Решение по дело №4612/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   11.08.2020г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на първи юли две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 4612 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 491896 от 20.09.2018г. по гр.д. № 79920/2017г. Софийски районен съд, 144 състав признал за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.П.Х., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, сумата 116.27 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия, през периода от м. 05.2013г. до м. 04.2016г. за имот с абонатен № 081565, находящ се в гр. София, ж.к. “*******, ведно със законна лихва от 18.07.2017г. до изплащане на вземането, лихва върху главницата за потребена топлинна енергия в размер на 39.05 лв. за периода от 15.08.2014г. до 07.07.2017г., сумата 2.27 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от м. 05.2013г. до м. 04.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 08.08.2017г. по ч.гр.д. № 48651/2017г. на СРС, като отхвърлил иска за главница за потребена топлинна енергия за разликата над 116.27 лв. до пълния му предявен размер от 580.90 лв., иска за главница за дялово разпределение - за разликата над 2.27 лв. до пълния му предявен размер от 24.42 лв., иска за лихви за забава върху главницата за топлинна енергия - за разликата над 39.05 лв. до пълния му предявен размер от 117.15 лв., както и отхвърлил изцяло иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5.90 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.08.2014г. до 07.07.2017г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 183.91 лв., представляваща разноски в заповедното и исковото производство съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 564.22 лв. - разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на „Т.“ ООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва в частите, с които исковете са отхвърлени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно СРС приел, че са погасени по давност дължимите суми по общите фактури за периода м. 05.2013г. – м. 04.2016г. Районният съд не съобразил, че сумите по обща фактура за период м. 05.2013г. – м. 04.2014г., издадена през м. 06.2014г., ставали изискуеми едва през м. 09.2014г., сумите по обща фактура за период м. 05.2014г. – м. 04.2015г., издадена през м. 07.2015г., ставали изискуеми едва през м. 09.2015г., и сумите по обща фактура за период м. 05.2015г. – м. 04.2016г., издадена през м. 07.2016г., ставали изискуеми едва през м. 09.2016г. С подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 18.07.2017г. давността била прекъсната. Районният съд не взел предвид, че след края на отоплителния сезон се изготвят изравнителни сметки от ФДР на база отчет на уредите за дялово разпределение. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна С.П.Х. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира се присъждане на възнаграждение на адвоката на въззиваемия на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.” ООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

След частично прекратяване на производството в частта му срещу ответника Н.П.Х. (неподал възражение срещу заповедта по чл. 410 ГПК), първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове, предявени срещу С.П.Х.:

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 580.90 лв. - главница, представляваща 1/2 от цената на доставена топлинна енергия за битови нужди за периода м. 05.2013г. – м. 04.2016г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. “*******, аб. № 081565;

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 117.15 лв., представляваща 1/2 от лихвата за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.08.2014г. - 07.07.2017г.;

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата  24.42 лв. - главница, представляваща 1/2 от цената на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода м. 05.2013г. – м. 04.2016г.,

и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата  15.90 лв., представляваща 1/2 от лихвата за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 15.08.2014г. - 07.07.2017г.

Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 18.07.2017г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 48651/2017г. на СРС, 144 състав.

 С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с редица възражения, вкл. че в процесния период е бил собственик на 1/6, а не на 1/2 идеална част от топлоснабдения имот, както и е релевирал евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението на длъжника С.Х. срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Пред настоящата инстанция не е спорно, а и от приетите в първоинстанционното производство писмени доказателства се установява по безспорен начин, че ответникът С.Х. е бил в процесния период и до 20.06.2017г. собственик на 1/6 идеална част от топлоснабдения имот. Поради това същият дължи главници и лихви в установените от заключенията на СТЕ и ССЕ размери съразмерно с дела си в съсобствеността, а не в претендирания от ищеца с исковата молба размер от 1/2. С оглед въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорни пред настоящата инстанция са само въпросите погасени ли са по давност вземанията на ищеца за главници и лихви.

Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.

Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В случая исковете се считат предявени от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 18.07.2017г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), от която дата давността е прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.

В процесния период м. 05.2013г. – м. 04.2016г. приложими към договорните отношения между страните са били Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 14.02.2008г. (приложими за задълженията, възникнали преди 12.03.2014г.), и Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г. (приложими за задълженията, възникнали след 12.03.2014г.).

Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2008г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след датата на изтичане на периода, за който се отнасят. Задължението е уредено като срочно, поради което и съобразно чл. 114, ал. 1 ЗЗД вземанията на ищеца за периода м. 05.2013г. – м. 02.2014 вкл. са погасени по давност – същите са станали изискуеми на 30-то число на съответния месец, следващ месеца на доставката, и към датата на подаване на заявлението в съда вече е бил изтекъл тригодишният давностен срок.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Въззивният съд намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014г., давността започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м. 03.2014г. до м. 05.2014г. включително също са погасени по давност.

Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията за главница за отоплителен сезон м. 05.2013г. – м. 04.2014г. и за м. 05.2014г. не били погасени по давност предвид издадените от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014г. обща фактура от 30.06.2014г., в която е посочен срок за плащане 15.08.2014г., и обща фактура от 01.07.2015г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2015г. Издаването на общата фактура не променя падежа на месечните задължения за съответния отчетен период. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия обаче остава същият. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само за сумата за доплащане, но в случая за периода м. 05.2013г. – м. 04.2014г. и за периода м. 05.2014г. – 04.2015г. изравнителните резултати не са суми за доплащане, а суми за връщане – видно както от представените от ищеца общи фактури, така и от приетото и неоспорено заключение на ССЕ.

Въззивната жалба срещу решението в частите, с които исковете за лихви за забава са отхвърлени, е бланкетна – в нея не са наведени никакви доводи за неправилност на изводите на районния съд. При постановяване на първоинстанционното решение в тези части не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността му, а следва да го потвърди в същите части на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.

По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните отхвърлителни части.

При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззваемия, който е заявил претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвоката му на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, защитата е поета от адвоката безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съобразно обжалваемия интерес и чл. 7, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в относимата й редакция към датата на даване ход на устните състезания), на адвоката следва да се присъди възнаграждение за въззивното производство в размер на 400 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 491896 от 20.09.2018г., постановено по гр.д. № 79920/2017г. Софийски районен съд, 144 състав в обжалваните отхвърлителни части.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.П.Х., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 400.00 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.

В необжалваните части решението по гр.д. № 79920/2017г. Софийски районен съд, 144 състав е влязло в сила.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.” ООД, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

                                                                                             2.