Определение по дело №114/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 77/26.07.2012 г., постановено по гр.д. № 1097/2012 г., К.йският районен съд е осъдил “У.” Е. – Г. да заплати на “Д.-М. М. – Г., със собственик М.И.М. сумите както следва: 24 941.43 лв., представляващи неизпълнени парични задължения за заплащане частично или изцяло цената на продадени стоки и услуги, от която 2000 лв. частично неплатена цена по фактура № 59/08.01.2009 г., 55.47 лв. частично неплатена цена по фактура № 88/28.04.2010 г. и сумата 22 885.96 лв. изцяло неплатена цена по фактура № 97/31.08.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата 24 941.43 лв. за периода от 11.05.2012 г. до окончателното й изплащане; сумата 4 469.98 лв., представляваща обезщетение за забава на парично задължение в размер на законната лихва, от която сумата 644.09 лв. обезщетение върху неплатената цена по фактура № 59/08.01.2009 г. през периода от 11.04.2009 г. до 10.05.2012 г., сумата 11.23 лв. обезщетение върху неплатената цена по фактура № 88/28.04.2010 г. през периода от 29.04.2010 г. до 10.05.2012 г. вкл. и сумата 3 814.66 лв. обезщетение върху неплатената цена по фактура № 97/31.08.2010 г. през периода от 01.09.2010 г. до 10.05.2012 г. вкл. Присъдени са разноски в размер на 4 288.03 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят “У.” Е. – Г., който го обжалва като незаконосъобразно, неправилно – постановено в противоречие с материалния закон, необосновано и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В жалбата се излагат съображения за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че процесните фактури материализирали договори за услуги и видно от същите стоките и услугите били получени от ответника на датата на издаването им. Твърди се също, че били допуснати редица съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като първоинстанционния съд оставил без уважение допустими и своевременно направени доказателствени искания и не обсъдил по същество релевантни доводи и оспорвания на ответника. По този начин се ограничила възможността на ответното дружество да докаже защитната си теза. Допуснати били и нарушения на чл.327, ал.1 от ТЗ, като неправилно било посочено, че фактурите установявали сключването на договори и реалното им изпълнение. Неправилни били разсъжденията на съда относно приложимостта на погасителната давност. Моли съда да отмени обжалваното решение на К.йския районен съд и да отхвърли предявените искове като неоснователни, като му присъди направените по делото разноски. В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява и не взема становище по жалбата си.

Въззиваемият “Д.-М. М. – Г., със собственик М.И.М. не е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. В съдебно заседание представя писмена молба, в която оспорва въззивната жалба. Твърди се, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установили твърдените в исковата молба факти и обстоятелства, както и размерът на задълженията на въззиваемото дружество. Установено било, че “У.” Е. изпаднало в забава, поради което дължало и претендираното обезщетение за забавно изпълнение на парично задължение, а изводите на първоинстанционния съд били правилни. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението на К.йския районен съд. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по същество разгледана е неоснователна.

Обжалваното решение на К.йския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Предявеният иск за заплащане на сумата от 24 941.43 лв., представляваща стойността на извършени транспортни услуги е основателен и доказан и правилно е бил уважени от първоинстанционния съд, а решението в тази му част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Установява се от събраните по делото доказателства, че между страните е бил сключен договор за превоз на товари, по силата на който ищецът е извършил транспортни услуги – превоз на товари със собствени автомобили, за което са съставени съответните фактури. Ответникът не е заплатил стойността на извършените транспортни услуги, което се установява от заключението на вещото лице Г. Д. и представените по делото фактури. В тази връзка съдът споделя доводите, изложени от първоинстанционния съд и на и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на К.йския районен съд.

По отношение на предявения иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, то същият е основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционният съд, чието решение и в тази му част е правилно. В тази връзка настоящата инстанция не споделя изложения във въззивната жалба довод за неправилност на мотивите на първоинстанционния съд относно приложимостта на разпоредбите на погасителната давност. В мотивите се районния съд обосновано и правилно е приел, че вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, който започва да тече от датата, когато задължението е станало изискуемо.

Неоснователен е изложеният във въззивната жалба довод, че между страните по делото не е бил сключен договор за превоз и такъв реално не е извършен. Както бе посочено по-горе, от заключението на вещото лице Г. Д. се установява, че “У.” Е. е получило фактурираните материали по процесните фактури, които са включени в дневника за покупки, взети са предвид при определяне на дължимия ДДС и са надлежно осчетоводени. Нещо повече, установява се, че ответното дружество е извършило и частично плащане в размер на 4 326.30 лв., поради което доводът за липса на договорни отношения между страните е неоснователен. Относно твърдението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, то във въззивната жалба не се сочат никакви конкретни нарушения, поради което и въззивната инстанция не може да отговори на този довод. Впрочем, ако първоинстанционният съд не е допуснал поискани от ответника доказателства, то същият е разполагал с възможността по чл.266, ал.2 от ГПК, но не се е възползувал от това свое право.

В заключение следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд е постановил обосновано и правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 2000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 77/26.07.2012 г., постановено от К.йския районен съд по гр.д. № 1097 по описа за 2012 г. на същия съд.

ОСЪЖДА У.” Е. – Г., У.С.С.” № 22, с ЕИК * да заплати на “Д.-М. М. – Г., К.В., бл.45, вх.”А”, .5, ап.13, с ЕИК *, със собственик М.И.М., с ЕГН * направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 2000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.