Р Е Ш Е Н И Е гр.София,31.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на шестнадесети октомври
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова сложи за
разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 16394 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следв.ГПК.
С решение № 479044 от 29.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 39000 по описа за
2016 г., СРС, Трето ГО, 82 с-в:
ОСЪЖДА В.М.А., на основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл.24, ал.4
от Наредба № 34/29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на
здравеопазването, отм., да заплати на И.М.Б.,
сумата от 7 486,66 лв., представляваща възнаграждение по договор за
обучение за придобиване на специалност на място в платена форма №
519/03.10.2012 г. за периода от 01.09.2012 г. до 10.09.2013 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 14.07.2016г. до окончателното
изплащане, както и разноски на основание
чл.78, ал.1 ГПК в размер на 1 220 лв.
За да стори това, СРС е приел, че страните
не спорят, че са били обвързани от валиден договор за обучение за придобиване
на специалност на място в платена форма № 519/03.10.2012 г., по който ищецът
бил изпълнил задължението си, като специализирал в Клиника по лицево-челюстна
хирургия на В.М.А.-София. Плащането на таксите за това обучение не било спорно,
а и се установявало от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Спорно
било дали за ответника е възникнало задължение
за заплащане на възнаграждение на ищеца за исковия период. В сключения
между страните по спора и едно трето лице, договор, такова задължение липсвало,
но задължение се следвало от разпоредбата на чл.24, ал.4, вр. 3, т.3 от
Наредбата. Неоснователно ответникът се
позовавал на разпоредбата на чл.24,ал.5,т.3 от Наредба № 34 от 29.06.2006 г. По
отношение на представената по делото декларация, че ищецът се отказва от
получаване на възнаграждение, е прието, че това представлява отказ от права, а
освен това липсвала индивидуализация по размер. Самата декларация предхождала
сключването на договора за обучение, т.е. отказът касаел субективно право, което още не било възникнало. Тъй като
липсвала уговорка на размера на възнаграждението, СРС е приел, че е приложима
нормата на чл.24,ал.4 от Наредбата, т.е. 2 минимални работни заплати за
страната или за периода размерът възлизал на 7 486,66 лв., определен от
заключението на СЧЕ.
Постъпила е въззивна жалба от В.М.А.,
ответник пред СРС. Излагат се доводи за допуснати от съда нарушения на
материалния закон. Счита, че СРС не следвало да прилага нормата на чл.24, ал.4
от Наредба № 34, защото в случая бил сключен договор за финансиране на
обучението. С анекса от 02.07.2011 г. към договора от 30.05.2011 г. за
повишаване на професионалната квалификация била извършена промяна на чл.1 от
договора, в който чл.1 било предвидено, че работодателят ЕТ „Д-Р В.Б.АППДМ-ИП“
се задължавала да осигури финансово заплащане на обучаващия се в Медицински
университет София и В.М.А.. От приетото по делото заключение на СЧЕ се
установило, че работодателят бил извършил плащане по сметката на Медицинския
университет-София на таксата за специализация по „Орална хирургия“. Освен в Медицинския
университет-София ищецът се бил обучавал и при въззивника, и с този анекс
работодателят се бил задължил да заплаща възнаграждение именно за това
обучение. Освен това се въвежда довод, че ищецът не бил доказал, че е извършвал
лечебно-диагностична дейност и/или медицински и здравни грижи и затова не
можело да се приеме, че е изпълнил задълженията си по договора за обучение и от
тук, че му се дължи възнаграждение.
Затова се иска
решението да бъде отменено и постановено друго, с което претенциите на ищеца
/пред СРС/ да се отхвърлят като неоснователни. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от И.М.Б., ищец пред СРС. Излага се становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС. Сочи, че бил сключен договор на основание
чл.234 КТ с ЕТ „Д-Р В.Б.АППДМ-ИП“, който договор бил изменен с анекс от
30.05.2011 г. по отношение на чл.1 като било предвидено работодателят да
осигури финансово заплащане на обучаващия се за срока на обучение. Самото
изменение на чл.1 касаело само лечебните заведения, където следвало да се извърши
обучението. Разпоредбата на чл.24, ал.5,т.3 от Наредба № 34/2006 г. не намирала
приложение в случая, защото липсвало уговорка за заплащане на възнаграждение на
ищеца по чл.24,ал.3,т.3 от Наредбата от страна на работодателя му. Извод за
наличието на такава уговорка не можело да се направи и от посоченото в анекса
задължение за работодателя да осигури „финансово заплащане“ на обучаващия се
поради липсата на каквато и да е конкретика. Сочи, че пред СРС не било спорно,
че ищецът е изпълнил задължението си по
договора за обучение. Размерът на дължимото възнаграждение бил установен
от заключението на СЧЕ. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното
решение въззивника е бил уведомен на 20.09.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 03.10.2018 г.,
следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване; въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена
проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено
във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
Не се спори, че страните са бил
обвързани от договор за придобиване на специалност на място/платена/ №
519/03.10.2012 г.
Спорно по делото е дали е било уговорено възнаграждение в полза на обучавания,
респ. дължи ли се плащане от страна на ответника /пред СРС/ на такова
възнаграждение.
Видно от чл.22 на договора за
обучение за придобиване на специалност на място /платена/, сключен на 31.08.2012
г. и регистриран под № 519/03.10.2012 г., няма уговорено възнаграждение за
изплащане на ежемесечно възнаграждение на специализанта за извършена
лечебно-диагностична дейност и/или медицински и здравни грижи. Същевременно в
скоби е посочено, че „за специализанти, приети на места срещу заплащане и на
места по чл.20 на Наредба № 34, когато
специализантът не получава възнаграждение по трудово или служебно правоотношение
или няма сключен договор за финансиране на обучението, размерът на възнаграждението
не може да бъде по-малък от 2 минимални работни заплати за страната съгласно
чл.24, ал.4 от Наредба № 34“.
Основателен е довода на въззиваемия /ищец пред СРС/ в отговора по
въззивната жалба, че възраженията на въззивника /ответник пред СРС/ по отношение
липсата на изпълнение от страна на обучавания на задълженията по договора, са
преклудирани. Видно от отговора по
исковата молба изрично е посочено, че не се оспорват твърденията, че ищецът е
специализирал в клиника по Лицево-челюстна хирургия на ВМА-София. Затова и
същите не следва да бъдат обсъждани от настоящата инстанция. Още повече, че с
определение от 27.06.2017 г. това е обявено от съда за безспорно/виж л.38-гръб
по делото пред СРС/.
С анекс от 11.09.2013 г.
във връзка с чл.27 б от Наредба №34/2006 г., както и лична молба от 10.09.2013
г. на обучавания, страните са постигнали съгласие за прекратяване на договора.
Установява се, че преди
това, на 30.05.2011 г. ищецът и едно трето за спора лице- ЕТ „Д-Р В.Б.АППДМ-ИП“,
са били сключили договор за повишаване на професионалната квалификация. Като
основание за това е посочена разпоредбата на чл.234 КТ, както и договор за
обучение за придобиване на специалност № 162/27.05.2011 г. между МУ-София и
Дентален център VI-София, от една страна и от друга – И.Б.. Работодателят - ЕТ „Д-Р В.Б.АППДМ-ИП“
по силата на чл.1 от този договор, се е задължил да осигури финансово
обучението, а обучаваният- да предприеме необходимите действия за успешно
обучение и успешно полагане на държавен изпит за придобиване на специалност
Орална хирургия, което ще се осъществи в МУ-София и Дентален център VI-София. Работодателят е поел задължение да заплати таксата за обучение в
размер на 21 600 лв. на шест равни вноски по сметката на МУ-София/чл.4 от
договора/.
Заплащането на таксата за
обучение се установява от заключението на допуснатата, изслушана и приета от
СРС, съдебно-счетоводна експертиза,т.т.1 и 2.
С анекс от 02.07.2011 г. към договора от 30.05.2011 г. страните са
постигнали съгласие за промяна на чл.1 от договора, както следва: „работодателят
се задължава да осигури финансово заплащане на обучаващия се в МУ-София,
Дентален център VI- София ЕООД, ВМА-София, СБАЛ по ЛЧХ ООД, за срока предвиден в съответните
договори, сключени между обучаващия се и болничното заведение“.
При това положение въззивната инстанция тълкувайки волята на страните по
смисъла на чл.20 а ЗЗД намира, че изменението на договора от 30.05.2011 г. не
касае само добавяне като място на обучение – В.М.А. – София и СБАЛ ЛЧХ ООД.
Това е и така, защото заплащането от работодателя на таксите за обучение е
уговорено в чл.4 от договора от 30.05.2011 г. , т.е. заплащането по чл.1 е
различно от това уговорено в чл.4.
Видно от отговора по
исковата молба, ответника се е позовал на разпоредбата на чл.24,ал.5,т.3 от
Наредба № 34 от 29.06.2006 г., съгласно, която възнагражденията по ал.3,т.2 и 3
не се изплащат на специализант, който има сключен договор по чл.234 или
235 от КТ или друг договор с висше училище, лечебно или здравно
заведение, което е различно от институцията, провеждаща практическото обучение,
както и договор с друго физическо или юридическо лице, в който е уговорено,
че то се задължава да финансира обучението и да заплаща възнаграждението по
ал.3,т.3.
Декларацията за отказ от
финансово възнаграждение на обучавания е с дата 15.08.2012 г., т.е. към този
момент вече е бил сключен анекса към договора от 30.05.2011 г. Същата, обаче, не е ясно към кого е
адресирана и за какво финансово възнаграждение става въпрос.
Въззивната инстанция като
взе предвид събраните по делото писмени доказателства и при извършване на
анализ в тяхната съвкупност, приема, че към момента на сключване на договора за
обучение за придобиване на специалност на място /платена/, сключен на
31.08.2012 г. и регистриран под № 519/03.10.2012 г., ищецът вече е бил обвързан
от друг, предхождащ го договор- този с рег. № 162/27.05.2011 г. По силата на
анекса от 02.07.2011 г. към договора от 30.05.2011 г. работодателят се е задължил
да осигури финансово заплащане на обучаващия се.
Действително, конкретен
размер на възнаграждение не е бил уговорен, но в такива случай намира
приложение чл.24, ал.4 от Наредба № 34/2006 г.
Ирелевантно е
обстоятелството дали работодателят е изпълнил задължението си да заплаща на
обучаващия се възнаграждение по Наредба № 34/2006 г. – разпоредбата на чл.24,ал.5,т.3
изисква наличие на уговаряне, а не такова действително да е било заплащано.
При това положение
основателно се явява възражението на ответника за приложение на разпоредбата на
чл.24,ал.5,т.3 от Наредба № 34 от 29.06.2006 г.
Налага се извод, че иска по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 24, ал. 4 от
Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на
здравеопазването (отм.) е неоснователен.
При недължимост на
главницата, неоснователен е иска за заплащане на законна лихва върху същата.
Следователно, обжалваното
решение се явява неправилно като постановено в противоречие с материалния
закон. Затова и на основание чл.271, ал.1 ГПК първоинстанционният съдебен акт ще следва да бъде отменен и вместо това
постановено друго решение, с което претенциите на ищеца ще следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора във
въззивното производство обжалваното решение се явява неправилно и в частта за
разноските- разноски на ищеца не се следват. Такива ще бъдат присъдени в полза
на ответника и изразяващи се в юрисконсултско
възнаграждение. Такова се претендира в размер на 650 лв. и затова се
присъжда в този размер.
Пред въззивната
инстанция:
На въззивника разноски се
следват- такива са сторени в размер 149,73 лв.-държавна такса, както и за
процесуално представителство- 650 лв. или общо в размер на 799,73 лв.
Водим от горното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 479044
от 29.08.2018 г., постановено по гр.д.№
39000 по описа за 2016 г., СРС, Трето ГО, 82 с-в, ИЗЦЯЛО
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
иска предявен от И.М.Б., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.С.Е.С., срещу В.М.А., булстат ******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“******, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 24, ал. 4 от
Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на
здравеопазването (отм.), за заплащане на сумата в
размер на 7 486,66 лв., представляваща възнаграждение по договор за
обучение за придобиване на специалност на място в платена форма №
519/03.10.2012 г. за периода от 01.09.2012 г. до 10.09.2013 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 14.07.2016 г. до окончателното
изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА И.М.Б., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***- адв.С.Е.С., ДА ЗАПЛАТИ на В.М.А., булстат ******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“******, сумата в размер на 650
лв., представляваща разноски пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА И.М.Б., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.С.Е.С., ДА ЗАПЛАТИ на
В.М.А., булстат ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“******,
сумата в размер на 799,73 лв., представляваща разноски пред въззивната
инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ
в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1
и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: