РЕШЕНИЕ
№ 367
гр. Пловдив, 29.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20215300501570 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. с чл.
225, ал. 1 от КТ, предявени от Г. П. Г. срещу „Хермес Клима” ЕООД, с които
се иска признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със
Заповед № 78/21.09.2020 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – поради
взаимно съгласие, както и да му се присъди обезщетение за оставане без
работа, в размер на сумата от 3 660,00 лв. за периода 23.09.2020 г.-
23.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 12.11.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането.
За да постанови обжалваното решение, районен съд е приел, че към
23.09.2020 г. – датата, посочена като такава на влизане в сила на процесната
заповед за уволнение, между страните по трудовия договор е било налице
пълно съвпадение на волите им, относно прекратяване на трудовото
1
правоотношение по взаимно съгласие, считано от 23.09.2020 г. Приел е, че в
случая по – ранната дата на издаването на заповедта – 21.09.2020 г. е без
правно значение, доколкото в нея не се съдържа изявление за прекратяване на
трудовият договор от 21.09.2020 г., когато все още е липсвало съгласието на
работника за това. Направен е извод, че при това положение е завършен
фактическият състав на прекратяване на трудовото правоотношение, поради
взаимното съгласие на страните и предявените иск за незаконност на
уволнението и обусловеният от него такъв за заплащане на обезщетение за
период от шест месеца, след датата на уволнението, са приети за
неоснователни.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното
решение:
С жалбата не се оспорва установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В изготвения доклад по чл. 146 от ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че
между страните е бил сключен трудов договор, по силата на който ищецът е
заемал длъжността „***“ в ответното дружество, че договорът е прекратен
със Заповед № 78/21.09.2020 г., като отразеното в нея основание е това по чл.
325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, като в заповедта е
посочено, че същата влиза в сила, считано от 23.09.2020 г. Допълнително в
проведеното на 01.03.2021 г. съдебно заседание представителите на двете
страни са заявили, че не спорят относно това, че от 23.09.2020 г. има
заявление на ищеца, с което моли да бъде прекратено трудовото му
правоотношение по взаимно съгласие, както и че процесната заповед за
уволнение е връчена на работника на 08.10.2020 г.
Същественият въпрос, поставен за разрешаване в настоящото
производство е с правен характер и касае правилното подвеждане на
2
установените факти под нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, регламентираща
фактическия състав на прекратяване на трудовото правоотношение на
основание взаимно съгласие на страните по него.
Взаимното съгласие означава, че и двете страни искат сключеният
между тях трудов договор да престане да съществува занапред.
Предложението може да бъде отправено както от работника, така и от
работодателя, като в закона е определен седмодневен срок за приемане на
предложението от получаването му, в противен случай се смята, че
предложението не е прието. Волеизявленията на страните трябва да бъдат в
писмена форма, която е такава за действителност, като считано от момента на
съвпадането им, договорът се прекратява. Съвпадане на насрещните
волеизявления следва да е налице не само относно желанието за прекратяване
на трудовото правоотношение, но и относно датата на прекратяването.
В настоящият случай са осъществени всички елементи от фактическия
състав по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ.
Желанието на работодателя за прекратяване на трудовия договор с
работника е в изискуемата писмена форма за действителност, като е
обективирано в издадената Заповед № 78/21.09.2020 г. В нея е посочено, че
влиза в сила на друга дата - 23.09.2020 г., а като основанието за издаването ѝ е
вписано взаимното съгласие на страните, изразено писмено. Поради това
настоящата инстанция приема, че в заповедта е инкорпорирано
предложението на работодателя до работника, за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие на датата 23.09.2020 г. Следва да бъде
отбелязано, че в отговора на искова молба работодателят поддържа тезата, че
посочената дата на издаване на заповедта - 21.09.2020 г. е техническа грешка,
като действителната дата на издаване е 23.09.2020 г., когато е отправено и
изявлението на работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие. Това твърдение е останало недоказано по делото, но само по себе си
то не противоречи на направения извод за изразена от работодателя воля за
прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 23.09.2020 г. и за
пълно съвпадане на волеизявленията на двете страни в желанието им да
прекратят действието на трудовия договор, считано от 23.09.2020 г.
Изявлението на работника за прекратяване на трудовото
3
правоотношение по взаимно съгласие също е в писмена форма. Съдържа се в
подадено от него до работодателя заявление с искане прекратяването да е
считано от 23.09.2020 г. Действително заповедта е връчена на работника в по
– късен момент – на 08.10.2020 г., но това обстоятелство, не представлява
пречка пред настъпване на правната промяна в един по – ранен момент – на
23.09.2020 г., защото именно тогава е постигнато общото съгласие между
страните.
При това положение е налице пълно съвпадение на волите на двете
страни по правоотношението, не само относно категоричното изразеното
желание за прекратяването му, но и относно датата, на която то да настъпи –
23.09.2020 г. Изявлението на работника е достигнало до работодателя на
посочената и от двете страни като желана дата на прекратяване на действието
на трудовия договор, а доколкото предложението го предхожда с два дни, се
явява спазен и законоустановеният седмодневен срок, обвързващ
работодателя с направеното предложение.
Липсата на входящ номер върху заявлението на работника, изтъкнато
във въззивната жалба, не опорочава законността на уволнението доколкото
изрично в исковата молба ищецът е заявил, че е депозирал заявлението си за
освобождаване от работа пред работодателя на 23.09.2020 г. Така датата на
получаване от работодателя на изявлението на работника и съдържанието на
това изявления са безспорно установени по делото. Като такива факти, те
водят до извода, че именно 23.09.2020 г. е датата на законното прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ,
доколкото към нея е налице съвпадане на волеизявленията на страните по
трудовото правоотношение относно желанието за неговото прекратяване и
относно датата, на която това да се случи.
Неоснователни са възраженията в жалбата, че процесната заповед за
уволнение е породила действие едва при връчването до работника на
08.10.2020 г. Това е така, доколкото в случая се касае за особена хипотеза на
прекратяване на трудовото правоотношение, което настъпва не с едностранно
изявление на някоя от страните по него, а със съвпадане на насрещните им
волеизявления. Поради това заповедта няма конститувно действие. Тя е с
декларативен характер и обективира волята на работодателя, която обаче не
4
може едностранно да породи правната промяна, а само в случай на
съвпадането с тази на работника.
Предвид пълното съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези
на първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
С оглед крайния изход от спора на въззиваемата страна се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По представен по реда на чл. 80
от ГПК списък, те са в размер на 1150,00 лв. адвокатско възнаграждение,
което е уговорено в Договор за правна защита и съдействие от 02.05.2021 г. и
платено по банков път с преводно нареждане № *********/15.06.2021 г.
Същите следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261323/26.04.2021 г., постановено по г.
д. № 15023/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, XV-ти гр. състав.
ОСЪЖДА Г. П. Г., ЕГН **********, с адрес: област Пазарджик, село
О., ул.“***“№ ***, да заплати на „Хермес Клима“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“№ 133,
сумата от 1150, 00 лева /хиляда сто и петдесет лева/, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред
Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5