Р Е Ш Е Н И Е
№ …………/11.05.2021 г., гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито
съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СИЛВИЯ САНДЕВА
При участието на секретаря ИРЕНА
ДИМИТРОВА и прокурора ВИОЛЕТА ВЕЛИКОВА разгледа докладваното от председателя
адм.д. № 437/2020 г. по описа на АдмС - Добрич и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по чл.203,
ал.1 от АПК, във вр. чл.204, ал. 4 от АПК и чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба на В.И. Д.–
Д., ЕГН **********, с адрес : Република И.К.Д.и с.
Владимирово, област Добрич, с която срещу община Добрич са предявени при
условията на кумулативно обективно съединяване два иска по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ
(уточнени в съдебно заседание на 30.11.2020 г.) за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 24 000 лева и на обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 3000 лева за периода от 01.09.2015 г. до 01.09.2020 г.,
претърпени в резултат от незаконосъобразното бездействие на общинската администрация
да изпълни задължението си да предаде на ищцата отстъпения й в обезщетение
апартамент за отчужден недвижим имот по ЗТСУ (отм.), ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от датата на завеждане на исковете до окончателното им
изплащане, както и иск по чл.86 от ЗЗД за заплащане на мораторна
лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 24 000 лева за периода
01.09.2015 г. до 01.09.2020 г. в размер на 12 189, 53 лева.
В исковата си молба ищцата твърди, че през
1985 г. собственият на родителите й недвижим имот, включващ дворно място и
самостоятелно жилище, е отчужден срещу отстъпване на тристайно жилище в ж.к.
„9-ти септември“, което с допълнителна заповед на председателя на ИК на ОбНС – Добрич от 1991 г. е конкретизирано по вид и стойност.
Отчужденият от родителите й имот е предназначен за изграждане на ж.к. „9-ти
септември“, поради което е завладян незабавно. С последваща
заповед на кмета на община Добрич от 03.11.2009 г. тя е определена за правоимащо лице и е обезщетена с тристаен апартамент в
жилищен блок „Добрич“, който и до настоящия момент не е доизграден и не й е
реално предаден. Ищцата сочи, че когато семейният им имот е отчужден, тя е била
на 24 – годишна възраст, а понастоящем е на 59 години. През това време създала
собствено семейство и потомство, което на свой ред има жилищни и имуществени
нужди. Макар да се омъжила и заживяла със съпруга си в Исландия, без да дочака
да получи определеното й обезщетение, синът й Йон Софониассон
живее в България, а тя периодично се връщала в родния си край. Тъй като при
посещенията си в България нямала къде да отсяда, по нейна молба със заповед на
кмета на общината и на основание сключен договор за наем с общинското дружество
„Жилфонд – инвест“ ЕООД била настанена в едностайно
общинско жилище. Счита, че продължителното бездействие на общината й е причинило
имуществени вреди в резултат от невъзможността да се ползва от собствеността
си, определени на базата на средно месечния пазарен наем на имоти със същото
местоположение, вид и функционална характеристика, както и неимуществени вреди,
изразяващи се в преживени тревоги, притеснение, унижение и отрицателни емоции
от незачитащото и игнориращо отношение на общинската администрация спрямо нея и
нейните нужди. Твърди, че с неизпълнението на задължението си да я обезщети
съгласно чл.98 и сл. от ЗТСУ (отм.) ответникът е нарушил правото й, гарантирано
от чл.17, ал.5 от КРБ и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, като се позовава на
практиката на ЕСПЧ, според която необичайно дългото закъснение при предоставяне
на имотното обезщетение води до увеличаване на финансови загуби за лицето,
чиято собственост е отчуждена, поставяйки го в положение на несигурност, като
нарушава справедливия баланс, изискуем съгласно чл.1 от Протокол № 1. Излага
обстоятелства, че в защита на накърненото си право е отправяла множество писмени
и устни сигнали до медии, институции и искания до кмета на общината и до
общинския съвет, целящи ефективно довършване на отчуждителната процедура спрямо
нея. Участвала е в колективни петиции и искания за предприемане на мерки,
включително и за гласуване на кредит за продължаване и довършване на
строителството на жилищен блок “Добрич” и намиращия се в него процесен апартамент, но досега никое от обсъжданията по
подадените от нея и другите потърпевши собственици заявления не е завършило с
позитивно за тях решение, поради което и до настоящия момент не може да се
ползва от законно придобитото си притежание за задоволяване на собствените си жилищните
и имуществени потребности. Сочи, че с надхвърлянето на всякакви разумни граници
относно срока на дължимото изпълнение на задължението за предоставяне на
определеното й имотно обезщетение ответната община е погазила по недопустим,
неморален и нехуманен начин правото й на собственост и достойнството й, поради
което иска тя да бъде осъдена да й заплати обезщетение за нанесените й
имуществени и неимуществени вреди, ведно с лихвите за забава. Претендира
присъждане на сторените разноски по делото, като прави възражение по чл.78,
ал.5 от ГПК за прекомерност на платеното от ответника адвокатско
възнаграждение.
Ответникът – община – Добрич, чрез процесуалния си представител, оспорва исковете по основание и размер и иска те да бъдат отхвърлени. Прави
възражение за погасяване по давност на част от главния иск за обезщетение за
имуществени вреди, без да излага конкретни съображения за това. Прави
възражение за изтекла погасителна давност и по отношение на акцесорния
иск за лихва за забава за периода, който надвишава три години от датата на подаване
на исковата молба, като се позовава на разпоредбата на чл.111, б. “в” от ЗЗД. Твърди,
че ищцата се легитимира като правоимащо лице по
отношение на имота, предмет на исковата молба, едва със заповедта на кмета на
общината от 03.11.2009 г., поради което от този момент насетне следва да се
преценява дали общината е бездействала. Не оспорва, че ищцата не е получила
полагащото й се имотно обезщетение, но твърди, че за времето след 03.11.2009 г.
общината изпълнява чрез активни действия своето задължение да изгради и предаде
процесния имот, поради което не е налице неправомерно
бездействие от нейна страна, което да е основание за ангажиране на
отговорността й по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Счита, че не е доказано кога е следвало
да бъде довършен жилищният блок, в който е предвиден съответният апартамент, за
да може да се прецени, има ли или няма забава спрямо този момент. Твърди, че ищцата
не е претърпяла имуществени вреди, тъй като според признанията й живее
постоянно извън РБългария, а и общината й е осигурила
общинско жилище, в което да отсяда по време на посещенията си в страната.
Оспорва като неотносими и недоказани твърденията на
ищцата, че синът й живее в България, тъй като той не се намира в релевантни за
делото правоотношения с ответника. Възразява, че ищцата не е понесла имуществени
вреди и от пропуснати ползи, тъй като не е доказано, че е смятала да извлича
някаква полза (стопанска изгода) от имота чрез отдаване под наем или продажба. Счита,
че ако искът за обезщетение за имуществени вреди бъде уважен, следва да се
вземе предвид комплексната съдебно – оценъчна и икономическа експертиза, защото
тя е най-пълна и отговаря в най-максимална степен на всички зададени от съда
въпроси. Твърди, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е недоказан по
основание и размер, тъй като разпитаните по делото свидетелки са в близки лични
отношения с ищцата, а втората от тях е дала уклончиви и леко противоречиви
отговори по много от въпросите, поради което показанията им не следва да бъдат
кредитирани като обективни. Претендира присъждане на разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
Представителят на
Добричка окръжна прокуратура дава заключение, че исковете за имуществени вреди
и изтекли лихви за забава са доказани по основание, като размерът им следва да
бъде определен съобразно заключението на вещите лица по втората експертиза, а
искът за неимуществени вреди е доказан по основание и размер, поради което
следва да бъде уважен изцяло.
Добричкият административен съд, като взе предвид
становищата на страните и след преценка на събраните по делото доказателства,
приема за установено следното от фактическа
страна :
От представените по делото заверени копия на лична карта
и два броя удостоверения за раждане (л.403 - 405) се установява, че ищцата е с
произход от майка Сийка Андреева Антонова и баща Иван Добрев Ганчев.
Със заповед № 1041/04.10.1985 г. на председателя на ИК на
ОбНС – Толбухин, издадена на основание чл.95 и чл.98
от ЗТСУ (отм.), собственият на родителите на ищцата недвижим имот, съставляващ самостоятелно
жилище от 39, 50 кв.м. и дворно място от
131, 50 кв.м., находящ се в гр. Толбухин, ул.
“Г.Кроснев“ № 37а, е отчужден за обект: ж.к. “Девети
септември” срещу отстъпване на тристайно жилище в предвидения за построяване жилищен
комплекс. В тази насока е и приложеното по делото заверено копие на оценителен
протокол № 21 от 26.06.1985 г. на комисията по чл.265 от ППЗТСУ (отм.).
С допълнителна заповед № 278/24.01.1991 г. на
председателя на ИК на ОбНС –Толбухин, издадена на
основание чл.100 от ЗТСУ (отм), е конкретизирано
имотното обезщетение по вид и стойност.
С т.14 от заповед № 1347/03.11.2009 г. на кмета на община
Добрич, издадена на основание §9, ал.1 от ПР на ЗУТ, във вр.
чл.99, чл.100 и чл.102 от ЗТСУ (отм.), е видоизменена обезщетителна
заповед № 278/1991 г., като ищцата е определена за правоимащо
лице и е обезщетена с конкретен жилищен имот, съставляващ апартамент № 7, бл.
“Б” на пети етаж (трети жилищен) на жилищен блок “Добрич” по ул. “Иван Пенаков”, състоящ се от три стаи и кухня на площ от 90, 58
кв.м., ведно с изба № 7 на площ от 7, 13 кв.м. и припадащите се идеални части
от правото на строеж върху общинска земя, с обща стойност от 24 274, 00 лева по
НЦНИ от 1979 г. В заповедта е посочено, че допълнително към тази стойност за
подобренията по чл.22 от НЦНИ от 1979 г., касаещи разлики във външна фасада,
външна дограма и слаботокови инсталации, собственичката следва да заплати по
действителни цени приблизителна стойност при завършване на блока – 2182, 00
лева.
Не се спори, а това се установява и от приложените от
двете страни договори за строителство, акт обр. 10 от
20.10.2014 г. за спиране на строителството, документация от открита процедура
за възлагане на обществена поръчка, справка за обезщетените собственици,
издадена от “Жилфонд – инвест” ЕООД град Добрич, копие
на информационна табела, протоколи от заседания на ОбС
– Добрич от 2016 г., 2018 г. и 2019 г., бюджетни прогнози за постъпленията от
местни приходи и предложения за бюджет на община Добрич за периода от 2015 г.
до 2021 г., че строителството на жилищен блок “Добрич” е започнало през 2010 г.
въз основа на договор за строителство с изпълнител “Възход - Валентино” ООД. През 2014 г. е спряно поради приключване на
срока на договора и липса на финансови средства. През 2019 г. е сключен нов
договор за строителство с друг изпълнител “НСК София” ЕООД, като до настоящия
момент отреденият за обезщетение имот не е завършен и не е предаден на ищцата. В
тази насока са и представените по делото колективни петиции с рег. № 94-00-40
от 24.01.2019 г. и рег. № 94-00-65/12.02.2019 г. до кмета на община Добрич и ОбС – Добрич, от които е видно, че към 2019 г. жилищният
блок все още не е бил изграден.
От приложените към исковата молба заявления и молби от В.И.
Д.– Д., както и отговори на кмета на община Добрич съответно
от 2010 г., 2015 г., 2016 г. и 2017 г. (л.16-21 и л.26-27) се установява, че
през годините ищцата е отправяла многократни искания и запитвания относно строителството
на жилищен блок „Добрич“ и получаването на полагащото й се имотно обезщетение,
в резултат на което е получавала писма, че общината работи в посока осигуряване
на финансов ресурс за доизграждането на блока. В две от тези заявления Д.е отправяла
въпроси какво ще бъде обезщетението й за дългото и мъчително чакане, мизерията,
в която живеят с болния й баща, несигурността и заблуждаващата информация от
общината и кой носи отговорност за тази несправедливост и безотговорност.
Посочила е, че семейството й остава най-онеправдано, тъй като е вярвало на
общината всеки път, когато тя е давала погрешна информация, че с новото
ръководство ще настъпи промяна и жилището ще бъде построено. Описала е, че баща
й е тежко болен, не може да излиза от стаята, плаща на хора да се грижат за
него 24 часа на денонощието, а нито той, нито те имат минимални удобства за
това. Посочила е, че тя и баща й нямат време за чакане, а и не знаела дали той
ще доживее, за да живее в удобства като нормален и уважаван гражданин на града.
Не се спори по делото, че ищцата живее постоянно със
съпруга си в Р Исландия.
От представените по делото заверени копия на заповед №
1058 от 30.08.2016 г. на кмета на община Добрич и договор за отдаване под наем
от 09.09.2016 г., сключен между В.И. Д.– Д., от една страна като наемател, и „Жилфон-инвест“
ЕООД, гр. Добрич, от друга страна като наемодател, е видно, че през 2016 г. на
ищцата е предоставено под наем за срок от три години общинско жилище,
съставляващо едностаен апартамент в ж.к. „Христо Ботев“, бл.9, вх., А, ет.6. В
настанителната заповед и в договора е посочено, че не се дължи наем за имота,
като се заплаща годишна такса смет.
От показанията на разпитаните по делото свидетелки И.С.В.и
С.С.Г.се установява, че те са бивши съученички и
близки приятелки на ищцата от повече от 44 години. В. живеела и работела като
учител в Исландия от 1988 година, но поддържали постоянни контакти с нея по
телефона, по вайбър и скайп,
пишели си и се виждали, когато се връщала в страната. Съгласно показанията на
св. Вичева синът на ищцата живее в България, в град Варна. Двете свидетелки
излагат, че семейното жилище на ищцата било отчуждено преди много години и тя отдавна
очаквала да бъде овъзмездена с жилище в сградата,
която се строяла в близост до техния имот. Отчужденото
жилище се намирало в центъра на града, точно зад стоматологията и ДКЦ 1 и все
още съществувало на място. Сградата представлявала стара къща, която след
отчуждаването преминала във владение на Жилфонд. Бащата на ищцата останал да
живее там, докато се построи новото жилище. Св. Вичева сочи, че на В. й било
много тежко емоционално, защото очаквала от много години това жилище. Тъй като
отчуждаването било много отдавна, това й създавало доста дискомфорт.
На няколко пъти правила опити да се срещне в общината, да подаде жалби.
Опитвала се да разбере какво ще се случи, какви са сроковете. Тя знаела, че
общината има затруднения, но като всички отчуждени собственици очаквала да бъде
обезщетена във всеки момент, ако не тази година, следващата. В. споделяла, че
очаква жилището и се радвала, когато общината предприела мерки да строи, докато
строежът отново не спрял. Понякога се случвало да си поплаква като момичето,
което се прибира в родния си град и няма къде да остане да пренощува.
Свидетелката усещала, че това травмирало ищцата. Хем искала да се върне, хем
нямало къде. Св. Генчева също потвърждава, че ищцата отдавна очаквала да влезе
в новото жилище, което се строяло от общината. От много време нямала къде да се
върне, тъй като условията в отчуждената къща не били нормални за живеене. И
двете свидетелки сочат единодушно, че ищцата се прибирала всяка година в
България за не по-малко от два месеца, за да се види с близките си, а през
последните няколко години преди смъртта на баща си и два пъти в годината. Баща
й бил много болен възрастен човек и заради него се връщала по-често в страната,
като имала ключ за старото семейно жилище. След неговата смърт през 2012 година
продължила да идва в България по веднъж в годината, с изключение на 2020 година
заради пандемията, но вече било невъзможно да преспива в отчуждената къща. Когато
баща й починал, жилището останало необитаемо и понякога в него се настанявали клошари. Случвало се да има и щети върху къщата. Битовите условия
в запустялото жилище били лоши и мизерни. Ищцата не можела да го ремонтира,
защото не било нейно, пък и очаквала всеки момент да се настани в новото
жилище. До смъртта на баща си оставала при него или при някоя от приятелките си
по време на посещенията си в страната. Отсядала и при майка си, която живеела в
друго населено място. След като баща й починал, тя преспивала у приятелки,
съученици или при майка си на село. През годините се случвало да отсяда и на
хотел със семейството си. Св. Генчева споделя, че когато се връщала в България,
ищцата винаги разказвала, че имала уговорена среща с кмета, за да разбере
накъде се движат нещата. Всяко лято се записвала за приемните дни в общината и
се надявала, при което все получавала отговор, че няма пари и тази година няма
да се строи. След някоя среща, на която за пореден път са й казвали, че строежът
няма да продължи, защото няма предвидени пари за довършването му, тя се връщала
гневна и ядосана. Това й създавало неудобства на нея и на близките й. От разпита
на св. Генчева се установява, че нейният съпруг имал две сестри, родители и тя
не можела да ги покани на гости в страната, защото нямало къде да ги настани.
Когато новото жилище започнало да се строи, В. обещала, че ще ги доведе в
България. После нещата се провалили и това предизвикало неприятности с
роднините на съпруга й. От показанията на свидетелките е видно, че преди три
години общината й предоставила гарсониера по наем в ж.к. „Христо Ботев, докато
приключат нещата със строежа. Сега ползвала този апартамент, но жилището било
съвсем малко и тя не можела да покани никого от близките си в чужбина. Св.
Генчева споделя, че В. продължавала да очаква. Тя очаквала заедно с баща си да
им дадат новото жилище на мястото на старата къща и когато очакванията не се
случвали, изпитвала разочарование.
Показанията и на двете свидетелки са логични, конкретни, последователни и взаимнодопълващи се. Близките приятелски взаимоотношения на
свидетелките с ищцата не пораждат съмнение в обективността им и не дискредитират
показанията им, които са добросъвестно дадени. Свидетелки са изнесли лично
възприети от тях факти и не са проявили пристрастие при възпроизвеждането им
пред съда, което да ги прави ненадеждни. Неоснователно е възражението на
ответника, че втората свидетелка е отговаряла уклончиво и противоречиво на
много от поставените въпроси, защото по съществените факти и обстоятелства по
спора тя е дала ясни и категорични изявления, чиято правдивост не е повлияна от
близостта й с ищцата. Показанията и на двете свидетелки са израз на преките и
непосредствените им наблюдения и впечатления от поведението и емоционалното
състояние на ищцата през годините и съответстват на останалите писмени доказателства
по делото, поради което и с оглед на разпоредбата на чл.172 от ГПК съдът ги
кредитира като обективни и достоверни.
По делото е изслушана една единична съдебно – икономическа експертиза,
която е дала заключение, че средният месечен пазарен наем за отстъпения в
обезщетение тристаен апартамент в жилищен блок “Добрич” за процесния
период от 01.09.2015 г. до 01.09.2020 г. се равнява общо на сумата от 17 941, 85
лева, а лихвата за забава върху него за същия период възлиза на 4 079, 09 лева.
Определен е и размерът на лихвата за забава върху претендираното
обезщетение за имуществени вреди от 24 000 лева, който според изчисленията
на вещото лице възлиза на сумата от 5 900, 17 лева.
Ищцата е оспорила тази експертиза с основния мотив, че специалността на
вещото лице е икономическа, а не оценителска, поради
което съдът е допуснал извършването на допълнителна комплексна съдебно –
оценъчна и икономическа експертиза, първото вещо лице по която е дало
заключение за размера на средния месечен пазарен наем за определения като
обезщетение жилищен имот за исковия период, а второто вещо лице – за размера на
мораторната лихва върху този наем за същия период.
Според тази експертиза общият размер на справедливата пазарна наемна стойност
за имота за периода 01.09.2015 г. – 01.09.2020 г. възлиза на сумата от 14 920,
00 лева, а размерът на лихвата за забава върху тази сума за същия период е 3
501, 26 лева. При определяне на тази стойност вещото лице оценител е взело за
база състоянието, в което един апартамент се предава от строителя на новите
собственици съгласно утвърдения в търговската практика БДС (имоти ново
строителство) – шпакловани стени, поставена входна врата и дограми на
прозорците, подове на циментова замазка, бани без плочки, аксесоари и
санитария, изградена канализация и течаща вода, но с ВиК
до тапа, изградена ел. инсталация, но без поставени контакти или електрически
ключове. Извършило е проучване на пазара съобразно зададените критерии за вид,
местонахождение и функционална характеристика на имота, като е ползвало за
сравнение данните на две водещи имотни агенции в района (Адрес и Форос), както и източници от собствената си оценителска практика. В заключението си вещото лице –
оценител е посочило, че установената средна пазарна наемна цена за отделните
години е намалена с 30 % с оглед на обстоятелството, че намерените аналози са
за напълно завършени и обзаведени жилища, като в обясненията си в съдебно
заседание е уточнило, че избраният от него коефициент е съобразен с минималните
разходи, необходими за привеждане на получения като обезщетение недвижим имот в
годно за експлоатация и отдаване под наем жилище. При изготвяне на експертизата
са приложени подходите на приходната стойност и на сравнителната стойност
(респективно метод на пазарните аналози), като при оценката по сравнителния
подход е обработена първичната информация от сравнимите данни, представени в
приложение 5, 6 и 7 към заключението, и са дадени среднопретеглени
цени за наем по години, описани в приложение 8 към заключението. След
получаване на осреднените стойности вещото лице е определило относителната
тежест на отделните подходи в оценката (30 % за приходния подход и 70 % за сравнителния
подход), въз основа на което е установило и пазарния наем за жилищния имот.
Ищцата е оспорила и тази експертиза главно в частта, в която средните
пазарни наемни цени за аналогични по вид и характеристики имоти са намалени,
възразявайки, че вещото лице е ползвало неприложими и неясни критерии и
коефициенти за коригиране на оценката, както и че не се е съобразило с относимите данни за наемни цени от националния сайт за
недвижими имоти www.imot.bg.
След съпоставка на двете експертизи съдът намира, че следва да кредитира
като обективна и безпристрастна втората комплексна експертиза, тъй като тя е
изготвена от компетентни вещи лица с необходимите специални знания и дава
най-достоверна и надеждна оценка според нейните цели, обхват и съдържание.
Вещото лице – оценител е избрало правилно базата за стойността с оглед на вида
на задължението на ответника (предаване на
новопостроен имот) и съдържанието на заповедта по
чл.100 от ЗСТУ (отм.), приложило е подходящи подходи и методи за оценка,
извършило е необходимите справки и сравнителни анализи, използвайки информация
за реално сключени сделки от действащи агенции за недвижими имоти на национално
ниво, а не офертни цени от интернет платформи,
какъвто е националният сайт за недвижими имоти www.imot.bg., посочило
е ясно и точно конкретните отклонения, които оказват съществено влияние върху
естеството на заданието и използваните изходни данни и допускания, определило е
съответната тежест, т.е. степен на достоверност, която се придава на отделните
индикации за стойност при формиране на мнението за стойност, след което е дало
най-адекватните средни пазарни стойности за месечен наем за процесния
недвижим имот съобразно неговия вид, местонахождение и функционална
характеристика, свеждайки до минимум относителната грешка и субективните
фактори в процеса на оценяване.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното :
Предявените искове за обезщетение за вреди и акцесорният иск за обезщетение за
забава са допустими с оглед на установената надлежна процесуална легитимация
на всяка от страните по делото,
поради което подлежат на разглеждане по същество.
Исковете
за обезщетение за имуществени
и неимуществени вреди черпят правното си основание от разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Съгласно
тази норма държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани
и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни
органи и длъжностни лица
при или по повод изпълнение на административна
дейност. Според чл.4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането,
независимо дали са причинени
виновно от длъжностното лице.
Отговорността за вреди по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
гаранционно обезпечителна и не изисква наличие на вина. В нейния фактически състав се включват следните елементи – незаконосъобразен акт,
действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината
при или по повод изпълнение на административна дейност, вреда от такъв
административен акт, действие или бездействие и причинна връзка между
постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия
вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на този фактически
състав не може да се реализира отговорността на държавата или общината по реда
на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В случая ищцата обосновава твърдението си за причинени й имуществени и
неимуществени вреди с продължителното противоправно
бездействие на общината да й предостави определения й като обезщетение жилищен
имот за отчужден недвижим имот по реда на ЗТСУ (отм).
Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 4 от АПК незаконосъобразността на
действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът
за обезщетение. В този случай съдът по обезщетението инцидентно следва да се
произнесе, налице ли е незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица и
органи на ответната община в отчуждителната
процедура.
Безспорно отчуждаването на недвижими имоти за осъществяване на мероприятия
на държавата, кооперации и обществени организации и обезщетяването на
собствениците им по реда на чл.95 и сл. от ЗТСУ (отм.) е административна по
своя характер дейност, основана на власт и подчинение, която се извършва от
органите при общините по местонахождението на имотите. Длъжностните лица, овластени от закона да провеждат отчуждителното
производство, осъществяват публичноправни функции,
поради което и всички техни актове, действия и бездействия в изпълнение на тези
функции попадат в приложното поле на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, аргумент за което са
и измененията на закона в ДВ, бр.30/2006 г. (в тази насока е и решение №
1934/16.02.2021 г. по адм. д. № 6181/2020 г. по описа
на ВАС, ІІІ отделение).
По силата на чл.204, ал.4 от АПК, във вр. чл.203,
ал.1 от АПК и чл.1, ал.1 от ЗОДОВ правнорелевантно е
това бездействие, на което противостои задължение да се извърши нещо. За да се
определи бездействието като противоправно, е
необходимо преди всичко да се установи какво е дължимото активно
поведение.
Безспорно е по делото, че със заповед на председателя на ИК на ОбНС – Толбухин от 04.10.1985 г., издадена на основание
чл.95 и чл.98 от ЗТСУ (отм.), е започнало отчуждително
производство по отношение на собствен на родителите на ищцата недвижим имот,
който е зает преди 30.10.1998 г. Крайният акт на това производство е реалното
обезщетяване на отчуждения собственик с предаване на определения в обезщетение
имот. До предаването на този имот на правоимащото
лице отчуждителното производство се счита за
неприключило по аргумент от чл.109, ал.1 и ал.2 от ЗТСУ (отм.), чл.270, ал.7 от
ППЗТСУ (отм.), чл.102, ал.9 и ал.10 от ЗС (отм.), както и чл.92, изр. второ от
ЗТСУ (отм.), предвиждащ гражданите, останали да живеят в отчуждения имот, да плащат
наем до предаване на жилището, определено като имотно обезщетение.
При това положение е приложима хипотезата на §9, ал.1 от ПЗР на ЗУТ,
съобразно която за отчуждителните производства,
започнали при действието на отменените разпоредби на глава пета, раздел І от
ЗТСУ, по които е издадена заповед за отчуждаване и недвижимият имот е завзет до
30.10.1998 г., се прилагат отменените разпоредби на ЗТСУ и отмененият чл.102 от
ЗС, като съгласно ал. 3 на
същия текст по държавния и общинските бюджети ежегодно се предвиждат средства
за осигуряване обезщетяването на собствениците по ал. 1.
По делото не се спори, че ищцата
е встъпила в правата на родителите си в отчуждителното
производство през 2009 г. С това за ответника е възникнало задължение да й даде
дължимото имотно обезщетение, което със заповедта на кмета на община Добрич от
03.11.2009 г. е конкретизирано по вид и стойност – апартамент от три стаи и
кухня в новостроящия се блок “Добрич” по ул. „Иван Пенаков“.
От доказателствата по делото е видно, че община Добрич не е изпълнила това
свое задължение, като и досега не е изградила и не е предала отредения в полза
на ищцата апартамент. С поведението си длъжностните лица на общината са нарушили нормативните
разпоредби, регулиращи отчуждителното производство,
свързани с реалното предоставяне на определения имот, като по този начин
производството е останало незавършено. Неизпълнението на задължението за изграждане и предоставяне на отредения жилищен обект в
продължение на повече от единадесет години след издаването на заповедта по
чл.100 и чл.102 от ЗТСУ (отм). от 2009 г., когато Д.е
придобила качеството на правоимащо лице, следва да се
квалифицира като незаконосъобразно бездействие при извършване на
административна дейност, за вредите от което ответникът следва да отговаря на
основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Неоснователно е възражението на общината, че не е налице
неправомерно бездействие от нейна страна, тъй като по делото не е доказано
докога на практика е следвало да бъде довършен жилищният блок, в който е
предвиден отреденият като обезщетение апартамент.
Действително в отменените ЗТСУ и ППЗТСУ липсва категорично законодателно
уреждане на срока, в който компетентните административни органи е следвало да
изпълнят задължението си да предоставят дължимото имотно обезщетение, поради
което той следва да се изведе по тълкувателен път от разпоредбите на чл.109 от
ЗТСУ (отм.) и заменилите ги разпоредби на чл.102 от ЗС (отм.), приложими по
аргумент от чл.75 от ЗТСУ (отм.). По силата на тези норми ако първоначално в
тригодишен срок (по чл.109 от ЗТСУ), а след това в едногодишен срок (по чл.102
от ЗС) от влизане в сила на заповедта/решението за отчуждаване на имота правоимащият не бъде обезщетен, той може да поиска да се
отмени акта за отчуждаване на имота или да се извърши нова оценка. Когато
собственикът е обезщетен с жилище в сграда, която предстои да бъде построена,
този срок започва да тече от завземането на отчуждения имот. Именно тези
срокове определят разумните граници, в които общината е дължала предоставяне на
признатото имотно обезщетение, поради което неспазването им съставлява
незаконосъобразно фактическо бездействие по смисъла на чл.204, ал.4 от АПК.
Неоснователно е възражението на
ответника, че за времето от 03.11.2009 г. досега не е бездействал, тъй като е
полагал активни усилия за довършването на блок “Добрич”. Без правно значение са
обстоятелствата дали община Добрич е извършвала действия по осигуряване на
финансови средства, провеждане на обществени поръчки и сключване на договори за
строителството на блока, защото това не променя извода, че е налице
неизпълнение на задължението за предаване на имотното обезщетение на ищцата, в
каквото по същество се изразява и противоправното
бездействие на общината. Общинските органи са имали и все още имат задължение
да обезщетят правоимащото лице с имот в жилищен блок
“Добрич”, който и понастоящем не е изграден. До фактическото получаване на
дължимото имотно обезщетение отчуждителното
производство не е завършило и ищцата безспорно търпи вреди от това.
Без правно значение е дали Д.е
имала други правни възможности за приключване на отчуждителната
процедура (отмяна на отчуждаването или нова оценка) и дали ги е реализирала,
защото това не изключва правото й на обезщетение за вреди от неправомерното
бездействие на общината. При наличието на влязла в сила заповед по чл.100 и
чл.102 от ЗТСУ (отм.) ищцата е следвало да бъде имотно обезщетена и
непредаването на конкретно определения жилищен обект в рамките на сроковете по
чл.102 от ЗС (отм.) безспорно съставлява вредоносно деяние, последиците от
което следва да бъдат понесени от общината (така – решение № 1298 от 16.01.2001
г. по гр.д. № 2325/2000 г. по описа на ВКС, ІV г.о. (цитирано и в доклад „Производства за обезщетения по ЗОДОВ – основни моменти
и спорни въпроси от съдебната практика“, изготвен от ВАС по проект, финансиран
със средства от Европейския социален фонд), решение № 181 от 17.03.2009 г. по гр.д. № 5979/2007 г. по описа на ВКС,
І г.о., решение № 1374/14.07.2016 г. по адм. д. № 2154/2015 г. по описа на АдмС
– Бургас, оставено в сила с решение № 15392 от 14.12.2017 г. по адм. д. № 2631/2017 г. на ВАС, ІІІ отделение).
В
исковата си молба ищцата сочи, че имуществените й вреди произтичат от
невъзможността да използва обекта си на собственост, като размерът им е
определяем на базата на средно месечния пазарен наем на имоти със същото
местоположение, вид и функционална характеристика. От така изложените
фактически обстоятелства следва изводът, че заявеният иск за обезщетение не е
за пропуснати ползи, а за претърпени загуби, съставляващи паричния еквивалент
на ползата, от която собственикът е лишен за времето на неизпълнение на
задълженията на общината, произтичащи от разпоредбите на чл.98 и сл. от ЗТСУ
(отм.) и §9, ал.1 от ПЗР на ЗУТ.
Несъмнено
лицата, чийто имот е отчужден, имат право да получат имотно обезщетение във
вида, определен със заповедта по чл.100 от ЗТСУ (отм.). По силата на
действащите законови разпоредби към момента на отчуждаването – ЗТСУ (отм.) и
ППЗТСУ (отм), във вр. §9,
ал.1 от ДР на ЗУТ, при обезщетяване с имоти, които ще се построят, се прехвърля
правото на собственост върху отстъпения като обезщетение имот, макар и той все
още да не съществува.
В случая е безспорно, че с
бездействието си ответникът е лишил ищцата от възможността да използва жилището,
което й отредено като обезщетение. Налице е специфична хипотеза на увреждане,
при която собственикът на недвижим имот по силата на заповед по чл.100 от ЗТСУ
(отм.) търпи вреди за това, че не му е предоставен фактически имота и той не
може да упражнява правото си на владение и ползване върху него. Претърпяната
вреда не е пропусната полза, вредата му на първо място е ползата, от която е
лишен като собственик. Не се касае до предполагаема вреда от реализиране на
други облаги или ползи (например от отдаване под наем или продажба), които биха
довели до увеличаване на имуществото на собственика, а до реална вреда, която е
резултат от невъзможността да упражни правото си на собственик в пълен обем за
времето, през което не е получил полагащото му се имотно обезщетение.
Отговорността на ответника е основана на принципите за реализиране на деликтната безвиновна отговорност
по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, която обхваща обезщетяване на всички причинени вреди по
чл.4, ал.1 от същия закон (аргумент за това са и мотивите към решение № 32 от
11.07.2017 г. по т.д. № 60028/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., в което е разгледан деликтен иск на друго правно основание по чл.45, във вр. чл.309 от ЗЗД и чл.282, ал.2, т.2 от ГПК, но почиващ на
същите принципи за обективната деликтна отговорност).
Тези вреди са преки, защото няма по-типична, нормално настъпваща и логична
негативна последица от вредоносното бездействие на общината от това, че практически
ищцата не е в състояние да ползва собствеността си в пълен обем поради
непредаването на имота в нейната фактическа власт. Освен преки тези вреди са и
непосредствени, защото са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат, поради което е налице и причинно –
следствена връзка между тях съгласно изискването на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ.
Неоснователно е възражението на
ответника, че Д.не е претърпяла имуществени вреди, първо, защото живее
постоянно в Р Исландия, и второ, защото нуждата й да разполага с имот, в който
да отсяда при посещенията си в Р България, е удовлетворена чрез предоставянето
на общинско жилище под наем. Нито установяването на ищцата в чужбина, нито
настаняването й в общински имот в града, който при това е много по-малък и в
много по – лош район от дължимия, отменят възможността на ищцата да търси
обезщетение за вреди по ЗОДОВ. Ползването на общинско жилище или не е ирелевантно за настъпилото увреждане, което се претендира
от непредаването на отстъпения в обезщетение имот във вида, в който е определен
с допълнителната заповед по чл.100 от ЗТСУ (отм.). От момента на издаването на
заповедта от 03.11.2009 г. до настоящия момент ищцата е лишена от възможността
пълноценно да упражнява правото си на собственост върху този имот, поради което
търпи реални имуществени вреди, които съществуват независимо от това дали и
доколко живее в РБългария и имат свой собствен режим
на обезщетяване.
Съгласно
чл.103, ал.1 от ЗТСУ (отм.) правоимащото лице
придобива собствеността върху отстъпения като обезщетение имот с влизане в сила
на заповедта за конкретизирането му, поради което значителната забава на
имотното обезщетение съставлява посегателство върху правото на ищцата да ползва
притежанието си съгласно чл.17, ал.5 от КРБ и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ. В
тази насока са и разсъжденията, изложени в мотивите към решение от 09.06.2005
г. на ЕСПЧ по делото “Кирилова и други срещу България”, в т.105 от което е
посочено, че посегателството върху правата на жалбоподателите да
ползват собствеността си се изразява в продължаващото неизпълнение на
задължението за предоставяне на определеното им обезщетение. В т.123 от същото решение
се казва следното: „Вярно е, на последно място, че някои от жалбоподателите са
били настанени в общински апартаменти до изграждане на обещаните като
обезщетение обекти. Въпреки това, остава фактът, че в продължение на много
години, те са живели в несигурност. Тази несигурност, съчетана с липсата на
ефективни вътрешноправни средства за защита, и нежеланието – дори
противодействието – на компетентните органи да намерят решение на проблема на
жалбоподателите в толкова дълъг период от време, налагат извода на съда, че
жалбоподателите вече са понесли особена и прекомерна тежест, нарушила
необходимия справедлив баланс между обществените интереси и закрилата на
правото за мирно ползване на собствеността.“ В това решение, както и в редица
други решения по аналогични случаи (дело Басменкова
срещу България, дело Лазаров срещу България, дело Антонови срещу България и
др.) ЕСПЧ посочва изрично, че необичайно продължителната забава на
обезщетението при отчуждаване води до увеличаване на финансовите загуби за
лицето, чиято собственост е отчуждена, поставяйки го в положение на
несигурност, особено когато се вземе предвид настъпилото в някои държави
парично обезценяване. В същия смисъл е и съдебната практика на ВАС по сходни
случаи - решение № 15392/14.12.2017 г. по адм. д. №
2631/2017 г. на ВАС, ІІІ отделение, определение № 9234/14.08.2015 г. по адм. д. № 12128/2014 г. на ВАС, І отделение и цитираното в
него особеното мнение, изразено в решение № 3992/08.04.2015 г. по адм. дело № 2875/2014 г. на ВАС, ІІІ отделение.
Неоснователно е и възражението на ответника за погасяване по давност на
част от иска за обезщетение за имуществени вреди, тъй като съгласно т.4 от ТР №
3 / 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС началният момент на погасителната давност за
предявяване на иска за обезщетение за вреди от незаконни действия и бездействия
е от момента на преустановяването им. Това в случая не е така, поради което и
искът или част от него не е погасен по давност.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че безспорно е налице
неблагоприятно засягане на имуществената сфера на ищцата, което следва
закономерно от бездействието на общината в лицето на нейните органи и
длъжностни лица да й предостави реално имотно обезщетение и подлежи на
репариране по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Съгласно установената съдебна практика при липсата на конкретно посочен в
закона измерител на претърпяната имуществена вреда от лишаването на собственика
от възможността да ползва собствената си вещ и съобразно с разпоредбата на
чл.162 от ГПК следва да се вземе предвид средният пазарен наем за аналогични по
вид, местонахождение и функционални характеристики жилищни имоти за същия
период от време, установен с помощта на вещо лице. С оглед на това и въз основа
на заключението по втората комплексна експертиза съдът намира, че следва да
присъди в полза на ищцата обезщетение за причинените й имуществени вреди за
периода от 01.09.2015 г. до 01.09.2020 г. в размер на 14 920 лева, като за
разликата до пълния предявен размер от 24 000 лева искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ следва да
бъде отхвърлен.
По отношение на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди съдът намира иска за присъждането му по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ
за напълно основателен.
Неимуществените вреди са вреди,
които по своето естество засягат изцяло емоционалната сфера на лицето, което ги
търпи, и се изразяват в причинени душевни болки и страдания.
От убедителните и непротиворечиви
показания на свидетелите се установява безспорно, че ищцата е понесла
продължителни негативни преживявания, породени от дългото бездействие на
общината да й осигури отстъпения в обезщетение апартамент и невъзможността да
го ползва за собствените си нужди и тези на семейството си. Напразните
очаквания и излъганите надежди да получи обещаното обезщетение вече повече от
11 години от издаването на заповедта по чл.100 от ЗТСУ (отм.) са предизвикали силно възмущение, гняв и неудовлетвореност у нея и са й
повлияли отрицателно в личностен, семеен и битов план. В това продължително
време на несигурност и неизвестност тя се грижила лично или чрез трети лица за
болния си баща в старата отчуждена къща, без да смее да я ремонтира, очаквайки
да й предоставят новото жилище. Лишенията и несгодите продължили и след смъртта
му, когато семейното жилище опустяло и в него започнали да се самонастаняват клошари. Това се превърнало в несъразмерна тежест за ищцата,
а пренебрегването на проблема от страна на общинските власти и невъзможността
да им въздейства ефективно са породили чувство на безпомощност и безсилие у
нея.
Неизпълнението на задължението на ответника в този необичайно
дълъг период е довело до загуба на доверие в институциите като цяло и до
прекомерно засягане на чувството на ищцата, че е пълноценен член на обществото.
От събраните по делото писмени доказателства и от свидетелските показания се
установява, че Д.безуспешно е опитвала множество способи, за да принуди
общинските органи да й предоставят дължимия апартамент, отправяла е редица
молби и запитвания до кмета на общината, редовно при завръщанията си в страната
го е посещавала в приемните му дни, за да разбере кога ще получи полагащото й
се обезщетение. Безплодните усилия и опити несъмнено са провокирали трайни
притеснения, тревоги, неудобства, разочарование и унижение у ищцата, които
продължават и досега. Неприятните емоции и усещания са се задълбочили във
времето от продължителното очакване и безрезултатната комуникация с общинската
администрация да получи благоприятно за нея развитие на ситуацията. Съгласно
показанията на свидетелите след някоя среща в общината, в която за пореден път
е получила отказ, се връщала гневна и ядосана, а понякога и си поплаквала, че
няма къде да остане в родния си град. Поведението на ответника е причинило на
ищцата значителен социален и битов дискомфорт не само
за претендирания период, но и в много дълъг период от
време, продължил в младата и в зрялата й възраст. От данните по делото е видно,
че при посещенията си в България тя била принудена да преспива у приятели,
съученици или при майка си на село. Понякога със семейството си отсядала и на
хотел, а през 2016 г. сключила договор за наем на общинско жилище, което не
само било по-малко от дължимото обезщетение, но и в по-отдалечен от центъра на
града район. Действително отчуждената къща, която преминала в собственост на
общината, не била съборена, но в нея липсвали нормални битови условия за
живеене, поради което ищцата не можела да отсяда там. Не можела да покани в
родния си град и близките си от чужбина. Всички тези обстоятелства са засегнали достойнството
на ищцата и са породили силно чувство на обида и незачитане у нея, красноречив
пример за което са и множеството нейни молби, запитвания и искания до кмета на
общината, подадени през дългите години на мъчително чакане, несигурност и
тревоги. Неприключването на отчуждителното
производство в недопустимо продължителен период надхвърля всякакви разумни и
морални граници, поради което е въздействало изключително неблагоприятно върху
личността на ищцата и е в пряка причинна връзка с изпитаните от нея силни
отрицателни емоции, които подлежат на обезвреда по
реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Законът не установява критериите за определяне на размера на обезщетението
за морални вреди. С оглед на това и в съответствие с препращащата норма на §1
от ЗОДОВ следва да се приложи разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съгласно която
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Изискването за справедливо определяне на обезщетението за морални вреди е
свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства,
включително и периода, през който те са търпени. При
извършване на тази преценка следва да се вземат предвид личните чувства на
увредения и начина, по който той субективно е понесъл вредата, тъй като
предназначението на обезщетението за морални вреди е да поправи претърпяната
лична болка и страдание. Като се има предвид естеството, трайността и интензитета
на претърпените от ищцата душевни терзания и неудобства, които продължават и
досега с оглед на съществуващото бездействие на ответника, отражението им върху
нейното емоционално и психическо равновесие, както и напредналата й възраст, съдът
приема, че обезщетение в размер на 3000 лева съответства на обществения
критерий за справедливост и искът за това следва да бъде уважен изцяло.
Ищцата е предявила и иск по чл.86 от ЗЗД за заплащане на
лихва за забава върху обезщетението за имуществени вреди от 24 000 лева за
периода 01.09.2015 г. – 01.09.2020 г. в размер на 12 189, 53 лева, който
съдът намира за неоснователен.
Според мотивите към т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК
на ВКС, когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на
администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за
незаконни, което се установява в производството по обезщетяването - чл. 1, ал.
2 ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ). В тези случаи вземането за обезщетение за вреди става
изискуемо с влизане в сила на решението, установяващо незаконосъобразността на
действието или бездействието, което е и началният момент на забавата, съответно
на дължимостта на законната лихва. Не е основателна
претенцията за лихви за забава преди признаване на действието или бездействието
за незаконно.
В случая се твърди, че имуществените вреди произтичат от
бездействие на общинската администрация, което продължава и към датата на
предявяване на иска. Следователно обезщетението за тях може да се иска след признаване
на бездействието за незаконосъобразно, което става с влизане в сила на
настоящото решение. От този момент ответната община изпада в забава и дължи
лихва върху размера на присъденото обезщетение, поради което и искът за изтекли
мораторни лихви преди този момент е неоснователен и
подлежи изцяло на отхвърляне, без да е необходимо произнасяне по възражението
на ответника за частичното му погасяване по давност.
По същите съображения върху обезщетенията за имуществени и неимуществени
вреди следва да се присъди законната лихва от датата на влизане в сила на
решението, с което се установява незаконосъобразността на бездействието, а не
от претендираната в исковата молба дата на завеждане
на иска - 31.08.2020 г. (според датата на пощенското клеймо).
В съответствие с изхода от спора и на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ на ищцата следва да се присъдят разноски за производството в размер на общо
695 лева, от които платени държавни такси за исковете по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ в
размер на 20 лева и платени депозити за вещи лица в размер на 675 лева. Платената
държавна такса в размер на 10 лева за иска по чл.86 от ЗЗД остава в тежест на
ищцата по аргумент от чл.10, ал.2 от ЗОДОВ. Д.е претендирала и присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед на представените
доказателства за заплащането им и уважената част от исковете следва да бъдат
определени на сумата от 777, 35 лева. В съответствие с това общата дължима сума
за разноски на ищцата възлиза на 1472, 35 лева. Ответникът също е направил
искане за разноски за адвокатско възнаграждение, поради което и на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ следва да му бъдат присъдени такива в размер на 1042, 05 лева
с ДДС съобразно отхвърлената част от исковете и представените по делото
доказателства за платен адвокатски хонорар. Неоснователно е възражението на
ищцата за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение,
защото то (без начисления ДДС) е определено под минималния размер, определен в
чл.8, ал.1, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и не подлежи на изменение от страна на съда. След
извършено прихващане на двете суми на ищцата се дължат разноски в размер на 430,
30 лева.
Водим от изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА община Добрич да заплати на В.И. Д.– Д.,
ЕГН **********, с адрес : Република И.К.Д.и с. Владимирово, област Добрич, сумата
от 14 920 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се
в невъзможността на ищцата да използва обекта си на собственост за периода от
01.09.2015 г. до 01.09.2020 г. в резултат от незаконосъобразното бездействие на
общинската администрация да изпълни задължението си да й предаде отстъпения
като обезщетение недвижим имот, съставляващ апартамент № 7, секция “Б”, на пети
етаж (трети жилищен) в жилищен блок “Добрич”, находящ
се в град Добрич, ул. “Иван Пенаков”, състоящ се от
три стаи и кухня с площ от 90, 58 кв.м., ведно с изба № 7 с площ от 7, 13
кв.м., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане
в сила на решението до окончателното й заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в
останалата му част за разликата до пълния предявен размер от 24 000 лева, както
и иска за заплащане на лихва за забава върху обезщетението за имуществени вреди
от 24 000 лева за периода от 01.09.2015 г. до 01.09.2020 г. в размер на 12 189,
53 лева.
ОСЪЖДА община Добрич да заплати на В.И. Д.– Д.,
ЕГН **********, с адрес : Република И.К.Д.и с. Владимирово, област Добрич, сумата
от 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се
в причинени на ищцата тревоги, притеснение, унижение и отрицателни емоции за
периода от 01.09.2015 г. до 01.09. 2020 г. в резултат от незаконосъобразното бездействие
на общинската администрация да изпълни задължението си да й предаде отстъпения
като обезщетение недвижим имот, съставляващ апартамент № 7, секция “Б”, на пети
етаж (трети жилищен) в жилищен блок “Добрич”, находящ
се в град Добрич, ул. “Иван Пенаков”, състоящ се от
три стаи и кухня с площ от 90, 58 кв.м., ведно с изба № 7 с площ от 7, 13
кв.м., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане
в сила на решението до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА община Добрич да заплати на В.И.
Д.– Д., ЕГН **********, с адрес : Република И.К.Д.и
с. Владимирово, област Добрич, разноски за първата инстанция в размер на 430,
30 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се оспорва с касационна
жалба и протест пред Върховния административен съд на Република България в
четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните.
Административен съдия: