РЕШЕНИЕ № 9
Гр. Пловдив, 06.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен
граждански състав, в публичното заседание на четвърти декември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо
Иванов
при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от
младши съдия Иванов въззивно гр. дело № 2413 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от Община Марица чрез адв. Х.М. против решение № 3225/30.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 7392/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, с
което е признато за установено по
отношение на Община Марица, че Д.Д.Д. е собственик на реална част от имот, заключена
между точки 1, 10, 9, 13, 12, 11, 1 в син цвят по комбинирана скица-комбинирана
№ 2 към съдебно-техническа експертиза - лист 131, представляваща част от
поземлен имот с идентификатор 11845.502.1048, по КК и КР на с. В., целият с
площ от 952 кв.м., трайно предназначение на територията- урбанизирана, която
реална част неправилно е заснета като част от поземлен имот с идентификатор
11845.502.1029, вместо като част от поземлен имот с идентификатор
11845.502.1048 по КК и КР на село В..
Във въззивната жалба са
изложени подробни съображения за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение и се иска неговата отмяна. Оспорва се, че процесния имот е
собственост на ищцата, като паралелно се правят възражения, че държавна и
общинкса публична собственост не могат да се придобива по давност.
В срока по чл.263, ал.1
от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д.Д.Д. чрез адв. А., с който
се взема становище за нейната неоснователност и се иска потвърждаване на обжалваното
решение. Излагат се подробни съображения, че решението на РС-Пловдив е
правилно.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР от Д.Д.Д.
***. Ищцата основава правото си на собственост на договор, наследствено
правоприемство и давностно владение. Твърди, че наследодателят й, неин баща – Д.
Д. М. е бил собственик на дворно място, с площ от около 3003 кв.м., което по
действуващия КРП от 1968 г. е било заснето като имот пл. № 236, като съгласно
регулационният план от посочената година, за част от горния имот с площ от 748
кв.м. е бил отреден парцел IX-236, който е заемал североизточната част на имота.
Част от имота, разположена в западната част е била отредена за улица, а друга
част от имота, разположена в цялата южна част е била отредена за улица и
озеленяване. Останалата част от имот № 236 е останала извън регулацията на
селото. За целия, описан по-горе имот № 236 в границите му по плана от 1968 г.,
наследодателят се е снабдил с издаден нот.акт № 178, том IV от 1989 г. на
нотариус при районен съд Пловдив, издаден му по обстоятелствена проверка. През
1991г., наследодателят на ищцата й прехвърлил с договор за продажба цялата посочена по-горе
част от имот, попадаща в регулацията, включваща: целия посочен по-горе парцел
IX-236 по плана от 1968 г., с площ от 748 кв.м., с уредени регулационни
отношения, както и останалата част, намираща се в регулацията, но попадаща в
отреждане за улица и озеленяване с площ от 480 кв.м., или продал на ищцата от
собствения си имот с пл. № 236 по плана от 1968 г., общо 1228 кв.м. Твърди, че
по следващия одобрен КРП на с. В. от 1995 г., одобрен със Заповед № РД-09-409/27.09.1995
г.на кмета на Общината, имот с пл.№ 236 бил заснет като имот с нов пл. № 440,
за който по регулационния план са отредени три парцела: парцел VII-440, който
съответствува на стария парцел IX-236 с площ от 748 кв.м., като били отредени и
два нови парцела: парцел VIII-440, в южната част, която по предходния план била
отредена за улица и озеленяване и парцел IX- 440 в западната част, която по
предходния план била отредена за друга улица- тупик. Твърди, че в плана от 1995
г., е била допусната явна грешка във вярното заснемане на западната и южна
граница на парцел IX-440, като вместо по старата западна граница на стария имот
с пл. № 236, по плана от 1968 г., тази граница е отдръпната на изток, навътре в
площта на отредения парцел IX-440, като отнел от площта на имота на ищцата
около 200-220 кв.м. Въпросната част била заснета като отделен общински имот, с
предназначение улица- тупик, каквото отреждане, е имало по предходния план, но
такова мероприятие на място, към 1995 г., нито било осъществено, нито такава
улица била прокарана. Твърди, че такова мероприятие няма осъществено и до днес.
Аналогично било положението и с площта от стария имот пл. № 236 по цялото
протежение на южната граница на новозаснетия имот № 440, като също така по
плана от 1995 г., е била отнета площ по тази граница, от около 280 кв.м., която
заедно с останалата част от стария имот № 236 /останал извън регулацията/ била
заснета като част от прокарана улица и озеленяване, каквото мероприятие на
място не било осъществено. При одобряване на плана от 1995 г. ищцата не
забелязала горните промени в западната и южна граница на имота си, тъй като
винаги, и до настоящия момент, твърди да владее целият стар имот № 236 /след
това заснет като имот № 440/ в границите на същия както са били по плана от
1968 г. Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който
оспорва правото на собственост на ищцата, като твърди, че представения
нотариален акт се отнася единствено до парцел IX-236, а имотът предмет на
претенцията на попадал в него. Твърди, че ищцата, съответно нейния праводател,
не е притежавал правото на собственост върху имот с площ от 3003 кв.м. с пл. №
236 по плана от 1968 г. Излагат се съображения, че ищцата не е придобила
собствеността и на основание давностно владение. Процесния имот по действащия
регулационен план представлявал улица-тупик и е със статут на публична общинска собственост, което станало с влизането в сила на действащия регулационен
план на с. В. от 1995г. Ответникът твърди, че за отчуждаването на терена не се
дължало обезщетение.
РС-Пловдив
е приел решение, с което е признато за
установено по отношение на Община Марица, че Д.Д.Д. е собственик на реална част от имот, заключена между точки 1, 10, 9, 13,
12, 11, 1 в син цвят по комбинирана скица-комбинирана № 2 към
съдебно-техническа експертиза - лист 131, представляваща част от поземлен имот
с идентификатор 11845.502.1048, по КК и КР на с. В., целият с площ от 952
кв.м., трайно предназначение на територията- урбанизирана, която реална част
неправилно е заснета като част от поземлен имот с идентификатор 11845.502.1029,
вместо като част от поземлен имот с идентификатор 11845.502.1048 по КК и КР на
село Войводиново.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо
място съдът следва да извърши проверка досежно правилността на обжалвания
съдебен акт.
РС-Пловдив е събрал
всички доказателства, които имат значение за изясняване на правния спор.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Пловдивски
районен съд.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Не са основатени оплакванията на жалбоподателя относно собствеността на Д.Д.Д. върху процесния имот, тъй
като е установено, че с нотариален акт
от 1989г. Д. Д. М. и съпругата му са признати за собственици на цялото дворно
място, с площ от около 3003 кв.м., съставляващо имот № 236, за който е отреден
парцел IX-236, включващ 503 кв.м. от имот № 236 и 245кв.м. от имот
№ 235. През 1991г те продават на ищцата
дворно място застроено и незастроено, цялото от 1228 кв.м., състоящо се от
парцел IX-236 и част от имот № 236 по регулационния план (от
1968г.), за който регулацията не е приложена. Продажбата на парцела е породила
транслативния си ефект, защото той е бил обособен като самотоятелен обект на
правото на собственост. За останалата част от имота, тъй като липсват обособени
парцели, собствеността е придобита в ид.ч., както е посочено и в самия
нотариален акт. След смъртта на Д. М. (1994г.)
Д.Д. владеела изцяло имота, за което свидетелства и другата дъщеря на
наследодателя- Е.М.. Показанията на свидетелката са
ясни, непротиворечиви и в съответствие с писмените доказателства и
заключението на СТЕ и в тях се потвърждава, че ползването на имота винаги е
било до канала (на юг) и съседния двор (на запад). След приемането на плана от
1995г. парцел IX-236 (по КРП от 1968г.) е заснет като УПИ VII-440, а за останалата част от имота са отредени УПИ VIII-440 и УПИ IX-440, като част е отредена за улица по осови точки 79-77 (скица № 4).Ищцата е
придобила ид.ч. от този имот по силата на договора от 1991 и по наследство от
своя баща. Във връзка с възраженията в жалбата следва да се подчертае , че
съдебната практика е категорична и задължителна, че е допустимо придобиването на идеална
част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част, в случай че
обектът на владение не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на
собственост.( В този смисъл Решение № 599 на ВКС, I ГО по гр. д. № 766/2009
г, Решение № 532 от 25.05.2011 на ВКС, I ГО по гр.дело 532 /2010 ). Възражението на
жалбоподателя, че нотариалният акт се отнася единствено до парцел IX-236 по плана от 1968г. е неоснователно. В самия нотариален акт изрично е
описано прехвърлянето и на част от имот № 236 извън парцела. Неоснователно е и
възражението, че праводателят на ищцата не е собственик на имот № 236, тъй като
констативния нотариален акт не прехвърлял собствеността, защото нямал конститутивно
действие. Съгласно
Тълкувателно решение No 11/21.03.2013 г. по тълк. д. No 11/2012 г. на ВКС, ОСГК
самата констатация в КНА за принадлежността на правото на собственост не се
ползва с материална доказателствена сила, но се приема и още, че и тази
констатация не е лишена от доказателствено значение. Посочва се, че се касае за
т.нар. легитимиращо действие. За да отпадне легитимиращото действие на акта,
съгласно ТР No 11/21.03.2013 г. по тълк. д. No 11/2012 г. на ВКС, ОСГК,
тежестта за оспорване на признатото с акта право на собственост се носи от
оспорващата страна. Необходимо е да се докаже, че титулярът на констативния
нотариален акт не е бил или е престанал да бъде собственик. В настоящия случай
не е проведено такова обратно доказване, а напротив- всички доказтелства
потвърждават, че ищцата е придобила собствеността върху процесния имот въз основа
на договор, наследствено правоприемство и давностно владение.
Цитираните
във въззивната жалба разпоредби на чл.86 от ЗС касаят законова забрана да се
придобиват имоти държавна и общинска собственост по давност, но за да са
основателни възраженията на жалбоподателя тези имоти в действителност трябва да
са собственост на тези субекти. РС-Пловдив правилно е установил, че спорната
площ никога не е била отчуждавана и
правото на собственост никога не е преминавало към държавата или общината.
Уличната регулация по плана от 1968г. не е приложена, защото няма пряко отчуждително действие и не е
проведена процедура по обезщетяване, поради което не е настъпила промяна в
правото на собственост, което означава, че регулационните
линии (а именно-от южната и частично от западната страна на парцела) не са
станали имотни граници. Освен това, до 1956 година за спорната площ не е
утвърждаван уличен регулационен план, а единствено дворищен. Щом уличната
регулация не е приложена, няма как реално да се е стигнало до трансформация на
регулационните граници в имотни и обособяването на отделни имоти за УПИ
VIII-440 и УПИ IX-440, защото макар
дворищната регулация да засяга един имот с номер 440, за да могат
регулационните граници да се трансформират в имотни е необходимо обособените
имоти да отговарят на изискванията на ЗТСУ(отм.), което в частност означава да
имат достъп до улица. Липсата на тази императивна законова предпоставка
означава, че заснемането на отделни
имоти по плана от 1995г с идентификатори 502.1047, 502.1048 по КК, заедно със спорната площ, реално представляват
един обект на правото на собственост.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя извода на РС-Пловдив, че до констатираното
грешно заснемане в кадастралния план от 1995г. се е стигнало заради заснемането
на площ ползвана за транспортен достъп като задънена улица, без да е
съобразено, че не е приложена уличната
регулация с плана от 1968г. и не са провеждани
процедури за отчуждаване на процесната спорна
площ от 202 кв.м., която и до
днес се владее от ищцата и е част от имот, който в момента е с идентификатор
11845.502.1048 по КК на село В..
С оглед на гореизложеното
решението на РС-Пловдив следва да се потвърди.
При този изход на делото на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените пред настоящата
инстанция разноски за
адвокатска защита в размер на 500лв.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280ал.3т.1 от ГПК въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3225/30.07.2019 г., постановено по
гр.д. № 7392/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд.
ОСЪЖДА Община Марица, Булстат *********, с адрес:
гр. Пловдив, бул. Марица № 57А, да заплати на Д.Д.Д., ЕГН ********** сумата от
500 (петстотин) лева, представляващи разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.