№ 115420
гр. София, 14.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Частно гражданско
дело № 20241110145956 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 ГПК.
Образувано е по заявление вх. № 244382/26.07.2024 г. на "............" ЕАД с искане за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу П. Л. С. и Р. Д. Д. - за задължения
при условията на разделност.
Съдът намира, че искането следва да се отхвърли в частта относно Р. Д. Д. поради
следните съображения:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК липсата на обичайно местопребиваване или място на
дейност на територията на Република България, са основание за отказ срещу длъжника да
бъде уважено заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на правото на ЕС следва да се разбира,
че това местопребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция в
социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид
продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на
държава-членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството,
мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и
социални отношения, поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО,
ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, §1 от Регламент №
2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност); няма основания на понятието
„обичайно местопребиваване“ да се придава различно значение в другите актове на
общностното право от даденото от Съда на ЕО тълкуване, а при действието на чл. 48, ал. 7
КМЧП („По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се
разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.
За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от
личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива връзки.“) това значение е приложимо и в
българското право; от дадените с посоченото решение на Съда на ЕС насоки при определяне
на обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно дефиницията на чл. 48, ал.
7 КМЧП следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията на
съответната държава.
От представената по делото справка в НБДН се установява, че длъжникът Р. Д. Д. е с
постоянен адрес в гр. София, който е актуален към 15.07.2002 г, но и с настоящ адрес във
Франция от 28.07.2016 г. Съгласно разпоредбата на чл. 94 ЗГР настоящ адрес е адресът, на
който лицето живее, ал. 2 всяко лице има само един настоящ адрес. Според ал. 3 настоящият
адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в
регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят.
1
Във връзка с изложеното се налага изводът, че във вътрешното ни право най-близо до
обичайното местопребиваване се намира т. нар. „настоящ адрес“. В случая, от доказателства
по делото следва да се направи извод, че длъжникът Р. Д. Д. няма обичайно
местопребиваване в Република България, а живее във Франция, където има и официално
регистриран настоящ адрес, който е актуален към настоящия момент, което става ясно от
справката по делото.
Следователно, още на този етап се установява, че е налице основание за отказ от
издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Р. Д. Д., което е изрично предвидено в
чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК.
Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как да упражни
правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на територията на Република
България и това се установява от представения по делото официален удостоверителен
документ. Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е безспорно.
Когато длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната тази проверка не може да
бъде извършена. Издаването на заповед срещу лице, което не живее в Република България е
недопустимо, тъй като би засегнало правото му на защита да се уведоми и да участва в
производството. При настоящ адрес в чужбина лицето следва да се призовава и уведомява
имено там, но това е допустимо само в исково производство, но не и в заповедното такова /в
този смисъл е Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 251/2016 на III г. о. на ВКС/.
Поради това подаденото заявление следва да се отхвърли в частта относно Р. Д. Д.
като неоснователно.
По изложените мотиви, Софийски районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление вх. № 244382/26.07.2024 г. на "............" ЕАД срещу Р. Д. Д.,
ЕГН **********, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2