РЕШЕНИЕ
№253
гр. Велико Търново, 23.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – осми състав, в публично заседание на
двадесет и осми септември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Диана Костова
при
участието на секретаря П.И.и прокурора от ВТОП – В.К., изслуша докладваното от
съдия Костова адм. д. №351 по описа за 2023
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл.
1, ал. 1 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и
чл. 284, ал. 1 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража (ЗИНЗС).
Делото е образувано по искова молба на М.А.М. ***
против ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. С.с искане за присъждане на
обезщетение, в размер на 7000лв., ведно със законната лихва от момента на
увреждането 24.10.2017г. до окончателното
изплащане, представляващи претърпени неимуществени вреди за периода от
19.1.2020г. до 21.1.2020г. и от 26.9.2022г. до 13.1.2023г. , когато ищецът е
бил задържан с МНО „Задържане под стража“ в Следствения арест гр. Велико
Търново без посочване на килия без осигурена благоприятна среда и условия за
съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп
до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, лоша хигиена в килията, нахапване от
дървеници и хлебарки,жилищна площ по малка от 4 кв.м.- килия два на четири са
настаняват три лица и липса на място за свиждане с адвокат , съобразно чл. 29 и
31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т. 3, чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и
ал. 3 от ППЗИНЗС. Това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство,
като му е причинило психически тормоз за нечовешките условия.
Ищецът
счита, че неизпълнението на произтичащи от закона задължения от страна на
ответника ГДИН да осигури благоприятна среда и условия за съхраняване на
физическото и психическо здраве на ищеца е рефлектирало негативно върху него, с
което са му били причинени неимуществени вреди в претендирания размер. Фактите,
които доказват неизпълнение на задълженията от страна на ответника са : размер
на килиите под 4 кв.м. като в едно спално помещение са били настанявани трима-
четирима, в килиите е нямало санитарен
възел, а за всички килии е имало ограничен размер тоалетни, в килиите е нямало
слънчева светлина, , не е осигурено място за престой на открито, не е осигурено
място за свиждане с адвокат, в пенициарното заведение е имало голямо количество
дървеници.
Всичко това
е довело до наличие на психически тормоз, настъпване на неимуществени вреди от
вида на претендираните.
В съдебно заседание ищецът се явява лично. От
съда се иска да уважи претенцията му изцяло като основателна и доказана.
Ответникът
по иска – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуалния си
представител главен ...О., в представен отговор на искова молба, оспорва изцяло предявения иск
като неоснователен и недоказан. Излага подробни съображения по всяко от
твърденията на ищеца, като аргументира липсата на незаконосъобразни действия
или бездействия на административен орган или длъжностни лица от неговата
система, липса на доказани вреди от такива действия, съответно липса на пряка и
непосредствена причинна връзка между тях.
В
съдебно заседание е подал допълнително писмено
становището, че не се обективира съставомерност по чл. 284, вр. чл. 3 от ЗИНЗС. Претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
Участващият
в делото прокурор от Окръжна прокуратура – Велико Търново счита, че искът е
частично основателен. Намира, че от доказателствата по делото се установява, че
по време на престоя си в следствения арест, ищецът съгласно описаните в
исковата молба претенции и с оглед конструктивните и архитектурни условия на
сградата е бил изложен на неблагоприятни условия, които с оглед съдебната
практика представляват унизително отношение към него. Тези неблагоприятни
фактори са липса на естествено проветрение, пряка слънчева светлина на
помещенията, липса на санитарен възел в тях и течаща вода, липса на ежедневен
престой на открито, и на минимално установената в закона жилищна площ, като
последното не е за целия престой. Съгласно презумпцията на чл. 284, ал. 5 от
ЗИНС при поставяне в неблагоприятни условия по време на престоя в ареста,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Счита, че тази презумпция не е оборена в настоящото производство, поради което
искът макар доказан по основание, е със силно завишен размер. Моли исковата
претенция да бъде уважена до размера, съобразно установената практика на съда.
Съдът като взе предвид становищата на страните
и представените по делото доказателства, приема за установено следното:Съгласно
данните от справка с вх.№ на АСВТ 3430/5.7.2023г. на Главен надзирател в РСИН –
Велико Търново при Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – гр. Велико
Търново /л. 22 и сл. от делото/ ищецът е
задържан в арест в гр. В. Търново за периода
от 19.1.2020г. до 21.1.2020г. и от 26.9.2022г. до 13.1.2023г въз основа
на Постановление № 215/2020г. от 22.1.2020г. на мл. Прокурор при Районна
прокуратура гр. В. Търново за задържане за срок от 72 часа по ДП № ЗМ-69/2020г.
по описа на РУ гр. В. Търново. С Определение от 24.1.2020г. на Районен съд
Велико Търново по чнд 132/20г. му е взета мярка за неотклонение „Задържане под
стража“. На 19.6.2020г. по разпореждане на Мл. Прокурор е преведен в Затвора
гр. Ловеч. За периода от 19.1.2020г. до 21.1.2020г. ищецът не е пребивавал в
следствения арест в гр. В. Търново, вероятно е имал полицейско задържане за
срок от 24 часа. На 26.9.2022г. ищецът е задържан отново с Постановление №
2765/2022г. от 26.9.2022г на Прокурор в Окръжна прокуратура В. Търново за срок
от 72 часа по ДП № ЗМ -814/2022г. по описа на РУ гр.В. Търново. С Определение
от 28.09.2022г. на Окръжен съд гр. В. Търново по чнд 412/22г. му е взета мярка
за неотклонение „Задържане под стража“. На 13.1.2023г. по разпореждане №
20/2023г. от 13.1.2023г. на Прокурор при Окръжна прокуратура В.Търново е
преместен в арест гр. Разград, поради надвишен капацитет на Следствения арест
гр. В. Търново. Следователно престоят на ищецът в арест гр. В. Търново е за
периода от 26.09.2022г. до 13.1.2023г. , за което време е бил настанен както
следва : в спално помещение № 6 с Ц.Ц.за периода от 26.09.-30.9.2022г., в
спално помещение № 4 с Ц.Ц.на 30.9.2022г. В спално помещение № 6 е пребивавал
със следните лица : с Ю.Й.за периода от 1.10.-18.10.2022г., с С.С.за периода от
4.10.-31.10.2022г., с Р.Г.на 19.10.2022г. ,с И.Д.за периода от
28.10.-14.12.2022г. с И.Ц.от 6.12.-13.1.2023г. и с Илиян Христов от 15.12. 2022г.
до 13.1.2023г. Не отговарят на истината твърденията на ищеца, че същият е бил в
следствения арест за периода от 19.1.-21.1.2023г.
От
представените в административната преписка писмени доказателства- стр.20 се
установява следното : Арестът е в експлоатация от 1982 г. и според тогавашните
изисквания помещенията са без външни прозорци, като светлина се осигурява от
луминисцентни лапми, разположени над вратите на спалните помещения и чрез отваряне на плътните им врати към
арестния коридор, откъдето се извършва и проветряване на помещенията. В същото писмено доказателство е посочено, че
арестните помещения са 11 на брой, като всяко е с площ по 8 кв. м. и в тях са
разположени две „вишки“ с по 2 легла, масичка, столчета 2 , шкаф за лични вещи.
Леглата са стандартни единични, с дюшеците като във всички места за лишаване от
свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е
пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. Арестът
разполага с общ санитарен възел с течаща вода и е бил ежедневно хигиенизиран и
дезинфекциран. Достъп до тоалетна и
течаща вода се е осигурявал на всички задържани лице денонощно, като и всички са били извеждани покилийно с
цел запазване сигурността в ареста. Няма практика тоалетните нужди на
задържаните да се удовлетворяват в пластмасови бутилки. Топлата вода се е осигурявала с електрически
бойлери,а отоплението се е осигурявало чрез централно парно отопление през деня
в делнични дни и чрез климатици през нощта, почивни и празнични дни. Ползването
на банята също се е осъществявало покилийно, по предварително изготвен седмичен
график, най- малко два пити в седмицата. Почистването на спалните помещения се
извършва от задържаните лица, съгласно чл. 176, ал.1 от ППЗИНЗ. При поискване
от тяхна страна охраната им е предоставяла препарати и други помощни средства
за почистване. Прането на лични дрехи се е извършвало също покилийно ,
посредством комбинирана автоматична пералня със сушилня. Спалното бельо се
сменя всяка седмица, одеялата се изпират периодично, най- малко едни път на три
месеца и извънредно – по преценка на медицинското лице в ареста. Дюшеците и
възглавниците редовно се дизенфекцират. Дезинсекция в ареста се извършва
съгласно договор от оторизирана фирма по график, утвърден от Главния директор и
извънредно, при възникнала необходимост.По време на престоя на ищеца са
извършени две ДДД обработки на 1.11.2022г. и на 5.12.2022г.
На ищеца са
били извършвани редовни медицински прегледи, при което основните оплаквания са
от нервност, сърцебиене, главоболие, напрегнатост, без да има регистрирани
ухапвания от дървеници. От самия ищец не са постъпвали жалби за нечовешко или
унизително отношение.
Срещите с
адвокати и близки се провеждат в специално обособено място, находящо се на
първия етаж на ареста, като при това не се нарушава конфиденциалността на
същите. Постовият застава максимално далече за да не чува разговорите, като
осъществява визуален контакт.
Пребиваването
на открито се извършва в стая на
четвърти етаж с размери около 20 кв.м., като извеждането на задържаните
лица също е ставало покилийно. Следственият арест не разполага с техническа
възможност да се осигури престоя на открито на друго място. Това помещение
представлява място за престой на свеж въздух и има два прозореца с решетки за
проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и
разхождат по график по един час в рамките на работния ден.
Като писмени
доказателства по делото са приети документите, представени от ответника:
горепосоченото писмо на Главен надзирател РС ИН В. Търново, извадки от Дневник
за разпределение на задържаните лица по килии за съответните периоди, в които
фигурира именно на ищеца, лист за извършена ДДД обработка на 1.11.2022г. и на
5.12.2022г.
В хода
съдебното производство не са събрани гласни доказателствени средства чрез
разпит на свидетел- служител при ответника, тъй като процесуалният представител
не се е явил, не е довел свидетеля, не е представил доказателства същият да е
бил възпрепятстван.
При така
установената фактическа обстановка, настоящата инстанция прави следните правни
изводи:
Така
предявеният иск е допустим. Същият е
предявен на иска след изтичането на предвидения в § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС срок.
Доколкото с нормата на § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС се разширява приложното поле на
иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС и спрямо факти и обстоятелства, възникнали преди
нормативното регламентиране на този иск, предвиденият в посочената разпоредба
6-месечен срок не може да се разглежда като преклузивен такъв за предявяването
на иска. Отделно от това ограничаването на лишените от свобода и задържаните
под стража лица, които са били освободени преди повече от 6 месеца преди
влизането в сила на ЗИД на ЗИНЗС /ДВ бр.13/ 2017г., в сила от 07.02.2017г./ и
които не са подали иск до този момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, да
предявят иск по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е в противоречие с чл. 13 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като
въвежда пречка за ефективното упражняване на правото на компенсаторна защита
пред националния съд за допуснати нарушения на чл. 3 от ЕКПЧ от органите по
изпълнение на наказанията. Това, както и препоръките, дадени от Европейския съд
по правата на човека в § 289 на пилотното решение „Нешков и други срещу
България“ /във връзка с които препоръки е приет и ЗИДЗИНЗС - ДВ бр.13/ 2017г./,
обуславя извод, че предявяването на исковата претенция извън 6 месечния срок по
§ 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС, не може да бъде разглеждано като процесуална пречка,
релевираща недопустимост на иска по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно Определение
№ 189/ 08.01.2018г. по адм. дело № 10037/ 2017г. по описа на ВАС, на основание
чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБългария, § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС (ДВ,
бр. 13/2017) не следва да бъде прилаган в частта си „до 6 месеца“, като
вътрешно законодателство, което противоречи на чл. 13 от ЕКПЧ.
Искът е
предявен от лице, което видно от събраните писмени доказателства е имало
качеството обвиняем и спрямо което са
били приложени 72 часово прокурорско задържане и принудителна мярка за
неотклонение „Задържане под стража“ . Това сочи, че същото има активна
процесуална легитимация да предяви иск по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.
484 от ЗИНС.
На следващо
място искът по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 484 от ЗИНС е предявен против
надлежен ответник. Искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са
причинени вредите, съгласно чл. 205, ал. 1 от АПК. В конкретния случай
ответникът ГД „ИН“ – София съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контролът
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част
от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“
съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. Главната дирекция е пасивно
легитимирана да отговаря по иска за обезщетение за вреди на ищеца.
Искът е
предявен пред надлежния съд – Административен съд В. Търново, родово и местно
компетентен, съгласно правилата на местната подсъдност по чл. 133, ал.1 от АПК.
Предвид
изложеното след като исковата молба е
подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по
аргумент от чл.205 от АПК във чл.284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - гр. София иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е допустим и подлежи на
разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Разгледан по
същество е частично основателен и
доказан.
Според чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за
вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени
за нищожни подзаконови нормативни актове, като исковете се разглеждат по реда,
установен в АПК, а по аргумент от чл. 203, ал. 2 от АПК за неуредените в този
кодекс въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ или на ЗИНЗС.
Разпоредбата
на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините дължат обезщетение
за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от
длъжностното лице. По смисъла на чл. 204, ал. 4 от ЗОДОВ в случаите на
незаконосъобразни действия и/или бездействия незаконосъобразността им се
установява от съда, пред който е предявен искът.
В контекста
на посочените по-горе правни разпоредби съдът намира, че е сезиран с искова
претенция по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203 от АПК за
обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди, че са настъпили в
резултат на незаконосъобразни действия и бездействие на длъжностни лица от
следствения арест в гр. Велико Търново. Последните извършват правно
регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни
да спазват изискванията на този закон.
Разпоредбата
на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от
същия закон. Чл. 3, ал. 1 от
ЗИНЗС въвежда забрана осъдените и задържаните под стража да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба, за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
За да бъде
приета основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в
правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по
силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, която въвежда
тази оборима презумпция. В случая не се твърдят действия на длъжностни
лица от вида на визираните в чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, а поставяне на ищеца в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, които
неблагоприятни условия са резултат от бездействието на администрацията на
следствения арест. За да бъде едно
бездействие квалифицирано като незаконосъобразно, е необходимо да бъде
установено неизпълнение на регламентирано в нормативен акт задължение за
фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице
от администрацията.
По твърдения
на ищеца, неимуществените вреди се изразяват в нервност,
главоболие, напрегнатост, стрес,
причинени в резултат на неосигурена благоприятна среда и условия за
съхранение на физическото и психическото здраве, като постоянен достъп до
тоалетна, течаща вода, дневна светлина и проветрение, ежедневен едночасов
престой на открито, наличие на дървеници
в килиите.
От ответника
са представени доказателства, че ищецът е бил обгрижван от медицинско лице в
ареста, при което съгласно представените амбулаторни листи, са му извършвани
редовни медицински прегледи, при което основните оплаквания са от нервност,
сърцебиене, безсъние. До Началника на ареста от страна на ищеца не са
постъпвали жалби за действия или бездействия, предизвикващи унижение на човешкото достойнство, чувство на
отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх
В пилотното решение по делото
"Нешков срещу България", постановено във връзка с
оплаквания за нарушения на забраната за нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от
Конвенцията, ЕСПЧ прие, че е налице нарушение на чл. 13,
вр. чл. 3 от
Конвенцията - право на ефективно средство за защита, защото не е
убеден, че съществуващите средства за защита в българската правна система могат
да доведат до ефективна защита при оплаквания по чл. 3 от
Конвенцията. Прието е, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ
не е ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път
"незаконосъобразността" на действията или бездействията на
затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията
на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове
за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не
толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото
релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи
националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането
в лоши условия, причинява неимуществени вреди.
Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са
съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното
страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на
лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно
обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат
предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането.
Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване
от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във
всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното
отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на
нормите на ЕКЗПЧОС.
Основателно
е първото оплакване на ищеца, че не му е
осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева
светлина и до свеж въздух. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНС, минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода, не може да бъде по-малка
от 4 кв.м., Съдебната практика на националните
съдилища и на Европейския съд по правата на човека в последните години е
константна в смисъл, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото
осветление, недостатъчният приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и
достъп до течаща вода кореспондират на понятието "нечовешко" и
"унизително" отношение, като превишават целите на изтърпяване на
наказанието. Поради това, изводите за основателност на претенцията в частта за
нарушение по смисъла на чл. 13
вр. чл. 3 от ЕКПЧОС и чл. 43, ал.4 от ЗИНС са обосновани.
В този ред на мисли, следва да се отбележи, че съгласно чл. 20, ал. 2, изр. първо от
ППЗИНЗС в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване. Няма спор, че килиите не разполагат със собствени прозорци,
които да са източници на пряка дневна светлина. Притокът на светлина се
осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена
светлина прониква чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез
отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление
от луминесцентни осветителни тела. Съдът намира, че по този начин не е
обезпечено естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на
изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Освен това,
твърдения и доказателства за отварянето на плътните врати на килиите, в които е
пребивавал ищеца при престоя си в следствения арест, липсват. Обяснението, че
сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение
не освобождава ответника от отговорността да изпълни законовите си задължения и
да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване в спалните помещения.
Основателно
е и второто оплакване е , че не му е осигурен постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от
ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява
достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип
ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС
е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на
ЗИНЗС Съгласно чл. 20,
ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите ползването
на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. От справката, представена от ответника, се
установява, че в килиите не е изграден самостоятелен санитарен възел, а
задържаните лица имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода
през цялото денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и
извеждането им по ред. Твърденията на ответника, че достъп до тоалетна и течаща
вода е осигуряван, не изпълняват изискването на закона ползването им да се
осъществява в спалните помещения. При липсата на санитарен възел и течаща вода
в помещението основателно се явява оплакването на ищеца.
Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп
до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в
затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за
задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред
Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България -
Решение от 2.02.2006 г., делото Шахънов срещу България -
решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се
основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на
изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята
практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по
конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице
нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС.
Основателно
е и оплакването за липсата на гарантирания от чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
едночасов престой не по- малко от един час на открито. В чл. 71,ал.2 от ППЗИНЗС е записано, че
престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като
по възможност същите предлагат защита при лошо време. Освен това съгласно ал.3
и 4 от текста, по време на престоя на открито администрацията на затвора
осигурява подходящи условия – съоръжения, екипировка и организирани дейности,
насърчаващи поддържането на добро физическо здраве, като лишените от свобода
могат да се обединяват за участие във физически упражнения или спортни игри.
Законодателят е предвидил, че при неблагоприятно време се осигуряват
алтернативни условия за упражнения на затворниците (ал.7). Редът за провеждане
на престоя се определя с правилника за вътрешния ред по смисъла на чл.71, ал.8
от ППЗИНЗС. Следователно съдът приема, че правото за престой на открито на
лишените от свобода, минималната му продължителност и местата за провеждането
му са законово регламентирани, а конкретния ред за осъществяването му се урежда
в съответния правилник за вътрешния ред. Безспорно е по делото, че престоят се е осъществявал в помещение от
около 20 кв.м. с отваряеми прозорци на четвърти етаж на сградата, което
определено не може да покрие законовото изискване. Наистина Заповед № Л
-4102/6.10.2016г. на ГД на ГДИН служебно известна на съда допуска в т.5.5.1, че когато в арестите няма
възможност за изграждане на места за престой на открито , провеждането се
извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж
въздух и вентилация, но същата не може да противоречи на акт от по- голяма
степен, какъвто е чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС.
Доказано е
наличието на дървеници в килиите, доколкото от събраните по делото
доказателства- се вижда, че са предприемани мерки по обработване на помещенията
в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители, за което има
договорни взаимоотношения със специализирана компания, която е ангажирана с
регулярна дезинсекция и дератизация и с извънредна такава – при нужда. Именно
необходимостта от честа дератизация и дезинсекция доказва, че в арестанските
помещения е имало зачестени случаи на ухапване от дървеници, което определено е
довело до дисконфорт на ищеца. Представените 2 бр.протоколи за извършено ДДД
третиране определено сочат на изпълнение на задължението за поддържане на
безопасна среда, но именно фактът, че те се извършват толкова често,
потвърждава твърдението на ищеца за тяхното наличие. Фактът, че при медицинските прегледи на
същия не е установено наличието на такива ухапвания не променя горните изводи на
съда.
Направеното
оплакване на ищеца, че не му е осигурена възможност за среща с адвокат,
настоящата инстанция намира за недоказано. Видно от представената справка е, че
такова място се намира на първия етаж, като са създадени условия за
конфиценциалност. Самият жалбоподател не сочи конкретни дати, на които да е
било възпрепятствано посещението на адвокат, или правото му на това да е било ограничено по
някакъв начин.
Предвид
изложеното съдът приема за доказани като факти за периода на пребиваване на ищеца
в Следствения арест гр. В. Търново от 26.09.2022г. до 13.1.2023г. общо в размер
на 110 дни, когато ищецът е бил задържан с МНО „Задържане под стража“ в килии №№ 4 и 6, без осигурена благоприятна среда и условия за
съхранение на физическото и психическото здраве на ищеца, като липса на дневна светлина в килиите на ареста,
постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, ежедневен едночасов престой
на открито, и наличието на дървеници.
Почистването
на спалните помещения се извършва от задържаните лица, съгласно чл. 176, ал.1
от ППЗИНЗ. При поискване от тяхна страна охраната им е предоставяла препарати и
други помощни средства за почистване, поради което съдът намира, че ответникът
е поддържал добра хигиена в помещенията. С оглед на горното неоснователни са
оплакванията за липса на хигиена в килиите. От справката е видно, че повечето
време ищецът е бил настанен само с още едно лице , поради което му е била
осигурена минималната площ от 4 кв.м./килиите са от 8 кв.м./.Неоснователно е,
както се посочи по- горе и оплакването за нарушение на правото му на свиждане с
адвокат. Именно от справката се установява, че неоснователна е и претенцията за
обезщетение за престой от 19.1. до 21.1.2020г.,
тъй като липсват доказателства за престоя му там.
При така
установеното от фактическа страна съдът намира, че някои от битовите и
санитарно-хигиенните условия, при които ищецът е пребивавал в ареста в гр.
Велико Търново в посочените периоди, накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България и респ. от страна на администрацията на ГД
„Изпълнение на наказанията” е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл.
43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от
гледна точка на липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения,
както и за липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за
престой на открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо
водят до потискане и неблагоприятно засягане на личността. Действително по
делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо
или психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като
последица от условията, при които е бил поставен при престоя му в ареста в гр.
Велико Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче изложеното от
фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността,
до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и страдания. В
този смисъл е и разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която при
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под
стража”, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване,
условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия
или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното. За ангажиране отговорността на държавата
по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че
съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в
съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите.
Необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди –
неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото
нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности, което
засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна
административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са
обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй
като задължение на същата е да организира своята пенитенциарна система по
начин, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаващи
човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични
затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото „Нешков и други срещу
България“/. Отделно от това, разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по
императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Конкретният
размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по
правилата на чл. 52 от ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС.
Според чл. 52 от ЗЗД размерът на обезщетението за претърпените неимуществени
вреди се определя по справедливост. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите
по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които
имат значение за правилното решаване на спора. Понятието „справедливост“ е
морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност
факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на
обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва
да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето
на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага
и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, по начин че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен
критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, изисква
размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от
съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи
начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на
увреденото лице. В случая, от съда се отчитат обстоятелствата, съставляващи
проявления на незаконосъобразната административна дейност и периода на исковата
претенция – времето, през което ищецът е пребивавал в следствения арест в гр.
В. Търново ищецът е задържан в арест в
гр. В. Търново за периода от 26.09.2022г. до 143.1.2023г. общо 110 дни , когато
ищецът е бил задържан с МНО „Задържане под стража“ в Следствения арест гр.
Велико Търново в килии №№4 и 6. От страна на ответника на стр. 22 от делото в справката са посочени
както периодите, така и спалните помещения, така и броя на задържаните лица в
тези спални помещения, съответно килии №№4 и 6 или общо е пребивавал в
следствения арест – сто и десет дни.
От друга
страна се вземат предвид характера и интензитета на породените страдания и
негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или психическо
увреждане на здравето, не се твърди, че ищецът не е бил извеждан своевременно
до тоалетна и баня, признава се недостатъчната дневна светлина, както и
извеждането за престой макар и на закрито, няма данни лицето да е нахапано от
дървеници.. Съобразно това и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът приема,
че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза на
1100 лева. Настоящата инстанция намалява дневното обезщетение от 11 лева на 10
, поради недоказаност на твърденията за липса на законоустановена жилищна площ
от 4 кв.м. и нарушено право на свиждане
с адвокат. При така изложеното и
доколкото размерът на претендираното от ищеца обезщетение за причинените му
неимуществени вреди не съвпада с този, определен от съда, следва искът да бъде
уважен частично.
Или
в обобщение размерът на обезщетението
като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде
определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на
претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и
интереси, и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Ето защо, спазването на принципа на справедливостта, като законово
въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква
размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен
от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи
начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на
увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от
27.01.2015 г. по делото "Нешев и други срещу България", съгласно
което при определянето на паричната компенсация, като форма на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, могат да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в
пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да
не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а, от
друга, времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в условия на
нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС, като най-важния
фактор за оценка на претърпените вреди.
Следва да се има предвид и че, самият ищец се е поставил в тези
неблагоприятни условия, доколкото ако условията в затвора са били толкова
тежки, колкото твърди, не е направил необходимото, за да не се налага
повторното му настаняване, с други думи казано, сам се е поставил в това
неблагоприятно положение. Съобразно това, и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът счита, че справедливото обезщетение, което следва да се
присъди на ищеца, възлиза на 1000 лева.,
като този размер е съобразен със съдебната практика в този смисъл /вж. например
Решение № 13522 от 6.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 14245/2017 г., III о.
Настоящата инстанция съобрази и практиката на тройните състави в
Административните съдилища, които присъждат обезщетение в размер на 2000 лева
при задържане над 1 година. Напр. Решение
№ 924 от 24.07.2020 г. на АдмС - Бургас по адм. д. № 92/2020 г. Решение № 2363 от 18.12.2020 г. на АдмС -
Пловдив по адм. д. № 1367/2020 г. Решение
№ 1625 от 11.03.2019 г. на АдмС - София по адм. д. № 5891/2015 г.. В останалата
част - за разликата над 1000 лева до
пълния предявен размер от 2 000 лева исковата претенция като неоснователна,
следва да се отхвърли.
Основателна
е и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 25.11.2017
г. /датата на прекратяване на бездействието/ до окончателното изплащане на
сумата. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. №
3/2004 г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и съответно
дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни
действия и бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им.
Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от датата, на която
незаконните действия и бездействия са били преустановени – 28.5.2021г., когато
задържането на ищеца в ареста в гр. Велико Търново е преустановено, до датата
на окончателното изплащане на сумата.
Неоснователно е направеното от ответника искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал.
2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да
заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и
при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал.
2 и ал. 3 от
ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3
от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане
на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето
защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Водим от горното и на основание чл.203 от АПК във
вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, Административен съд – В. Търново, VІІІ-ми състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – С.,
да заплати на М.А.М. *** сумата от 1100- хиляда и сто лева, ведно със законната лихва от момента на
увреждането 13.1.2023г. до
окончателното изплащане, представляващи претърпени неимуществени вреди за
периода от 26.9.2022г. до 13.1.2023г. , когато ищецът е бил задържан с МНО
„Задържане под стража“ в Следствения арест гр. Велико Търново килии №№№ 4 и 6
без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и
психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен възел, течаща
вода, дневна светлина, наличие на дървеници и хлебарки, едночасов престой на
открито , съобразно чл. 29 и 31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т. 3, чл. 86, ал. 1, т. 1
от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от ППЗИНЗС.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск в частта му над
1100 лв. до претендирания размер от 7 000 лв., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. С. да заплати в полза на органа на съдебната власт
Административен съд – Велико Търново, разноски по делото за държавна такса в
размер на 10 лв. /десет лева/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред троен състав на
Административен съд В. Търново.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :
.