Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 04 юни 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 31.05.2019 г. в състав:
при участието на секретаря Миланова и прокурор Младенов, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.д. № 1956/19 г., намери за установено следното:
Защитниците на осъдените Б.Е.Д. (ЕГН: **********) и М.Ц.А. (ЕГН: **********) – адвокатите Ч. и Б., са оспорили в срок и по реда на глава ХХІ от НПК чрез въззивни жалби правилността на постановеното от Софийския районен съд (НО, 18 с.) по н.о.х.д. № 6449/19 г. допълнително протоколно определение, издадено на 18.04.2019 г. по реда на чл. 383, ал.2, вр. чл. 306, ал.1, т.1-2 НПК, с което при условията на чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 НК са били групирани санкциите им по отделните влезли в сила присъди, като: а) на Д. е определено общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 6 месеца (измежду наказанията по н.о.х.д. № № 4974/18 г. на СГС и 6446/19 г. на СРС); същото е увеличено (чл. 24 НК) до 1 година и 8 месеца и е постановено ефективното му изтърпяване при първоначален общ режим; б) на А. е определено общо наказание „лишаване от свобода“ от 1 година и 6 месеца (измежду наказанията по н.о.х.д. № № 18036/18 г. и 6446/19 г. – и двете по описа на СРС, и 4974/18 г. на СГС), увеличено (чл. 24 НК) до 1 година и 10 месеца, с ефективно изпълнение при първоначален общ режим.
И в жалбите, и в съдебните прения пред въззивната инстанция двамата защитници изтъкват, че предприетото от Районния съд увеличаване не би спомогнало за постигане на целите по чл. 36 НК, а допълнителната преценка спрямо лицата да не бъде прилаган чл. 66 НК (както е било процедирано при отделните влезли в сила присъди) не държи сметка за младата възраст на осъдените и за рисковете, които крие евентуалният им досег със затворническата среда.
Прокурорът при СГП настоява при извършената „кумулация“ да се запази и ефективният характер на общото наказание, и неговото увеличаване на основание чл. 24 НК.
Въззивният съд намери, че следва да потвърди обжалваното определение.
Неговите спорни части, с които защитниците не са съгласни, не касаят извършеното групиране на отделните наказания в едно общо и най-тежко, а засягат приложението на чл. 24 НК и направената в контекста на чл. 39, ал.2 НПК преценка, че санкциите на двамата осъдени следва да бъдат ефективно изтърпени, без отлагането им по чл. 66 НК.
И при Д., и при А. Районният съд е имал основание да завиши допълнително общите им наказания. Отмерването им е резултат от групирането на няколко отделни санкции (две – при Д. и три – при А.), като при всички от тях така или иначе размерът на лишаването от свобода е бил определен след приложение на чл. 55, ал.1, т.1 НК. Следователно, проявеният към осъдените толеранс винаги до този момент да бъдат наказвани „под законовия минимум“ е следвало да бъде компенсиран с възможността за утежняване на санкцията, която първата инстанция е извела от самия характер на отделните престъпления (по чл. 198 и чл. 199 НК), тяхната самостоятелна обществена опасност и краткия период на извършването им. Целта на завишаването по чл. 24 НК е именно да се противодейства на ситуации, в които поглъщането на по-леките от по-тежкото наказание оставя у дееца чувство за безнаказаност на поведението му, защото принципното правило на чл. 23, ал.1 НК невинаги е житейски справедливо, или както се сочи в доктрината: „… наказанието винаги има възмезден характер и поради това обществото е заинтересовано деецът да получи възмездие за всяко престъпление (…) Увеличението на наложеното най-тежко наказание е в съзвучие и с интереса и чувствата на пострадалите от всички престъпления, включени в съвкупността…“ (С., Ал., „Наказателно право. Обща част“., изд. „Сиела“, С., 1999 г., с. 355). Така, че въззивният съд не може да се съгласи с тезата на защитата за безмотивното приложение на чл. 24 НК, защото по този начин първата инстанция е съобразила стриктно принципите за личната и генералната превенция по чл. 36 НК.
Съдът е разполагал и със самостоятелно право на преценка (чл. 39, ал.2 НПК) дали след определяне на общото най-тежко наказание да запази приложената спрямо отделните санкции норма на чл. 66 НК или да постанови ефективно изтърпяване. Проявеният в тази насока подход е правилен. Формално погледнато, размерът на двете общи наказания (1 година и 8 месеца ЛС – за осъдения Д.; и 1 година и 10 месеца за осъдения А.) и чистото съдебно минало на жалбоподателите към момента на осъществяване на деянията по отделните присъди са позволявали отлагане на изпълнението по чл. 66 НК. Но дори и при наличието на тези предпоставки, „условното осъждане“ не се дължи по дефиниция, защото прилагането му е изключение от общия принцип, че наказанието следва да бъде ефективно изтърпяно. Такова изключение спрямо осъдените е било проявено във всички случаи (два пъти – за Д. и 3 пъти за А.), в които техните санкции са били „договорени“ при отделните им осъждания по силата на сключени с прокуратурата споразумения. Районният съд обаче, с основание е констатирал, че видът на посегателствата, включени в съвкупността (грабежи, един от които – квалифициран по чл. 199, ал.1, т.3 НК) и краткият период, в който са осъществени отделните престъпления, разкриват „престъпна упоритост“, налагаща реалното й санкциониране. Нещо повече, въпреки че първата инстанция е акцентирала единствено върху нуждата от личностно поправяне на осъдените, няма как да бъде игнорирана и ролята на генералната (обществена) превенция на наказанието, която не би била постигната с отлагане на изпълнението му (р. 423/03-ІІ, 401/02-ІІ, 539/02-І, 36/00-ІІ и 317/08-ІІ). Нито младата възраст на дейците (на която защитата акцентира), нито опасността да се попадне в затворническа среда не съставляват такива фактори, които да обуславят приложението на чл. 66 НК. Цитираната норма не предвижда подобни критерии, защото условното осъждане е подчинено единствено на идеята, че постигането на целите на наказанието (приоритетно – поправянето на осъдения) би могло да се реализира без реалното му изтърпяване. Изтъкнатите от СРС аргументи в противния смисъл следва да бъдат споделени, а наведените срещу тях доводи във въззивните жалби – преценени като неоснователни. Оттук нататък, като закономерна последица от групирането, правилно са били решени и въпросите с определянето на първоначалния общ режим за изтърпяване на санкциите и приложението на чл. 59, ал.1 НК по отношение на предварителното задържане.
Ето защо, съобразно чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 18.04.2019 г. по н.о.х.д. № 6449/19 г. на СРС (НО, 18 с. ) в частта му по чл. 383, ал.2, вр. чл. 306, ал.1, т.1-2 НПК.
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: