№ 124
гр. София, 26.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
Розалина Г. Ботева
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20211100512898 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20142785 от 21.06.2021г., постановено по гр.д. № 3461/2021г. на
СРС, 179 състав, е признато за незаконно и отменено уволнението на Л. К. К.,
извършено със заповед № ЛС- 201/ 26.11.2020г., същата е възстановена на длъжността
„учител в детска градина“ и е присъдено обезщетение за оставане без работа в размер
на 5809.38 лева за периода 26.11.2020г.- 26.05.2021г.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът установи
следното:
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство Ч.Д.Г. „В.“, в която са релевирани доводи за
нарушение на материалния закон, като са наведени доводи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че не е осъществен фактическия състав на
уволнителното основание по чл.325, т.1 КТ. С жалбата е отправено искане за отмяна в
цялост на атакувания съдебен акт и за отхвърляне на предявените срещу ответното
дружество искови претенции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба Л. К. К..
С него жалбата се оспорва като неоснователна и е направено искане същата да бъде
оставена без уважение, а постановеното решение да бъде потвърдено в цялост.
1
Въззиваемата страна е релевирала подробни доводи за неоснователност и
немотивираност на направените от жалбоподателя твърдения за незаконосъобразност
на атакувания съдебен акт.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално
легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението в неговата цялост, а по допустимостта му- в обжалваната
част, като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
правомощия, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма, като относно релевираните в подадената жалба доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 344, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Ищцата Л. К. К. твърди в
исковата молба, че била в безсрочно трудово правоотношение с ответника, възникнало
въз основа на трудов договор № ЛС-9 от 29.08.2017г., по силата на който заемала
длъжността “учител в детска градина”. Твърди, че трудовото правоотношение е
прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, по взаимно съгласие. Твърди, че
уволнението, извършено с процесната заповед е незаконно, тъй като работодателят не
е приел предложението на работника за прекратяване на трудовия договор в 7- дневен
срок, респ. не е уведомил работника за това.
Ответникът Ч.Д.Г. “В." твърди че уволнението е законосъобразно извършено,
тъй като работникът е подал заявление за прекратяване на трудовия договор на
20.11.2020г., а на 26.11.2020г. работодателят е изразил съгласие с това предложение
чрез поставена резолюция върху заявлението, като на същата дата издал заповед за
уволнение. Релевира довод, че в периода 24.11.2020г.- 30.11.2020г. на работника е бил
разрешен отпуск по болест, а съгласно заповед, издадена от министъра на
здравеопазването, в периода 01.12.2020г.- 18.12.2020г. е бил въведен неприсъствен
учебен процес, поради което работодателят е бил в невъзможност да му връчи
заповедта за уволнение.
По отношение на общите факти:
Не се спори по делото, че между страните е възникнало трудово
правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № ЛС- 9/ 29.08.2017г., по
2
силата на който ищцата е заемала длъжността “учител в детска градина”. Не е спорно
и, че трудовият договор е прекратен със заповед № ЛС- 201/ 26.11.2020г. Като
основание за уволнението е посочено- по взаимно съгласие.
Относно иска с правно основание чл. 344, т. 1 КТ.
Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено
изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към
която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е
длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от
получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В
момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на
отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на
трудовия договор има само констативно действие. С оглед изложеното, релевантните
към предмета на делото въпроси са наличието на изявления за прекратяване на
трудовия договор от всяка от страните по него, като работодателят е взел становище по
предложението на работника в 7- дневен срок от получаването му и е уведомил за това
работника. съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест,
доказването на тези обстоятелства е в тежест на ответника.
Конкретиката на случая сочи, че ищцата в първоинастанционното
производство е подала заявление за прекратяване на трудовия договор на 20.11.2020г.
Върху същото е поставена резолюция от директора на детската градина на 26.11.2020г.
Съгласно същата, работодателят е изразил съгласие за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие, като е разпоредено изготвяне на заповед за прекратяване
на трудовия договор. Видно от представената заповед № ЛС- 201/ 26.11.2020г.,
трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, т. 1 КТ,
по взаимно съгласие. Заповедта е връчена на работника на 03.12.2020г.
При общите основания по чл. 325 КТ прекратяването на трудовото
правоотношение не се извършва само по волята на една от страните, както е при
другите основания, а то е резултат от съгласуваната им воля- в момента на
прекратяването на трудовия договор или още при неговото сключване. Други от тези
основания изразяват юридически събития или други обстоятелства, които правят
прекратяването неминуемо и за двете страни. По тази причина страните не си дължат и
предизвестие.
Основанието по чл. 325, т. 1 КТ е взаимно съгласие на страните.
Взаимното съгласие означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов
договор да престане да съществува занапред. Предложение за прекратяване на
трудовото правоотношение може да направи всяка от страните по индивидуалното
трудово правоотношение. Волеизявлението на страните трябва да бъде в писмена
форма, която форма е за действителност. Страната, към която е направено
3
предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да
вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от
получаването му. Ако това не бъде направено се смята, че предложението не е прието.
Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на
работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на
трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за отговор на предложението за
прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се установява с всички
допустими доказателства, включително и със свидетелски показания, защото това
обстоятелство няма отношение към съществуването на писмено съгласие за
прекратяване. Ако има постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия
договор може да бъде издадена и по - късно. Тя има само констативен характер. В този
смисъл е решение № 4 от 21.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 278/2011 г., IV г. о., ГК.
Релевантният материалноправен въпрос е седмодневния срок за
уведомяване при отправено от работника или служителя писмено предложение по чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ, по което работодателят в срок и писмено е изразил съгласието си,
предпоставя ли работодателят да уведоми работника в същия срок, включително и чрез
добросъвестното упражняване на задължението за уведомяване, чрез връчване на
нарочна заповед, с която трудовото правоотношение се прекратява, връчване и на
съобщение за това в седмодневния срок по пощата с обратна разписка на домашния
адрес на работника.
Предложението за прекратяване на договора се счита за прието, когато
страната, към която е отправено, е изразила писмено съгласието си в седемдневен срок
от получаването му, за което е уведомила насрещната страна. Срокът от седем дни,
визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е свързан с условието приемащата предложението
страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за трудово-правната
връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на обстоятелствата
действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно трудово-
правния си статут, когато предложението е прието. Срокът по чл. 325, т. 1 КТ се
изчислява съгласно чл. 72, ал. 1, изр. 3 и 4 ЗЗД и вземането на отношение към
направеното предложение трябва да бъде извършено в 7-дневен срок от получаването
на предложението, като този срок включва и задължението за уведомяване по взетото
становище (в този смисъл и решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1109/2009 г. на
ВКС, IV г.о., решение № 1333 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 704/2005 г., III г.о.,
ГК, решение № 244 от 3.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2123/2016 г., IV г. о., ГК,
определение № 673 от 26.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2506/2016 г., IV г. о., ГК). В
решение № 406 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 537/2012г., решение № 86 от 22.07.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о., ГК и решение № 4 от 21.02.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 278/2011 г., IV г. о., ГК е дадено противоположното разрешение на посочения
материалноправен въпрос, които настоящият състав не споделя. При тълкуване на
4
нормата на чл. 325, т. 1 КТ се установява, че законността на уволнението е обусловена
от кумулативното наличие на двете предпоставки- изразяване на становище по молбата
в 7- дневен срок и уведомяване на другата страна за същото в същия срок. По мнение
на настоящия състав срокът от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е свързан с
условието приемащата предложението страна да обективира своето волеизявление за
прекратяване за трудово-правната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези
съответни на обстоятелствата действия, които да позволяват на другата страна да е в
известност относно трудово-правния си статут, когато предложението е прието. Следва
да се посочи и, че представеното от въззивника решение № 406 от 20.12.2012 г. по гр.
д. № 537/2012 г. касае случаите когато молбата за прекратяване на трудовия договор е
разгледана в същия ден и тогава е взето становище по нея, като след депозиране на
молба за прекратяване, служителят не се е явявал на работа, не е потърсил и получил
известието, изпратено от работодателя по пощата с обратна разписка на домашния му
адрес. По делото не е приета за установена такава фактическа обстановка. Напротив,
конкретиката на случая соч отсъствие от работа на ищцата по обективни причини-
разрешен от компетентния орден отпуск по болест за периода 24.11.2020г.-
30.11.2020г. и разпоредено от министъра на здравеопазването обучение от разстояние в
електронна среда.
За изчерпателност на мотивите и в отговор на възраженията на
въззиваемия следва да се посочи, че няма пречка работодателят да прекрати трудовото
правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ- по взаимно съгласие на страните,
когато към този момент служителят е бил в отпуск по болест поради временна
нетрудоспособност с оглед на предвидената в чл. 333 КТ закрила при уволнение В
установената практика по приложението на чл. 8 КТ е прието, че след като е спазена
процедурата при прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ,
не е налице недобросъвестност на работодателя, тъй като по този начин не се
нарушава императивна правна норма, не се злоупотребява с право и не се установява
дискриминационен подход. Освен това в разпоредбата чл. 333, ал. 1, т. 1, т. 4 КТ не е
предвидена предварителна закрила при прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие на страните (така определение № 120/15.02.2017 г. на ВКС по гр. д.
№ 3604/2016 г. по описа на ВКС, III г.о.). С оглед изложеното, при липса на
предварителна закрила при уволнение по взаимно съгласие, няма пречка работодателят
да предприеме действия по уведомяване на работника за становището си по
предложението на последния. Липсват и основания за спиране на срока. В случаите,
когато законодателят е имал воля определен срок да не тече или е счел, че в
определена хипотеза работникът се нуждае от закрила, той е предвидил това изрично.
Следва да се посочи и, че нормата на чл. 70 КТ е предвидено спиране на срока за
изпитване, защото само в процеса на реално престиране на работна сила работодателят
може да извърши преценката удовлетворен ли е от годността на работника да изпълни
5
възложеното. именно поради това липсват основания да се приеме, че ползането на
разрешен отпуск от работника води до спиране на срока, в който работодателят следва
да го уведоми за становището си по предложението за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие.
Не съставлява пречка за работодателя да изпълни това си задължение
обстоятелството, че съгласно заповед на министъра на здравеопазването е въведено
обучение от разстояние в електронна среда в детските градини. Последният е имал
възможност да уведоми работника по пощата с обратна разписка на домашния му
адрес. По делото не са представени доказателства работодателят да е предприел
действия по уведомяване на работника за становището си по направеното от последния
предложение.
По иска по чл. 344, т. 2 КТ:
Основателността на иска се обуславя от незаконността на уволнението, до
какъвто извод достигна съдът. Безспорно е, че процесното трудово правоотношение е
безсрочно. Същевременно не се събраха доказателства, от които да се направи извод,
че до устните състезания трудовият договор е прекратен на друго основание. Ето защо
искът е основателен.
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение
работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа
поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.
От представените трудова книжка и регистрационна карта, издадена от Агенция
по заетостта, се установява, че в периода 26.11.2020г.– 26.05.2021г. ищцата не е
работила по трудово правоотношение. Налице е фактическият състав на вземането по
чл. 225, ал. 1 КТ– ищецът е понесъл вреди от оставането си без работа в рамките на
посочения срок, вследствие незаконното уволнение, като вредите са в размер на
пропуснатото възнаграждение. Съгласно чл. 228 КТ брутното трудово възнаграждение
за определяне на обезщетението е полученото за месеца, предхождащ месеца, в който е
прекратен трудовият договор. Размерът на брутното трудово възнаграждение,
получено за последния пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 968,23
лева. За процесния период (26.11.2020г.- 26.05.2021г.) обезщетението възлиза на
5809,38 лева, което обуславя извод за основателност на предявения иск.
Изложеното обуслава извод, че първоинстанцинното решението е правилно
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
6
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20142785 от 21.06.2021г., постановено по
гр. дело № 3461/2021г. по описа на Софийския районен съд, 179 състав, като
правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА “Ч.Д.Г. В.” ООД, с ЕИК ******* да плати на Л. К. К., с ЕГН
********** сумата 500 лева (петстотин лева), представляваща направени пред
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7