд.
Релевантен за настоящото производство е въпросът
от кой момент следва да се счита за изгубило сила ППВС 3/1980г. В тази връзка
следва да се съобрази Решение №170/17.09.2018г., постановено по
гр.д.№2382/2017г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. По посоченото
дело е допуснато касационно обжалване за отговор на правния въпрос – от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС 3/1980г.
В мотивите на решението е прието, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателния
акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на
правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващи
тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на постановяването
на новото ТР, поради което и от този момент предшестващия тълкувателен акт
престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната
норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е
задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато въпросът е
отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива, които
са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на
новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между
страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР,
което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен
случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е
недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз
основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото
тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от
страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се
прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР.
Такъв е именно случаят, предмет на
разглеждане в настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС №
3/18.11.1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност не
тече.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче е дадено съвсем
различно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността
се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на
същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с
това е отменено цитираното ППВС.
Според мотивите на Решение
№170/17.09.2018г., постановено по гр.д.№2382/2017г. на ВКС, прилагането на
даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало
за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет
на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям
от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата
преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото
към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР
тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР ще
се прилага от този момент за в бъдеще.
В настоящия случай няма спор, че
изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС 3/1980г. Давността
е прекъсната с образуването на изпълнително дело №20127030400524/24.04.2012г.
по описа на ЧСИ Георги Михалев. По силата на ППВС 3/1980г. в същия момент
давността е била и спряна, като спирането на давността следва да се счита
преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година извършена с
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС, т.е. давността е била спряна за периода от образуването на изп.
дело на 24.04.2012г. до отмяната на ППВС 3/1980г., извършена с т.10 от ТР
2/2013г. на 26.06.2015г. и за този период давност не е текла.
С оглед на изложеното вземането на М.А.А.
не е погасено по давност и предявеният от него иск е неоснователен.
Това налага обжалваното решение да бъде
отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
При този изход на делото и направените
от двете страни искания за присъждане на разноски, на въззиваемата страна такива
не се следват. Предвид основателността на въззивната жалба, въззивникът има
право на разноски, направил е искане в този смисъл своевременно, поради което
такива му се дължат. Направените от въззивника разноски са в общ размер 377.40
лв., от които: 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение за производството пред
въззивната инстанция, както и сумата от 77.40 лв. – заплатена държавна такса.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №45/07.01.2019г.,
постановено по гр.д.№ 5509/2018г. по описа на Районен съд Бургас и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.А. ***, ЕГН: **********,
иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване, че същият не дължи на
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр.София 1504, район „Средец”, ул.”Гогол” № 18 – 20, представлявана от Ани Ангелова и Михаил
Петков, сумата от 2362 лв. – главница по договор за кредитен лимит по
международна кредитна карта Mastercard Business № 3212/15.04.2008 год., сумата
от 1506.95 лв. – законната лихва върху главницата, начислена за периода от
19.03.2012 год. до 25.06.2018 год., както и деловодни разноски в размер на
59.80 лв., за които вземания по ч.гр.д. № 2410/2012 год. на БРС е издаден
изпълнителен лист в полза на „Райфайзенбанк (България) ЕАД и е образувано изп.
дело № 20127030400524 на ЧСИ Георги Михалев.
ОСЪЖДА М.А. ***, ЕГН – **********, да
заплати на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр.София 1504, район „Средец”, ул.”Гогол” № 18 – 20, представлявана от Ани Ангелова и Михаил
Петков, сумата от 377.40 /триста седемдесет и седем лева и четиридесет
стотинки/ лв., представляваща направените съдебно-деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.