№ 288
гр. Варна, 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Светлана Тодорова
Членове:Диана К. Стоянова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело
№ 20243100500159 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 64322/30.08.2023г., подадена от Г. Н. П. чрез адв. Х. Д.
от АК Варна срещу Решение № 2787/26.07.2023г., постановено по гр.д. №
6771/2022г. на ВРС, 20-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният иск,
на основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415 ГПК за приемане за установено в
отношенията между страните, че Г. Н. П. ЕГН ********** с адрес: ****
дължи на „Юробанк България” АД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Околовръстен път № 260
сумата 5177.18 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема
главница по Договор за кредит за кредит № **** г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
14.07.2021 г. до окончателното ѝ изплащане,
сумата 583.60 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за
периода 17.06.2019 г. - 21.06.2021 г., както и
сумата 59.22 лв., представляваща мораторна лихва върху договорната
1
лихва за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г., които суми са предмет на
Заповед № 5848/19.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 11972/2021 г. по описа на ВРС, поправена
по реда на чл. 247 от ГПК с Разпореждане № 28257/26.07.2023 г., на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от
ЗЗД.
Във въззивната жалба се посочва, че при постановяване на решението
си първоинстанционният съд неправилно е приел за неоснователно
възражението, направено в отговора на исковата молба, а именно, че в
процесния договор за кредит не е конкретизирано годишното му оскъпяване,
каква е общата сума за връщане на кредита, както и спрямо действителността
на клаузата по чл. 3, ал. 2 от договора, в която размерът на референтния
лихвен процент бил неясно определен. Съгласно посочената разпоредба било
определено, че банката чрез свой орган (Комитета по управление на
активите и пасивите), самостоятелно избира критериите и показателите, по
които ще определи референтния лихвен процент. Поради това се счита, че за
потребителя не съществува възможността да формира представа как тези
промени ще рефлектират върху размера на задълженията му. Особеният
представител на въззивника намира клаузата за неравноправна съгласно чл.
143, т. 10 ЗЗП, а направеният извод за неоснователност на това възражение –
за неправилен и незаконосъобразен, тъй като с нея се давала възможност на
кредитора едностранно да изменя договора въз основа на неясни правила. За
необсъдено се сочи, че е останало възражението относно настъпилата
предсрочната изискуемост и съответната дължима сума. Въззивникът
посочва, че в поканата за изпълнение, изпратена до ответника, е записано, че
считано от датата на изпадане в забава по кредита – 17.06.2019г., общата
дължима сума е в размер на 13 170,30 лева, от която 11 762,33 лева –
главница, а в настоящото производство се претендирала главница в размер на
5 177,88 лева. Това несъответствие се тълкува от въззивника като препятствие
за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, която била и
неправилно възприета за настъпила от ВРС. Поради изложеното, моли за
решение, с което да бъде отменен първоинстанционният акт и отхвърлени
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с който
изразява становище, че постановеното Решение на ВРС подлежи на
потвърждаване. На първо място, посочва, че оплакванията от страна на
жалбоподателя във връзка с неравноправните клаузи по договора са
неоснователни, а изводите на ВРС – правилни. В допълнение посочва, че
преди да бъде обявен договорът за предсрочно изискуем уговорените условия
по него не са променяни и съответно лихвеният процент е бил 6,5%. Излага,
че подари неизпълнение на поетия ангажимент от длъжника съгласно чл. 3,
ал. 11, т. 1 от договора, лихвеният процент е променян съобразно
предвиденото, като е прилаган такъв в размери 10%, 11% и 10.5%. Съгласно
2
чл. 3, ал. 9 било уговорено, че процентът на разходите по кредита е 10,74%,
поради което се счита, че размерът на дължимото възнаграждение и крайното
оскъпяване на кредита са били изначално предвидени и тези параметри не са
надхвърлени. Позовавайки се на експертизата, посочва, че усвоеният кредит е
бил в размер 5504 лева, върнатата сума – 326,82 лева, а дължимата, вкл.
мораторна лихва, такси и разноски - 7024,85 лева. По отношение на
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, развива становище, че тя е
надлежно обявена, тъй като критериите за това са изпълнени, а именно:
просрочие по кредита и достигане волята на кредитора до кредитополучателя
за обявяване на предсрочната изискуемост. В случая, след като било налице
просрочие на дължимите вноски, считано от 17.06.2019 г. за главница и от
16.07.2019г. за договорна лихва, а поканата до кредитополучателя за
обявяване в цялост на кредита в предсрочно изискуем била връчена на
21.06.2019г. Твърди се, че в извлеченията от счетоводните книги на банката
са ясно посочени датата на изпадане в забава за главница и лихва, както и
просрочените суми по кредита. В тази връзка се моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение, а решението потвърдено в цялост. Претендира
присъждане на разноски.
Подадена е и частна жалба с вх. № 88403/24.11.2023г. “Юробанк
България” АД, ЕИК ********* срещу Определение № 13487/12.11.2023г. по
гр.д. №6771/2022г. по описа на ВРС, произнесено по молба по чл. 248 от ГПК.
С частната жалба се излага, че постановеното определение подлежи на
отмяна и се настоява за присъждане на претендираното адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство пред първата инстанция.
Жалбоподателят посочва, че с молба от 26.06.2023г. са представени
доказателства за извършените разноски – фактура и платежно нареждане за
заплатен адвокатски хонорар, като се твърди, че втори път такива са
прилагани и към молбата за изменение на решението в частта за разноските.
Излага становище, че фактурата се издава след заплащане на договорената
сума, както било сторено в настоящия случай. Развива доводи, че адвокатът
представлява своя клиент въз основа на пълномощно и има право на
възнаграждение за положения от него труд, чийто размер се определя
посредством неформален договор, действителността на който не е обусловена
от спазване на конкретна форма. С това намира, че наличието на
пълномощно, доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение и
3
фактура, изпълнява изискванията за присъждане на претендираните разноски.
В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна,
която намира постановеното определение за правилно и законосъобразно.
Счита, че молбата по чл. 248 от ГПК, с която е направено искане за
изменение на решението в частта за разноските с присъждане на адвокатско
възнаграждение, е правилно оставена без уважение, тъй като не са
представени доказателства за плащането на такова. Коментира, че в
представената фактура от ищцовата страна не е отбелязано, че същата е
издадена във връзка с авансово плащане и няма данни да е извършено такова.
Поради изложеното, моли за оставяне без уважение на подадената частна
жалба като неоснователна.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените
оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и
събраните по делото доказателства намира за установено следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от
ГПК са да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното
решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата
допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Производството по гр.д. № 6771/2022г. по описа на ВРС е образувано по
искова молба, с която „Юробанк България“ АД ЕИК ********* е заявила за
разглеждане срещу Г. Н. П., ЕГН ********** специалния установителен иск
4
по чл.422, ал.1 от ГПК във вр.чл.9 от ЗКП и чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за
установяване дължимостта на сумата от 5177.18 лв., представляваща
непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за кредит №
**** г., ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 14.07.2021 г. до окончателното изплащане;
сумата 985.96 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за
периода 17.06.2019 г. - 21.06.2021 г.; сумата 299.66 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г.,
сумата 100.05 лв., представляваща мораторна лихва върху договорната лихва
за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г., които суми са предмет на Заповед №
5848/19.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 11972/2021 г. по описа на ВРС, поправена по реда на чл.
247 от ГПК с Разпореждане № 28257/26.07.2023 г.
В исковата молба ищецът твърди, че по силата на Договор за кредит №
**** г. е предоставил на ответника кредит в размер от 5504 лв. със срок на
погасяване 16.11.2025 г. при месечна погасителна вноска от 81,73 лв. и
лихвен процент от 6,5 %. На 17.06.2019 г. кредитополучателят е преустановил
плащанията по договора и кредитът е обявен за предсрочно изискуем на
21.06.2021 г., като на ответника е връчена покана, с която е даден срок и
възможност за изпълнение на задължението по кредита. Поддържа, че в
негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от ГПК, връчена при
условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, от ЧСИ Д.а Я., по и.д. 1092/2021 г., което
обуславя правният му интерес за предявяване на исковете. Моли за уважаване
на иска и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Г. Н. П. е подал отговор на
исковата молба чрез назначения от съда особен представител, с който
исковете се оспорват като недопустими и неоснователни. Сочи, че не е
конкретизиран начинът, по който заемът се оскъпява годишно, както и каква е
общата сума за връщане по кредита. Сочи, че съгласно чл. 3, ал.2 от договора
банката едностранно определя референтния лихвен процент, по неясен за
потребителя начин, поради което клаузата е неравноправна по смисъла на чл.
143, т.10 от ЗЗП. Счита, че клаузите на чл. 3, ал.1 вр. ал.3, чл. 3, ал.9, както и
методологията за определяне на лихвения процент са неравноправни и
нищожни. Поддържа, че не става ясно дали ищецът е получил суми по
5
сключената застраховка „Защита на плащанията“. Твърди, че не са настъпили
предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, както и че
банката не е изпълнила задължението си за обявяване на банковия кредит за
изцяло предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по чл. 417 от
ГПК, като това не може да бъде сторено с връчване на исковата молба на
особения представител. Настоява се отхвърляне на исковите претенции.
С крайния съдебен акт съдът е признал за установено в отношенията
между страните дължимостта на сумата 5177.18 лв., представляваща
непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит № **** г.,
ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване
на заявлението в съда - 14.07.2021 г. до окончателното изплащане, сумата
583.60 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода
17.06.2019г. - 21.06.2021г., както и сумата 59.22 лв., представляваща
мораторна лихва върху договорната лихва за периода 16.07.2019 г. -
06.07.2021 г. В останалата част исковете са отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
Въззивната жалба е неоснователна.
На първо място от приетите по делото писмени доказателства и
заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ в исковото производство
се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, породено от Договор за потребителски кредит № **** г., по
силата на който дружеството ищец е отпуснало на заемателя – ответник,
потребителски кредит за текущи нужди в размер на 5 504 лева, които е превел
по посочената в договора банкова сметка с титуляр кредитополучателя на
дата 16.11.2018г. Установено е, че последният е извършвал погашения в общ
размер от 548.14 лева, като към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение – 14.07.2021г. е настъпил падежа на
задължения в общ размер от 2 533.63 лева, съгласно взаимноразписания
погасителен план, неразделна част от договора за кредит.
Въведеното от въззивника възражение, че първоинстанционният съд не
е коментирал, съотв. не е прогласил нищожността на клаузата на чл. 3, ал.2 от
договора, с оглед неравноправност по смисъла на чл. 143, т.10 от ЗЗП, е
неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 (Доп. – ДВ, бр. 57 от 2015 г., изм., бр.
6
100 от 2019 г.) неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално (Чл.
146. (1)). Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми (чл. 145, (2)).
Доколкото особеният представител на въззивника пояснява във
възражението си, че клаузата на чл. 3, ал.2 от договора се явява във вреда на
потребителя, тъй като дава възможност за едностранно изменение на
договора от страна на банката въз основа на икономически критерии и
предпоставки, които са неясни за кредитополучателя, съотв. водят до
неравновесие в правата и задълженията в негов ущърб, то следва да се
приеме, че се касае за твърдяна неправноправност по смисъла на чл. 143, т.11,
а по т.10, изразяваща се във въвеждане в договора на клауза, съгласно която
се позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията
на договора въз основа на непредвидено в него основание.
В конкретния договор с клаузата на чл.3 се регламентира размера на
договорената възнаградителна лихва по кредита.
Съгласно договореното кредитополучателят дължи на банката лихва,
изчислена при прилагане на променлив лихвен годишен процент, който се
определя като сбор от референтен лихвен процент ПРАЙМ плюс фиксирана
договорна надбавка в размер на 5.350 % пункта (ал.1).
Към момента на първоначалното определяне на ГЛП е посочено, че
размерът на ПРАЙМ е 1.150 % пункта (ал.3), като същият се определя от
Комитета по активите и пасивите на банката, съгласно Методологията на
банката за определяне на референтен лихвен процент Прайм по
потребителски и жилищно-ипотечни кредити при спазване на условията,
описани в нея (ал.2).
Отделно Методологията, в която подробно и ясно е дефиниран обхвата
и характеристиката на Прайм са описани както формулата за определяне на
7
лихвения процент, така и компонентите, които участват във формулата на
Прайм, вкл. и условията за изменението им.
Посочен е и органът, отговарящ за определянето и промяната на
стойността, като изрично е посочено, че същият преразглежда на тримесечна
база калкулираната стойност на Прайм на база формулата в т.3 от
Методологията, като използва данните, публикувани за последния месец на
всяко календарно тримесечие и сравнява получената стойност с последното
одобрено ниво на Прайм.
Изрично в т.6.2 е посочено, че стойностите, посочени в нормативната
уредба, към които се реферира в Методологията, ще се считат за изменени с
промяна в съответния нормативен акт.
Видно от книжата по делото Методологията е разписана от
кредитополучателя. Разписан от него е и погасителния план, неразделна част
от договора за кредит, който съдържа подробна разбивка на ежемесечната
дължима погасителна вноска по пера – главница, лихва, дата (чл.11, ал.1, т.12,
предл.трето от ЗПК).
Следователно към момента на сключване на договора
кледитополучателят е бил запознат относно размера на възнаграждението,
което ще заплаща на кредитора за ползване на предоставения паричен ресурс,
вкл. и относно обстоятелствата и начина, по който ще се оскъпява стойността
му по време на действие на договора. Освен това, в Методологията, изрично е
посочено, че изменение в Прайм ще се извършва само при условия на
промяна, утвърдена в съответния нормативен акт, регулиращ конкретния
показател от формулата на Прайм.
Неоснователно е възражението на въззивника, че исковият съд не е
формулирал извод относно момента на настъпване на предсрочната
изискуемост и за каква сума.
Съгласно чл.14 от договор за потребителски кредит при забава в
плащането на една или повече вноски по кредита, банката има право да обяви
кредита за предсрочно изискуем.
Правилно и в съответствие с приложимата практика исковият съд е
съобразил т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, като е посочил, че предсрочната изискуемост представлява
8
изменение на договора, обусловено от наличието на две кумулативни
предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от банката
право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като правните последици
настъпват от момента, в който волеизявлението на кредитора достигне до
длъжника, който момент следва да предхожда по време сезирането на
заповедния съд. Установено е, съгласно заключението на назначената и
неоспорена от страните ССчЕ, че по кредита са извършвани погашения за
главница и договорна лихва в общ размер от 548.14 лв., а към датата на
подаване на заявлението – 14.07.2021 г., съгласно погасителния план
приложен към договора е настъпил падежът на задължения в общ размер от
2533.63 лв., поради което и е прието от съда за настъпило договореното в чл.
14 от договора между страните обективно условие за отнемане
преимуществото на уговорения в полза на длъжника срок.
Налице е и втората предпоставка за настъпване правните последици на
предсрочната изискуемост, а именно уведомяването на длъжника за това
преди сезирането на заповедния съд. Видно от приложените към заявлението
и исковата молба доказателства - констативен протокол на ЧСИ Д.а П. – Я. и
протокол за действия на връчителя, длъжникът е бил търсен трикратно и по
различно време на денонощието на два адреса, включително постоянния и
настоящ съобразно справка НБД, но адресатът не е открит за връчване на
уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост, нито лице от
домашните му, като на посочените адреси е залепено и уведомление по чл. 47
от ГПК. Същевременно видно от КП нотариусът е направил справка, че
длъжникът не е бил трудово ангажиран към момента на връчването, поради
което за връчителя при ЧСИ не е съществувало задължение да потърси
адресата и по месторабота, съгласно изискването на чл. 47, ал.3 от ГПК.
Правилно е прието, че кредиторът е сторил всички възможни фактически и
правни действия за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и
свеждането на това до знанието на кредитополучателя и към датата на
подаване на заявлението последният е бил надлежно уведомен по реда на чл.
47 от ГПК на 21.06.2021 г. за волята на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем, а направеното в обратен смисъл правоизключващо
възражение от ответника се явява неоснователно.
Неточно посочената в поканата, представляваща уведомление за
обявяване предсрочната изискуемост на целия кредит, за изпълнение сума по
9
отношение размера на главницата не компрометира изявлението на
кредитора, тъй като в документа е посочен договора с номер и дата, вкл. брой
дължими, но неплатени вноски за главница и лихви към момента на
съставянето й, което е достатъчно, за да индивидуализира договорното
правоотношение, от което произтича вземането, и чиято предсрочна
изискуемост се обявява. Доколкото не се твърди от въззивника, че между
страните е валидно и друго заемно правоотношение, то възражението относно
липсата на яснота относно кое вземане е обявена предсрочна изискуемост,
остава недоказано.
По изложените съображения постановеното от първоинстанционния съд
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в
съответната обжалвана част.
С оглед резултата по спора в полза на въззиваемия следва да се
присъдят сторените от него разноски в размер на 300 лева – възнаграждение
за назначения за негова сметка особен представител на въззивника.
По отношение на частна жалба с вх. № 88403/24.11.2023г. на
“Юробанк България” АД ЕИК ********* срещу Определение №
13487/12.11.2023г. по гр.д. №6771/2022г. по описа на ВРС, произнесено по
молба по чл. 248 от ГПК.
Настоящата съдебна инстанция намира определението за правилно.
Съгласно установената съдебна практика, залегнала и в ТР № 6 от
06.11.2013г. на ВКС, в тежест на страната, която претендира разноски е да
представи списък с такива, както и доказателства за заплащането им и това
следва да стане най – късно в последното заседание пред първата инстанция.
От представените по първоинстанционното дело доказателства е видно, че
такива за реално направени разноски за адвокатски хонорар не са
представени, вкл. и със списъка по чл.80 от ГПК, поради което и правилно
първоинстанционният съд е отказал да ги присъди.
В т. 1 на цитираното по-горе ТР № 6 от 06.11.2013г. на ВКС, изрично е
прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат,
само когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва
да бъде вписан начина на плащане: в брой или по банков път и ако е по
банков път, какъвто именно е настоящия случай, то следва плащането да бъде
удостоверено с извлечение от банкова сметка за извършен превод. Към
10
момента на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд,
не са били представени доказателства за реалното заплащане на искания за
присъждане като разноски – адвокатски хонорар, поради което и въззивния
съд намира, че такива не следва да се присъждат. Доказателства за извършено
преводно нареждане от страна към пълномощника са представени едва с
молбата по чл.248 от ГПК, като видно от датата на изпълнение на превода,
плащането е извършено след провеждане на последното по делото съдебно
заседание.
На страните в едно съдебно производство, се присъждат само реално
направените и установени по делото разноски, поради което районният съд
правилно е процедирал, като е оставил молбата по чл.248 от ГПК без
уважение.
С оглед резултата в производството въззивникът следва да бъде осъден
да заплати по сметка на ВОС в полза на бюджета на съдебната власт
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 116.40 лева (т.7 от ТР
№6/06.11.2013г. ВКС, ОСТГК).
Воден от изложените съображения, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2787/26.07.2023г., постановено по гр.д.
№ 6771/2022г. на ВРС, 20-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният
иск, на основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че Г. Н. П. ЕГН ********** с
адрес: **** дължи на „Юробанк България” АД ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Околовръстен път № 260
сумата 5177.18 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема
главница по Договор за кредит за кредит № **** г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
14.07.2021 г. до окончателното ѝ изплащане,
сумата 583.60 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за
периода 17.06.2019 г. - 21.06.2021 г., както и
сумата 59.22 лв., представляваща мораторна лихва върху договорната
лихва за периода 16.07.2019 г. - 06.07.2021 г., които суми са предмет на
11
Заповед № 5848/19.10.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 11972/2021 г. по описа на ВРС, поправена
по реда на чл. 247 от ГПК с Разпореждане № 28257/26.07.2023 г., на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от
ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 88403/24.11.2023г.
на “Юробанк България” АД, ЕИК ********* срещу Определение №
13487/12.11.2023г. по гр.д. №6771/2022г. по описа на ВРС, произнесено по
молба по чл. 248 от ГПК.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Г. Н. П. ЕГН ********** с адрес: **** да запрати на
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, район Витоша, ул. „Околовръстен път" № 260
сторените от въззиваемия разноски в размер на 300 лева – възнаграждение за
назначения за негова сметка особен представител на въззивника.
ОСЪЖДА Г. Н. П. ЕГН ********** с адрес: **** да заплати по сметка
на ВОС в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса за въззивно
обжалване в размер на 116.40 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12