Р е Ш Е
Н И Е
№
гр. Плевен, 07.06.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски окръжен
съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия
в публично заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА
ДИМИТРОВА
при
секретаря александра сергева
в
присъствието на Прокурора
като
разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 216 по описа за 2019 г., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 358/22.02.2019 г.
по гр. д. № 5985/2018 г. Плевенският районен съд е признал за установено на основание чл. 422 вр.
чл. 124 от ГПК по отношение на ответника Л.А.Г. с посочени ЕГН и адрес ***, че
дължи на „***” ЕАД, гр. Плевен,
ЕИК ***сумата от 879,75 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.03.2016 г. до 31.01.2018 г., сумата от 62,94 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 04.05.2016 г. до 13.03.2018
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК - 21.03.2018 г. до окончателното заплащане на
сумата по вземането, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1284/22.03.2018 г. по
ч.гр.д. № 1980/2018 г. по описа на ПРС.
Със същото решение Плевенският
районен съд е осъдил на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК Л.А.Г. да заплати на „***” ЕАД, гр. Плевен следните парични
суми:
- сумата от 75 лв. за
направени разноски в заповедното производство; -
сумата от 325 лв. за направени разноски
по делото в исковото производство.
Недоволен от така постановеното решение, в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК е уважен за разликата над сумата от 439,88 лв. – главница и разликата над
сумата от 31,47 лв. – обезщетение за забава, съответно деловодни разноски в
размер над 37,50 лв. за заповедното производство и над 187,50 лв. за исковото
производство е останал въззивникът Л.А.Г.,
който чрез назначеният му особен представител адвокат В.Н. от ПАК го обжалва
пред въззивния съд. В жалбата се твърди, че решението на районния съд е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано се излагат доводи в тази насока. Твърди
се, че от представения по делото нотариален акт от 1997 г., обективиращ договор
за дарение се установява, че въззивникът е собственик на ½ и.ч. от
имота, по отношение на който е доставяна топлинна енергия, поради което според
същият дължи ½ от стойността на доставяната топлинна енергия в имота.
Според въззивникът неправилно ПРС е приел, че обемът на правата в
съсобствеността е ирелевантен за отношенията с топлопреносното предприятие след
като има открита партида на името на ответника, тъй като не са налице
основанията на чл. 122 ал. 1 от ЗЗД за прилагане на института на солидарната
отговорност. Иска се от въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния
съд в обжалваната част и да отхвърли предявените искове за ½ и.ч. от
претендираните суми, както и претенциите за разноски.
В срока
за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна „Топлофикация- Плевен“ ЕАД, гр. Плевен чрез процесуалния й представител
юрисконсулт В.В., в който се оспорва изцяло основателността на въззивната жалба.
Според въззиваемата страна въззивникът има качеството на потребител по смисъла
на §1 т. 42 от ДР на ЗЕ и чл. 153 от ЗЕ, между страните съществува валидно
облигационно отношение за доставка и продажба на топлинна енергия, по което
дружеството е изпълнило задълженията си, като за процесния период в имота на
въззивника е отчетено ползване на топлинна енергия и същата не е заплатена и
без значие дали въззивникът физически е пребивавал в имота, по отношение на
който е доставена топлинната енергия, налице е валидно избрано от етажните
собственици фирма за дялово разпределение, която да извършва дяловото
разпределение в сградата, издаваните данъчни фактури имат изискуемите от чл. 7
от ЗСч и чл. 114 от ЗДДС реквизити. В заключение се иска от съда да отхвърли
въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на
първоинстанционния съд, като присъди направените пред въззивната инстанция
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв..
В о.с.з. въззивникът Л.А.Г. се представлява от
назначения му в производството обсобен представител адвокат В.Н. и поддържа
въззивната жалба.
Въззиваемото дружество „***” ЕАД, гр. Плевен се представлява от юрисконсулт В.В. и поддържа
писмения отговор, съответно оспорва основателността на въззивната жалба.
Окръжният
съд, като обсъди оплакванията,
изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259
от ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по същество.
Производството по делото пред
Плевенският районен съд е образувано по предявени искове с правно основание чл.
422 ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането на „***” ЕАД, гр. Плевен към длъжника Л.А.Г.,
за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК № 1284/22.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1980/2018
г. по описа на РС – Плевен, а именно: сумата от 879,75 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.03.2016 г. до 31.01.2018
г., сумата от 62,94 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 04.05.2016
г. до 13.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 21.03.2018 г. до
окончателното заплащане на сумата по вземането, както и сумата от 75 лв. –
разноски по делото, от които 25 лв. – внесена държавна такса и 50 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
В исковата молба ищецът
твърди, че ответникът има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на чл. 153 ал. от ЗЕ, в качеството на собственик /ползвател/ на
топлоснабден недвижим имот в гр. Плевен, ул. „***“ № ***, ап. ***, с абонатен №
***, намиращ се в сградата – етажна собственост, чиито имот е присъединен към
абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Твърди се, че продажбата
на топлинна енергия се извършва от топлопреносното предприятие на клиентите въз
основа на публично известни Общи условия на предприятието, одобрени от ДКЕР,
като в конкретния случай това са Общите условия на дружеството от 2007 г.,
надлежно публикувани в посочени медии. Твърди
се, че ответникът не е заплатил ползваната топлинна енергия до подаване на заялението
по чл. 410 от ГПК, респ. до подаване на исковата молба, което обосновава
правния интерес на дружеството да потърси правата си по съдебен ред.
По делото в първата инстанция
е депозиран писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК от назначения на ответника по
реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК особен представител адвокат В.Н., в който са
направени възражения за неоснователност на иска. В отговора се твърди, че по
делото липсват доказателства относно качеството на ответника на собственик или
титляр на ограничено вещно право по отношение на процесния апартамент, като от
представените с исковата молба доказателства не се установява качеството, в
което същият е ползвал имота – собственик, наемател или ползвател, а наред с
това същите касаят период 2008 - 2009 г., който е отдалечен от процесния.
За да уважи изцяло предявените
искове, Плевенският районен съд е приел, че безспорно от представените по
делото доказателства се установява, че ответникът е собственик на ½ и.ч.
от топлоснабдения имот, за който се претендира неплатена топлоенергия, както и
че на името на същия има открита партида при ищцовото дружество за доставяната
топлоенергия, като се е представял за потребител на топлинна енергия към 2009
г.. При тези доказателства ПРС е приел, че ответникът има качеството на клиент
на топлинна енергия по смисъла на чл. 153
от ЗЕ и между страните е възникнало облигационно правоотношение по продажбата на топлинана
енергия при публично известни Общи условия. ПРС е приел, че за възникване на
правоотношението между страните не е от значение обема на правата в
съсобствеността, като откриването на партида на името на ответника, въпреки, че
той не е единствен собственик на имота предпоставя, че същият, в качеството на
съсобственик е съгласен да отговаря в отнощенията си с топлопреносното
дружество изцяло за стойността на доставената в имота топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата.
От представените по делото
пред ПРС фактури, издадени от „***” ЕАД, гр. Плевен по отношение на
абонат № *** Л.А.Г. за адрес *** и справка
препис – извлечение за задълженията на абоната се установява, че за
процесния период от 01.03.2016 г. до 31.01.2018 г. по силата на издадените от
топлофикационното дружество фактури ответникът дължи сумата от 879,75 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода и лихва за забава върху
главницата за периода от 04.05.2016 г. до 13.03.2018 г. в размер на 62,94 лв.
От представените по
делото пред ПРС писмени доказателстви – молба от потребителите на топлинна
енергия, живущи на ул. «***» № *** и *** за преустановяване на подаването на
топлинна енергия за абонатната станция, считано от 18.03.2009 г., един от които
е въззивникът Л.Г. и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 14 том ІХ дело № 1614/1997 г. по описа на нотариуса при ПРС,
безспорно се установява, че през 1997 г. въззивникът е придобил чрез дарение от
своята майка собствеността на ½ и.ч. от топлоснабдения имот, а през м.
ІІІ 2009 г., в качеството на потребител на топлинна енергия на същия адрес е
подписал молба за преустановяване на топлоподаването за сезона.
От представената по делото пред ПРС публикация от
13.12.2007 г. във вестник Посоки се установява публикуването на Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „***”ЕАД на потребители в гр.
Плевен, приети с Протокол от 12.09.2007 г. на Съвета на директорите на „***”ЕАД
и одобрени с Решение № ОУ от 03.12.2007г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 1 от същите, с
тях се уреждат взаимоотношенията при продажба на топлинна енергия между “***” ЕАД, наричана “продавач” и
потребителите за битови нужди, наричани “купувачи”. Съгласно чл. 11 ал. 2 от
Общите условия /ОУ/ купувачите – самостоятелни потребители или купувачите в
СЕС, присъединени към една абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение се считат потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване
на топлоснабдяването при условията на ал. 1 от същата разпоредба. Съгласно чл. 14
т. 1 от ОУ купувачът е длъжен в 30 – дневен срок да уведоми писмено продавача
при промяна на титуляра на правото на собственост или на вещното право на
ползване на топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 57 ал. 1 от ОУ при промяна на
собствеността или вещното право на ползване новият и предишният собственик или
ползвател са длъжни да подадат до продавача в срока по чл. 14 заявление за
откриване, промяна или закриване на партида по образец, към което са приложени
документи, удостоверяващи придобиването или прекратяването на правото на
собственост или на вещното право на ползване, като съгласно ал. 4 от същата
разпоредба при неизпълнение на това задължение от страна на предишния
собственик или ползвател продавачът продължава да събира дължимите суми от него
до откриване на партидата на новия собственик или ползвател.
Спорно по делото във
въззивната инстанция с оглед изложеното във въззивната жалба е извършена ли е
от ПРС правилна преценка на събраните в първата инстанция доказателства при
формиране на извода за качеството на въззивника на клиент на целият размер на
топлинната енергия, доставяна в топлоснабдения имот, при положение, че
представените по делото доказателства установяват, че същият е собственик на
½ и.ч. от този имот.
Налице е
изрична законова разпоредба, а именно чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, която определя като
клиенти на топлинна енергия собствениците и титулярите на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Правоотношението
по продажба на топлинна енергия между топлопреносното
предприятие и клиенните на топлинна енергия възниква по силата на закона - чл. 150 от ЗЕ
при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от
потребителя. Писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения,
установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване за собствени битови нужди и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо имота лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред, включително и с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество
по искане на това трето лице. Този договор не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот - в този смисъл е Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите към т. 1 на цитираното ТР е прието също,
че: "Когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на
съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно
решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по
силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс СК) между
двамата възниква наемно правоотношение. Когато ползващият
бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при
последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови
нужди, освен за своята идеална част от имота, и за другата притежавана от
другия бивш съпруг идеална част, поради което дължи на топлопреносното
предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото
жилище. Ако такъв договор с топлопреносното
дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си в съсобствеността,
независимо че ползването на топлоснабденото жилище е
предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. Възникналото
наемно правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се
приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на
топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството си на съсобственици".
С оглед събраните пред първата инстанция
писмени доказателства, въззивният съд приема, че след като въззивникът е
титуляр на ½ и.ч. от право на собственост по отношение на имот в сграда
– етажна собственост, има разкрита партида във въззиваемото дружество и в
качеството на потребител през 2009 г. е подал молба до дружеството за
преустановяване доставянето на топлинна енергия, същият има качеството на
клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ал. 1 от ЗЕ по отношение на
целият имот, а не спрямо идеална част от него. Съсобствениците на топлофициран
имот не са солидарни длъжници на ползваната в имота топлинна енергия, а всеки
от тях в качеството на клиент по смисъла на чл. 153 ал. 1 от ЗЕ дължи заплащане
на част от нея съответстваща на правата му в съсобствеността, но след като
въззивникът е сключил индивидуален договор с топлофикационното дружество откривайки
самостоятелна партида на свое име и са налице доказателства, че упражнил правата
си на клиент през 2009 г., същият дължи заплащане изцяло на стойността на
предоставената му услуга. По делото липсват доказателства, тежестта за което е
върху въззивника същият да е упражнил правата си по чл. 57 ал. 1 от ОУ при
промяна на обстоятелствата във връзка със собствеността или ползването на имота
да подаде до въззиваемото дружество в срока по чл. 14 от ОУ заявление за
откриване, промяна или закриване на партида, поради което следва да се приеме,
че облигационните отношения между страните не са изменени. Като съобрази
гореизложеното, въззивният съд приема, че исковете с правно основание чл.
422 ал. 1 от ГПК по отношение на съществуване на вземанията на въззиваемото
дружество към въззивника и за останалата ½ и.ч. от главницата и лихвата
за забава, предмет на въззивна проверка се явяват доказани по основание и
следва да бъдат уважени. Въззивната жалба се явява неоснователна и следва да
бъде отхвърлена от съда като се потвърди първоинстанционното решение в
обжалваната част.
Относно разноските пред въззивната
инстанция:
С оглед отхвърлянето на въззивната
жалба, в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв..
Водим от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
потвърждава решение № 358/22.02.2019 г. по
гр. д. № 5985/2018 г. на Плевенския районен съд в обжалваната част.
Осъжда
на основание чл. 78 ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК Л.А.Г., егн ********** *** да заплати на ”***” ЕАД, гр. Плевен, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Плевен, *** № ***, представлявано от изп. директор Й.В.сумата от 100 лв. за направени по делото
във въззивната инстанция разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение и
сумата от 250 лв. за направени по
делото разноски за особен представител.
решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване при условията
на чл. 280 ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: