№ 6115
гр. София, 07.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100500009 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 15823/03.10.2023 г., постановено по гр.д. № 17833/2023 г.
по описа на СРС, 180 състав, е отхвърлен положителен установителен иск
по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявен от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, срещу
ответника „Столичен електротранспорт“ ЕАД, ЕИК *******, за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца по отношение на топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ул. „******* сумата от 3860,77 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 31.07.2021 г. до 13.02.2023 г.
върху главницата за ТЕ, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.03.2023 г. по ч.гр.д. № 8881/2023 г.
по описа на СРС, 180 състав.
С решението не са присъждани разноски.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба с вх.
№ 282706/11.10.2023 г. от ищеца в първоинстанционното производство –
„Топлофикация София“ ЕАД.
1
Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е
неправилно. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е
разпределил правилно доказателствената тежест, като не е посочил, че ищецът
въззивник следва да докаже факта на получаване на данъчните фактури.
Твърди, че последните са получени от ответника на посочения в договора
между страните електронен адрес. Така мотивиран, моли
първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението
на районния съд е правилно. Не отрича факта на получаване на данъчните
фактури, но счита, че е заплатил дължимите задължения в предоставения
седемдневен срок. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира и разноски.
В съдебно заседание въззивникът поддържа въззивната си жалба, а
въззиваемият – своя отговор на въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. №
92774/04.04.2023 г., депозирана от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с
която е предявен срещу ответника „Столичен електротранспорт“ ЕАД
положителен установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул.
„******* сумата от 3860,77 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от 31.07.2021 г. до 13.02.2023 г. върху главницата за ТЕ, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
08.03.2023 г. по ч.гр.д. № 8881/2023 г. по описа на СРС, 180 състав.
Ищецът твърди, че между страните е налице облигационно
правоотношение по силата на договор за продажба на ТЕ № 44842, доставяна
до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „*******. Ответникът бил
клиент на топлинна енергия при действие на Общи условия за продажба на ТЕ
за стопански нужди, одобрени с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на КЕВР.
2
Заявява, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на главни вземания
за ТЕ в периода 06.2021 г. – 01.2022 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Столичен електротранспорт“ ЕАД
е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като
неоснователен. Посочва, че всички дължими суми са заплатени в срок, прави
възражение за погасителна давност.
По делото са приети писмени доказателства и е изслушано
заключение на съдебносчетоводна експертиза.
Видно е от Договор № 44842/19.11.2019 г., че между страните е сключен
договор при общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански
нужди, по силата на който ищцовото дружество продава на ответното
топлинна енергия срещу заплащане. Ведно с договора са представени и други
документи във връзка със сключването на договора между страните. На
основание чл. 108 и 109 ЗОП ищцовото дружество е определено за изпълнител
на обществена поръчка за „Покупка на топлинна енергия“, вследствие на
което е сключен и гореспоменатият договор. Това е видно от представено
Решение на ответното дружество № 81/18.11.2019 г. От Приложение към
договора, находящо се на л. 29 от първоинстанционното дело, се установява,
че процесният имот е сред тези, за които е сключен договорът между
страните.
Представено е извлечение от сметки за процесния период, от което се
установява, че дължимата лихва за периода до 13.02.2023 г. е определена в
размер на 3860,77 лв. – претендираната с исковата молба сума.
По делото е събрано и Писмо с № П-14889/06.12.2022 г. От същото е
видно, че ответното дружество е уведомено за задължения към 05.12.2022 г.,
сред които са и тези за процесния период. Установява се от известието за
доставяне, че писмото е получено от ответника въззиваем на 08.12.2022 г.
Представени са и Общи условия за продажба на ТЕ за стопански нужди,
одобрени с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на КЕВР.
В хода на първоинстанционното производство е изготвена
съдебносчетоводна експертиза, според която претендираната от ищеца сума не
е заплатена в хода на процеса към момента на изготвянето на експертизата.
Вещото лице е посочило в своето заключение, че законната лихва, изчислена
3
от 31.07.2021 г. до датата на плащане на всяка от фактурите, е в общ размер на
3820,93 лв., от които 3820,43 лв. за лихва за ТЕ и 0,50 лв. за лихва за ДР.
В хода на въззивното производство след указания, дадени от въззивния
съд, са приети писмени доказателства за това кога точно ответното дружество
е получило процесните фактури. С молба от 23.02.2024 г. са депозирани 6 броя
фактури, в чийто горен ляв ъгъл е отбелязано кога същите са получени от
ответника, както самият той твърди в молбата. Установява се, че Фактура №
**********/30.06.2021 г. е получена на 13.07.2021 г.; Фактура №
**********/31.07.2021 г. е получена на 15.08.2021 г.; Фактура №
**********/30.09.2021 г. е получена на 13.10.2021 г.; Фактура №
**********/31.10.2021 г. е получена на 11.11.2021 г.; Фактура №
**********/30.11.2021 г. е получена на 13.12.2021 г. и Фактура №
**********/31.01.2022 г. е получена на 11.02.2022 г.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата
цялост.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен
съд е частично неправилно в обжалваната част.
Предявен е установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността му е предпоставена
от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на главен дълг
по валидно възникнали договорни отношения между страните за доставката
4
на топлинна енергия; 2) изпадане в забава на длъжника за заплащане на
задълженията, както и размер на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задължението си към ищцовото дружество, както и
останалите си възражения.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на
ищеца е да докаже и факти, обуславящи спиране или прекъсване на
погасителната давност, ако твърди такива.
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му.
По делото се установи, че страните са в дълготрайни облигационни
отношения по силата на Договор № 44842/19.11.2019 г. за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди.
Не се спори и по отношение на главния дълг, възникнал по валидно
договорно отношение между страните. Спорен е въпросът дали ответното
дружество е изпаднало в забава при заплащането на главния дълг за периода
06.2021 г. – 01.2022 г.
Във въззивната жалба е направено възражение, че районният съд не е
указал, че ищецът е следвало да докаже получаването на фактурите, поради
което неправилно била разпределена доказателствената тежест. Възражението
е неоснователно, тъй като с определението по чл. 140 ГПК
първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че в негова тежест е да
докаже изпадането в забава на ответника по главното задължение. Между
страните действат Общи условия, одобрени с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г.
на КЕВР. Съгласно чл. 40, ал. 1 от същите купувачът е длъжен да заплаща
месечните дължими суми за топлинна енергия в срок до 20-то число на
месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от
продавача данъчна фактура. Чл. 49, ал. 1 ОУ пък предвижда, че при
неизпълнение в срок на задълженията си да заплаща фактурираните суми за
топлинна енергия, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, купувачът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до деня на
5
постъпване на дължимата сума по сметката или в касите на продавача.
Правилата за това кога купувачът на ТЕ изпада в забава са уредени
изрично и подробно в общите условия, изготвени от ищцовото дружество и
одобрени от КЕВР. Същите съдържат две кумулативни предпоставки – 1) да е
изтекъл 20-дневният срок за плащане и 2) да е получена от купувача издадена
от продавача данъчна фактура. Възражението, че не е указано, че ищецът
трябва да докаже кога са получени фактурите от ответното дружество при
дадени указания да се докаже кога последното е изпаднало в забава, е
неоснователно, тъй като за да докаже изпадането в забава, ищецът трябва да
докаже именно тези две предпоставки, заложени в създадените от него общи
условия.
Първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената
тежест и въз основа на събраните по делото доказателства правилно е
разрешил спора между страните, като е приел, че ответното дружество е
уведомено за задълженията по процесните фактури на 08.12.2022 г., а същите
са били платени на 15.12.2022 г. в дадения от ищеца 7-дневен срок за плащане.
Съдът е преценил, че моментът, в който втората от двете предпоставки за
изпадане на длъжника в забава – получаването на данъчните фактури, е
именно 08.12.2022 г., като е изложил аргументи, че е без значение дали самите
фактури са били приложени към писмото с изх. № П-14889/06.12.2022 г., като
и в двата случая за съществуването им ответното дружество е уведомено
именно с писмото. Не са събрани други доказателства, които да установяват
по-ранно получаване на процесните фактури.
Твърдения, подкрепени с доказателства за такова по-ранно получаване на
фактурите, са изложени, съответно представени едва в хода на въззивното
производство, след като в отговора на въззивната жалба въззиваемият е
изразил изрично потвърждение, че е получил данъчните фактури. На
указанията на съда в рамките на въззивното производство да посочи кога са
получени процесните фактури същият е депозирал молба от 23.02.2024 г.,
ведно с доказателства, че 6 от 7-те фактури са получени на дати, както следва:
Фактура № **********/30.06.2021 г. е получена на 13.07.2021 г.; Фактура №
**********/31.07.2021 г. е получена на 15.08.2021 г.; Фактура №
**********/30.09.2021 г. е получена на 13.10.2021 г.; Фактура №
**********/31.10.2021 г. е получена на 11.11.2021 г.; Фактура №
6
**********/30.11.2021 г. е получена на 13.12.2021 г. и Фактура №
**********/31.01.2022 г. е получена на 11.02.2022 г. Всички тези дати
предхождат получаването на писмото с изх. № П-14889/06.12.2022 г. –
08.12.2022 г., поради което въззивният съд приема, че ответното дружество е
изпаднало в забава по отношение на вземанията по тези 6 фактури, както
следва:
По Фактура № **********/30.06.2021 г., получена на 13.07.2021 г. – на
20.07.2021 г.;
По Фактура № **********/31.07.2021 г., получена на 15.08.2021 г. – на
20.08.2021 г.;
По Фактура № **********/30.09.2021 г., получена на 13.10.2021 г. – на
20.10.2021 г.;
По Фактура № **********/31.10.2021 г., получена на 11.11.2021 г. – на
20.11.2021 г.;
По Фактура № **********/30.11.2021 г., получена на 13.12.2021 г. – на
20.12.2021 г.;
По Фактура № **********/31.01.2022 г., получена на 11.02.2022 г. – на
20.02.2022 г.
За Фактура № **********/31.12.2021 г. ответното дружество не е
посочило кога е получена, други доказателства не са събрани, поради
което следва да се приеме, че това е станало на 08.12.2022 г. с
получаването на Писмо с изх. № П-14889/06.12.2022 г.
По отношение на 6-те фактури въззивният съд приема, че са настъпили и
двете кумулативни предпоставки ответното дружество да изпадне в забава –
изтекъл е 20-дневният срок за плащане от началото на месеца, следващ
месеца на доставка, и е получена данъчната фактура на датите, подробно
описани по-горе.
Претендираният период за всяко от седемте вземания за лихва, видно от
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е, както следва:
По Фактура № **********/30.06.2021 г. – от 31.07.2021 г. до 31.07.2022
г.;
По Фактура № **********/31.07.2021 г. – от 31.08.2021 г. до 14.09.2021
г.;
По Фактура № **********/30.09.2021 г. – от 31.10.2021 г. до 01.11.2021 г.;
7
По Фактура № **********/31.10.2021 г. – от 01.12.2021 г. до 31.07.2022
г.;
По Фактура № **********/30.11.2021 г. – от 31.12.2021 г. до 30.11.2022 г.;
По Фактура № **********/31.12.2021 г. – от 31.01.2022 г. до 16.12.2022
г.;
По Фактура № **********/31.01.2022 г. – от 03.03.2022 г. до 29.12.2022 г.
Видно от заключението по изслушаната в първата инстанция
съдебносчетоводна експертиза, начислените главници по процесните седем
фактури са заплатени на дати, както следва:
По Фактура № **********/30.06.2021 г. – на 19.08.2022 г.;
По Фактура № **********/31.07.2021 г. – на 14.09.2021 г.;
По Фактура № **********/30.09.2021 г. – на 01.11.2021 г.;
По Фактура № **********/31.10.2021 г. – на 19.08.2022 г.;
По Фактура № **********/30.11.2021 г. – на 15.12.2022 г.;
По Фактура № **********/31.12.2021 г. – на 16.12.2022 г.;
По Фактура № **********/31.01.2022 г. – на 29.12.2022 г.
За част от фактурите вещото лице е изчислило законната лихва, като е
взело предвид момента на плащане на съответното главно задължение, а не
претендирания от ищеца краен момент.
Изводимо от горното, съобразено с началния и крайния моменти на
претендираната от ищеца забава за всяко вземане, с извършените плащания
по всяка от фактурите и с представените доказателства за получаване на
всяка от фактурите от ответното дружество, е, че последното е в забава,
както следва:
По Фактура № **********/30.06.2021 г. – от 31.07.2021 г. до 31.07.2022 г.
– плащането е след претендирания краен момент;
По Фактура № **********/31.07.2021 г. – от 31.08.2021 г. до 14.09.2021 г.
– плащането и претендираният краен момент съвпадат;
По Фактура № **********/30.09.2021 г. – от 31.10.2021 г. до 01.11.2021 г.
– плащането и претендираният краен момент съвпадат;
По Фактура № **********/31.10.2021 г. – от 01.12.2021 г. до 31.07.2022 г.
– плащането е след претендирания краен момент;
По Фактура № **********/30.11.2021 г. – от 31.12.2021 г. до 30.11.2022 г.
– плащането е след претендирания краен момент;
8
По Фактура № **********/31.12.2021 г. – от 08.12.2022 г. до 16.12.2022 г.
– плащането и претендираният краен момент съвпадат;
По Фактура № **********/31.01.2022 г. – от 03.03.2022 г. до 29.12.2022 г.
– плащането и претендираният краен момент съвпадат.
Вещото лице е посочило, че главните задължения по всяка от фактурите
са, както следва:
По Фактура № **********/30.06.2021 г. – 653,71 лв.;
По Фактура № **********/31.07.2021 г. – 670,14 лв.;
По Фактура № **********/30.09.2021 г. – 709,97 лв.;
По Фактура № **********/31.10.2021 г. – 766,87 лв.;
По Фактура № **********/30.11.2021 г. – 5170,69 лв.;
По Фактура № **********/31.12.2021 г. – 17 872,54 лв.;
По Фактура № **********/31.01.2022 г. – 19 080,52 лв.
Вещото лице е посочило общо начислена лихва от ССчЕ, като
стойностите по отношение на Фактура № **********/30.06.2021 г., Фактура
№ **********/31.10.2021 г., Фактура № **********/30.11.2021 г. и Фактура №
**********/31.12.2021 г. следва да се преизчислят от съда с оглед
гореизложеното по отношение на претендираните периоди на забава. На
основание чл. 162 ГПК и използвайки калкулатор за законна лихва,
общодостъпен на https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html, размерите на
задълженията за мораторна лихва са, както следва:
По Фактура № **********/30.06.2021 г. – 66,46 лв.;
По Фактура № **********/31.07.2021 г. – 2,79 лв. – от експертизата;
По Фактура № **********/30.09.2021 г. – 0,39 лв. – от експертизата;
По Фактура № **********/31.10.2021 г. – 51,76 лв.;
По Фактура № **********/30.11.2021 г. – 481,16 лв.;
По Фактура № **********/31.12.2021 г. – 44,68 лв.;
По Фактура № **********/31.01.2022 г. – 1600,65 лв. – от експертизата.
Общо задълженията за мораторна лихва възлизат на 2247,89 лв.
Следва да бъде разгледано възражението за изтекла погасителна давност.
Задълженията за заплащане на лихва са периодични и съгласно чл. 111, б.
„в“ ЗЗД се погасяват с кратката тригодишна давност.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
9
подадено на 20.02.2023 г. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване
на вземането се счита предявен от момента на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, поради което давността за дължимите
лихви е прекъсната именно на 20.02.2023 г. При прилагане на тригодишната
давност следва да се вземе предвид нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, за
срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение, според което
спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или
придобиват права от частноправните субекти.
С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр.
22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от
13 март 2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на
Република България, обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно
положение е удължен до 13 май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното
положение не е удължаван.
С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че
спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след
изтичането на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.
Следователно за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително
погасителната давност е била спряна по силата на закона и този факт трябва
да се отчете от съда при изчисляване на крайния момент, когато давността
изтича. По тази причина към 3-годишния давностен срок следва да се прибави
и периодът на спиране на давностния срок, чиято продължителност в случая е
69 дни (от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.).
Изводимо от горното е, че вземания за лихва, възникнали преди
13.12.2019 г., ще бъдат погасени по давност. Претендираните задължения в
настоящия случай обаче са с начален момент през 2021 г., следователно
възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Искът е основателен за сумата от 2247,89 лв., а за горницата до
първоначално претендираната сума в размер на 3860,77 лв. – неоснователен.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено за сумата от 2247,89
лв. и потвърдено за горницата над тази сума до 3860,77 лв.
10
По отношение на разноските в първата инстанция:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на част от разноските,
съответстваща на уважената част от иска. Претендирани и доказани такива в
заповедното производство са в размер на 127,22 лв. – 77,22 лв. /държавна
такса/ и 50 лв. /юрисконсултско възнаграждение/. Претендирани и доказани
разноски в първоинстанционното производство са в размер на 427,22 лв. –
77,22 лв. /държавна такса/ и 250 лв. /съдебносчетоводна експертиза/, като
следва да бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв. за първата инстанция. Съобразно уважената част от иска ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцовото сумата от 322,82
лв.
Ответното дружество не е претендирало разноски за първата инстанция.
По отношение на разноските във въззивната инстанция:
Въззивникът е сторил разноски в общ размер 177,22 лв. – 77,22 лв.
/държавна такса/, като следва да бъде определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. за въззивната инстанция. Съобразно
уважената част от въззивната жалба ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищцовото сумата от 103,18 лв. на основание чл. 78, ал.
1 ГПК.
Въззиваемият претендира юрисконсултско възнаграждение, което следва
да бъде определено в размер на 100 лв. Съобразно отхвърлената част от
въззивната жалба въззивникът дължи на въззиваемия 41,78 лв. на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 15823/03.10.2023 г., постановено по гр.д. №
17833/2023 г. по описа на СРС, 180 състав, в часта, с която е отхвърлен
установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, предявен от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
11
*******, срещу ответника „Столичен електротранспорт“ ЕАД, ЕИК
*******, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по
отношение на топлоснабден имот, находящ се гр. София, ул. „******* за
сумата от 2247,89 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
31.07.2021 г. до 13.02.2023 г. върху главницата за ТЕ, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.03.2023 г.
по ч.гр.д. № 8881/2023 г. по описа на СРС, 180 състав, като вместо това
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен по реда на чл. 422 вр. чл.
415 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът „Столичен
електротранспорт“ ЕАД, ЕИК *******, дължи на ищеца „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 2247,89 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 31.07.2021 г. до 13.02.2023 г. върху главницата
за ТЕ, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 08.03.2023 г. по ч.гр.д. № 8881/2023 г. по описа на СРС, 180
състав.
ОСЪЖДА „Столичен електротранспорт“ ЕАД, ЕИК *******, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *******, сумата от 322,82 лв., представляваща разноски за заповедното
и първоинстанционното производства съобразно уважената част от иска.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 15823/03.10.2023 г., постановено по гр.д.
№ 17833/2023 г. по описа на СРС, 180 състав, в останалата обжалвана част,
с която е отхвърлен предявеният иск за горницата над 2247,89 лв. до
първоначално предявения размер от 3860,77 лв.
ОСЪЖДА „Столичен електротранспорт“ ЕАД, ЕИК *******, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *******, сумата от 103,18 лв., представляваща разноски за въззивното
производство съобразно уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Столичен електротранспорт“ ЕАД, ЕИК
*******, сумата от 41,78 лв., представляваща разноски за въззивното
производство съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13