Р Е Ш Е Н И Е
№ 676
гр. Плевен, 08 ноември 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Плевен – втори състав, в открито съдебно заседание на
шестнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Николай Господинов
при
секретар Бранимира Монова, изслуша докладваното от съдията Господинов
административно дело № 396/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на 118, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.
Образувано е по жалба от Д.В.Д. ***, ЕГН **********,
срещу решение № 2153-14-25/03.04.2018 г. на директора на Териториално поделение
на Националния осигурителен институт – Плевен /ТП на НОИ/, с което е потвърдено
разпореждане № **********/01.10.2017 г. на Ръководителя на пенсионно
осигуряване /ПО/ в ТП на НОИ-Плевен.
Жалбоподателят обжалва решението, като посочва, че не
е съгласен с определения коефициент 0,664, тъй като за периода 28.08.1993 г. -
31.12.1996 г. не са включени възнагражденията, което е следвало да получи, а и
възнагражденията, които е получавал като общински съветник за участие в комисии
и заседания на Общински съвет Плевен /ОбС/ за този период. Твърди, че в
осигурителната му книжка пише, че е осигуряван за 3 г. и 9 месеца, докато
мандатът е 4 години. Излага подробни съображения в смисъл, че на общинския
съветник се осигурява един незаслужено мизерен живот. Прави искане да се
извърши проверка и да се отмени решението на директора на ТП на НОИ.
Ответникът не е подал писмен отговор на жалбата,
въпреки предоставената му с определение №541/25.04.2018 г. /л.71/ възможност.
В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв. Ч. който изразява становище, че
следва да бъде уважена
жалбата и да се постанови решение, по силата на което да се задължи НОИ да
извърши ревизия за това какво е задължението на Община Плевен към Д.. В
представена писмена защита /л.л.126-134/ допълнително цитира норми от Кодекса
на труда, като сочи, че за Д. съществува трудов договор въз основа на избор, че
е работил при условията на ненормиран работен ден, но му се признават 8 часа.
Също твърди, че неправилно не му е зачетен целия трудов стаж в периода 1991
-1999 г., и вместо 8 години са зачетени само 3 г. и 7 месеца. Сочи и съдебна
практика.
Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Плевен, се представлява от юрк. Р. с пълномощно по
делото. Изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане същата
да бъде оставена без уважение, както и да се потвърди решение № 2153-14-25 от
03.04.2018 г. на директора ТП НОИ - Плевен и потвърденото с него разпореждане
на ръководител на ПО. Твърди, че с последното е изменена личната пенсия за
осигурителен стаж и възраст /ОСВ/ в изпълнение на решение на Министерския съвет,
определящо минималния размер на пенсиите за ОСВ. Сочи, че въпросното разпореждане
касае единствено размера на пенсията, която е в минимален такъв и е определена
преди близо 10 години при наличните доказателства за осигурителен стаж и възраст,
като в решението са изложени отново доводите, поради които не се зачита
претендираното от жалбоподателя право на стаж.
След запознаване със
събраните в хода на съдебното производство доказателства и преценка становищата
на страните, съдът намира за установено следното :
Жалбата
е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие
на правен интерес, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Разгледана
по същество жалбата е неоснователна.
От
събраните доказателства се установява следното от фактическа страна:
Със заявление №
МП-12638/06.04.2010 г., придружено с документи за осигурителен стаж и доход, Д.
е поискал отпускане на пенсия за ОСВ /л.л.29-53/. С разпореждане от 11.05.2010
г. /л.54/ същата е била отпусната в минимален размер от 136,08 лева, считано от
01.04.2010 г. С последващо разпореждане от 31.05.2010 г. /л.55/ е отпусната в
размер 153,91 лева от 01.04.2010 г., като е определен индивидуален коефициент /ИК/
0,702. Със заявление от 07.11.2011 г. /л.57/ Д. е поискал да му бъде отпусната
социална пенсия за инвалидност, като с разпореждане, приобщено на л.58, такава
е отпусната от 28.09.2011 г. и Д. получава 25% от същата в размер на 27,74
лева. С последващи разпореждания, приобщени на л.л.59-63, двата вида пенсии са
увеличавани, като с последното разпореждане от 01.07.2018 г. Д. получава пенсия
за ОСВ в размер на 184,08 лева и 25 % от социална пенсия в размер на 31,08
лева, или общо 215,16 лева. Определения ИК продължава да бъде 0,702. С
разпореждане № **********/01.10.2017 г. на ръководителя на ПО /л.64/ на
основание изменената от 01.10.2017 г. разпоредба на чл.10 от Закона за бюджета
на ДОО за 2017 г. пенсията на Д. за ОСВ е определена в размер на 200 лева,
приравнен на минимален съгласно чл.70, ал.9 от КСО, а социалната пенсия за
инвалидност не е променена. Разпореждането е получено на 09.03.2018 г., видно
от отбелязването на самото него, а на 13.03.2018 г. е подадена жалба до
директора на ТП на НОИ /л.65/, в която разпореждането се оспорва, като се сочи,
че не е съгласен с определения му коефициент 0,664, и се твърди, че за периода
от 28.08.1993 г. до 31.12.1996 г. не са включени възнагражденията, които е
получавал като общински съветник. Иска да се преизчисли индивидуалният коефициент.
По жалбата е постановено процесното решение № 2153-14-25/03.04.2018 г. на директора
на ТП на НОИ /л.л.67-69/, с което жалбата е отхвърлена. Посочено е, че Д. получава
пенсия за ОСВ от 01.04.2010 г., а социална пенсия за инвалидност от 28.09.2011
г. С разпоредбата на чл.10 от ЗБДОО-2017, от 01.10.2017 г. до 31.12.2017 г. минималният
размер на пенсията за ОСВ по чл.68, ал.1 от КСО е в размер на 200 лева, и на
основание на тази разпоредба е определен нов размер на пенсията за ОСВ на Д. в
размер на 200 лева, доколкото действителният размер на пенсията му за ОСВ е
по-малък от минималния ѝ размер. Към пенсията за ОСВ в този размер се
изплаща и социалната пенсия за инвалидност. ИК, определен още при отпускане на
пенсията за ОСВ в действителен размер, е 0,702 и не е променян. Посочени са
периодите, от които е определен ИК. По отношение на твърденията за осигуряване
като общински съветник се сочи, че съгласно чл.34 от ЗМСМА в редакцията от 1991
г. до 2003 г. общинските съветници не получават възнаграждение за дейността си
като съветници, а получават трудовото си възнаграждение и ползват служебен
отпуск за времето, през което са заети с дейността. Същите не се намират в
трудови правоотношения с ОбС съгласно чл.29 от ЗМСМА. Когато има определено
възнаграждение, същите се осигуряват по реда и условията на раздел втори от Наредбата
за обществено осигуряване на лицата, упражняващи свободна професия или търговия
или работещи без трудово правоотношение /ДВ, бр.58 от 17.07.1992 г., отм. от
01.01.2000 г./, по-долу Наредбата. Съгласно чл.13, ал.2 от същата наредба не
подлежат на осигуряване лицата, които са осигурени за всички осигурителни
случаи на друго основание върху месечно възнаграждение не по-малко от
минималната работна заплата. При отпускане на пенсията е бил зачетен осигурителен
стаж и доход за времето, когато Д. е осигуряван за общински съветник, и не е
бил осигуряван на друго основание - това е периодът 29.02.1996 г. - 28.05.1996
г. На тези основания жалбата е отхвърлена.
Решението
е връчено на 10.04.2018 г. /известие за доставяне на л.66, гръб/. На 17.04.2018
г. е подадена жалбата до съда, видно от вх.№ на органа /л.2/.
Така
установеното от фактическа страна води до следните правни изводи:
Съгласно
чл.117, ал.1, т.2, б.”а” от КСО, пред ръководителя на съответното ТП на НОИ се
подават жалби срещу разпореждания за отказ или за неправилно определяне или
изменение и спиране на пенсиите, добавките и компенсациите към тях, като ал.3
от същата норма регламентира, че ръководителят на ТП на НОИ се произнася по
жалбите с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. Процесното решение
№ 2153-14-25/03.04.2018 г. е издадено от директора на ТП на НОИ – Плевен. Ето
защо съдът намира, че оспореното решение е издадено от компетентен орган по
чл.117, ал.3 от КСО. Потвърденото с него разпореждане също е издадено от
компетентен по материя, време и място орган съгласно чл.98, ал.1, т.1 от КСО.
Оспореното
решение е издадено в рамките на едномесечния срок за произнасяне по чл.117,
ал.3 от КСО. Същото е писмено, като изискуемата писмена форма е спазена,
изложени са мотиви. Относно мотивите, съответствието с материалния закон, административно
производствените правила и целта на закона, настоящият състав съобразява
следното:
Доколкото
пенсията за ОСВ на Д. е определена в размер, равен на минималния, съдът следва
да провери дали определеният размер съответства на посочения в закона, както и
дали действителния размер на пенсията за ОСВ е по-нисък, за да е приложима
законовата разпоредба, че при действителен размер, по-нисък от минималния,
пенсията се изплаща в минимален размер. Видно от влязлото в сила разпореждане
на л.63, пенсията на Д. за ОСВ е в размер на 184,08 лева. Същият размер е
по-нисък от минималния размер, считано от 01.10.2017 г., доколкото към тази
дата с оглед на препращащата разпоредба на чл.70, ал.9 от КСО /в действащата
към 01.10.2017 г. редакция/ към ЗБДОО за 2017 г., и там чл.10, т.3 е определен
минимален размер на пенсията за ОСВ по чл.68, ал.1 от КСО от 200 лева. В случая
правилно пенсията на Д. за ОСВ е определено да се отпуска в този размер, тъй
като той е по-висок от действителния, който е 184,08 лева. Размерът от 200 лева
е и правилно определен, доколкото пенсията на Д. е именно за ОСВ по чл.68, ал.1
от КСО.
Следва
да се посочи, че твърденията за неправилно определен ИК са неоснователни. С
разпореждането и потвърдилото го решение този ИК не е променян. Същият е
определен още през 2010 г., и то в размер, по-висок от този, който се сочи в
жалбата, а именно 0,702. Ако не е бил съгласен с определения му размер през
2010 г., Д. е могъл да го оспори в законоустановения срок. След като това не е
станало, същият ИК не може да бъде оспорен при издаване на ново разпореждане,
при което липсва промяна в размера му.
За
пълнота съдът отбелязва следното: по време на мандатите на Д. като общински
съветник в периода 1991-1999 г. между него и ОбС не е имало трудово
правоотношение по смисъла на Кодекса на
труда. Видно от съдебната практика : „С разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 от ЗМСМА законодателят урежда
получаването на възнаграждение от председателя на общинския съвет и общинските
съветници и начина на определяне размера на възнаграждението им… И след като с
изменението на чл. 34, ал. 1 от ЗМСМА (ДВ бр. 69/ 2003 г.) и
длъжността "общински съветник" престава да бъде "почетна"…“
В този смисъл е Решение № 1814 от 28.02.2005 г. на ВАС по адм. д. № 9341/2004
г. До изменението през 2003 г. длъжността "общински съветник" е била "почетна". Съгласно
първоначалната редакция от 1991 г. на чл.34 от ЗМСМА същият не е имал право да
получава възнаграждение, а е следвало да получава заплата за работата си при
своя работодател, като ползва служебен отпуск за участие в заседанията на ОбС и
неговите постоянни комисии. На този работодател са се възстановявали
изплатените средства от общинския бюджет за времето, когото общинският съветник
не е престирал труда си при работодателя, а е ползвал служебен отпуск. Едва с
изменението на разпоредбата на чл.34, ал.2 - ДВ, бр.65/1995, е предвидено, че
общински съветник, който не е в трудовоправни отношения с работодател, получава
средства по вид и в размер, определени с правилника по чл. 21, ал. 3 от ЗМСМА. Сочената
от Д. съдебна практика се отнася до случаи след изменението на ЗМСМА след 2003
г., когато чл.34, ал.1 от ЗМСМА вече има следното съдържание: “Общинският
съветник получава възнаграждение за участието си в заседанията на общинския
съвет и на неговите комисии.“ Тази норма не е приложима за неговия случай,
който е преди 2003г. Като общински съветник Д. е следвало да познава нормата на
чл.34 от ЗМСМА, действаща по време на неговите мандати като общински съветник,
и да знае, че изпълнява длъжност, която не е платена, а от 1995 г. - длъжност,
която е платена само когато не е на друга работа. За периода след ДВ,
бр.65/1995 до края на мандата му през 1999 г. само за периода, в който не е
осигуряван на друго основание, има право на възнаграждение, и в този случай
съгласно чл.13, ал.1 от Наредбата: „Подлежат на задължително осигуряване за
всички осигурителни случаи лицата, които са получили за работа без трудово
правоотношение от предприятие, учреждение, организация или едноличен търговец
възнаграждение, по-голямо от 25 на сто
от минималната работна заплата за отделен календарен месец или по-голямо от
минималната месечна работна заплата общо за една календарна година.“ Съгласно
чл.13, ал.2 от същата Наредба, „Не подлежат на осигуряване по реда на ал. 1
лицата, които са осигурени за всички осигурителни случаи на друго основание
върху месечно възнаграждение не по-малко от минималната работна заплата или са
осигурени по раздел I от тази наредба.“ С разпореждането и потвърдилото го
решение не се приемат различни периоди, през които Д. е осигуряван, в сравнение
с периодите от влезлите в сила разпореждания, нито има произнасяне по тези
въпроси, поради което твърденията за незачетен осигурителен стаж и доход са
неотносими към предмета на делото. В тази връзка искането за извършване на
ревизия за задълженията на Община Плевен също е неотносимо към предмета на делото.
С оглед на изложеното, решението и потвърденото с
него разпореждане са законосъобразни и жалбата следва да бъде отхвърлена.
Водим
от изложените мотиви и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд
Плевен, втори състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.В.Д. *** срещу решение №
2153-14-25/03.04.2018 г. на директора на Териториално поделение на Националния
осигурителен институт – Плевен.
Решението
подлежи на оспорване с касационна жалба пред Върховен административен съд в
срок от 14 дни от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: