РЕШЕНИЕ
№ 123
гр. П., 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20241230102089 по описа за 2024 година
Производството е с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Образувано е по молба на адв. М. В. М. от АК-П., с адрес на кантора и съдебен
адресат в гр. П., ул. “П.“ № 3б, ет. 3, ап. 11, в качеството му на пълномощник на Ц. Н. А.,
ЕГН: **********, с адрес с. К. и съдебен адресат гр. П., ул. “П.“ № 3б, ет. 3, ап. 11, срещу
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, кв. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано винаги от
двама управители: С.Н.Н., Ц.Г.С., Я.К.Ч..
Ищцата релевира, че е страна по Договор за потребителски кредит № 40026280890 от
14.06.2024 г., сключен с ответното дружество Профи Кредит България ЕООД, като съгласно
раздел VI от договора, именуван „Параметри“, ищцата получава сумата от 2 000 лева, като
следва да върне сума по кредита в размер на 5 287,43 лева, при срок на крезита от 37 вноски.
Паралелно с това, съгласно същия раздел от цитирания договор, ищцата следва да заплати и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2 080 лева,
разпределени на 37 вноски.
Твърди, че Договор за потребителски кредит № 40026280890 от 14.06.2024 г., сключен
с ответното дружество, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК,
във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че същият е недействителен на специалните
основания на чл. 22 от ЗПК. Навежда, че в процесния договор не са посочени условията за
приложимия лихвен процент, като липсата на посочване на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението на последната с главницата по кредита, е пречка за
преценка дали посоченият в договора лихвен процент отговаря на действителния такъв.
Посочва, че основание за недействителност на договора за потребителски кредит, е свързано
с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите,
като твърди, че от съдържанието на процесния договор не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Поддържа, че с
предвиждането на заплащане на допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, като по този начин се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва. Посочва, че в резултат на невключване на уговорката за
1
заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР се калкулира допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва, както и че ГПР не съответства на
действително прилагания от кредитора, което представлява заблуждаваща търговска
практика. Изразява становище, че въз основа на изложените пороци договорът следва да се
прогласи за недействителен.
Посочва още, че клаузата от процесния договор, предвиждаща заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, е нищожна поради накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД, а именно - нарушава принципа
за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и принципа за
справедливост и необлагодетелстване на едната страна за сметка на другата, респективно е
налице не еквивалентност на насрещните престации. Релевира, че клаузата противоречи на
изискването, обективирано в чл.10а, ал. 1 ЗПК, тъй като законът не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. В тази връзка сочи, че процесната клауза от договора е неравноправна, тъй като
същата предвижда заплащането на „такси за усвояване и управление на кредита“, същата е
необосновано висока, чрез нея в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
възнаграждение, заобикаля се закона и по-конкретно разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК. И по
отношение на клаузата от договора, предвиждаща заплащането на възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, посочва, че в резултат на невключване на уговорката
за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР се калкулира
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва, както и че ГПР не
съответства на действително прилагания от кредитора, което представлява заблуждаваща
търговска практика.
В тази връзка иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор за
потребителски кредит № 40026280890 от 14.06.2024 г., сключен между Ц. Н. А. и ПРОФИ
КРЕДИТ България ЕООД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК,
вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК; В условията на евентуалност да приеме, че клаузата
съдържаща се в VI „Параметри“ от Договор за потребителски кредит № 40026280890 от
14.06.2024 г., сключен между Ц. Н. А. и ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД, която предвижда
заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че
е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Претендират се сторените по делото разноски.
В законоустановения срок ответното дружество, чрез процесуалния си представител,
депозира отговор, в който оспорва предявените в условията на евентуалност искове по
основание и размер. Сочи, че е безспорно между страните, че е сключен договор за
потребителски кредит № 40026280890, по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца заем в размер на 2 000,00 лева, а последният се е задължил да върне
на кредитора така предоставените парична средства заедно с договорна възнаградителна
лихва и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга
„Флекси“, съгласно условията на договора. Твърди, че договорът е валиден и не страда от
пороците посочени от ищцовата страна. Релевира, че разходите за допълнителни услуги не
следва да бъдат включени в ГПР, тъй като последните не са задължителен разход по
кредита, а се заплащат единствено при желание от страна на потребителя да се ползва от
допълнителни услуги. Предвид ищцовото твърдение, че клаузата за допълнителни услуги е
нищожна, тъй като разходите за такива услуги не са включени в ГПР, поддържа, че
последният е вярно посочен в процесния договор. Навежда, че нищожността на клаузата,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, доколкото не е част от
основния предмет на договора, не влияе на сключването на договора и неговата
действителност.
По отношение на клаузата, касаеща пакета от допълнителни услуги, посочва, че
страните по договора не са уговаряли възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, а са
постигнали съгласие за сключване на договор с включени допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“, които не са задължително условие за сключване на договора, а са единствено по
желание и избор на потребителя. Посочва, че параметрите и условията свързани с
допълнителните услуги са ясно определени в допълнителната преддоговорна информация,
като оспорва наведените от ищцовата страна твърдения за нищожност на посочените
основания. Моли за отхвърляне на ищцовата претенция, като неоснователна и недоказана.
2
Претендира сторените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.
Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Прави
искане за съдебно прихващане на присъдените разноски при хипотезата на осъждане и на
двете страни на разноски.
В проведено съдебно заседание ищцата не се явява и представлява, от процесуалния
й представител е депозирано писмено становище, с което поддържа изцяло депозираната
молба и приложените към нея доказателства. Оспорва представения писмен отговор.
Изразява становище по същество на спора, като навежда допълнителни съображения в
подкрепа на ищцовата претенция. По отношение на претендираното адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. изразява становище, че същото му е дължимо, както и
че върху възнаграждението следва да се начисли ДДС. Представя списък по чл. 80 от ГПК и
Договор за правна защита и съдействие. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Ответното дружество не изпраща представител, като в депозирано писмено становище
процесуалният му представител поддържа депозирания отговор и приложените
доказателства, оспорва исковата молба като неоснователна и недоказана. Изразява
становище по същество на спора. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, в случай, че
адвокатското възнаграждение надхвърля минималните размери предвидени по Наредбата.
Претендира сторените по делото разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи
Кредит България“ ЕООД (като заемодател) и ищцата (като заемател) е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит
Стандарт“ № 40026280890, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 2
000 лв.. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41,00 %, годишният процент на
разходите е 48,96 %, а задължението следва да се погаси на тридесет и шест месечни вноски.
В раздел V-ти от посочения договор за кредит, ясно е посочено, че се предоставят
допълнителни услуги по избрани пакети „Фаст“ и „Флекси“. Допълнително, в раздел VI - ти
от договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени като за тях потребителят
следва да заплати, както следва: възнаграждение за услуга „Фаст“ в размер на 900 лева и
възнаграждение за услуга „Флекси“ в размер на 1 180 лева. Ярко впечатление оставя и
обстоятелството, че в раздел VI - ти първоначално за потребителя е определена обща сума за
връщане по договора за кредит в размер от 3 506,03 лева.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
„Профи Кредит България“ ЕООД като заемодател и Ц. Н. А. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2 000 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна
лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛУГИ. В
подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит - в
раздел V - ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел VI - ти вече е посочено и
каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното
възнаграждение за допълнителни услуги. В тази връзка съдът счита за нужно да акцентира
върху недобросъвестния подход на кредитора, който в раздел VI - ти от договора един път
3
посочва като общо дължима сума по кредита по-ниска величина – 3 506,03 лева, а след това
отразява като „общо задължение“ сумата от 5 586,03 лева. Предвид това и доколкото са
налице две различни величини посочени като общо дължима от потребителя сума по
договора за кредит, то съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочения порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна
недействителност на договора за кредит.
Отделно от гореизложеното, съдът счита и че клаузите от договора за кредит, по
силата на които се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от общо 2 080 лева
за услуги „Фаст“ и „Флекси“ ( раздел VI - ти от договора, част „По поискана и закупена
допълнителна услуга“ ), не са индивидуално договорени. В тази връзка, те се явяват част от
типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното
дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Следва да се
посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора) да му заплати
възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност
(доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за пакет
услуги „Фаст“ и „Флекси“ ( съобразно допълнителната информация към договора за кредит),
касаещи разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на
кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита, са присъщи
за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се
предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел VI - ти от договора
установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугите „Фаст“ и
„Флекси“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК („Кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита“ ).
По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,96 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече - както вече бе коментирано,
предвид предпоставките, при които се предоставят услугите по пакети „Фаст“ и „Флекси“, то
стойността им е с характер на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при
формирането на ГПР (стойността на услугите са сигурен разход за потребителя ).
Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Съобразно това, посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна
и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер
на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и
чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. В
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в раздел VI - ти
4
от договора за кредит като обща сума за заплащане от потребителя са посочени две
величини (обстоятелство, което бе коментирано по-горе). Тоест, освен пълно разминаване
между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява
на годишна база, е налице и несъответствие между сумата, която потребителят реално ще
заплати по договора и тази отразена в раздел VI - ти от договора, графа „По кредита“.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР и
общо дължимата сума от потребителя, на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Нещо повече - доколкото в процесния случай
кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР и общо дължима сума,
които драстично се различават от действителните величини, то на практика следва да се
приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изцяло не е спазено. Последното води и до
недействителност на договора за кредит (в тази връзка – постановеното по т. 2 от
диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд).
Предвид гореизложеното, то предявеният иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, следва
да се уважи и да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи
Кредит Стандарт“ № 40026280980, сключен между ищцата като заемател и „Профи Кредит
България“ ЕООД като заемодател, поради противоречието му със закона.
Предвид уважаването на главния иск, то не възниква вътрешнопроцесуалното
условие за разглеждане и произнасяне по предявената при условията на евентуалност искова
претенция.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат
единствено на ищцовата страна. Последните представляват заплатената държавна такса в
размер на 211,50 лева, която следва да бъде възложена в тежест на ответното дружество.
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, който му е
оказал безплатна правна помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., съгласно
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 05.12.2024 г. Съгласно чл.
38, ал. 2 ЗАдв., ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и
да осъди другата страна да го заплати.
При определяне размера на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност по делото, като вземе
предвид предмета на производството и осъществената по него правна защита, извършените
процесуални действия, събраните доказателства, проведените съдебни заседания, както и
полагания от страна на адвоката квалифициран труд. Предвид характера на производството
– предявен иск за обявяване на нищожност на договор за кредит, по който предмет има
богата съдебна практика, проведено само едно открито съдебно заседание, на което
представителят на ищеца не се е явил, а е депозирал писмено становище, материалният
интерес по делото, който е в размер на 5 287,43 лева, доказателствен материал, който е в
минимален обем и включва единствено писмени доказателства, както и искова молба и
писмено становище, изготвени от процесуалния представител на ищеца, съдържащи съдебна
практика както на национално ниво, така и на общностно (практика на Съда на ЕС), съдът
определя адвокатско възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, в
размер на 300,00 (триста) лева. С оглед изложените съображения, в настоящия казус
предвиденият в цитираната Наредба по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. минимален размер на
адвокатското възнаграждение не съответства на действителната фактическа и правна
5
сложност по делото, като съгласно постановките на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС, съдът не е длъжен да приложи ограничението на националното
законодателство за минимален размер на адвокатските възнаграждения и може да присъди
възнаграждение и под предвидения минимум.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /действаща към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие помощ/ адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен
ДДС, тъй като адв. М. М. от АК – П. е регистриран по ДДС, за което е представено и
надлежно доказателство - удостоверение за регистрация по ДДС.
Предвид изложеното ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на
процесуалния представител на ищцата адв. М. М. от АК – П., адвокатско възнаграждение в
размер на 360 (триста и шестдесет) лева с вкл. ДДС, във връзка с оказаната безплатна правна
помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, че Договор за потребителски кредит № 40026280890 от 14.06.2024 г.,
сключен между Ц. Н. А. ЕГН: **********, с адрес с. К., общ. П. и „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано винаги от двама
управители: С.Н.Н., Ц.Г.С., Я.К.Ч., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22
от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, кв. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В,
представлявано винаги от двама управители: С.Н.Н., Ц.Г.С., Я.К.Ч., да заплати на Ц. Н. А.
ЕГН: **********, с адрес с. К., общ. П., сумата от 211,50 (двевста и единадесет лева и
петдесет стотинки) лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, кв. Мотописта, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано винаги от двама управители: С.Н.Н., Ц.Г.С.,
Я.К.Ч., да заплати на адв. М. В. М. от АК – П., с адрес на адвокатската кантора гр. П., ул.
“П.“ № 3Б, ет. 2, ап. 5, сумата от 360 (триста и шестдесет) лева с вкл. ДДС, за осъществената
от последния в полза на ищцата Ц. Н. А., ЕГН: **********, с адрес с. К., общ. П., безплатна
адвокатска помощ в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – гр. Благоевград, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6