Р Е Ш Е Н И Е
№ 897/24.2.2020г.
гр. Варна, 24.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XVII-ти състав, в публично заседание на четвърти
февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА
при участието на
секретаря Антоанета Атанасова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 16 663 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по молба на „М.д.“
ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Е.П.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, с която е предявен иск с
правно основание чл.422, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, за приемане установено,
че ответникът дължи
на ищеца, в
качеството му на частен правоприемник на потребителя Мария Росенова Димитрова,
сумата от 19 лв., начислена по
фактура ТП № **********/18.06.2015 г., представляваща заплатена на 18.06.2015
г. без основание съгласно чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сума за възстановяване на
ел. захранване на обект на потребление с абонатен № *** и клиентски № ***, с титуляр на партидата М. Р. Д., като
вземането е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 03.09.2019 г., за която
е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№14435/19г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението – 09.09.2019 г., до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба ищецът „М.д.” ЕООД твърди, че по
силата на договор за цесия от 03.09.2019 г., сключен между Мария Росенова
Димитрова, в качеството му на цедент, и „М.д." ЕООД – цесионер, ищецът е
придобил вземане за сумата от 19 лв., представляваща недължимо заплатена сума
за възстановяване на ел. захранване на обект на потребление с абонатен № *** и
клиентски № *** с титуляр на партидата М. Р. Д., за която сума е издадена
фактура № ТП № **********/18.06.2015 г. Ищецът твърди, че за извършеното
прехвърляне длъжникът е уведомен от цедента, действащ чрез адв. К.Т., с нарочно
уведомление от 04.09.2019 г. Счита, че таксата по посочената фактура е
заплатена без основание. В тази връзка излага, че ответното дружество не отчита
никакви разходи при възобновяване на електрозахранването, преустановено по вина
на потребителя, тъй като тази услуга се извършва от друго търговско дружество,
а именно „Е. С." АД. Навежда доводи за нищожност на клаузата на чл. 37,
ал. 1, изр. 2 от Общите условия за продажба на ел. енергия на „Е.П.“ АД, която
предвижда начисляването на такса за възстановяване на захранването. Счита, че
същата противоречи на чл. 122-124 от Закона за енергетиката, като се позовава
на практиката на ВКС. Поддържа, че чрез посочената такса се ограничават правата
на потребителя, произтичащи от закон, поради което и клаузата е неравноправна.
Посочва, че потребителят е поставен в неравноправно положение, като се
позволява на доставчика да изисква предварително заплащане на суми и
едностранно определяне на техния размер за възстановяване на снабдяването.
Твърди, че за недължимо заплатената сума от 19 лв. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 14435/2019 г. по описа на Районен съд - Варна, срещу която длъжникът е
възразил.
По изложените съображения по същество моли да бъде
прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца, в качеството му на частен правоприемник на потребителя М. Р. Д., сумата
от 19 лв., за която е издадена заповедта за изпълнение, ведно със законната
лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 09.09.2019 г.,
до окончателното изплащане на задължението.
Претендира
и присъждане на съдебно-деловодни разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК, ответната страна „Е.П.” АД,
депозира отговор на исковата молба,
в който изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Твърди, че
прекъсването на захранването на абоната е следствие от виновно неизпълнение на
договорните му задължения, като захранването в обекта е преустановено на 17.06.2015
г. поради незаплащане на изискуеми задължения за потребена ел. енергия и
снабдяването е възстановено на 18.06.2015 г. Поддържа, че е налице правно основание
за начисляване на процесната такса за възстановяване, като се позовава на
клаузата на чл. 34 от Общите условия. Счита, че, макар разходите по прекъсване
и възстановяване на преноса да се понасят от „Е. С.“ АД, таксата за възстановяване
на продажбата на електрическа енергия по същество представлява такса за вид
мрежова услуга по смисъла на т. 6, § 1 от ДР на Правилата за търговия с
електрическа енергия (ПТЕЕ), поради което същата се дължи на крайния снабдител,
какъвто се явява ответното дружество, на основание чл. 28, ал. 1 от ПТЕЕ.
Оспорва
да е налице противоречие на чл. 37, ал. 1 от Общите условия със Закона за
енергетиката. Заявява, че ответникът е изпълнил задължението, вменено му е чл.
124 ЗЕ, като е възстановил електроснабдяването в имота. Посочва, че ЗЕ не
отрича възможността за възстановяване на вредите, понесени от
електроразпределителното дружество при неизпълнение на задълженията на абоната
по договора. Поддържа, че плащането на таксата е определящо не за възобновяване
на снабдяването, а за възобновяване на продажбата на енергия, като снабдяването
на обекта с ел. енергия се изразява в принципната възможност в същия да бъде
ползвана такава. Пояснява, че посочената такса е част от ценоразпис, който е
публично обявен и всеки абонат е запознат със съдържанието му.
Развива
доводи за липса на противоречие на чл. 37, ал. 1 от Общите условия със Закона
за защита на потребителите, като намира за бланкетни и необосновани аргументите
на ищеца в тази насока. Счита, че посочената клауза не съдържа уговорка във
вреда на потребителя, а предвижда ангажиране на неговата гражданска отговорност
за виновно неизпълнение на договорните му задължения. Оспорва да е налице
противоречие с чл. 143, т. 18 ЗЗП, тъй като ценоразписът, в който е посочена
таксата, е публично известен и абонатът е бил предварително уведомен за размера
ѝ. Поддържа, че клиентът е имал възможност да влияе върху съдържанието на
ОУ, но не се е възползвал от нея, като не е подал писмено заявление по реда на
чл. 52 ОУ, с което да предложи специални условия. Отделно излага, че клаузата,
предвиждаща начисляване на процесната такса, има неустоечен характер и цели не
само поправяне на вредите, но и стимулиране на абоната да не допуска виновно
неизпълнение на задълженията си по договора.
Настоява за отхвърляне
на предявения иск по изложените съображения и претендира направените
по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
ищеца.
В съдебно
заседание ищецът, чрез процесуалния си представител,
поддържа исковата претенция и моли съда да уважи исковата молба, така както е
била предявена, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски. За
ответното дружество се явява упълномощен представител, който поддържа отговора
на исковата молба и моли иска да бъде оставен без уважение.
Подадената искова молба отговаря на процесуалните
изисквания на закона и се явява допустима.
От
изложените в исковата молба фактически твърдения се установява наличието на извънсъдебен
спор между страните като условие за надлежното упражняване на правото на иск. Разгледана по същество, исковата молба е основателна, по следните съображения:
След съвкупна преценка
на доказателствата по делото, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Със Заповед
№ 7035 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.09.2019г.,
по ч.гр.д. № 14435/2019г., Варненски районен съд, 47-ми състав, е разпоредил
длъжникът „Е.п.” АД да заплати на заявителя „М.д.” ЕООД сумата
от 19.00 лева, представляваща
заплатена на 18.06.2015 г. при първоначална липса на основание стойност за
възстановяване на ел. захранване на обект на потребление с абонатен № *** и
клиентски № *** с титуляр на партида М. Р. Д., ЕГН **********, за което е
издадена фактура ТП №
**********/18.06.2015 г., което вземане е прехвърлено от М. Р. Д.на заявителя с
договор за цесия от 03.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 09.09.2019 г., до окончателното изплащане
на задължението, както и сумата от 325.00 лева - сторени в заповедното производство разноски, от които 25 лв. за
внесена държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Срещу издадената заповед за изпълнение в срока по
чл. 414 ГПК е постъпило възражение
от длъжника „Е.п.” АД, което е обусловило подаването на процесната искова молба.
Между страните не се спори, че цедентът М. Р. Д.е потребител на ел. енергия с обект
на потребление, находящ се в гр.В., с абонатен № *** и клиентски №***. Следователно е страна по договор за
доставка на ел. енергия, обвързан от ОУ на ДПЕЕ.
За
безспорен между страните е приет и факта, че на 18.06.2015г., абонатът е платил на ответното дружество сумата от
19 лева като такса за възстановяване на ел. захранване, за което е издадена
фактура ТП № **********/18.06.2015 г. Този факт се установява и от извлечение
за фактури и плащания към 06.11.2019г. (л.33).
На 03.09.2019г.
между Мария Димитрова като цедент и ищеца- цесионер е сключен договор за прехвърляне на вземане, по
силата на който потребителят е прехвърлил на ответника вземането си от „Е. П”
АД в размер на сумата от 19лв, представляваща платена на 18.06.2015г. без
основание стойност за възстановяване на ел.захранване на посочения обект, за
която сума е издадена фактура ТП № **********/18.06.2015 г. С уведомление от
цедента, чрез пълномощник К.Т., ответното дружество е уведомено за извършената цесия. Длъжникът е получил уведомлението,
изпратено му по електронна поща, на 04.09.2019г.
(л.14).
По делото липсват доказателства за плащане на сумата,
обективирана в посочената фактура, към момента на предявяване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, поради което съдът
приема, че към момента на образуване на заповедното производство претендираната
с исковата молба сума действително не е била заплатена на ищцовото дружество.
Въз
основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен
е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК.
В полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед
за изпълнение за претендираната сума, срещу която в срока по чл. 414 ГПК последният
е депозирал възражение по чл. 414 ГПК. В изпълнение указанията на съда
заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил установителен иск за
вземането. Вземането по заповедта е идентично на заявеното с иска по чл. 422 ГПК. Поради изложеното съдът намира, че се породил правен интерес от провеждане
на настоящото производство и искът се явява допустим.
Разгледан по същество, искът е основателен, по следните съображения:
За успешното провеждане на предявения иск, съобразно правилата на чл.154 от ГПК, ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е
налице валидно сключен договор за цесия, че цедентът е бил в договорни
отношения с ответника, че му е начислена процесната сума, както и че сумата е
заплатена. Ответникът от своя страна следва да докаже наличието на валидно
правно основание за начисляване на процесната сума.
Както беше посочено, между страните не се спори, а и
се установява от представените писмени доказателства, че цедентът е потребител
на ел. енергия, че му е начислена процесната сума като такса за възстановяване
на електрозахранването и че същата е била заплатена. Не са спорни и
обстоятелствата по прехвърляне на вземането с договор за цесия на ищцовото
дружество и уведомяването на ответника за цесията.
Спорът
между страните е правен и се свежда до наличието или липсата на предпоставките за възникване на договорно право на
ответника да начисли такса за възстановяване на електрозахранването в обекта,
прекъснато
по вина на потребителя.
За решаването на
спора съдът
на първо място следва да се произнесе относно наличието или липсата на
съществуващо вземане на цедента към ответника.
За
начисляването на процесната сума ответникът се позовава на чл. 34 и чл. 37 от Общите условия на
дружеството, одобрени с Решение № ОУ-06/21.07.2014 г. на
ДКЕВР. Съгласно чл. 34, ал. 1 от ОУ „Е.П.“
АД има право да поиска от „Електроразпределение Север“ АД да прекъсне или
ограничи снабдяването с ел. енергия, в случай че битов потребител допусне
забава в плащанията на дължими суми. След отпадане на основанията за
прекъсването, в
съответствие с чл. 37, ал. 1 от ОУ, „Е.П.“ АД изисква от „Е. С.“
АД възстановяване на снабдяването с електрическа енергия. В случай, че прекъсването е по вина на потребителя,
ОУДПЕЕ предвиждат, че снабдяването се възстановява, след като последният
заплати на „Е.П.“ АД и „Е. С.“
АД
цена съгласно ценоразпис, в която са включени всички направени разходи за
прекъсване и възстановяване на продажбата на ел. енергия /чл. 37, ал. 1, изр. второ/. В ценоразпис на услуги, предлагани от
дружеството в сила от 16.12.2013г. е предвидено, че за услугата
възстановяването на снабдяването на клиент прекъснат за неплатена електрическа
енергия от електромер дължимата цена е в размер на 19лева. Плащането й е условие
за извършване на услугата.
Цитираните разпоредби са част от Общите условия за
продажба на електрическа енергия на „Е.П.” АД, одобрени с Решение № ОУ-06 от 21.07.2014 г. на ДКЕВР,
което от своя страна е отменено с Решение № 798 от 20.01.2017 г. по адм.д № 3069/2016г. на ВАС. Поради
това до одобряването на нови ОУ в отношенията си с клиентите „Е.П.”
АД прилага действалите преди 07.09.2014 г. ОУ, а именно тези, одобрени с
Решение № ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР. Към момента на начисляване на
процесната сума са действали именно Общите условия от 2007г. В същите е налице
аналогична, макар и не идентична на чл.37, ал.1 от ОУПЕЕ от 2014г. разпоредба,
а именно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ОУПЕЕ.
Съгласно чл.21, ал.1 от ОУПЕЕ (2007г.) „Е.П.” АД изисква
от „Е.П. М. ” АД възстановяване на снабдяването с електрическа енергия след
отпадане на основанията за прекъсването. Когато прекъсването е по вина на
потребителя, снабдяването се възстановява след като последния заплати на „Е.П.”
АД и „Е. П. М.” АД всички направени разходи за прекъсване и за възобновяване на
снабдяването.
Съдът намира,
че посочената клауза е неравноправна
по следните съображения: Облигационните отношения между потребителите
и доставчика на ел. енергия попадат в предметния обхват на Закона защита на
потребителите, поради което и абонатите се ползват със специалната закрила по
този закон. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договор,
сключен с потребител, са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно
легалната дефиниция, дадена в чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя.
В посочената разпоредба неизчерпателно са изброени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като т. 2 визира клаузи, които изключват или ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон. В случая съдът намира, че клаузата на чл.21, ал.1 от ОУПЕЕ (2007г.) противоречи на чл.122-124 от Закона за енергетиката (ЗЕ).
Хипотезите, в
които операторите на електропреносните и електроразпределителните мрежи имат
право да прекъсват подаването на ел. енергия са изрично регламентирани в
нормите на чл. 122- 124 ЗЕ. Разпоредбата
на чл. 123 ЗЕ предвижда, че това е възможно и когато крайните клиенти са
в неизпълнение на задължения по договора за продажба на електрическа енергия,
включително това за своевременно заплащане на всички дължими суми във връзка
със снабдяването с електрическа енергия. Съгласно чл. 124 ЗЕ енергийното
предприятие възстановява снабдяването и/или присъединяването на клиентите след
отстраняване на причините, довели до преустановяването им. В тези случаи законът обвързва задължението
на енергийното предприятие за възстановяването на снабдяването единствено с отстраняване на причините,
довели до преустановяването му /арг. от чл. 124 ЗЕ/. След
като законът не поставя други
условия като заплащането на допълнителни такси и възстановяване на
разходи, които предприятието е направило или би направило по повод
възстановяването на
ел. захранването, се
налага извода, че липсва нормативна
регламентация относно дължимост от страна на потребителя на
сумата, начислена с
процесната фактура. Единственото условие поставено от закона е да са
отпаднали причините наложили това прекъсване.
На
следващо място, дори да се извършват някакви разходи за доставчика във връзка с
възстановяване на снабдяването, неплащането на същите не може да бъде основание
за отказ да се възстанови снабдяването на клиента с ел. енергия. За да възникне в полза на
енергийното предприятие вземане по повод възстановяване на електроподаването,
следва да се установят действително извършени, доказани по вид и размер разходи, резултат от виновното неизпълнение на договорни задължения от страна на абоната. В
случая тези разходи са едностранно определени от предприятието, което изисква тяхното предварително заплащане, без да е установен
техния размер в конкретния случай. При
това положение съдът приема, че коментираната клауза е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 2 и т.18 ЗЗП, защото ограничава правата
на потребителя, произтичащи от закон и предоставя възможност на доставчика
едностранно да определя дължимост на обезщетение за претърпени вреди, поради
включване и изключване на снабдяването. И доколкото клаузата не е уговорена
индивидуално, тя се явява нищожна, на основание
чл.146 ЗЗП. В този
смисъл е и Решение № 125/07.08.2015г. по т.д. №990/2015г. на ВКС, I ТО, в което
се приема, че Общите условия за продажба на електрическа енергия на „Е.В.Н.”
ЕАД, вкл. чл. 34, ал. 1 в частта „...и след като клиентът е компенсирал
разходите за прекъсване и възобновяване на снабдяването в случаите, когато
преустановяването е било по негова вина” са неравноправни по смисъла на чл. 143
от Закона за защита на потребителите. Макар и да е постановено по повод ОУ на
друго енергийно предприятие, цитираното решение касае аналогична клауза на тази
по чл.21, ал.1 от ОУПЕЕ на „Е.П.” АД, като изложените в него съображения се
споделят изцяло и от настоящия съдебен състав.
Съгласно
нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД полученото без основание подлежи на
връщане. Доколкото клаузата на чл.21,
ал.1 от ОУПЕЕ е нищожна и като
такава не поражда права и задължения за страните по облигационното отношение, извършеното от цедента плащане се явява
лишено от правно основание, като заплатената сума подлежи на връщане на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Отделно от изложеното
съдът намира за необходимо да посочи, че фактически дейността по възстановяване се осъществява от „Е. С.“ АД, а ответното
дружество няма каквито и да е правомощия да извършва действия по
електропреносната мрежа, включително да прекъсва и възобновява снабдяването.
Това прави изначално неопределени по вид разходите, които ответникът претендира за тази дейност,
поради което такса за възстановяване на
електрозахранването не му се следва.
Доводите на ответника, че въпросната такса се дължи, защото
всъщност не е такава за възобновяване на снабдяването, а е такса за възобновяване на
продажбата на енергия, не могат да бъдат
споделени. Прекъсването на ел.захранването
не води до прекратяване на продажбеното правоотношение, а единствено дава
правомерно основание на доставчика да преустанови временно и до отпадане на
причините за това, изпълнение на задълженията си по договора като оператор на
мрежата, без риск от това да носи договорна отговорност. Поради това изискването за заплащане на цена на такава услуга за
възстановяване на снабдяването по естеството си е свързано именно с изпълнение
на това негово договорно и законово задължение скрепено в чл. 124 ЗЕ. Тази цена
няма и характер на мрежови услуги, доколкото легалното определение на това
понятие, дадено в т.6, §1 от ДР на Правилата за
търговия с ел.енергия е, че те означават достъп
до мрежата и пренос на ел. енергия през електропреносната и
електроразпределителната мрежа. Същевременно в чл. 21, ал.1 от ОУ
е посочено, че въпросната цена е за разходи
по прекъсване и възстановяване на ел. енергия.
По изложените съображения съдът приема, че абонатът
е имал съществуващо вземане по отношение ответното дружество в процесния
размер.
На следващо място съдът намира и че е налице
правоприемство между абоната и ищеца. Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100, ал.
1, пр. 3 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, като прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор. Предишният кредитор е длъжен да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне, като последното има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
В
настоящия случай договорът за цесия е действителен и е сключен чрез лице с
надлежно учредена представителна власт. Ответникът е уведомен за договора за
цесия по електронна поща, като уведомлението е получило
вх.№5207240/04.09.2019г. Предвид изложеното и при липса на възражения от
ответното дружество в подобна насока съдът приема за установено наличието
на валидна облигационна връзка между
страните, а именно-
сключен
договор за цесия, който е произвел своето действие и съответно обуславя и
активната материално правна легитимация на ищеца. Ищецът е заместил цедента в
качеството му на кредитор, с което е настъпило и частно правоприемство, като
вземането е преминало върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното.
Предвид всички изложени
съображения съдът намира, че предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски. Доколкото
ответното дружество е станало причина за завеждане на иска и с оглед изхода на
делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК същото следва да бъде осъдено да
заплати на ищеца направените от него разноски в настоящото производство. Представен
е списък по чл. 80 ГПК, съобразно който реализираните такива в настоящото
производство са в общ размер на 325 лева, от които 300 лева- адв.
възнаграждение и 25 лева- платена ДТ. Така, с оглед изхода на спора в тежест на
ответника следва да се възложат разноски в размер на 325лева.
В хода на заповедното производство
ищецът е направил разноски в общ размер на 325,00лв, от които 25,00лв.-държавна
такса и 300
лева -адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода
на спора и предвид отправеното от страна на ищеца искане, съобразно
задължителните указания, дадени с т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сторените в заповедното производство разноски в посочения размер.
Заплатените адвокатски
възнаграждения са в минималния размер, установен в чл. 7, ал. 2, т. 1, вр. чл.
ал. 1, т. 1, предл. последно от Наредба № 1/09.07.2004г. Поради това настоящият
състав намира, че искането на ответника за намаляване на претенираните от ищеца
разноски за адвокатски хонорар се явява неоснователно, като последните следва
да бъдат присъдени в пълния им размер.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че ответникът „Е.п.“
АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, ДЪЛЖИ
на ищеца „М.д.“ ЕООД, ЕИК
***,
със седалище и адрес на управление:***, СУМАТА
ОТ 19,00 /деветнадесет/ лева, представляваща платена без основание сума
за възстановяване на ел. захранване на обект с абонатен № *** и клиентски № ***,
с титуляр на партида М. Р. Д., ЕГН **********, начислена по фактура ТП № **********/18.06.2015 г., като вземането е прехвърлено на ищеца по
силата на договор за цесия от 03.09.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 09.09.2019 г., до окончателното изплащане на
задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр. дело № 14435/2019 г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА „.Е.– П.”
АД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на «М.д. ЕООД, ЕИК *** сумата от 325,00 лева (триста двадесет и пет лева),
представляваща сторени в исковото производство за първа инстанция съдебно-
деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Е. П. ”
АД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на «М.д. ЕООД, ЕИК *** сумата от 325,00 лева (триста двадесет и пет лева), представляващи направени в
производството по ч.гр.д. № 14435/2019г. по описа на ВРС съдебно- деловодни
разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: