№ 1462
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. П.а
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20241100507541 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20072559/22.12.2022г., постановено по гр. д. № 23615/21 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 28 състав, е уважен предявеният частичен иск от Я. С. срещу К.
Л. по чл.92 ЗЗД, с която ответникът е осъден да заплати сумата от 2500лв., частичен от
пълния размер от 5000лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължения по
договор за правна защита и съдействие от 28.10.2019г., ведно със законната лихва от
23.04.2021г. до изплащане на вземането, така и ответникът е осъден да плати разноски в
размер на 755лв.
Недоволен от решението е останал ответникът, който е подал въззивна жалба, с която
се обжалва постановеното решение като неправилно и необосновано с твърдения, че съдът
не е обсъдил в дълбочина въпросът за възражението за нищожност на сключеното
споразумение, доколкото определеният резултативен хонорар от 30% и размерът на
неустойката в размер на 5000лв. противоречали на добрите нрави, съответно поради
нищожността на клаузата за възнаграждение влече нищожност на целия договор.
Претендира разноски за пред двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в
първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната
неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Конкретно ответникът е
образувал гр.д. № 6186/2021г. пред СГС, където е оценил претърпените вреди на 40 000лв. и
1
на база така посочената цена от Л. СРС е мотивирал извода си, че договорената между
страните неустойка от 5000лв. не е прекомерна. Сочи, че цитирането на решението на ВКС
от въззивника не е в пълнота, а от същото не следвало еднозначен извод, че уговорен
резултативен хонорар води до нищожност, като в конкретния случай въззиваемият е подавал
молби, ходил е на срещу в РПУ Елин Пелин и е извършвал действия, за които не е заплатено
нищо, нито е бил длъжен да (ответникът-въззивник) да плаща с оглед договорения процент
резултативен хонорар. Не е налице нееквивалентност на престациите, доколкото от
изведените критерии от практиката на ВКС, същата следва от изключително голяма разлика
в престациите, която практически да е сведена до липса на престация. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените
съдебни разноски.
С разпореждането за насрочване на делото по чл.267 ГПК съдът е дал указания до
въззивника да представи пълномощно за процесуално представителство за пред въззивната
инстанция. В проведеното съдебно заседание съдът е приел, че по първоинстанционното
производство на л.29 се съдържа пълномощно в полза на адв. Й., съгласно което същият е
упълномощен да представлява ответника „във връзка с гр.д. № 23615/2021г., 28 състав,
като извършва всички съдопроизводствени действия…“, с оглед на което и във вр. с чл.34,
ал.4 ГПК съдът е приел, че пълномощното следва да се тълкува до завършване на делото във
всички инстанции, което е в унисон и с практиката на ВКС (Определение № 543 от
25.10.2012 г. по ч.пр. д. № 524/2012 г.), в която се приема, че от факта, че в пълномощното е
посочено само номера на делото пред районния съд не може да се прави извод, че е
изключено представителството пред другите инстанции.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато
са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд,
водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно
изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма,
2) както и за интереса на определени страните по делото. Съдът служебно следи за
валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в
обжалваната част на решението. Така и с оглед изведеното от практиката на СЕС (напр. дело
С-472/11), съдът следи служебно за неравноправност на клаузи в потребителски договори
(което следва изрично и от чл.7, ал.3 ГПК), съответно осигурява възможност на страните да
изразят становище, вкл. както е дал указания и въззивният съд – принципът на
състезателност изисква националния съд да уведоми страните по спора и да им даде
възможност да обсъдят въпроса за неравноправния характер на клауза при условията на
състезателност по предвидения процесуален ред.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
2
допустимо, но НЕПРАВИЛНО.
Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца притезание с правна
квалификация чл. 92 ЗЗД за сумата от 2500лв. (частично от общата сума от 5000лв.),
представляваща неустойка по сключен между страните договор за правна защита и
съдействие от 28.10.2019г.
От събрания доказателствен материал се установява: 1) че между страните е сключен
договор за правна защита и съдействие от 28.10.2019г. (видно и от неоспорената по делото
СПЕ, от която се установява авторството на документа от страна на ответника), при който
въззивникът е възложил на въззиваемия всички необходими правни и фактически действия
във връзка с претърпяно от въззивника ПТП от 20.10.2019г., при което е пострадал, с цел
получаване обезщетение за вреди от същото, осъществени необходимите консултации, да
изготви споразумение с делинквента при каквито условия намери за добре, вкл. с права да се
сключва спогодба,да се отказва, оттегля, признава искове без изрично пълномощно, срещу
възнаграждение уговорено като резултативен хонорар от 30% от изплатеното обезщетение,
което възнаграждение се дължи и при упълномощаване на друг защитник. Като в чл.2.1 е
договорена неустойка в размер на 5000лв. в случай на оттегляне на пълномощнията, ведно с
договорения резултативен хонорар; 2) На 28.08.2020г. ответникът (въззивник) е оттеглил
пълномощията дадени на ищеца (въззиваем);
В периода от сключване на договора до оттегляне на пълномощията са ангажирани
писмени доказателства, изходящи от ищеца (въззиваем), от които се установява, че: на
29.10.2019г. е подал жалба до РУ-Елин Пелин, с която се иска образуване на проверка, която
да установи вината на водача причинил ПТП, както и вида и броя на телесните увреждания
на пострадалия; на 29.10.2019г. е подал молба за застрахователна претенция до ЗАД
ДаллБогг Живот и Здраве АД, с която на основание чл.380 КЗ се „завежда“ застрахователна
претенция; на 01.11.2019г. е подал молба до директора на УМБАЛ Света Анна София, с
която се иска да бъде издаден медицински документ, в който да е видно на пострадалия
какво е било състоянието му и какви манипулации са извършвани; на 10.03.2020г. е подал
молба до ЗАД ДаллБогг Живот и Здраве АД, с която се иска преразглеждане на щета и
определената със същата парична сума; на 09.06.2020г. е подал втора молба за
преразглеждане на щета до ЗАД ДаллБогг Живот и Здраве АД, с която се иска
преразглеждане на „щета“ и определената дължима парична сума за погинала вещ.
Приета като писмено доказателство е искова молба вх.№ 1076/14.05.2021г. от
ответника с претенция по чл.432 КЗ за неимуществени вреди от претърпяното ПТП от
20.10.2019г. в размер на 40000лв. и 11631.08лв. имуществени вреди.
Събрани са гласни доказателствени средства чрез свидетел в режим на довеждане на
страната на ищеца – св. Д. (майка на ищеца), която свидетелства за случай, в който занесла
документи на ответника в района на площад „Руски паметник“, така и носила документи до
застрахователната компания и до съда, така и чувала разговори между ищеца и разследващ
полицай в Елин Пелин. Съдът, ценейки показанията по чл.172 ГПК, не кредитира
показанията на св.Д. в частта, в която дава показания, че носила документи до съд,
3
доколкото не съответства на събрания доказателствен материал, а в останалата част не
намира основание да не ги кредитира.
Събрани са гласни доказателствени средства чрез свидетел в режим на довеждане на
страната на ответника – св. Л.а (съпруга на ответника), според чиито показания е виждала
веднъж ищеца на среща в ресторант „Пица Италия“ в близост до местожителството им,
защото съпругът тъкмо бил излязъл от болницата и бил с дренажна помпа, която не му
позволявала да се самообслужва, като срещата била консултация по повод обезщетение за
вредите от претърпяното ПТП, като срещата била след 10ч в края на октомври 2019г., като
разговорите били опознавателни и темата била какво обезщетение може да се получи за
неимуществени вреди, като не може да потвърди дали бил сключено упълномощаване. След
това знае за случай, при който съпругът и ищеца веднъж посетили РУ Елин Пелин, което
било или в края на м.10 или началото на м.11 2019г., след което в продължителен период
след срещата нищо не се случило. След това получили обезщетение за катастрофата, но не
чрез адв. С., като застрахователят платил 2100лв. за повредения мотор, като имало срок, до
който трябвало да се изпрати молба до застрахователя, която била подадена лично от
ответника, без съдействието на адв. С., като до момента на оттегляне на пълномощията
нямало подавани искови молби за неимуществени вреди, като адв.С. не оказвал съдействие
във връзка със защитата на правата от настъпване на ПТП-то и ответникът наел нов адвокат,
защото нямал информация и съдействие от ищеца, като не му отговарял на телефона. При
анализиране показанията на свидетеля, съдът съобрази практиката на ВКС по отношение на
лицата, посочени в разпоредбата на чл. 172 ГПК. На първо място, показанията на този
свидетел пресъздават личните му възприятия по отношение на състоянието на съпруга
непосредствено след претърпяното ПТП, което е и житейски логично именно съпрузите да
имат непосредствени наблюдения при подобни събития. Самият факт на семейна връзка със
страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира свидетелските показания и да
послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за
фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Като
съобрази горното, съдът приема, че следва да кредитира показанията на свидетеля Л.а,
предвид че те са в унисон с останалия доказателствен материал (с оглед датата на сключване
на договора, приетите писмени доказателства, от които се извличат данни за травматичните
увреждания и престоят в болнично заведение), като свидетелят дори споделя неизгодни
факти, а именно случаят, при който съпругът , заедно с веднъж посетили РУ Елин Пелин,
което било или в края на м.10 или началото на м.11 2019г.
Първо, по доводите за неправилност на атакуваното решение поради нищожност на
договора поради противоречие с добрите нрави с оглед договорения резултативен хонорар:
В практиката на ВКС (решение № 74/17.07.2023г. по гр.д. № 3831/2022г. на IV г.о. на
ВКС) по първия въпрос (За валидността на договор за адвокатско възнаграждение,
уговорено в процент от резултат по спор (чл. 36, ал. 4 ЗА), има ли значение
обстоятелството, че възнаграждението е за резултат от спор за обезщетение за
неимуществени вреди, а процентът е висок?) е прието, че за основанието по чл. 26, ал. 1,
4
пр. 3 ЗЗД за нищожност на договор за адвокатска услуга са релевантни обстоятелствата, че:
1) договорът е за резултат – окончателно определено обезщетение за неимуществени вреди
след съдействие и представителство на адвоката и 2) високият процент на адвокатското
възнаграждение. Те обаче са недостатъчни за установяването на този порок. Необходимо е
съдът да изясни всички характеристики на договора за адвокатско възнаграждение при
резултат и да ги прецени заедно с всички обстоятелства, които съпътстват сключването на
този договор. В установяване на основанието поради противоречие с добрите нрави съдът е
длъжен комплексно да прецени всички характеристики на конкретния договор и да ги
обсъди заедно с всички обстоятелства, които съпътстват сключването му. Тази изходна
тълкувателна позиция изключва възможността договорът за адвокатска услуга да
противоречи на добрите нрави, само защото адвокатското възнаграждение е уговорено за
резултат – окончателно определено обезщетение за неимуществени вреди след съдействието
и представителството на адвоката и/или уговореният процент на възнаграждението е висок.
Неимуществените права нямат парично изражение, невъзстановими са, а обезщетяването им
има за цел увреденото лице да получи заместваща парична облага по справедливост (чл. 52
ЗЗД). Обезщетението за неимуществени вреди обаче е парично вземане. Следователно
законът допуска адвокатското възнаграждение да се уговори в процент при постигане на
резултата - окончателно определяне на обезщетението за неимуществени вреди, при
съдействието и представителството на адвоката (чл. 36, ал. 4 ЗА). Високият размер на
адвокатското възнаграждение също не извежда нищожност на договора. Когато обаче
размерът е толкова висок, че възнаграждението е несправедливо и необосновано (изключен е
всеки извод за еквивалентност с труда, за който адвокатът се е задължил), договорът е
нищожен поради липса на основание/кауза. За тази преценка Наредба № 1/09.07.2004 г. на
Висшия адвокатски съвет е без значение. С оглед особеностите на конкретния случай
(договорът за адв.услуга бил подписан на 13-тия ден след смъртта на сина на
упълномощителя, който е бил очевидец на събитието, бил сключен без адв. да изясни от
позицията на адвокатската си правоспособност сигурността за постигане на уговорения
резултат, очаквания висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, а с това – и
високия размер на адвокатското възнаграждение; така и не били изяснени и значението на
неизгодните за ответника клаузи. Договорът бил представен за подпис при предварително
изготвен текст и заедно с други документи, осъзнавайки, значението и на това, че
ответникът ги подписва без въпроси и възприемайки неговото състояние на дълбока скръб
от внезапната смърт на 16-годишния син и неотминал шок от възприетите лично трагични
обстоятелства), ВКС приема, че разглежданият договор за резултативен хонорар в размер на
20% от обезщетението е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Следователно на
преценка подлежат конкретни обстоятелства по делото, като в настоящия случай се
установява, че договорът е за резултативен хонорар от 30%, сключен на 28.10.2019г. за вреди
от ПТП от 20.10.2019г. (при тежки травматични увреждания), подписан от ответника след
излизането му от болницата, но в състояние, което не му позволява да се самообслужва (с
оглед кредитираните показния на св.Л.а), без по делото да са събрани данни, че текстът и
съдържанието на изготвения договор са индивидуално договорени, съответно ищецът е
5
изяснил значението на клаузите, доколкото бидейки с адвокатска правоспособност, е
следвало да разясни на ответника при сключването на договора, за да съответства неговото
поведение с принципа за добросъвестност при договаряне (чл. 12 ЗЗД) (в който смисъл е и
цитираното по-горе решение на ВКС). Оттук нищожният договор не поражда правни
последици, съответно първоинстанционното решение следва да се отмени, вкл. в частта за
разноските, като се постанови друго, с което се отхвърли предявеният иск.
Освен гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че искът е неоснователен
и поради неравноправност на клаузата за неустойка поради следното:
Предмет на делото е клаузата за неустойка по чл.2.1 от сключения между страните
договор за правна защита и съдействие, съгласно която „в случай на оттегляне на
пълномощията Клиентът дължи и неустойка в размер на 5000лв. в срок от три дни, след
дата на оттеглянето, ведно с договорения резултативен хонорар“, т.е. клаузата за
неустойка е в кумулация с договорения резултативен хонорар. По отношение на договора за
адв.услуги в практиката на СЕС (по делото C-537/13 с решение от 15.01.2015г.) е прието, че:
„Директива 93/13 на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори се прилага към типови договори за правни услуги, сключени от
адвокат с физическо лице, което действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.“ СЕС отбелязва, че както следва от чл. 1, пар. 1 и чл. 3, пар. 1 от
Директива 93/13 се прилага спрямо клаузите в „договори, сключвани между продавач или
доставчик и потребител“, които не са „индивидуално договорен[и]“ (в който смисъл е и C-
226/12, т. 18). Съобр.10 гласи, че , еднаквите правила относно неравноправните клаузи
следва да се прилагат за „всички договори“, сключени между продавачи и лица,
предоставящи услуги, от една страна, и потребители, от друга страна, така както са
дефинирани в член 2, букви „б)“ и „в)“ от Директивата (в който смисъл е C-488/11, т. 29).
Следователно Директивата дефинира договорите, към които се прилага, като се позовава на
качеството на страните по договора - в зависимост от обстоятелството дали действат или не
в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (така и дело C-
488/11, т. 30). По отношение на договорите за правни услуги - в областта на предоставянето
на адвокатски услуги по принцип съществува неравенство между „клиентите-потребители“
и адвокатите, което по-специално се дължи на асиметрията между информираността на тези
две страни. Адвокатите разполагат с висока степен на техническа компетентност, която
потребителите не във всички случаи притежават, така че за последните може да е трудно да
преценят качеството на предоставяните им услуги (така и дело C-94/04 и C-202/04, т. 68).
Следователно адвокат, който в рамките на осъществяваната от него професионална дейност
предоставя срещу заплащане правна услуга на физическо лице, което действа в
частноправен контекст, е „продавач или доставчик“ по смисъла на Директивата и когато
реши да използва в договорните отношения със своите клиенти типови клаузи, съставени
предварително от самия него или от органите на неговото професионално сдружение, тези
клаузи се включват директно в съответните договори по волята на адвоката. Следователно
Директива 93/13 намира към договори за правни услуги, сключени от адвокат с физическо
6
лице, т.е. в конкретния случай ответникът има качеството „потребител“ по см. на чл.2, б. „б“
от Директивата, а ищецът – качеството продавач или доставчик по см. на чл.2, б. „в“ от
Директивата, съответно конкретната клауза попада под приложното поле на Директивата.
Съгласно чл.2, б. „а“ от Директивата - "неравноправни клаузи" означава договорните
клаузи, определени в член 3, в който се определя по общ начин факторите, които правят
неравноправна договорна клауза, която не е била индивидуално договорена. С оглед чл.3,
пар.2 - Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. С оглед
чл.3, пар.1 - В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се
счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб
на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора (транспонирана в чл.143, ал.1 ЗЗД). Съгласно чл.4 (транспонирана
в чл.145 ЗЗД) преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита
характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид
всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и
всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той
произтича. В чл.3 пар.3 се препраща към Приложението, което съдържа примерен и
неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни. Така съгласно чл.1, б.
„д“ от Приложението – условията по сочени в чл.3, пар.3, които имат за предмет или
резултат „условие, според което от потребителя се изисква да изплати неоснователно
висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си“ могат да се
считат за неравноправни. Така съгласно чл.1, б. „о“ от Приложението – условията по сочени
в чл.3, пар.3, които имат за предмет или резултат „о) задължаване на потребителя да
изпълнява задълженията си, дори и когато продавачът или доставчикът не изпълняват
своите“ могат да се считат за неравноправни. Същите разпоредби са транспорнирани в ЗЗП
чл.143, ал.2, т.5 и т.15 ЗЗП, т.е. приети са от националния законодател за неравноправни
клаузи описани в цитираните разпоредби, които с оглед чл.146, ал.1 ЗЗД са нищожни.
Доколкото съдът прие, че договорът не е индивидуално договорен като изрично
следва да се подчертае, че преценката за неравноправния характер не касае договореното
възнаграждение (с оглед чл.4, пар.2 от Директивата), а клаузата за неустойка по чл.2.1. от
договора. Като се основава на понятията за добросъвестност и значителна
неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 (съответно чл.143, ал.1
ЗЗД) определя само общо факторите, придаващи неравноправен характер на договорна
клауза, която не е била индивидуално договорена. С оглед чл.4, пар.1 (съответно чл.145 ЗЗД)
при преценката за неравноправност на дадена договорна клауза трябва да се отчита
характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и да се вземат предвид
всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване. В този
контекст трябва да се преценят и последиците, които посочената клауза може да има. В
конкретния случай, отчитайки характера на договора (за адв. услуги), обстоятелствата
7
довели до сключването му и момента (непосредствено след претърпяно от потребителя ПТП,
съпроводено с травматични увреждания), размерът на неустойката (5000лв.),
обстоятелството, че същата се дължи наред с резултативния хонорар (в клаузата по чл.2.1.
неустойка е в кумулация с договорения резултативен хонорар), като в практиката на СЕС по
дело С-377/14 с решение от 21.04.2016 е прието, че за да се определи дали неустойката, която
потребителят трябва да заплати при неизпълнение на задълженията си, е неоснователно
висока по смисъла на т.1, б. „д)“ от Приложението, следва да се прецени кумулативното
действие на всички клаузи, т.е. при преценката за неравноправност се взема предвид
клаузата в цялост - необходимо да се прецени кумулативното действие на всички клаузи в
договора, сключен между продавач или доставчик и потребител. Тази преценка е
обоснована, тъй като посочените клаузи се прилагат в тяхната цялост, и то независимо от
това дали кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло (така и C‑34/13,
т. 42). С оглед горното настоящият състав намира, че посочената клауза е нищожна и като
неравноправната, съответно с оглед практиката на СЕС - когато съд установи
неравноправен характер на неустойка, не може да намали размера , а следва да откаже да
приложи съответната клауза в цялост (C 488/11, т. 59; C 482/13, C 484/13, C 485/13 и C
487/13, т. 29), доколкото в противен случай, ако бъде позволено на съда да изменя
съдържанието, би се застрашила дългосрочната цел по чл.7 от Директива 93/13 (така и C-
488/11, т. 58; C-70/17 и C-179/17, т. 54).
По отговорността за разноски:
С право на такива има въззивника (ответник), който е претендирал разноски в размер
на 50лв. за пред настоящата инстанция, така и е доказал сторени разноски пред СРС в
размер на 1000лв. (л.65).
Така мотивиран, Софийски градски съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20072559/22.12.2022г., постановено по гр. д. № 23615/21г. по
описа на СРС, 28 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Я. В. С., ЕГН: **********, гр.София, ж.к. ****, срещу К.
П. Л., ЕГН: **********, гр.София, бул. **** III **, иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за осъждане
ответника да заплати сумата от 2500лв., частичен иск от такъв с пълен размер от 5000лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължения по договор за правна защита и
съдействие от 28.10.2019г., ведно със законната лихва от 23.04.2021г. до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК Я. В. С., ЕГН: **********, гр.София, ж.к.
****, да заплати на К. П. Л., ЕГН: **********, гр.София, бул. **** III **, сумата от 50лв.,
представляваща сторените в настоящата съдебна инстанция съдебни разноски, както и
сумата от 1000лв., представляваща сторените съдебни разноски в първоинстанционното
производство.
8
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9