Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260 070 Дата 22.03.2021
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Нели Богданова
в съдебно заседание на 10 март 2021 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 1 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е Решение
№ 46 от 02.07.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 351/2018
г., с което съдът е решил следното:
„ПРЕКРАТЯВА производството в частта
относно предявените искове по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, за установяване със сила на
присъдено нещо съществуването на вземане в размер общо на 55 049,12 лева,
което е изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ в производството по несъстоятелност
на „Ф.“ АД по т. д. № 201/2017 г. на ОС – Пазарджик, възникнало на основание
неизпълнение на задължения по фактури:
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.
и вземане в размер
общо на 16 780,38 лева за законна лихва върху главниците за периода от
28.09.2015 г. до 28.09.2018 г.,
поради процесуалната
им недопустимост.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Б.“ АД против
„Ф.“ АД – в несъстоятелност, обективно съединени
искове с правно основание чл. 694, ал. 2,
т. 2 ТЗ, за установяване със сила на присъдено нещо съществуването на вземане,
което е изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, в производството по
несъстоятелност на „Ф.“ АД по т. д. № 201/2017 г. на ОС – Пазарджик, в размер на 78 851,80 лв., представляващи вземания
на „Б.“ АД
срещу „Ф."
АД по следните фактури:
№ .../... г.; № .../... г;
№ .../... г.; № **********/29.01.2010 г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../...г.; № .../... г.;
№ .../...г.; № .../... г.
и вземане в размер на 24 035,76 лева за законна лихва върху главниците за периода от 28.09.2015 г. до 28.09.2018 г.,
като неоснователни.“
Съдът е отбелязал, че решението е постановено при участието на С.Н.П., ЕГН **********, като трето лице – помагач на страната на ответника „Ф.“
АД – в несъстоятелност.
Дружеството „Б.“ АД е
било осъдено, да заплати държавна такса в размер на 1747,17
лева, както и сумата от 100 лева, разноски – на третото лице помагач.
Решението се
обжалва от дружеството „Б.” АД, с подробни съображения за неговата неправилност.
Ответникът
по жалбата „Ф.“ АД /н/ е без становище.
Синдикът на
това дружество е на мнение, че жалбата е основателна.
Становището
на третото лице помагач С.Н.П. е, че жалбата на „Б.“ АД е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата
на страните, съобразно
правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, ищецът „Б.“ АД е
кредитор, чиито вземания по процесните фактури, представляващи цена на
доставена, но неплатена стока, са били изключени от списъка на предявените
вземания с определението по чл. 694, ал. 4 ТЗ.
1. По отношение на вземанията за неплатена
цена, предмет на следните девет фактури:
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г. и
№ .../... г.
съдът е приел, че са
били предмет на вече разгледан спор – по т. д. № 184/2017 г. на Пловдивския окръжен съд и че с
влязлото в сила решение по това дело са били разрешени направени от „Б.“ АД
възражения за прихващане, с предмет вземания срещу „Ф.“ АД по същите девет
фактури.
Затова – по отношение на
посочените девет вземания – искът е бил приет за недопустим, на основанието по
чл. 299, ал. 1, във вр. с чл. 298, ал. 4 ГПК.
Както се вижда от влязлото в сила на 22.07.2019 г. Решение №
559 от 08.12.2017 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 184/
2017 г., по предявения по това дело от настоящия ответник „Ф.“ АД против настоящия
ищец „Б.“ АД осъдителен иск, съдът е решил (написал) буквално следното:
„Отхвърля направеното от „Б.“ АД против „Ф.“ АД възражение
за съдебно прихващане с дължими от ищеца суми, представляващи неплатена цена по
договори за продажба на конци по фактури, както следва:
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г. и
№ .../... г.
Това са същите девет
фактури, вземанията по които са предмет на настоящия, предявен от „Б.“ АД,
установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, затова делото – като повторно
заведено в тази негова част – е подлежало на прекратяване, точно на основанието
по чл. 299, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 298, ал. 4 ГПК.
Вземанията срещу „Ф.“ АД, които са предмет на посочените девет
фактури, са били предявени от „Б.“ АД в производството по т. д. № 184/2017 г.
на Пловдивския окръжен съд, чрез направеното с отговора на исковата молба (л.
53 и сл.) възражение за прихващане. Основанието на тези вземания е фактът на
неплатената цена на получена от „Ф.“ АД стока, и точно по това основание – чрез
разрешаването на възражението за прихващане – е било формирано
правоустановяващото действие на силата на пресъдено на съдебното решение.
Притезанието на „Б.“ АД срещу „Ф.“ АД, което е възникнало поради доставката, но
неплащането на стоката по деветте фактури, е било отхвърлено, затова
повдигнатият отново съдебен спор, дали това притезание съществува, не може да
бъде пререшаван (чл. 299, ал. 1, във вр. с чл. 298, ал. 4 ГПК).
Според жалбоподателя „Б.“
АД, настоящият установителен иск за вземанията по същите девет фактури, бил предявен, дословно:
„на основанието, че
вземанията по описаните в исковата молба фактури не са погасени по давност
поради това, че давността на вземанията по процесните фактури е прекъсвана чрез
действията на длъжника в периода от 2009 г. до 2015 г включително“.
Но такова „основание“ на
съдебно предявено притезание, е правно невъзможно да съществува.
Основанието на едно
притезание е правосъздаващия го юридически факт, а прекъсването на давността,
на основанията по чл. 116 ЗЗД, е само твърдян от ищеца правоотричащ юридически
факт – по отношение на насрещно предявено от ответника възражение по чл. 110 –
111 ЗЗД. Този юридически факт не е правосъздал процесните девет вземания,
затова не може да е „основание“ нито на тяхното възникване, нито на
притезанието за тяхната съдебна реализация. И тъй като за установяване на
фактите по чл. 116 ЗЗД не са налице условията на чл. 124, ал. 4, изр. 2-ро ГПК,
прекъсването на давността поначало не може – по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК –
да бъде „основание“ на предявен установителен иск, включително и на иска по чл.
694, ал. 2, т. 2 ТЗ.
Затова – в тази негова
част – обжалваното решение е правилно и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва
да се потвърди
2. Окръжният съд е уважил своевременно
направеното от „Ф.“ АД възражение по чл. 110 ЗЗД и с обжалваното решение е
приел, че по давност са погасени вземанията по следните 12 фактури:
№ .../... г.; № .../... г;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г.; № .../... г.;
№ .../... г. и № .../... г.
А поддържаното насрещно възражение
на ищеца „Б.“ АД е било, че давността по чл. 110 ЗЗД, за всяко от вземанията по
посочените фактури, е била прекъсната, на основанието по чл. 116, б. „а“ ЗЗД,
като признаването на тези вземания от длъжника фактически се изразявало, отново
дословно, в следното:
„Задълженията по процесните фактури
са включени в годишните финансови отчети и в счетоводните баланси на „Ф.“ АД за
годините 2009 г., 2010 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015
г. включително, приети от Общото събрание на акционерите на „Ф.“ АД и обявени
публично по партидата на дружеството в Т. р., като това обявяване съобразно
Закона за търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ има сила спрямо всички трети
лица, включително и спрямо кредиторите на дружеството, в частност „Б.“ АД.“
За да са налице условията по чл. 116, б. „а“ ЗЗД обаче, е
необходимо признатото от длъжника вземане да е правно идентифицирано, а това по
определение включва основанието, на което вземането е възникнало, неговия
размер и, разбира се, кредитора по вземането.
Както се вижда от приложените по делото счетоводни баланси
на „Ф.“ АД за посочения от ищеца период, с приложените към всеки от тях
финансови отчети и доклади на независими одитори (л. 68 – л. 120), задълженията
на „Ф.“ АД към кредиторите на това дружество са представени само в общ размер, в
тях напълно липсва, а и за съставянето на балансите не е било необходимо,
аналитичното отразяване на всяко едно неплатено задължение, към всеки един от
кредиторите, с посочване на конкретното основание и размер на това задължение.
Приложените по делото протоколи от общи събрания на „Ф.“ АД, с които
акционерите са одобрявали годишните финансови отчети, също са без конкретика.
Годишните финансови отчети са само обобщение на резултатите
от търговската дейност (чл. 53, ал. 3 ТЗ) и – като актове по чл. 6, ал. 3 ЗТРРЮЛНЦ – са подлежали на представяне и обявяване в търговския регистър. Но
фактът на обявяването дава публичност на обявения акт (чл. 9, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ),
а не – публичност на първичните счетоводни документи, чието обобщение е този
акт. Затова обявяването на годишните финансови отчети на търговец не означава,
че е налице признаване на включените в тях конкретни задължения към конкретни
кредитори, по смисъла на чл. 116, б „а“ ЗЗД. Фактът, че вписаните в процесните
фактури задължения на „Ф.“ АД по сделките с „Б.“ АД, са били редовно
осчетоводявани по водената от счетоводството на „Ф.“ АД аналитична партида на „Б.“
АД по счетоводна сметка 401 „Доставчици“ – сам по себе си – също не е
признаване на тези вземания, а само вътрешна информация на длъжника, която не е
била предназначена за знанието на третите лица, включително и за кредиторите на
дружеството.
За да има материалното значение на „признание“ по
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, волеизявлението трябва да е недвусмислено, със съдържаща
се в него точна правна идентификация на онова конкретно и обвързващо страните
отношение /респ. непогасено вземане/, което се „признава“, вж. и постоянната по
въпроса съдебна практика: Решение № 100 от 20.06.2011
г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 1697/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. №
145/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
851/2012 г., I т. о., ТК.
Националната
агенция за приходите е била уведомена за процесните задължения на „Ф.“ АД по
посочените 12 бр. фактури чрез надлежното им отразяване в декларираните за
съответния период дневници за покупките по ЗДДС и съответно възникналите
разчети по ДДС, включени в справките декларации по ЗДДС, вж. т. 1-ва от
заключението по съдебно икономическата експертиза на вещото лице Л. Т. – Т. (л.
215 и сл.), прието в съдебното заседание от 11.11.2019 г. (л. 231 и сл.). Това
отразяване на задълженията в съответния дневник за покупки и подаването на
справките декларации по ЗДДС обаче, е към датата на възникване на данъчното
събитие, а това значи – в периода най-късно до 14-то число включително на
месеца, следващ данъчния период, за който се отнасят (чл. 125, ал. 5 ЗДДС). Данъчното събитие по
последната по време от 12-те процесни фактури е от 29.10.2010 г., а това означава, че – дори да се приеме
разрешението за „безадресно признаване“ на вземането, дадено в цитираното от
жалбоподателя Решение № 131 от 23.06.2016 г. по д. № 5140 /2015
г. на ВКС, ІV г. о. – към датата 28.09.2018 г., когато вземанията са били
предявени в производството по несъстоятелността на „Ф.“ АД (т. д. № 201/2017
г.) с молбата по чл. 685 ТЗ, вх. № 8212/28.09.2018 г., давността по чл. 110 ЗЗД, за всяко от тези вземания, вече е била изтекла.
Трябва да се отбележи и това, че посочената от жалбоподателя
„Молба – декларация“ от 15.06.2018 г., подписана от лицата Е. Г. К. Б. и
приложена на л. 42 – л. 44 към касационната жалба, по която е било образувано
т. д. № 2739/2018 г. на ВКС, първо, не е изявление на законни представители на
„Ф.“ АД и второ, на прекъсване по чл. 116, б. „а“ ЗЗД подлежи само давностен
срок, който все още е неизтекъл. Последната от дванайсетте процесни фактури обаче,
е била издадена на датата 29.10.2010 г., почти осем години
преди въпросната „Молба – декларация“ от 15.06.2018 г.
Заключението е, че в тази негова част обжалваното решение също
е законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към
подробните мотиви на Пазарджишкия окръжен съд.
На осн. чл. 694, ал. 7 ТЗ и съобразно защитавания с
въззивната жалба материален интерес, дружеството „Б.“ АД ще следва да бъде
осъдено, да заплати държавна такса, в размер на сумата 873.59 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 46 от 02.07.2020 г.,
постановено от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 351/2018 г.
ОСЪЖДА дружеството „Б.“ АД, ЕИК ..., да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт,
по сметка на Апелативен съд – гр. Пловдив, бул. „...“ №
..., ЕИК (БУЛСТАТ) ..., държавна такса в
размер на сумата 873.59 лева.
Това решение е
постановено при участието на С.Н.П., ЕГН **********, като встъпило в процеса
трето лице помагач на страната на „Ф.“ АД, в н. ЕИК ....
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.