Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 07.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян
в.гр.дело №9217 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение
от 22.06.2020 год., постановено по гр.дело №64035/2019 год. по описа на СРС,
ГО, 177 с-в, С.Д.В.Р. е осъдена да заплати на А.Л.Р. по искове с правно
основание чл. 176 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 555.92
лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд,
под формата на нощен труд за периода от 01.11.2016 год. до 01.11.2019 год., получено
в резултат на преизчисляване на нощния труд с коефициент 1.143, отчетен като
извънреден, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 06.11.2019 год. до окончателното й изплащане и
сумата от 200 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2017 год.
до 01.11.2019 год. /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка при
отразяване на началния момент на периода, от който се дължи обезщетението за
забава, който е посочен като 01.11.2016 год./, като искът за главницата е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 1 598 лв. и
ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 432.68 лв. и по сметка на СРС
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 70.24 лв. – държавна такса и сумата от
181.73 лв. – възнаграждение за вещо лице, а ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 3.51 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.Д.В.Р.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че непълнотата в
специалната нормативна уредба следвало да бъде запълнена по тълкувателен път и
приложил по аналогия НСОРЗ. Съгласно чл. 176 ЗМВР, брутното месечно възнаграждение
на държавните служители се състояло от основно и допълнително. В чл. 178, ал. 1,
т. З ЗМВР било предвидено, че към основното месечно възнаграждение се изплаща и
такова за извънреден труд, а също и за нощен. Съгласно чл. 187, ал. 1 и З ЗМВР,
за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени, работното време се изчислявало
сумирано, за тримесечен период. В периода от 2014 год. до момента на
предявяване на претенцията били действали три Наредби. В последните две от тях
от 2015 год. и от 2016 год. не била предвидена уредба за преобразуването на
положения нощен труд в дневен. Тълкуването на нормативните актове сочело на волята
на законодателя нощният труд на служителите на МВР да не бъде преобразуван в
дневен. Аргумент в полза на този довод било и обстоятелството, че в сега
действащата Наредба № 8121з-36 от 07.01.2020 год. за реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в МВР, също не било предвидено такова
преобразуване. На следващо място, при хипотезата на извънреден труд при
сумирано отчитане на работното време при работа на 24-часови смени практиката
на ВКС непротиворечиво приемала, че е приложима изричната разпоредба в
специалния закон, поради което нямало основание за субсидиарно прилагане на КТ.
Липсата на специална норма не можело да се преодолее с аналогично приложение на
друг акт. Налице била несъвместимост между уредбата по ЗМВР и уредбата по КТ.
Дори условно да се приемело, че уредбата по КТ и НСОРЗ е приложима за служители
на МВР, при определена по чл. 140, ал. 1 КТ нормална продължителност на
работното време през нощта – 7 часа и коефициент за преизчисляване – 1,143,
като частно на нормалната продължителност за дневния и нощния труд, то
преизчисляването идвало с цел компенсиране на работещите. Това се осъществявало
по две направления – чрез увеличаване на часовата ставка и чрез преизчисляване
на нощните дни в дневни. Т.е. преизчисляването имало отношение към увеличеното
заплащане на нощния труд, но не и към натрупването на часове, чието надвишение
след преизчисляването да кумулира извънреден труд. В Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014
год. /отм./ по този начин било предвидено преизчисляването с цел повишено
заплащане. По действалата към момента на предявяване на иска нормативна уредба,
ищецът не бил положил извънреден труд, тъй като липсвали доказателства и
твърдения, същият да е работил на смени, които надвишавали 24 часа. Неправилно
СРС бил приложил по аналогия общото трудово законодателство и нормата на чл. 9,
ал. 2 НСОРЗ, което мотивирал с недопускането на различно третиране и по-неблагоприятно
правно положение на работещите на служебно правоотношение в сравнение с тези,
работещи по трудово правоотношение. Неправилно било прието, че не е установено плащане
за претендираното от ищеца възнаграждение за нощен труд. По делото била представена
счетоводна справка в оригинал, от която било видно, че за процесния период от
01.11.2016 год. до 01.11.2019 год. на ищеца бил изплатен нощен труд по ведомост
в обективирания размер, като била приложена и подробна разбивка по месеците, в
които му бил заплащан този труд заедно с работната заплата. Необосновано СРС се
бил позовал единствено на заключението по съдебно-счетоводна експертиза, според
което ако се приемело, че преизчислените 225 ч. представляват извънреден труд,
то възнаграждението за тези часове на база основно часово възнаграждение на
ищеца, увеличено с 50%, било в размер на 1 555.92 лв. Вещото лице нямало за
задача да установи дали положеният нощен труд вече е бил заплатен на ищеца.
Видно било от представената счетоводна справка, че за процесния период на ищеца
бил заплатен нощен труд в установените часове и съответния размер. По този начин
ответникът бил осъден да направи двойно плащане за нещо, което вече било
платено /т.е. щяло да е налице неоснователно обогатяване/. За претендирания
период приложение намирала единствено Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата А.Л.Р. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че съгласно чл. 176 ЗМВР, брутното месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състояло
от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, едно от които било
допълнително възнаграждение за извънреден труд – чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР.
Извънреден бил трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника
или служителя извън установеното за него работно време – чл. 143 КТ. Нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР било 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица – чл. 187, ал. 1 ЗМВР,
като работното време на държавните служители се изчислявало в работни дни –
подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за
тримесечен период – чл. 187, ал. 3, изр. 1 ЗМВР. Съгласно чл. 187, ал. 3, изр.
четвърто от ЗМВР, при работа на смени било възможно полагането на труд и през
нощта между 22:00 ч. и 6:00 ч., като работните часове не следвало да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период. Сумираното изчисляване на работното
време било форма на отчитане на работното време, при която установената
нормална продължителност на работното време се спазвала средно за определен
по-продължителен период от време, който в процесния случай бил тримесечен.
Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, работата извън редовното работно време до
280 часа годишно се компенсирало с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени,
а съгласно чл. 187, ал. 6 ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплащал с 50 на
сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. На основание чл. 187, ал. 9 от ЗМВР били издадени наредби
от министъра на вътрешните работи, като за исковия период приложение намирала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год.
Единствено в Наредба № 8121з- 407 от 11.08.2014 год. изрично било предвидено, че при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между часовете 22,00 ч. и
6,00 ч. за отчетния период се умножава с коефициент 0,143 и полученото число се
сумира с общия брой отработени часове за отчетния период – чл. 31, ал. 2. В Наредба
№ 8121з-592 от 25.05.2015 год. и Наредба
№ 8121з-776 от 29.07.2016 год. изрична регламентация за преизчисляване на
нощния труд в дневен липсвала, не била налице изрична норма, съответстваща на
чл. 31 ал. 2 от Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 год. Липсата на изрична
норма, обаче, не следва да се тълкува като законово установена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен и
отчитането и заплащането му като извънреден (такава забрана би била и
противоконституционна), а представлявала празнота в уредбата относно реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи. В този смисъл следвало да се приложи субсидиарно чл. 9, ал.
2 НСОРЗ. Фактът, че нормите на ЗМВР и
издадените въз основа на него наредби се явявали специални, не означавало, че
те регламентират напълно и изцяло определена правна материя. Те били специални
само в рамките на обхвата им, но за всички оставащи извън този обхват въпроси било
допустимо да се приложат правилата на друг закон, които се отнасят до подобни
случаи – чл. 46, ал. 2 ЗНА. Възприемането на поддържаната от жалбоподателя теза
щяло да постави държавните служители в МВР в неравностойно положение
спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения се регулират от КТ и
НСОРЗ. Аргумент в подкрепа на приложимостта на общия граждански закон се
извеждал и от т. 23 на Тълкувателно
решение № 6/06.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС. Разпоредбите на НСОРЗ били
приложими по аналогия и по отношение на лице със служебно правоотношение в МВР,
тъй като Конституцията на Република България утвърждавала като основно
достижение на социалната държава правото на труд и изрично прогласявала
гаранции за пълноценната му реализация. Основният
закон гарантирал равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд без
оглед на спецификите на правоотношението, в рамките на което реализират правото
си на труд, поради което следвало да бъдат поставени при еднакви условия всички
служители, полагащи труд. Поради това включеният в рамките на дежурството нощен
труд на ищеца следвало да бъде приравнен на дневно работно време, на която
основа и следвало да бъде определен реално положеният от него труд за исковия период,
като приложимият коефициент бил 1.143, получен при деление на нормалната
продължителност на дневното работна време /8 часа, съгласно чл. 136, ал. 3 КТ/
и нощното работно време /7 часа, съгласно чл.140, ал. 1, изр. второ КТ/.
Неоснователно било твърдението на жалбоподателя, че нормалната продължителност
на работното време през нощта за служителите на МВР е 8 часа, поради
което следвало да намери приложение коефициент 1 (8:8 = 1), а не посочения
коефициент 1,143. В чл. 187, ал. 1 ЗМВР било посочено, че нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В посочената разпоредба
под „8 часа дневно" се имала предвид само и единствено нормалната
продължителност на работното време през деня. Същевременно в чл. 187, ал. 3,
изречение 4 от ЗМВР законодателят уреждал възможността за полагане на труд и
през нощта като ограничава тази
възможност до 8 часа на всеки 24-часов период. Тази разпоредба била защитна и ограничавала
възможността за полагане на нощен труд до 8 часа, а не указвала, че нормалната
продължителност на работното време през нощта е 8 часа. Нещо повече самият ЗМВР – чл. 188, ал. 2, препращал към КТ по отношение на уредбата на нощния
труд. Поради своята специфичност, а именно че се полага през нощта и има
специфично неблагоприятно въздействие върху човешкия организъм, нощният труд се
уреждал от нарочни, специални и изрични разпоредби. Именно поради това
неблагоприятно въздействие законодателят бил предвидил по-кратка нормална
продължителност на работното време през нощта – 7 часа. Разпоредбата на чл. 187,
ал. 1 ЗМВР не подлежала на разширително тълкуване, в смисъл че предвижда за
служителите на МВР еднаква продължителност на работното време, както през деня,
така и през нощта, а именно 8 часа. Ако това било така, то законодателят щял
изрично да го предвиди като изключение от правилото, че нормалната
продължителност на нощния труд е 7 часа. Вместо това обаче законодателят не
само не бил предвидил подобно изключение от правилото, а напротив, изрично в
чл. 188, ал. 2 ЗМВР, бил препратил към специалната закрила по КТ. Налице били
предпоставките за прилагането на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, тъй като на първо място,
налице била работа на смени – тъй като ищецът полагал труд на 12/24-часови
работни смени; на второ място, нормалната продължителност на работното време
през нощта /7 часа/ била по-малка от нормалната продължителност на работното
време през деня /8 часа/ и на трето място, налице били предпоставките за субсидиарно
прилагане на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, поради наличието на празнота в Наредба №
8121з-776 от 29.07.2016 год. относно алгоритъма за преизчисляване на положените
часове нощен труд и превръщането им в дневен при сумирано изчисляване на
работното време. В първоинстанционното решение изрично било посочено, че разликата
часове между отчетените заплатени часове и преизчислените такива се явяват
извънредни, тъй като ищецът за всеки отработен месец е отработил редовното си
работно време, по което му били заверявали трудовият стаж и трудовата книжка,
както и че в случая извънреден се получавал този труд, който след
преизчисляването надвишавал максимално установения за съответния период на
отчитане. Съгласно чл. 9б от Наредбата за работното време, почивките и
отпуските /НРВПО/, при сумирано изчисляване на работното време по чл. 142, ал.
2 КТ се определяла норма за продължителност на работното време за периода,
която норма се определяла в часове, като броят на работните дни по календар,
включени в периода на отчитане, се умножавал по дневната часова продължителност
на работното време, определено в трудовия договор. Едновременно с
установяването на сумирано изчисляване на работното време работодателят
утвърждавал поименни графици за работа за периода, за който е установено
сумираното изчисляване, които се изготвяли така, че сборът от работните часове
по графика на работника или служителя за периода, за който е установено
сумираното изчисляване, не трябвало да е по-голям от нормата за продължителност
на работното време, определена по чл. 9б НРВПО /чл. 9а, ал. 1 вр. ал. 3 от
НРВПО/. Съгласно чл. 9а, ал. 4 НРВПО, когато се полагал нощен труд, сборът от
работните часове по графика на работника или служителя се изчислявал след
превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен
труд с коефициента по чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. На 01.01.2018 год. била влязла в
сила нормата на чл. 9г НРВПО, съгласно която отработените часове от работника
или служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано
изчисляване на работното време, били повече от часовете, определени съгласно
чл. 9б, се отчитали за извънреден труд по реда на чл. 149 КТ пред инспекцията
по труда без превръщане на нощните часове в дневни. Впоследствие по силата на §3
от Постановление на Министерския съвет № 131 от 05.07.2018 год. за изменение и
допълнение на НРВПО /обн. ДВ, бр.58 от 13.07.2018 год., в сила от 17.07.2018 год./
в чл. 9г думите "без превръщане на нощните часове в дневни" били
заличени. От това законодателно изменение било видно, че волята на законодателя
била да признае за извънреден труд часовете, получени след преобразуване на
нощните часове в дневни съгласно чл. 9, ал. 2
НСОРЗ, което било още един довод за неоснователност на възражението на жалбоподателя
за неприложимост на НСОРЗ. През целия период било действало правилото на чл.
18, ал. 3 НСОРЗ, съобразно което при сумирано изчисляване на работното време
броят на отработените дни се установявал, като отработените часове през месеца
след превръщането на нощните часове в дневни се разделят на дневната
продължителност на работното време, установена за работното място при подневно
отчитане на работното време. От това следвало, че винаги часовете, надвишаващи
нормалната продължителност на работното време за съответния период,
представлявали извънреден труд по смисъла на чл. 143, ал. 1 КТ. В този смисъл била
и разпоредбата на чл. 9, ал. 5 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия
стаж, съгласно която пресмятане на трудовия стаж се извършвало, като
изработените часове по графика за периода на сумирането, след превръщане на
нощните часове в дневни за смените с повече от 4 нощни часа, се разделят на
установената за тях нормална продължителност на дневното работно време. Следователно
налагал се изводът, че липсвало изрично законово правило, което да урежда
въпроса дали е налице извънреден труд при надвишаване на нормата работни часове
при сумирано изчисляване на работното време в резултат от превръщане на нощните
часове в дневни по реда на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. В този случай приложение следвало
да намери прогласеният в чл. 5 ГПК
принцип за законност, съгласно който съдът разглежда и решава делата според
точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви –
според общия им разум, като при липса на закон съдът основава решението си на
основните начала на правото, обичая и морала. В случая общият разум на закона
бил да признае нощните часове, преизчислени в дневни с коефициент 1,143, както
за целите на изчисляване на отработените дни и пресмятане на трудовия стаж,
така и за отчитането на извънредния труд. В този смисъл било и нормотворческото
решение, вложено в новата редакция на чл. 9г НРВПО. Изложеното било и в съответствие
с прогласения в чл. 16 от Конституцията на Република България и в чл. 1, ал. 3 КТ принцип за закрила на труда, насочен към подпомагане на работника или
служителя като икономически по-слаба и зависима страна по съответното
правоотношение. Ето защо за процесния период нощните часове, преизчислени в
дневни с коефициент 1,143 по реда на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, следвало да се вземат
предвид при решаването на въпроса, дали е положен извънреден труд. В случая
извънреден се получавал този труд, който след преизчисляването надвишавал
максимално установения за съответния период на отчитане. Също така, нямало
основание за една категории работници и служители, работещи през нощта, да се
преизчислява труда от нощен в дневен, а по отношение на друга, това да не се
извършва. Такъв подход бил незаконосъобразен и от гледна точка на основните
права, защитени от международните актове, по които България била страна и я
обвързвали по силата на непосредственото действие на Конституцията /чл. 48, ал.
5 вр. с чл. 6, ал. 1 и 2/, а от друга страна се създавало неоправдано от гледна
точка на правото неравностойно третиране без наличие на обективно нормативно
и/или фактическо основание за това /чл. 14 от КЗПЧ и Протокол № 12 от нея/. Трудовото
законодателство давало право на работещите да получават от една страна завишено
почасово заплащане за нощния си труд, а от друга страна задължавало работодателите
да преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват
продължителността на работния ден. Когато последната била надвишена се касаело
за положен извънреден труд, който следвало да бъде компенсиран. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 176 ЗМВР вр. с чл.
187, ал. 5, т. 2 ЗМВР вр. с чл. 179,
ал. 1 вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като
на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Безспорно е във въззивното
производство, че през процесния период страните са били обвързани от валидно
служебно правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „младши
инспектор“ в 06 РПУ-СДВР, полагал труд
на 12-часов режим на работа, като работното време било изчислявано сумирано за
тримесечен период. През исковия период ищецът бил отработил 1 573 нощни
часове, за които му било изплатено допълнително възнаграждение от 0.25 лв. на
час.
Спорните между страните въпроси са
свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд
са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл. 9, ал.
2 от посочената наредба, или следва да се прилагат разпоредбите на специалния
ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и дали
е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на
чл. 9, ал. 2 НСОРЗ.
Дневното работно време е обичайното
работно време. Нощен е трудът, който се полага от 22.00 ч. до 06.00 ч. – виж
чл. 140, чл. 141, ал. 2 КТ. Трудовото законодателство изхожда от идеята за
принципна допустимост на работата през нощта, като я съчетава с мерки за
ограничаване на нейното неблагоприятно влияние върху работника или служителя –
специална закрила /чл. 140, чл. 140а, чл. 149 и чл. 261 КТ/, която произтича от
оценката за повишената вредност на работата през нощта за човешкия организъм –
чрез нея се нарушават обичайните за тази част на денонощието биологични функции
на човешкия организъм, тя изисква по-голямо напрежение, води до по-бърза и
по-голяма умора, променя реда на почивките на работника или служителя, нарушава
обичайния ритъм на неговия личен живот. Положеният нощен труд се отчита и се заплаща
увеличено в сравнение с дневния. Увеличението се изразява на първо място в
запазването на ставката за дневното работно време, като изравняването се
извършва със съответни коефициенти в зависимост от начина на изчисляване и
отчитане на работното време /подневно или сумирано/ – виж чл. 9, ал. 2 НСОРЗ и
на второ място – в заплащане на допълнително трудово възнаграждение към така
увеличеното възнаграждение, чийто минимален размер е установен в чл. 8 НСОРЗ.
Оправданието за това допълнително заплащане на нощния труд е в по-големия
разход на умствена и физическа енергия от престираната работна сила от
работника или служителя и необичайното за биологичния ритъм на човека време от денонощието, през
което трудът се полага /виж и Решение № 14 от
27.03.2012 год. на ВКС по гр.дело № 405/2011 год., IV г. о., ГК/.
Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР, брутното месечно трудово възнаграждение на държавните служители на МВР се
състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл.
179, ал. 1 ЗМВР е предвидено, че на държавните служители се изплаща
допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22.00 ч. до 6.00
ч., а в чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 ЗМВР /приложима редакция на закона – Изм.
и доп. – ДВ, бр. 81 от 2016 год./ – че работата извън редовното работно време
до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за
отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени,
като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното
месечно възнаграждение.
Нормалната продължителност на
работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 30 часа
седмично при 5-дневна работна седмица – чл. 187, ал. 1 ЗМВР /приложима редакция
на закона – Изм. и доп. – ДВ, бр. 81 от 2016 год./. Работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на
8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за тримесечен период – чл. 187, ал. 3,
изр. 1 ЗМВР. При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта
между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно
8 часа за всеки 24-часов период – чл. 187, ал. 3, изр. 3 ЗМВР.
Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР, редът за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. През
процесния период е действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год. за реда за
организация и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерство на вътрешните
работи, издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 60 от
02.08.2016 год., в сила от 02.08.2016 год., отм., бр. 3 от 10.01.2020 год., в
сила от 10.01.2020 год., Решение № 16766 на ВАС на РБ – бр. 4 от 14.01.2020
год. В чл. 3, ал. 3 от наредбата е предвидено, че за държавните служители от
МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 06.00 ч., като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период,
а в чл. 31 – че отработеното време между 22.00 ч. и 06.00 ч. се отчита с
протокол, като са посочени лицата, които го изготвят, сроковете за това и
начинът на отчитане на броя отработени часове. В посочения подзаконов
нормативен акт обаче липсва правило за трансформиране на нощния труд в дневен
/за разлика от чл. 31, ал. 1 от Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 год., отм. с
Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015 год., съгласно който при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 ч. и 06.00 ч. за
отчетния период се умножава по 0.143, като полученото число се сумира с общия
брой отработени часове за отчетния период/.
Същевременно съгласно нормата на чл.
188, ал. 2 ЗМВР, държавните служители, полагащи труд за времето между 22.00 ч.
и 06.00 ч., се ползват със специална закрила по КТ. При липсата на правило за
отчитане на нощния труд в специалния закон – ЗМВР /до изменението на чл. 187,
ал. 4 със ЗИДЗМВР от м.юли 2020 год./ и в наредбата, издадена по чл. 187, ал. 9
ЗВМР, то при сумирано отчитане на работното време на служителите от МВР,
работещи по служебно правоотношение, следва да се прилага субсидиарно правилото
за трансформиране на нощните часове в дневни, установено в чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Да
се приеме противното би означавало да се допуснат различни системи на отчитане
на нощния труд от служителите в МВР и от работниците по трудово правоотношение,
въпреки че те изразходват психическа и физическа енергия и извършват полезна
трудова дейност в една и съща част от денонощието /работно време/ и при едни и
същи вредни за здравето последици, което би довело до нарушаване на принципа за
равностойно третиране, закрепен в чл. 6 от Конституцията на Република България
и чл. 14 ЕКЗПЧОС /виж и Решение № 311 от 08.01.2019 год. на ВКС по гр.дело №
1144/2018 год., ІV г. о., ГК/.
В този смисъл неоснователни се
явяват възраженията на жалбоподателя за неприложимост на установения в чл. 9,
ал. 2 НСОРЗ коефициент за отчитане на положения от ищеца нощен труд. А с оглед
изложеното вече по-горе приложението на правилото на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ не се
изключва от обстоятелството, че ответникът е изпълнил задължението си да
заплати на ищеца допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0.25 лв.
за всеки отработен час през нощта.
При сумирано изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място /чл. 9, ал. 2 НСОРЗ/. Нормалната продължителност на работното
време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица /чл. 187, ал. 1 ЗМВР/. Следователно нормалната
продължителност на дневното работно време, установени при подневно отчитане на
работното време на държавните служители в МВР, е 8 часа – това е първата от
двете величини, необходими за изчисляване на приложимия коефициент. По
отношение на втората от тях СГС приема, че за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени в системата на МВР работното време се изчислява сумирано за
тримесечен период с възможност за полагане на труд и през нощта между 22.00 ч.
и 06.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период /чл. 187, ал. 3 ЗМВР/. Т.е., от посочената норма е видно,
че 8-часовото ограничение при полагане на нощен труд на смени се отнася за
случаите на сумирано изчисляване на работното време за тримесечен период, а не
за случаите на подневно отчитане на работното време, която е различна форма на
отчитане на труда. През исковия период в ЗМВР липсва норма, която да установява
нормалната продължителност на нощното работно време при подневно отчитане на
работното време. Ето защо при подобна празнота в специалния закон следва да се
приложи общото правило на чл. 140, ал. 1 КТ, съгласно което нормалната
продължителност на работното време през нощта при 5-дневна работна седмица е до
7 часа. Следователно отношението между нормалната продължителност на дневното
работно време /8 часа/ и нормалната продължителност на нощното работно време /7
часа/, установени за подневно отчитане на работното време на служителите в МВР,
е 1.143.
На следващо място настоящият съдебен
състав приема, че съгласно чл. 143, ал. 1 КТ, извънреден е трудът, който се
полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Работодателят може да установява сумирано
изчисляване на работното време – седмично, месечно или за друг календарен
период, който не може да бъде повече от 6 месеца – чл. 142, ал. 2 КТ. Както
вече бе посочено по-горе, работното време на държавните служители в МВР,
работещи на 8-, 12- или 24-часови смени, се изчислява сумирано за тримесечен
период – чл. 187, ал. 3, изр. 1 ЗМВР. Сумираното изчисляване на работното време
форма на отчитане на работното време, при която установената нормална
продължителност на работното време се спазва средно за определен
по-продължителен период от време, който в процесния случай е тримесечен. При
сумираното изчисляване продължителността на работния ден не е еднаква, поради
което за работодателя не съществува задължение през всеки календарен период
/седмица, месец/ да осигурява отработване на пълния размер на
законоустановеното работно време, което за държавните служители е 8 часа дневно
и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, съгласно чл. 187, ал. 1 ЗМВР. В
този случай продължителността на работното време през отделните дни може да
надвишава нормалната, но работата в повече се компенсира с почивка в границите
на отчетния период. По този начин балансът на работното и свободното време се
запазват средно за периода на отчитане. Когато в края на отчитане, нормата
свободно време е превишена, ще е налице извънреден труд.
Сумираното работно време се установява
в полза на работодателя за работници и служители, които извършват работа със
специфичен характер и/или организация на труда /чл. 154а КТ/, но изчисляването
му се основава на продължителността, установена при подневното отчитане на
работното време /чл. 142, ал. 1 КТ/. Тримесечната норма на отчитане
представлява допълнителна тежест за работника или служителя, тъй като
затруднява възстановяването на работната сила, което биологично се осъществява
най-добре в рамките на едно денонощие /виж т. 2 от Тълкувателно решение № 8 от
14.11.2014 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2013 год., ОСГК/.
Подневното отчитане на работното
време служи за база при определяне на следните компоненти и особености,
характерни за сумираното отчитане на работното време: 1/нормата на работното
време за периода на сумираното му изчисляване; 2/ правилата за изчисляване на
трудовото възнаграждение; 3/ правилата за установяване и изчисляване на
извънреден труд, положен от работещите при условията на сумирано изчисляване на
работното време и 4/ правилата за изчисляване на броя на отработените дни при
определяне на трудовия стаж, възнаграждението за платен годишен отпуск,
размерът на обезщетенията и др.
Съгласно чл. 9, ал. 5 от Наредбата
за трудовата книжка и трудовия стаж, трудовият стаж на работниците и служителите,
работещи при сумирано изчисляване на работното време, се определя, като
изработените часове по графика за периода на сумирането, след превръщане на
нощните часове в дневни за смените с повече от 4 нощни часа, се разделят на
установената за тях нормална продължителност на дневното работно време.
Определеният по този начин труд стаж не може да е по-голям от броя на работните
дни за периода на сумирането.
В чл. 18, ал. 3 НСОРЗ е предвидено,
че при сумирано изчисляване на работното време броят на отработените дни се
установява, като отработените часове през месеца след превръщането на нощните
часове в дневни се разделят на дневната продължителност на работното време,
установена за работното място при подневно отчитане на работното време.
Съответно в чл. 9б, ал. 1 /Нов – ДВ,
бр. 41 от 2017 год., в сила от 01.01.2018 год./ от Наредбата за работното
време, почивките и отпуските, е установено, че при сумирано изчисляване на
работното време по чл. 142, ал. 2 КТ се определя норма за продължителност на
работното време за периода. Нормата се определя в часове, като броят на
работните дни по календар, включени в периода на отчитане, се умножи по дневната
часова продължителност на работното време, определено в трудовия договор, а в
чл. 9а, ал. 4 от наредбата /редакция изм., бр. 41 от 2017 год., в сила от
01.01.2018 год./, че когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по
графика на работника или служителя по ал. 3 се изчислява след превръщане на
нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с
коефициента по чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Превръщането на нощните часове в дневни не
се извършва, когато за работното място е установено намалено работно време,
както и когато трудовият договор е сключен за работа само през нощта.
Съгласно нормата на чл. 26, ал. 1 от
Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год. за реда за организация и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в Министерство на вътрешните работи, при сумирано отчитане
на работното време общият брой на отработените часове по график се сравнява с
нормата работни часове за отчетния период, получена от броя календарни работни
дни за периода, умножени по цифрата осем. Получените часове над тази норма се
отчитат като положен труд извън редовното работно време. Посочената наредба не
предвижда превръщане на нощните часове в дневни с кофициент 1.143 за
изчисляване на отработените дни и за отчитането и заплащането на извънредния
труд. С оглед изложените вече по-горе съображения за приложимост на установения
в чл. 9, ал. 2 НСОРЗ коефициент за отчитане на положения от ищеца нощен труд и
доколкото правилото за преизчисляване на нощните часове в дневни е в синхрон с
правилата за заплащане на труда и зачитането на трудовия стаж, настоящият
съдебен състав приема, че за процесния период нощните часове, преизчислени в дневни
с коефициент 1.143, следва да се вземат предвид при решаването на въпроса дали
е положен извънреден труд от страна на ищеца.
Видно е от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че през процесния период ищецът е положил нощен труд в
размер на 1 573 ч., които преизчислени с коефициент 1.143 и приравнени на
дневно работно време възлизат на 1 798 ч. Възнаграждението за разликата от
225 ч. – положен нощен и извънреден труд, е в общ размер на 1 555.92 лв.,
а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2017
год. до 01.11.2019 год. – на 203.85 лв. /която сума е в по-висок размер от
претендираната от ищеца – 200 лв./. Установено е също така, че отработените от
ищеца часове на смяна и съответно за отчетния период от три месеца надхвърлят определената
норма часове, който извод следва от обстоятелството, че работодателят му е заплатил
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за часовете и в
размерите, посочени в таблица №1 на стр. 4 и 5 от заключението на вещото лице
/колона 4 и 5/, които не се спори между страните, че са били определени без да
е било извършено превръщане на отработените нощни часове в дневни. Следователно
неоснователно се явява и възражението на
жалбоподателя, че е погасил задължението си.
В този смисъл законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираната главна претенция се явява
основателна до размер на 1 555.92 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане, а акцесорната претенция – в размер от 200 лв., при съобразяване на
обстоятелството, че задължението за заплащане на претендираното възнаграждение
е възникнало като срочно /след изчитане на всяко тримесечие, каквото е и
формулираното искане в петитума на исковата молба/.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 500 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.06.2020 год.,
постановено по гр.дело №64035/2019 год. по описа на СРС, ГО, 177 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.Д.В.Р., с адрес: гр.София,
ул.“******, да заплати на А.Л.Р. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.
78, ал. 1
ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 500 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/