№ 1359
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четИ.десети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Н. Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора И.а
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело №
20211100513167 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20084085 от 01.04.2021 год. постановено по гр.дело № 42384/2020
г. на СРС, Г.О., 153 състав, е осъдено ЗАД “Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, да заплати
на „К. 14“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.405, ал.1 КЗ сумата 6912,83 лв.,
дължимо обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ за настъпило на 06.09.2017
г. в гр.София, бул.“Ломско шосе“, в района на *******, застрахователно събитие-
увреждане на лек автомобил „Хонда“, модел „CRV“ с рег. ******* АВ, ведно със
законната лихва от 03.09.2020 г. до окончателното плащане, както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 1331,96 лева- разноски по делото. С решение № ********* от
13.09.2021 г., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 42384/2020 г. по
описа на СРС, Г.О., 153 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
решение от 01.04.2021 г., постановено по гр.дело № 42384/2020 г. по описа на СРС, 153
с-в, като в диспозитива на решението, като последен абзац, да се чете: „ решението е
постановено при участието на „Б.И.“ АД, като помагач на страната на ответника“.
Срещу решението на СРС, 153 с-в е постъпила въззивна жалба от ЗАД „Б.В.И.Г.“,
гр.София, подадена чрез юрк.Н. З., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо
1
него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск
с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ, като неоснователен и недоказан. В жалбата се
излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в
нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „К. 14“ ООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.И.
С. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Третото лице- помагач на страната на ответника- ЗД „Б.И.“ АД, гр.София, не
взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от ищеца „К. 14“ ООД, гр.София
срещу ответника ЗАД“Б.В.И.Г.“, гр.София, осъдителен иск с правно основание чл.405,
ал.1 от КЗ за заплащане на сумата от 6912,83 лв. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя
във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия
съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации
/чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по
отношение разкриване действителното правно положение между страните и
2
разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователен е изложения основен довод във въззивната жалба, че лицето
управлявало процесния лек автомобил застрахован при ответника към момента на
настъпване на ПТП е бил неправоспособен водач. Спорно е по делото обстоятелството,
дали това лице е било правоспособен водач към момента на настъпване на процесното
ПТП на 06.09.2017 г. Противно на изложеното във въззивната жалба съдът приема, с
оглед събраните по делото доказателства, че А.В. И., управлявал процесния лек
автомобил застрахован при ответника, към момента на настъпване на ПТП на
06.09.2017 г. е бил правоспособен водач на МПС. Това обстоятелство е безспорно
установено по делото от удостоверение с рег.№ 433200-19257/07.10.2017 г., издадено
от Началник на отдел „Пътна полиция“-СДВР при МВР. Видно от това удостоверение,
А.В. И. към дата 06.09.2017 г. е правоспособен водач на МПС, но без съответното
свидетелство за управление на МПС, тъй като срокът на издаденото СУМПС №
*********/12.10.2017 г. валидно до 03.10.2017 г. е с изтекла административна
валидност. Съдът приема, че изтеклия срок на свидетелство за управление на
МПС/СУМПС/ не е основание за изгубване на придобита правоспособност по
надлежния ред, а е основание за издаване на ново свидетелство от компетентните
административни органи. В процесния случай формалната липса на свидетелство за
управление на МПС не е предпоставка за отказ от ответника да заплати
застрахователно обезщетение по т.1.14, раздел „ Общи положения“- изключения от
Общите условия към договора за имуществена застраховка. В посочената разпоредба е
изрично предвидено, че застрахователят не дължи застрахователно обезщетение, ако
загубите и повредите по МПС са вследствие на управление на застрахованото МПС от
неправоспособен водач или от лице, лишено да управлява МПС от съответната
категория, управление на МПС, спряно от движение по установения от закона ред. Т.е.
предпоставка за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение е липсата на
правоспособност на водача на застрахованото МПС или изгубването й. По делото
липсват доказателства в тази насока. От друга страна, както правилно е приел и
първоинстанционния съд наличието и на валидно чуждестранно СУМПС към датата на
настъпване на ПТП обоснова извод, че водачът на процесния лек автомобил
застрахован при ответника е притежавал необходимата правоспособност да управлява
застрахованото при ответника МПС.
На следващо място, неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба
във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция.
3
Съгласно разпоредбата на чл.386, ал. 1 от Кодекс за застраховането КЗ //
предишна чл.208, ал.1 от КЗ отм./ при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да заплати застрахователно обезщетение в уговорен между
страните по договора срок и което не може да надхвърля застрахователната сума, освен
ако това е предвидено в този закон. Също така с оглед на разпоредбата на чл.386, ал.2
от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към
деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане
по договорена застрахователна стойност. За да е основателен искът за присъждане на
застрахователно обезщетение, застрахованият е длъжен да докаже наличието на
сключен застрахователен договор, настъпването на застрахователното събитие и че е
изправна страна по договора. По отношение на застрахователното обезщетение, което
се дължи с оглед разпоредбата на чл. 386, ал.2 от КЗ, то трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Меродавна за
застрахователното обезщетение е действителната стойност на застрахованата вещ и на
вредите причинени на нея в деня на застрахователното събитие и стойността, с която
може да се купи друга вещ от същия вид и същото качество като повредената.
Съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК последователно
приема, че обезщетението се изчислява по средни пазарни цени на нови части, но
срещу която може да се купи друго със същото качество и вид. Размерът на реалната
стойност на вредата следва да се определи по пазарни цени, тъй като обезщетението се
дължи по действителна стойност на увреденото имущество. За такава се смята
стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество, т.е.
по пазарната му стойност. Обезщетението не може да надвишава действителната /при
пълна увреда/ или възстановителна /при частична увреда/ стойност на застрахованото
имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се
купи друго със същото качество – чл.400, ал.1 от КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички
присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл.400,
ал.2 от КЗ.
В конкретния случай първоинстанционният съд, правилно е определил размера
на дължимото от ответника застрахователно обезщетение за процесното МПС,
застраховано при ответника, като е взел предвид заключението на вещото лице
инж.Й.Й. по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза. Въззивният съд счита,
че заключението на вещото лице по допуснатата съдебно авто-техническа експертиза,
прието като неоспорено от страните по делото, следва да се кредитира, като обективно
и компетентно изготвено, тъй като е обосновано, а изводите са направени след анализ
на доказателствата по делото, както и кореспондира с останалите събрани по делото
доказателства.
4
Приетото и неоспорено заключение на вещото лице инж.Й.Й. по допуснатата
съдебно авто-техническа експертиза е компетентно изготвено и обосновано, по
поставените му от съда задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на
експертното изследване е изяснен. Ето защо няма основание същото да не бъде
кредитирано от съда. При приемането му в съдебно заседание, ответникът, чрез своя
процесуален представител не го е оспорил относно истинността на съдържащите се в
него констатации за релевантни за спора факти, нито е поискал в срока по чл.200, ал.3
от ГПК повторно заключение по същите въпроси, поради съмнение в тяхната
правилност. С оглед на което кредитирайки приетото, като неоспорено от страните
заключение на вещото лице по допуснатата съдебно авто-техническа експертиза,
компетентно и обективно изготвено, първоинстанционният съд е постановил правилен
и законосъобразен съдебен акт. От друга страна, с оглед на изложеното, съдът счита, че
ищецът с допустимите в закона доказателствени средства е установил при условията
на пълно и главно доказване, че по време на действието на застрахователния договор е
настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит застрахователен риск. В
случая с оглед на заключението на вещото лице инж.Й.Й. по допуснатата съдебно-
автотехническа експертиза, прието, като неоспорено от страните, което съдът
кредитира изцяло, като компетентно и обективно изготвено се установява, че
стойността необходима за възстановяване на лек автомобил „Хонда ЦР-В“, с рег.№
******* АВ/ застрахован при ответника/, изчислена на база средни пазарни цени към
датата на ПТП, респективно към настъпване на застрахователното събитие е в размер
на сумата от 6912,83 лв. Това е цената на действителната стойност на увреденото
имущество от същия вид, в това число всички присъщи разходи по монтаж, подмяна и
други без прилагане на обезценка. Безспорно е обстоятелството, че в процесния случай
не е заплатено на ищеца от застрахователя дължимото застрахователно обезщетение,
което да покрива действителния размер на претърпените от ищеца имуществени вреди
към момента на настъпване на застрахователното събитие. С оглед на което вземането
на ищеца по чл.405, ал.1 от КЗ срещу ответника възлиза в размер на сумата от 6912,83
лв., поради което предявеният иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ се явява
изцяло основателен и доказан, и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 6912,83
лв. В тази връзка първоинстанционният съд правилно е ангажирал отговорността на
ответника за процесната сума.
С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от
ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
5
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 840 лв., с включен ДДС за
въззивната инстанция, съгласно приложен договор за правна помощ и съдействие от
31.08.2020 г. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника, чрез
неговия процесуален представител юрк.З. че в настоящия случай заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение в размер на 840 лв. е прекомерно, с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатеното от ищеца по
делото адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на
сумата от 840 лв. не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа
сложност на делото. Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на
чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага задължение за съда във всеки случай да свежда
уговореното възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. В случая следва да се съобразят действителната фактическата и правна
сложност на спора. От друга страна, съдът приема, че адвокатското възнаграждение е
уговорено в минимален размер съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. С оглед
на това настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за
намаляване поради прекомерност на направените от ищеца разноски в производството
пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20084085 от 01.04.2021 год. постановено по гр.дело
№ 42384/2020 г. на СРС, Г.О., 153 състав/ поправено с решение № ********* от
13.09.2021 г., постановено в закрито съдебно заседание по гр.дело № 42384/2020 г. по
описа на СРС, Г.О., 153 състав/.
ОСЪЖДА ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, пл.“ *******, да заплати на „К. 14“ ООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“******* на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 840 лв. /осемстотин и четиридесет лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на ЗД“Б.И.” АД,
гр.София, като трето лице - помагач на ответника ЗАД „Б.В.И.Г.“, гр.София.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7