№ 315
гр. Русе, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Г.а Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20224500500389 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Г. А. Г. от гр.Русе чрез пълномощника му
адв.Б. С. против решение № 451/15.04.2022 г., постановено по гр.д.№
5608/2021 г. по описа на Русенския районен съд, с което е отхвърлен
предявеният от него против Д. Е. Д. иск с правно основание ч124 от ГПК във
вр.чл.439 от с.з.- за установяване недължимост на вземане по издаден
изпълнителен лист като погасено по давност.
Твърди се, че решението е неправилно като постановено при съществени
процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон по
съображенията, изложени в жалбата. Претендира отмяна на решението и
постановяване на ново, с което искът се уважи изцяло. Претендира и
направените разноски за производството.
Ответникът по жалбата Д. Е. Д. чрез пълномощника си адв. К.К. е подал
отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който взема становище за
неоснователност на жалбата. Счита обжалваното решение за правилно по
подробно изложените съображения и иска същото да бъде потвърдено.
1
Претендира разноски за производството.
След преценка на доводите на страните и доказателствата по делото,
въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
заканоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима и подлежи на разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд извършва
служебно проверка на валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В изпълнение на правомощията си, визирани в горепосочената правна
норма, въззивният съд констатира, че обжалвания съдебен акт е нищожен.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е
дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че
такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав -
когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в
незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от
съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на
волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването;
Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се
постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в
случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
морала и добрите нрави.
В настоящият случай първоинстанционният съд не е спазил изискванията
за форма на съдебното решение, регламентирани в чл.235 от ГПК.
Цитираната правна норма изисква изготвянето на съдебното решение в
писмена форма. Това изискване в случая не е спазено. Обжалваният съдебен
акт е изготвен в електронна форма, подписан с електронен подпис и е
изпратен на въззивната инстанция на хартиен носител със заверката по
чл.102а, ал.4 от ГПК- с характер на официален препис на документа.
Действително разпоредбата на чл.102а от ГПК сочи, че съдът издава
актовете и извършва всички други предвидени в закона процесуални
2
действия в електронна форма при условията на ЗСВ, освен ако поради
естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено
извършването им по друг начин.
Наред с електронната форма за извършваните процесуални действия и
издаване на актове, ГПК е запазил изискването крайните актове на съда
/решения, определения, разпореждания/, да се създават и в още една форма -
писмена /чл. 235, ал. 4 от ГПК/, като този писмен акт се изисква да се подпише
от всички съдии, взели участие в постановяването му /чл. 236, ал. 3 от ГПК/.
Доколкото нормата на чл. 102а ал. 1 от ГПК е обща, касаеща всички актове
и процесуални действия на съда, а нормите на чл. 235, ал. 4 от ГПК и чл. 236, ал.
3 от ГПК са специални правни норми и касаят само крайния акт на съда,
следва да се приеме, че е налице изключението, визирано в чл.102а, ал.1,
пред. последно от ГПК, поради което не е достатъчно акта да е създаден само
в електронна форма, а за неговата валидност е необходимо да е спазена
писмената форма със саморъчен подпис на съдията, който го е постановил.
В ГПК изискването само за електронна форма на крайния съдебен акт не
е така ясно изразено, както в НПК-с промяната в чл. 310, която изисква
присъдата да се изготвя в ЕИСС и да се подписва с квалифициран електронен
подпис.
Чл.102а, ал.3 от ГПК установява, че електронните изявления на
съдилищата трябва да отговарят на изискванията на Регламент (ЕС) №
910/2014 и на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги, но в процесуалният закон не е възпроизведена
нормата на чл.3, ал.2 от ЗЕДЕУУ, съгласно която писмената форма се смята
за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление, нито е налице изрично препращане към нея.
Процесуалния закон поставя ясно разграничение между процесуалните
действия на страните, извършени в електронна форма и електронните
изявления на съда. Разпоредбата на чл.102б от ГПК регламентира задължение
на съда да приема процесуални действия в електронна форма, в т.ч. и
електронните изявления, с които се извършват процесуални действия, когато
са спазени изискванията на Регламент (ЕС) № 910/2014 и на Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги и изявленията
са подписани с квалифициран електронен подпис, когато законът изисква
3
саморъчен подпис за валидността на определени изявления.
Аналогичен текст относно крайния акт съда в ГПК липсва, поради което
настоящият състав счита, че формата за действителност на съдебното
решение е писмена форма, с положен саморъчен подпис на постановилия го
съдия, не създаден в електронна форма документ, подписан с КЕП.
Разграничението между елекронната форма на актовете и писмената
форма по смисъла на процесуалния закон като форма за валидност се извежда
и от изискването на чл. 406, ал. 3 от ГПК относно извършването на надлежна
бележка върху акта, въз основа на който се издава изпълнителен лист. За
издаване на изпълнителен лист се изисква писмена форма /чл. 408, ал. 1 от
ГПК/. Писмена форма се изисква по силата на чл. 412, т. 12 от ГПК и за
заповедите за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 от ГПК, което се потвърждава от
изискването на чл. 418, ал. 2 от ГПК /норма, идентична с тази на чл. 406, ал. 3 от
ГПК/.
Поради липса на изискуемата от закона форма обжалваното решение
следва да се прогласи за нищожно и делото да се върне на Русенския районен
съд за постановяване на ново решение.
По изложените съображения и на основание чл.270 от ГПК Русенският
окръжен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на решение №451/15.04.2022 г.,
постановено по гр.д.№ 5608/2021 г. по описа на Русенския районен съд.
ВРЪЩА делото на Русенския районен съд за постановяване на ново
решение.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5