Р Е Ш Е Н И Е
№ 2079
град Пловдив, 05.11.2021
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Десети състав, в
открито заседание на шести октомври през
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА
ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно
дело № 1526 по описа за 2021 година, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 118,
ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.
Делото е образувано по жалбата на П.Ц.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Решение
№ 2153-15-68/02.03.2021 г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив, с което е
потвърдено Разпореждане № 153-00-945-3 от 04.12.2020 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ за отпускане на
парично обезщетение за безработица /ПОБ/
и е оставена без уважение с жалба вх. № 1012-15-52/03.02.2021 г., против
посоченото Разпореждане.
В съдебно заседание жалбоподателят се
явява лично и с пълномощника си адв.Н., който поддържа жалбата. В жалбата се
сочи, че решението е несъобразено с материалния закон и обстоятелства относно
зачитане правата на жалбоподателя при безработица. Иска се отмяна на атакувания
административен акт.
Ответникът по
жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез
юрисконсулт П. моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди
решението на директора като законосъобразно, постановено при изяснена
фактическа обстановка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
представя писмени бележки.
Административен съд -
Пловдив, Х състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на
жалбата, събраните доказателства по делото, в това число и административната
преписка заявена като представена в пълнота, поотделно и в тяхната съвкупност,
и взе предвид доводите на страните, прие за установено следното:
Административното производство се е развило във връзка
с подадено от П.Ц.Д. заявление с рег. №
153-00-945/30.09.2019 г. за отпускане на ПОБ, като жалбоподателят е посочил, че
последната му заетост е във Великобритания и същата е прекратена, считано от
19.07.2019 г. Към заявлението са приложени заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС с формуляри U002 и U004,
ведно с други документи и формуляр анкета, описващи упражняваната трудова
дейност във Великобритания и Декларация относно определяне на пребиваване на
лицата във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. от
30.09.2019 г.
В процесния случая се касае за отпускане на ПОБ при
прилагане на разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на
Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална
сигурност и чл. 54а - 546 от КСО.
Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004
г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална
сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай,
съгласно чл. 65, параграф 5, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, това
лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със
законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се
е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето
или самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по
пребиваване.
Съгласно посочените обстоятелства в декларацията
относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от
Регламент (ЕО) № 883/2004 г. от 30.09.2019 г. последния период на заетост на П.Д.
е във Великобритания от 17.06.2014 г. до 18.07.2019 г. като жалбоподателят декларира, че има
съпруга/партньор и деца, които са живяли с него в държавата по последна заетост,
а преобладаващата част от социалните му
контакти са в България. Посочва, че роднините му живеят в Република България,
но не уточнява къде. П.Д. е декларирал, че не притежава собствено жилище в
България, както и че възнамерява да се установи в България.
Във връзка с подаденото от П.Д. заявление до компетентната
институция /КИ/ на Великобритания са изпратени формуляри СЕД U001 и СЕД U003 за
удостоверяване на декларирания от лицето осигурителен период и доход. С писмо
изх. № 3208-15-587#2 от 09.10.2019 г. на Директора на ТП на НОИ Пловдив е
изпратено в Дирекция "ЕРМД" при ЦУ на НОИ - София копие на декларация
относно определяне на пребиваване за изискване на СЕД Н006 от КИ на Великобритания.
На 17.01.2020 г. е приет в ТП на НОИ - Пловдив със
справка с вх. № 153-00-945-2/17.01.2020 г. за приети, върнати и липсващи
документи на П.Ц.Д. и преносим документ U1, с който компетентната институция на Великобритания
е удостоверила период на осигурена заетост на П.Д. от 15.06.2014 г. до
20.07.2019 г., като в този период е упражнявана дейност във Великобритания.
На 14.01.2020 г. с Вх. № 3208-15-587#3 /л.32/ са
получени за П.Ц.Д. СЕД U002 и U004, издадени от КИ на Великобритания.
На 30.11.2020 г. в ТП на НОИ - Пловдив е приет със
справка с вх. № 153-00-945-5/30.11.2020 г. за приети, върнати и липсващи
документи на П.Ц.Д. към Заявление вх. № 153-00-945/30.09.2019 г., получен чрез
Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между
България и ЕС (ЕSSI) официален отговор от компетентната институция на
Великобритания, изразен в СЕД Н006 с вх. № Ц3206-15-90/06.11.2020 г. /л.26/
като КИ на държавата-членка е потвърдила, че по отношение на П.Д.,
Великобритания се явява държава по пребиваване.
С разпореждане № 153-00-945-2/04.12.2020 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив
производството по отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл. 55 от АПК.
При установените в административното производство
факти и обстоятелства, органът приема, че жалбоподателя не попада в обхвата на
разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (НО) № 883/2004 на Европейския
парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и
държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната
му заетост съвпадат.
В конкретния случай, в рамките на административното
производство, по отношение на П.Д. е получен документ Н006, с който КИ на
Обединеното кралство е удостоверила, че именно Великобритания се явява страна
по пребиваване.
За да обоснове издаденото разпореждане, с оглед на горепосочените
разпоредби, НОИ като компетентна
институция, пред която е подадено искане за преценка правото на ПОБ, е следвало
да съобрази пребиваването на лицата по време на последната им заетост.
Фактическата обстановка не е спорна между страните.
Настоящият състав намира, че спорът в случая е за правото, като касае
компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица.
Няма спор между страните, че Д. е осъществявал трудова
дейност във Великобритания от 15.06.2014 г. до 20.07.2019 г. , т.е за един значителен период от време, като целта на
заминаването му и на практика целта на преместването му в тази държава-членка е
била да работи там. Изрично е посочено, че и съпругата/партньорът и децата на
жалбоподателя са били с него в държавата по последна заетост.
Следва да бъде уточнено, че намерението на лицето се
обективира от релевантните обстоятелства към момента на последната му заетост,
като декларираното намерение за в бъдеще не е относимо към оценката за
обстоятелствата по чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
При общата преценка на всички обективни обстоятелства,
следва да се приеме, че за периода на последната му заетост, жалбоподателят е
пребивал в по-голямата част от времето в Обединеното кралство, заедно
съпругата/партньорът и децата си, където е живял на конкретен адрес, посочен в
СЕД, изпратен от осигурителната институция във Великобритания (вх.
№3206-15-90/06.11.2020 г.).
В рамките на съдебното производство, от страна на
жалбоподателя не са ангажираха доказателства, които да оборят направените
изводи на решаващия административен орган възоснова на събраните в
административното производство доказателства и данни, които съвпадат с
преценката на органа от Великобритания.
С оглед изясняване на
понятието „държава по пребиваване“ в Регламента по приложението в чл.11
„Елементи за определяне на пребиваването“ е предвидено, че при спор между
държави-членки относно това, коя е държавата по пребиваване се следва оценка на
това къде е центърът на интересите на лицето, като се вземат предвид конкретни
релевантни факти, неизчерпателно и примерно по целесъобразност изброени, като -
продължителност и непрекъснатост на пребиваване на територията на съответните
държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната
дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност,
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на
неплатена дейност; когато става въпрос за студенти, източникът на техните
доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен
характерът му; държавата-членка, в която
се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Макар и в случая
да не е формиран спор между държавите-членки, защото Великобритания е заявила
становището си в изпратения СЕД Н006 и българската институция очевидно приема
същото, то при оценка наличието на основанията на чл.65, §2 от Регламента и
по-специално коя е държавата на пребиваване, прилагането на елементите за
определяне на пребиваването, доколкото те са посочени в разпоредба на
Регламента по прилагане, е допустимо, както е приемал и ВАС в трайната си
практика по приложението на Регламента. В случая, освен това, според съда е
наложително да се вземе предвид и изготвения Практически наръчник относно законодателството,
приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от и одобрен от Административната
комисия по чл.71 от Регламента за координация на системите за социална
сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да
служи като работен инструмент в помощ на институциите, работодателите и
гражданите при решаване на въпроса законодателството на коя държава - членка
трябва да бъде приложено при дадени обстоятелства, който и в случая е бил
поставен на решаване в административното производство и е спорният въпрос по
настоящото дело. В посочения документ, публикуван и в официален превод на
български, в част трета от същия, озаглавена „Определяне на пребиваването“, е
указано много подробно как се дефинира понятието „пребиваване“, какви са критериите
за определянето му и са дадени и конкретни примери в насока на това как да
бъдат оценявани конкретни ситуации.
В случая, според съда, контролният
административен орган, потвърждавайки разпореждането за отказ от отпускане на
ПОБ именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, е
извършил коректна оценка на всички обстоятелства от значение за случая, като е
приложил въпросните насочващи оценката критерии.
На първо място, не се
спори между страните, че Д. е напълно безработно лице, като се има предвид
обстоятелството, че същият е с прекратено трудово правоотношение, вече не
поддържа връзка с държавата-членка по последната заетост Великобритания, като
се е завърнал в държавата, чийто гражданин е.
Според съда обаче, от
наличните доказателства не се установява към момента на последната му заетост,
а именно от 17.06.2014 г. до 18.07.2019 г. държава по пребиваване на
жалбоподателя Д. да е била България, за да се приложи по отношение на него
изключението по чл.65, §2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна
да се произнесе по отпускане на ПОБ е българската осигурителна институция.
Аргумент в насока на
този извод на съда, на първо място, е съдържанието на изпратения от
Великобритания формуляр СЕД Н006, в който е предоставена информация за
пребиваване на Д. в посочения период, а не за престой, във Великобритания, като
съответната институция потвърждава именно пребиваване за въпросния период в
Обединеното кралство. В тази насока, естествено, тази преценка не може да е
ръководещата, макар текстът на чл.5, §1 от Регламента по прилагане да сочи, че
представен от държава-членка документ по прилагане на Регламента следва да се
счете от другата държава-членка за валиден /следователно и относно неговото
съдържание/. И това е така, защото самият Регламент и този по прилагането
предвиждат и реда разрешаване на спорове между компетентните институции на
държавите-членки. Затова и в случая с оглед и на заявеното оспорване на
посочените изводи относно мястото на пребиваване от страна на жалбоподателя,
следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по
пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по
прилагане и в Наръчника, независимо от признаването от страна на
Великобритания, че същата е държава по пребиваване. Според съда на ЕС /Решение
от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97,
Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de
l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt
für Arbeit, C-102/91, държава - членка по пребиваване е „държавата, в
която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният
център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се
вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице,
причините, които са го принудили да се премести, продължителността и
непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно
работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства.
Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите,
като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето
действително е избрало като своя държава по пребиваване.
Установява се от доказателствата по делото, че
Д. е пребивавал във Великобритания в един значителен период от време от над
четири години, като целта на заминаването му и на практика целта на
преместването на Д. в тази държава-членка е била да работи там. На практика с
оглед установеното, Д. е бил заето лице, извършващо доходоносна дейност
/посочено в изпратения формуляр/ във Великобритания, като е налице основание да
се приеме, че същият сам се е издържал от доходите си, получавани там.
Установява се, че към момента на удостоверения период на последната дейност
като заето лице на жалбоподателя, който именно е релевантният момент, съгласно
посоченото в чл.65, §2 от Регламента за определяне мястото на пребиваване, няма
доказателства Д. да е разполагал със
собствено самостоятелно жилище в България, а е посочено само, че родителите му и най-близките му
родственици са се намирали в България, като той е поддържал с тях контакти и
включително се е завръщал за кратки периоди от по няколко дни в страната,
декларирал е, че преобладаващата част от социалните му контакти са били в
България. От изложеното е видно, че макар и да има адрес в България и най-близките
родственици на Д. да се намират в тази страна, което е естествено, предвид
факта, че това е страната по негов произход, то на практика същият е живял
самостоятелно във Великобритания за един значителен период от време, като се е
издържал сам, имайки постоянна работа по редовни договори, по които е било
осигурен от институция във Великобритания, а и видно от преведените от чужд
език документи е била регистриран там за целите на данъчното облагане.
Поради това и на
практика следва да се приеме при общата преценка на всички обективни
обстоятелства, че за периода на последната му заетост, Д. е пребивал в
по-голямата част от времето в Обединеното кралство, където е живял на конкретен
адрес, посочен в СЕД, изпратен от осигурителната институция във Великобритания,
получавал е средства, с които се е издържал сам и на практика икономически не е
бил обвързан с България. Поддържането на контакти с най-близки родственици
в България е естествено поведение.Тези
връзки с родствениците обаче не могат да се определят като значителни, по
смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и
например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента, каквито биха
били, ако например Д. имаше съпруг или деца в България по времето на
пребиваването си във Великобритания, или се завръщаше значително по-често в
страната по произход, или пък издръжката му в чужбина бе поета от родителите му
и т.н.
Както се посочва изрично
в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да
поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за
пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея,
както в случая е станало. Това важи, например, когато мигрантът няма в държавата
на произход членове на семейството, или жилище, или нает апартамент, или адрес
за контакт. Пак в Наръчника е отразено изрично и че въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място. В случая Д. естествено
като български гражданин е имал постоянен адрес в България, но също така, за
времето на престоя си е имал и такъв в Обединеното кралство.
От страна на
жалбоподателя на практика не са били ангажирани доказателства, които да оборят
направените въз основа на събраните в административното производство
доказателства и данни изводи на решаващия административен орган, които съвпадат
с преценката на органа от Великобритания. Налага се извод, че центърът на
икономическите интереси за процесния период, е бил извън пределите на държавата по
произход на жалбоподателя и понеже, както се каза, държавата по пребиваване се
определя към момента на последната заетост на напълно безработното лице,
какъвто е и правилният прочит на текста на чл.65, §2 от Регламента, то не е
налице според съда наличие на изключенията по този нормативен текст.
Ето защо и
обстоятелството, че Д. се е завърнал в България и е търсил работа, предвид
това, че не тази държава с оглед на посочените обстоятелства, следва да се
определи като държава на пребиваване именно към момента на последната му
дейност като заето лице, не въвежда случая в изключението по чл.65, §2 от
Регламента.
Обстоятелствата, които
се оценяват за преценка намерението на лицето, но по време на тази последна
негова заетост. В случая, както се посочи, от значение е какво е било
намерението на лицето към момента на последната му заетост, като от посочените
обективни обстоятелства се установява, че то е било именно Д. да пребивава
трайно /в рамките на няколко последователни години/ във Великобритания, за да
работи там. Декларираното намерение за в бъдеще в тази насока не е относимо към
оценката на обстоятелствата по чл.65, §2 от Регламента. Съгласно чл.11, §2 от
Регламента по прилагането, когато съобразяването на различните критерии,
основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане
на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което
произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на
пребиваване на това лице. Намерението на съответното лице трябва да се
преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича, което
означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то
може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства.
Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на
определено място, не е достатъчна. При това положение и като се има предвид, че
Д. на практика е декларирал намерение да се установи трайно в България, но вече
след приключване на последната му заетост, то не може да се приеме, че той се е
завърнал в държавата-членка по пребиваване, защото според обсъдените по-горе
релевантни обстоятелства България не се е явявала такава по време на последната
му заетост и следователно по отношение на него не е приложимо изключението по
чл.65, §2 от Регламента. Когато се прилага член 11 от Регламент (ЕО) №
987/2009, както е посочено в Наръчника, т.е. в случаи на различия в становищата
между институциите на две или повече държави - членки относно определяне на
пребиваването на дадено лице, в член 11, параграф 2 Регламент (ЕО) № 987/2009
се предвижда, че ако съобразяването на различните критерии, основаващи се на
приложимите факти, не води до постигане на съгласие, за решаващо се приема
намерението на лицето. В случая обаче не е налице такава хипотеза, защото
различие в становищата на осигурителните институции на двете държави-членки не
е възникнало.
Предвид изложеното и
като счете, че административният орган е дал обоснован отговор на всички
въпроси, които са релевантни за крайната му оценка в оспореното решение и
поради това е достигнал до законосъобразни крайни изводи, съдът намери, че
следва да отхвърли жалбата.
При този изход на спора
и съгласно чл.143, ал.3 от АПК, във връзка с чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата
за заплащане на правната помощ ще следва
в полза на ТП на НОИ Пловдив да се присъди юрисконсултско възнаграждение от 100
лева.
Предвид горното, Административен
съд Пловдив, II отделение, десети състав
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на П.Ц.Д. срещу Решение №
2153-15-68/02.03.2021 г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив, с което е
потвърдено Разпореждане № 153-00-945-3 от 04.12.2020 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ за отпускане на
парично обезщетение за безработица /ПОБ/
и е оставена без уважение с жалба вх. № 1012-15-52/03.02.2021 г., против
посоченото Разпореждане.
ОСЪЖДА П.Ц.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
ТП на НОИ Пловдив, разноските по делото в размер на 100лв. /сто лева/ за
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на основание чл.119, във вр.с чл.117, ал.1, т.2,
б.“б“ от КСО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: