Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен
състав, в публично съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА -
ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Ива И.ова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 10319
по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 160365 от 27.07.2020 г. по
гр. д. № 46940/2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 43
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:*** срещу К.Д.Т., ЕГН **********, искове правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1284,19 лв., представляваща
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия през периода 01.05.2014
г. – 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********сумата
от 154,44 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода
15.11.2015 г. – 09.11.2017 г., сумата от 14,75 лв., представляваща главница за
услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., както и
сумата от 2,34 лв., лихва за забава върху главницата за дялово разпределение,
начислена за периода 15.11.2015 г. – 09.11.2017 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от 20.11.2017 г. до окончателното изплащане.
В
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
чрез юрисконсулт К.П., с доводи за неправилност на решението поради нарушение
на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че по делото е установено – от
писмо от Столична община и договор за продажба на наследство от И.Д.П., че
процесният топлоснабден имот е бил собственост на Д.Б.П. и съпругата му, което
не е оспорено и от ответницата. Неправилни са изводите на СРС, че последната
няма качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди – в срока за отговор
ответницата е заявила само, че не е обитавала имота, но не и че не е носител на
правото на собственост върху него (като насленик наД..П.). Предвид
изложеното се моли за отмяна на решението и за уважаване на предявените искове.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна – К.Д.Т., чрез адвокат
М.П., с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди решението като правилно. Сочи се, че в
хода на производството въпреки разпределената доказателствена тежест, ищецът не
е представил доказателства, че именно ответницата е клиент на топлинна енергия
за битови нужди по отношение на процесния имот. Поради това се моли жалбата да
бъде оставена без уважение. Не се претендират разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Решението на СРС е и правилно и
съответства на приложимите материален и процесуален закон, като съображенията
за това са следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба от „Т.С.“ ЕАД против К.Д.Т.
за признаване на установено, че последната дължи на ищеца сумата от
1284,19 лв., представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна
енергия през периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж. к. „********сумата от 154,44 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода 15.11.2015 г. – 09.11.2017 г., сумата от
14,75 лв., представляваща главница за услуга дялово разпределение за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., както и сумата от 2,34 лв., лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение, начислена за периода 15.11.2015 г. –
09.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
20.11.2017 г. до окончателното изплащане. Ищецът твърди, че
ответницата е потребител на топлинна енергия за процесния имот с аб. №
220608, като за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. не е заплатила стойността
на потребената в имота топлинна енергия, както и стойността на
извършената услуга дялово разпределение на топлинна енергия за същия период,
за което дължи и обезщетение за забава.
Видно от приложеното ч. гр.
д. № 81858/2017 г. на СРС, 43 състав, със заявление по чл. 410 ГПК „Т.С.“ ЕАД
е поискало заплащане в условията на разделност – по ½ част от К.Т. и И. П.
на следните суми: 2568 лв. – цена на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., мораторна лихва в размер на 308,88 лв. за
периода 15.11.2015 г. – 09.11.2017 г., 29,75 лв. – цена на извършена услуга
дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017
г., мораторна лихва в размер на 4,69 лв. за периода 15.11.2015 г. –
09.11.2017г., ведно със законната лихва върху главниците от 20.11.2017 г. до
изплащането им, както и 108,23 лв. – разноски по делото, дължими
за посочения адрес, за което е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 01.03.2018 г. От К.Д.Т. е постъпило
възражение по реда на чл. 414 ГПК за недължимост на претендираните срещу нея
суми (1/2 от горепосочените). С определение от
13.05.2019 г. по гр. д. № 81858/2017 г. на СРС, 43 състав,
съдът е конституирал на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия на
17.04.2019 г. в хода на производството длъжник И.Д.П., наследника
му по закон
К.Д.Т., като е разпоредено препис от заповедта за изпълнение
на парично задължение да се изпрати на новоконстуираната страна, от която не е
постъпил отговор. С оглед това съдът е указал на ищеца, че може да предяви иск
за установяване на вземането си по заповедта за изпълнение в частта, оспорена
от длъжника К.Т. в едномесечен срок от съобщението. По делото не е спорно, че
исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК.
Правилно решаващият състав на първоинстанционния
съд е приел, че с оглед заявените в исковата молба фактически
основания на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове същите намират
своята правна квалификация в разпоредбите на чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да се уважи главният иск за установяване на вземане на ищеца за стойността на
доставената топлинна енергия по делото следва да се установи, че
за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по
силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответницата топлинна енергия
срещу задължение на последната да заплаща стойността ѝ, както и че ищецът
е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия,
начислил е суми за него съобразно с действащите към съответния момент разпоредби
на ЗЕ, вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр.
34 от 24.04.2007 г.), поради което и за ответницата е възникнало задължение за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, по иска за заплащане
на възнаграждение за дялово разпределение на топлинна енергия - че е била
извършвана услугата дялово разпределение на топлинната енергия в полза на
ответницата; че ответницата е поела задължение да заплати тази сума на ищеца;
договорения размер на възнаграждението. По отношение на акцесорните искове за установяване
на вземане за
обезщетение за забава в плащането на главниците ищецът следва да установи, че
главните парични задължения са възникнали, че е настъпила тяхната изискуемост,
както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорните суми.
Ответницата следва да докаже своите възражения, наведени в отговора на исковата
молба.
С оглед доводите на въззивника,
съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, спорно по делото
е обстоятелството дали през процесния период ответницата е имала качеството на клиент
на топлинна енергия за битови нужди по см.
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ с оглед твърдението за притежавано от
последната право на собственост върху топлоснабдения имот.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови
нужди“ е определено в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012
г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ
- в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на
топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на
ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент” е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците
или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на
доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ)
и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството
„клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими
по ГПК доказателствени средства, например с открИ.ето на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018
г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
Правоотношението по продажба
на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде
както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание
на договора), така и презумиран (сключен със самия факт на
придобИ.е на собствеността или вещното право на ползване), като всеки
нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или
презумиран), преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. За преценката с кого
дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка
на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е
от значение обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор
за доставка на топлинна енергия (изричен или презумиран).
След така направените принципни
разяснения съдът приема следното:
По делото е прието Писмо №
ОС-15-19-7000-11/02/03.02.2012 г. от Столична община, район „Младост“, от което
се установява, че ап. № 9 в ж. к. „********, аб. № 220608 е закупен от Д.Б.П. и
Г.С.П.а на 26.07.1991 г.
Установява се от приетите
в
хода на делото пред първия съд писмени доказателства, че ответницата
К.Д.Т. е законен наследник - дъщеря на Д.Б.П., починал на 02.05.1998 г. – видно
от Удостоверение за наследници № 286/07.06.1998 г., издадено от Район
„Младост“, гр. София. От последното се установява също, чеД..П.
е
оставил за свой законен наследник и син – И.Д.П. – починал на 17.04.2019 г. и
оставил за свой законен наследник ответницата по делото.
Съгласно представената по
делото молба - декларация на 15.12.1998 г., след смъртта на Д.Б.П., неговият
син И.Д.П. е поискал да му бъде
открита партида на негово име за процесния
топлоснабден имот с аб. № 220608, като е декларирал, че семейството му се
състои от един член. В молбата изрично е записано и е положен подпис от
ответницата К.Д.Т., че е съгласна да бъде открита партида
за имота на името на брат ѝ И.Д.П..
По делото е приет Договор за продажба на
наследство по чл. 212 ЗЗД от 11.12.2018 г., вписан в Служба по вписванията, с
нотариална заверка на подписи и съдържание, видно от който И.Д.П. е продал на М.Г.С.наследството,
оставено му от покойните му наследодатели: Г.С.П.а, майка, починала на
18.06.1995 г. и Д.Б.П., баща, починал на 02.05.1998 г. срещу сумата от 9 800
лв.
С определението си по чл. 140 ГПК от
27.02.2020 г., в което е обективиран проект за доклад по делото, районният
съдия е указал на ищеца на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи
доказателства за твърденията си, че ответницата е клиент на топлинна енергия по
отношение на процесния недвижим имот, както и че е изпаднала в забава за
заплащане на сумите за главница.
В открито съдебно заседание делото е
докладвано съобразно горепосоченото определение и е обявен за окончателен
доклада по делото, като от страна на ищеца не са ангажирани други
доказателства
във връзка с разпределената му доказателствена тежест.
По делото са изслушани и заключения на
съдебно – техническа и съдебно – счетоводна експертизи, неоспорени от страните.
Съобразно горните фактически
констатации, настоящият състав приема, че от представените по делото писмени
доказателства не се установява по безспорен начин правото на
собственост на ответницата върху процесния имот, съответно квотата
ѝ в съсобствеността (при липса на удостоверение за наследници на Г.С.П.а),
а оттам и качеството ѝ на клиент на топлинна енергия за битови нужди за
процесния период. По делото е прието единствено
писмо от Столична община с данни за закупуване на имота от наследодателите на
ответницата, което обаче не е титул за собственост, липсва
нотариален
акт или друг документ, удостоверяващ правото на собственост върху имота, което
обстоятелство подлежи на пълно и главно доказване от страна на ищеца по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Освен това, в случая в
отговора по чл. 131 ГПК ответницата е заявила, че не е ползвала имота за
процесния период, тъй като в него е живял
нейният брат и партидата за имота е открита на негово име. От представената
молба – декларация се установява, че страна по облигационното правоотношение за
процесния период м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. с ищеца е бил единствено И.Д.П.
(вкл. преди продажбата на наследство от 11.12.2018 г., като
П. е починал на 17.04.2019 г., т. е. след процесния период). По силата на
подадената молба за открИ.е на партидата И. П. е
изявил волята си да встъпи в договорно правоотношение с ищеца, като изрично е
посочил, че само той ползва топлоснабдения имот. Като взе предвид горното,
съдът приема, че договорът за доставка на топлинна енергия е
сключен между ищеца и И. П. и само той е имал качеството клиент на топлинна
енергивя за исковия период. С оглед обстоятелството, че
възникването на това облигациоонно правоотношение следва във времето
възникването на съсобствеността върху имота с открИ.е на наследството
на общия наследодател на К.Т. и И. П., то и съществуващият до този
момент презумиран договор с ответницата К.Т. е преустановил
действието си за притежаваната от последната идеална част от имота. Ищецът не е
установил по делото при условията на пълно и главно доказване след подаването
на молба - декларация за разкрИ.е
на партида от И. П. да са настъпили други релевантни за
правоотношението юридически факти, които да обуславят възникването на ново договорно
правоотношение с К.Т., което да е действащо към исковия период. Следва
да се посочи, че исковите суми се претендират от К.Т. на
самостоятелно основание като наследник на Д.Б.П. (за
1/2
от цялото задължението), а не като наследник
на И. П. - както се посочи по – горе заявлението по чл.
410 ГПК е оспорено единствено в частта, с която е осъдена К.Т. да заплати
½ от общо дължимите за периода суми. Поради това, предвид
приетото от съда, че качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди по
отношение на процесния период е имал само И. П., то исковете срещу К.Т. са
неоснователни и правилно са били отхвърлени. Исковите суми не
могат да бъдат признати за дължими от ответницата независимо от настъпилото в
хода на делото правоприемство на И. П., тъй като при този начин на заявяване на
претенцията би се променила волята на ищеца, което е недопустимо.
Ето защо и по изложените от въззивния
съд съображения, следва да се приеме, че ответницата не е материално
легитимирана да отговаря по предявените срещу нея искове с оглед заявеното от
ищеца фактическо основание на същите – в качеството й на съсобственик на
процесния топлоснабден недвижим имот, доколкото за процесния период е налице
договор за същия, сключен между ищеца и брата на ответницата И.Д.П..
Следователно предявените искове за потребена и незаплатена
топлинна енергия, за цена на услуга за дялово разпределение, за обезщетение
за забава в плащането на главницата за топлинна енергия и за
обезщетение за забава в плащането на главницата за цена на услуга за дялово
разпределение са неоснователни и правилно са отхвърлени от
районния съд. Тъй като изводите на настоящия въззивен състав съвпадат
с тези на СРС, въззивната жалба като неоснователна следва да се остави без
уважение, а обжалваното с нея решение следва да се
потвърди като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на
спора разноски се дължат единствено на въззиваемата страна – ответник. От същата
обаче не се претендират такива. Ето защо с въззивното решение разноски не
следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 160365 от 27.07.2020 г. по
гр. д. № 46940/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 43 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.