Р Е Ш Е Н И Е № 120
гр. Варна, 05.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети
септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕН СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ МАРИНОВА
при
участието на секретаря В. Тодорова, като разгледа докладваното от съдия М.
Славов в.гр.д. № 318 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на С.В.Я. *** против решение № 32/21.02.2018г., постановено по гр. дело № 232 по описа за 2017г. на Окръжен съд – Добрич, с което е обявен за недействителен на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД спрямо К.С.К. сключения между В.Х.А. *** и С.В.Я. ***, с нотариален акт № 76/02.12.2016 г., том ІІ, нот.д. № 218/2016 г. на Нотариус с рег.№ 538 по регистъра на НК, с район на действие – КРС, договор за ипотека върху поземлен имот с идентификатор № 35064.112.9 по КК на гр. Каварна, с площ от 28,080 дка, с трайно предназначение - урбанизирана територия, и ответниците са осъдени да заплатят на К.С.К. сумата от 1 135,20 лева, сторени по делото разноски за платена държавна такса. Изводите на първоинстанционния съд се считат за неправилни, непълни и неоснователни, което води до неправилност на обжалваното решение. Излага се, че в сключения между ответниците на 04.11.16г. договор за заем на парична сума е уговорено обезпечаване на вземането на кредитора с учредяване на ипотека от страна на длъжника, което пък е станало именно с процесния договор на 02.12.16г., в който е цитиран и посочения договор за заем. Освен това по делото не е установено Я. да е знаел за други задължения на заемателя си към 04.11.16г. Сочи се още, че неправилно ДОС е акцентирал само на една от двете разглеждани хипотези в решение № 97/30.05.13г. на ВКС по гр.д. № 442/12г., ІV г.о., тъй като в същото е прието, че когато има сигурност за учредяването му, тогава договорът за ипотека е възмезден договор. Излага се още, че договорът за заем от 04.11.16г. има достоверна дата, тъй като същият е възпроизведен в НА за учредяване на ипотеката. Освен това се счита, че с договора за учредяване на ипотека не се намалява имуществото на ипотекиращия, тъй като последния запазва правото си да се разпорежда с имота. Претендира се от съда обжалваното решение да бъде „обезсилено” като неправилно и незаконосъобразно и предявения иск да бъде отхвърлен, ведно с претенциите за разноски.
В предвидения срок е депозиран
отговор на жалбата от насрещната страна К.С.К. чрез адв. В. Т. ***, с който
същата е оспорена като неоснователна и се претендира потвърждаване на
обжалваното решение, ведно с присъждане на разноските. Счита се, че въззивната
жалба е бланкетна, тъй като не съдържа конкретни оплаквания срещу обжалваното
решение. Споделят се изводите на ДОС, че договорът за ипотека е бил
безвъзмезден поради недоказаност на даването на заема, който се твърди тя да
обезпечава, както и връзката между двете сделки. Доказателствата, представени
от втория ответник за извършени множество преводи на суми по негови сметки не
доказват, че тези суми са постъпили по сметка на първия ответник, както и дали
една и съща сума не е превеждана неколкократно, която междувременно да е била
връщана отново на превеждащия. Освен това не ставало ясно и дали тези банкови
преводи не се отнасят за други техни отношения, а не за даване на заем.
Привежда се като довод в тази насока и обстоятелството, че първият ответник
допуска грешка, посочвайки, че договорът за заем е с нотариална заверка.
Договорът за учредяване на ипотеката уврежда ищеца в качеството му на кредитор
на първия ответник. В условията на евентуалност се счита, че договорът за
учредяване на ипотеката е сключен със знанието на двете страни за увреждането
на ищеца и е сключен именно с тази цел. За знанието на втория ответник се
излага, че са налице косвени доказателства, които в своята съвкупност налагат този
извод – първият ответник извършва по занятие сделки като заложна къща; същият
няма екземпляр от договора за заем и не е запознат с неговата форма;
ответниците са в бизнес отношения и вторият ответник не си търси правата по
договора за заем; първият ответник е отказал да ипотекира имота в полза на
ищеца с обяснението, че желае да го продаде, а вместо това го ипотекира в полза
на друг, от което следва, че това е направено с намерението да се увреди ищеца.
Въззивната жалба, подадена от първия
ответник В.Х.А. с вх. № 1672/12.03.18г., е върната от първоинстанционния
администриращ съд с влязло в сила разпореждане № 366/13.04.18г., на осн. чл.
262, ал. 2, т. 2 от ГПК.
Въззивната жалба на С.Я.
е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалването, против обжалваем
съдебен акт, поради което е допустима.
Същевременно
поради наличието на хипотезата на чл. 265, ал. 2 от ГПК, тъй като ответниците
по предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД са задължителни другари, съдът с
определение № 382/03.07.18г. е конституирал като въззивник и първия ответник В.Х.А..
Последният не изразява становище пред настоящата инстанция.
За да се произнесе настоящият състав на
съда съобрази следното от фактическа и правна страна:
Независимо от неточността при формулирането на петитума в исковата молба
/че се претендира да бъде отменен по отношение на ищеца посочен нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека/, следва да се приеме въз основа на
наведените твърдения по фактите в исковата молба /и след одобрението от
страните на направения от първоинстанционния съд доклад по делото/, че
предявеният иск е по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД – за обявяване за недействителен по
отношение на ищеца К.С.К. на договор
за учредяване на договорна ипотека, оформен с НА № 76, т. ІІ, рег. № 2346, дело
№ 218 от 02.12.16г. на нотариус П. М. гр. Каварна, рег. № 538 на НК, сключен
между ответниците В.Х.А. и С.В.Я..
Качеството
“кредитор”, заявено в исковата молба и обуславящо активната легитимация на К.С.К. по предявения иск, се установява от
представените
по делото 5 бр. изпълнителни листи, издадени на 08.12.16г. и 09.12.16г., с които
ответникът А. е бил осъден да заплати на ищеца парични суми по сключени между
тях договори за заем от 26.02.15г., от 27.02.15г., от 28.02.15г., от 04.03.15г.
и от 05.03.15г., възлизащи на обща стойност 22 240 щ.д. /главници,
възнаградителни лихви и мораторни неустойки/, 31 275 евро /главници, възнаградителни
лихви и мораторни неустойки/ и 1634.33 лв. – разноски по заповедните
производства. От тези доказателства следва да се приеме, че ищецът е кредитор
на ответника А. за паричните вземания по договорите за заем от момента на
тяхното сключване /м. 02-03.15г./, независимо от уговорения от страните момент
на изискуемостта на вземанията за връщане на заетите суми (по-ранно възникналия
дълг към ищеца се признава и от А. в отговора на исковата му молба – л. 52 от
делото на ДОС).
Процесния договор за учредяване на ипотека върху
собствения на А. недвижими имот е сключен на 02.12.16г. /л. 83 от делото на
ДОС/ – много след като ищецът е придобил качеството кредитор на ипотекиращия
имота си в полза на трето лице негов длъжник. Акцесорният договор за ипотека е
сключен за обезпечаване вземането на втория ответник Я. против първия ответник А.
по сключен между тях договор за заем от 04.11.16г. за сумата от 75 000
евро – така и в самия договор за ипотека.
Видно от представения договор за заем от 04.11.16г., че
страните са се договорили С.Я. да предостави на В. А. сумата от 75 000
евро за временно и безвъзмездно ползване при уговорен падеж на 02.06.17г. В чл.
3 от този договор заемателят се задължил да учреди в полза на заемодателя си
договорна ипотека върху собствения си подробно описан недвижим имот /което е
станало с атакувания договор от 02.12.16г./. Реалното плащане на паричната сума
от заемодателя не е предпоставено в уговорките по този договор от учредяването
на ипотеката от заемателя. И именно поради това и заемодателят Я. е предоставял
паричната сума на заемателя си на траншове и преди сключването на договорната
ипотека /установено по делото чрез предоставените извлечения за транзакции от
банковите сметки на страните по този договор за заем - пет
банкови превода
на суми съответно от 40 000 лева,
38 000 лева, 33 000 лева, 25 910 лева и 9 780 лева в
периода 29.11.2016г. - 02.12.2016г. – л. 85-87 от делото на ДОС/.
От
горните факти следва да се изведе извода, че процесният
договор за учредяване на договорната ипотека е действителен, тъй като е налице
обезпечаването на валидно възникнало задължение на ипотекарния длъжник по
договора за заем от 04.11.16г., при което е налице яснота относно личността на
кредитора, на длъжника, който е собственик на ипотекирания имот, както и на
обезпеченото вземане.
Съгласно
чл.
133 ЗЗД, за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково
имущество. Кредиторът разполага с възможност да избира от кое имущество да се
удовлетвори - с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника /ако е налице такова обезпечение/ или с друго налично такова,
поради което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му /или създаващо значително затруднение за удовлетворяване от това
имущество/, е
увреждащо кредитора. Учредяването на ипотека върху недвижим имот има за
последица придобиването от обезпечения кредитор на правата уредени в чл. 173 от ЗЗД като същият има правото да се удовлетвори предпочтително от цената на
ипотекирания имот в реда на привилегиите по чл. 136, ал. 1, т. 3 от ЗЗД,
независимо от промяната на собствеността върху него и от това дали той е
секвестируем. Поради това и учредяването на ипотека върху имот от длъжника в
полза на трето лице, има за последица увреждането на кредитора по см. на чл.
135, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл са неоснователни възраженията на ответниците,
че не е налице увреждане на ищеца, тъй като собствеността върху ипотекирания
имот е запазена в патримониума на неговия длъжник.
Длъжникът
винаги знае за увреждането, когато увреждащото
действие е
извършено след възникване
на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е
безвъзмездно е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за
съществуването на задължението му към него – така в Решение
№ 18 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик
председателят Светла Цачева.
В литературата и съдебната практика се приема, че ипотеката може да има
възмезден или безвъзмезден характер в зависимост, както от отношенията между
ипотекарния кредитор и собственика на имота, така и от главното отношение.
Съобразно решение № 97/30.05.13г. по гр.д. № 442/12г. на ІV г.о на ВКС
/цитирано и от първоинстанционния съд и коментирано във въззивната жалба/
договорът за ипотека не може еднозначно и категорично да бъде класифициран като
възмезден или безвъзмезден такъв, а това зависи от изричната уговорка на
страните по този договор – дали е уговорено възнаграждение за ипотекиращия или
друга облага, дължима от обезпечавания кредитор в полза на обезпечаващия
(застраховане на имота, отсрочване или разсрочване на главното обезпечено
задължение, заплащане на по-ниски лихви или опрощаване на изтекли лихви; или
когато главният договор между страните по договора за ипотека, не би бил
сключен, без сключването на договора за ипотека). В останалите случаи, когато
не са налице горните или подобни на тях хипотези на възмездност в отношенията,
ипотекарният кредитор /ответник по иска по чл. 135 от ЗЗД/, няма правно-защитим
интерес, и за прогласяването на относителната недействителност спрямо ищеца на
увреждащия го договор за ипотека, не е необходимо този ответник да е знаел за
увреждането на ищеца.
Някои от посочените в цитираното решение хипотези, при които се счита, че
договорът за ипотека е възмезден (когато
главният договор не би бил сключен, без сключването на договора за ипотека)
се оспорват в доктрината /виж проф. М. Марков в „Ипотеката като възмезден или
безвъзмезден договор” в „Търговско и облигационно право”, 2017, кн. № 1/.
Изхождайки от приетото в съдебната практика и съобразявайки становищата в
доктрината, изложената по-горе фактическа обстановка налага извода, че в
настоящия случай сключеният между ответниците на 02.12.16г. договор за
учредяване на ипотека е безвъзмезден. Сключването му е уговорено в договора за
заем от 04.11.16г. /който макар и безвъзмезден не влияе на преценката относно
възмездността или безвъзмездността на обезпечителния договор/, но предоставянето
на заемната парична сума не е предпоставено от сключването на договора за
ипотека. Именно поради това и плащането на заемната сума от заемодателя Я. на
заемополучателя А. е станало в период преди сключването на договора за ипотека
/макар и в договора за ипотека страните да са уговорили, че предоставянето на
заемната сума ще стане след вписването на ипотеката/. Липсват и други уговорки
между страните по договора за ипотека, от които да се направи извод, че
обезпеченият кредитор дължи на длъжника друга облага, с която последният да
бъде възмезден за предоставянето на имота си като обезпечение.
Горното означава, че не е нужно да се изследва въпроса дали вторият
ответник е знаел за увреждането на ищеца чрез сключването на договора за
ипотека.
По делото не е установено вторият ответник да е упражнил правата си по
процесния договор за ипотека и да е извършена публична продан на имота, поради
което и предвид всичко изложено по-горе, следва да се приеме, че предявеният
конститутивен иск е основателен. Идентичния правен извод, инкорпориран в
обжалваното решение, изисква потвърждаване на последното.
Въззиваемата
страна чрез процесуалния си представител в с.з. заявява, че не претендира
разноски за настоящото дело, а и доказателства за извършването на такива не са
представени, поради което и разноски с настоящия съдебен акт не се присъждат.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 32/21.02.18г.,
постановено по гр.д. № 232/17г.
на
Окръжен съд – Добрич.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до
страните при наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване
съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: