Решение по дело №462/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалия кодекс АПК), вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от „Е.М. “ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. Н. С., против Решение № 80/17.01.2023 г. на Районен съд – Варна (ВРС), постановено по АХД № 4496/2022 г., с което е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 03-012792/16.06.2020 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ Варна, с което за нарушение на чл. 224, ал. 1, във вр. чл. 128, т. 2, във вр. чл. 228, ал. 3 от Кодекса на труда КТ), на оспорващия е наложена имуществена санкция в размер на 250 лв. на основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 415в, ал. 1 КТ.

С жалбата се поддържа, че решението на ВРС е неправилно, незаконосъобразно, несъобразено с фактическата обстановка, както и че е необосновано. Твърди се, че в НП не е посочено какъв е точно дължимият размер на полагащото се обезщетение по чл. 224 КТ, с което е нарушено правото на защита на дружеството. Излага съображения, че нарушението е отстранено незабавно и поради липсата на вредни последици, са налице предпоставки за налагане на имуществена санкция в минимален размер по чл. 415в, ал. 1 КТ. Искането е да се отмени съдебния акт на ВРС и отмяна на НП.

Ответникът по касация – Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ Варна, чрез старши юрисконсулт Б. , оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура-Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е постановено при спазване на процесуалните правила и на закона, и не са налице основания за неговата отмяна.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК.

Административният съд, съобразявайки посочените в жалбата касационните основания, изразените становища на страните, мотивите на съдебния акт и фактите, извеждащи се от събраните по делото доказателства, установява следното от фактическа и правна страна:

Производството пред районния съд е образувано по жалба на „Е.М. “ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Н. С., срещу НП № 03-012792/16.06.2020 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ Варна, с което му е наложена имуществена санкция в размер на 250 лв., на основание чл. 416, ал. 5, във вр. чл. 415в, ал. 1 КТ, за извършено нарушение на чл. 224, ал. 1, във вр. чл. 128, т. 2, във вр. чл. 228, ал. 3 от същия кодекс.

Според НП нарушението се състои в това, че в качеството си на работодател „Е.М. “ ЕООД не е изплатил парично обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г. при прекратяване на трудовото правоотношение на К.М.на длъжност работник-склад, считано от 31.01.2020 г. пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. След извършената проверка от служители на „Инспекция по труда“ Варна по спазване на трудовото законодателство било установено, че дължимото обезщетение било изплатено. В НП е посочено, че е издадено въз основа на АУАН № 03-012792/23.04.2020 г.

За да потвърди обжалваното НП, ВРС приема следното:

НП е издадено от компетентен орган, в шестмесечния срок и не са налице допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Направен е извод, че НП е съобразено с нормата на чл. 57 ЗАНН, като не е допуснато нарушение по отношение изискването за описание на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено.

Въз основа на събраните по делото доказателствата и свидетелските показания ВРС е приел, че в случая е ангажирана обективна, безвиновна отговорност на дружеството, поради което въпроса за вината не е предмет на изследване. Пояснил е, че за ангажиране на административнонаказателна отговорност е достатъчно осъществяване на нарушението от обективна страна, за което са налице безспорни доказателства поделото. Прието е, че правилно административнонаказващия орган е приложил материалния закон, като е отнесъл установените факти към хипотезата на правната норма.

ВРС е счел, че в случая не е приложима общата разпоредба на чл. 28 ЗАНН, тъй като конкретния случай с нищо не се отличава от обикновените случаи от този род и няма по-ниска степен на обществена опасност. Изложени са мотиви, че за извършеното нарушение, наказващият орган е наложил имуществена санкция на дружеството над минималния размер, защото същата съответства на допуснатото нарушение и ще допринесе за дисциплиниране на конкретния работодател да не допуска за в бъдеще нарушения на трудовото законодателство от съответния вид. Посочено е, че при определяне размера на санкцията е съобразена разпоредбата на чл. 12 ЗАНН, като са съобразени всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства.

Настоящият състав на съда намира обжалваното решение на ВРС за правилно. Изводите на районния съд се основават на обективно изследване на всички обстоятелства по делото, които се установяват от приобщените по делото доказателства, разгледани поотделно и в съвкупност. ВРС е извел правилно фактите, установяващи се от доказателствата по делото и правилно ги е отнесъл към приложимите правни норми. Касационната жалба е неоснователна и не се установява наличие на касационните основания по чл. 348 НПК за отмяна на обжалваното решение на ВРС.

Настоящият касационен състав счита, че правилно районният съд е приел, че наказаното дружество е осъществило състава на нарушението, за което е привлечено към административнонаказателна отговорност.

Направените изводи от ВРС се споделят изцяло от касационната инстанция, още повече, че за тяхната обоснованост в делото са налице доказателства. Съдът е разпитал свидетел, за да установи фактическата обстановка по делото. Събраните писмени доказателства, възраженията на страните и показанията на свидетелите са обсъдени от ВРС. Наведените в касационната жалба възражения и твърдения, останаха недоказани.

Въззивният съд е стигнал до извод за доказаност на извършването на посоченото в НП нарушение въз основа на писмените и гласни доказателства по делото, като правилно ги е ценил и е извел релевантните факти от тях.

Твърдението в касационната жалба, че дължимото обезщетение е заплатено на работника, е безспорно, но същото е било извършено на 09.04.2020 г., което е извън срока предвиден в чл. 228, ал. 3 КТ. В опровержение твърденията в касационната жалба, че административнонаказващият орган не е изследвал въпроса за санкцията, същият е съобразил фактът, че дружеството е заплатило паричното обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г., като е наложил имуществена санкция по реда на чл. 415в, ал. 1 КТ. Сред доказателствата цитирани в НП е и платежно нареждане от 09.04.2020 г., с което именно дружеството е извършило плащане на лицето по реда на чл. 224 КТ.

Неоснователно е възражението, че в НП по никакъв начин не е посочено какъв точно е дължимият размер на полагащото се обезщетение по чл. 224 КТ, с което е нарушено правото на защита. Дружеството видно от платежно нареждане от 09.04.2020 г. е изплатило на К.М.обезщетение по чл. 224 КТ, поради което не е налице твърдяната неяснота, съответно не е налице нарушено правото му на защита да знае за какво административно нарушение е санкционирано.

Правилно въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за определяне наказание в минимален размер по реда на чл. 415в, ал. 1 КТ. Предпоставка да се изплати процесното обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г. е именно извършена проверка от служители на „Инспекция по труда“ Варна. Допълнителен довод за определяне на наказанието към максимума е факта, че със заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от 31.01.2020 г. не са посочени, че следва да се изплатят някакви обезщетения. В депозирано становище от „Е.М. “ ЕООД до „Инспекция по труда“ Варна е посочено, че при изготвяне на документи за служителя К.М.- изискани от „Инспекция по труда“ Варна, са констатирали допусната техническа грешка от тяхна страна, изразяваща се в неначисляване на дължимото обезщетение по чл. 224 КТ при неговото освобождаване. Като причина е посочено, че за този период в дружеството няма назначено лице на длъжност ТРЗ. От обясненията се установява, че дружеството е начислило обезщетението, защото документите е следвало да се представят пред „Инспекция по труда“ Варна, която ще констатира неизпълнението на това задължение от дружеството. Начисляването е извършено, не защото дружеството самоинициативно или по друга причина е установило, че не е начислило дължимото обезщетение, а под въздействието на възможност за извършеното административно нарушение да му бъде наложена имуществена санкция. В подкрепа на този довод е представената пред въззивния съд молба (л.16) от К.М., депозирана в „Инспекция по труда“ Варна. В същата излага, че на няколко пъти е отправял въпроса пред управителя, който го е препращал при счетоводителя на дружеството и така без да се реши въпроса. Управителят на дружеството е имал реалната възможност да изплати паричното обезщетение на лицето, но не го е сторил. Изложеното в молбата на М. опровергава твърденията на дружеството от 09.04.2020 г. до „Инспекция по труда“ Варна. В този смисъл правилен е изводът на въззивния съд, че именно този размер на наложената имуществена санкция ще допринесе за дисциплиниране на конкретния работодател да не допуска за в бъдеще нарушения на трудовото законодателство от съответния вид.

Настоящият касационен състав не намира основания да приеме, че са налице сочените от касатора касационни основания за незаконосъобразност на обжалваното решение.

Твърдението за необоснованост на въззивното решение, освен че е неоснователно, представлява касационно основание по реда на АПК, докато настоящото производство се развива по реда на НПК.

При извършената служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира, че решението не страда от пороци, които да са основания за отмяната, обезсилването или обявяването на нищожността му.

Решението на въззивния съд, като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора на ответната страна следва да се присъдят сторените разноски по делото, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева на основание чл. 143, ал.3 от АПК, вр. чл. 27е от Наредба за заплащането на правната помощ.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 218 АПК, вр. връзка с чл. 63в ЗАНН, Административният съд – Варна, VII тричленен състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 80/17.01.2023 г., постановено по НАХД № 4496/2022 г. по описа на Районен съд - Варна.

ОСЪЖДА „Е.М. “ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Н. ., представлявано от Л.Н.Р., да заплати на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 (осемдесет) лева.

Решението е окончателно.

	Председател:	МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
	Членове:	ТАНЯ ДИМИТРОВА ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ