№ 662
гр. София, 09.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20211000503171 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба
вх. №351770/30.09.2021 г., подадена от Н. И. Т., чрез особения му представител адв.
В.В., срещу Решение №265663/08.09.2021 г. по гр.д.№9311/2019 г. на СГС – ГО I – 27
състав, с което е бил осъден жалбоподателят да заплати на Ф. И. В. на осн. чл.79, ал.1
от ЗЗД във вр. чл.240 от ЗЗД, сумата от 50 000 евро – частичен иск от невърната сума
от 100 000 евро, по сключен договор за заем от 15.04.2014 г., заедно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2019 г. до
окончателното плащане, като е осъден жалбоподателят да заплати на ищцата разноски
по делото в размер на 8493,66 лв., както и на осн. чл.78, ал.6 от ГПК да заплати в полза
на СГС сумата от 390 лв. за направени разноски за експертиза от бюджета на съда.
Релевирани са оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа
се нищожност на договора, в частта му, свързана с разплащанията, поради
противоречието му с материалния закон – чл.3 от Закона за ограничаване плащанията в
брой, според който плащанията се извършват само чрез превод или внасяне по
платежна сметка. Настоява се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
ново по същество, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Заявено е искане за
определяне на депозит за възнаграждение на особения представител за въззивното
производство.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно назначен особен представител,
който не дължи внасяне на държавна такса за въззивното производство, въззивната
жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е
процесуално допустима и подлежи на разглеждане.
1
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил Отговор от Ф. И. В., чрез адв. П.Ч., в който се застъпва
становище за неоснователност на въззивната жалба на ответника. Съдът е постановил
решението в съответствие със заключението на приетата по делото СГрЕ, и правилно е
приел за ирелевантно за валидността на договора обстоятелството, че в него е
уговорено сумата да бъде предоставена в брой, че сумата е предадена от ищцата и
получена от ответника в брой, като нарушаването на чл.3 от ЗОПБ има за последица
административно-наказателна отговорност на дееца, но няма значение нито за
доказване на извършеното плащане, нито за валидността на договора. Възражението за
нищожност на договора правилно е било оставено без уважение, в съответствие с
установената практика на ВКС. Настоява се за оставяне на въззивната жалба без
уважение, като неоснователна, и потвърждаване на обжалваното решение, като
правилно и законосъобразно. Заявява се искане за присъждане на направените разноски
пред въззивната инстанция.
С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства и
не са направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция
нови доказателства по съществото на спора не са събрани.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск, от родово компетентния съд, поради което е допустимо. По
правилността на обжалвания съдебен акт съдът е ограничен от оплакванията във
въззивната жалба.
Пред въззивната инстанция страните не спорят, че на 15.04.2014 г. е бил
подписан между тях Договор за заем /на л. 5-7/, по силата на който ищцата Ф. И. В., в
качеството на Заемодател, е предоставила на ответника Н. И. Т., в качеството на
Заемател, сумата от 100 000 /сто хиляди евро/, срещу задължението на заемателя да я
върне, съобразно уговореното в договора. С договора е уговорено, че сумата ще бъде
предоставена от заемодателя на заемателя изцяло или на части в срок до 17.04.2014 г.,
а заемателят се задължава да я върне в срок от 7 дни от получаване на покана от
заемодателя, но не по-късно от 17.07.2014 г., освен ако с допълнително писмено
споразумение страните не удължат срока за ползване на заетата сума. В чл.3.4, чл.3.5 и
чл.3.6 е договорена възнаградителна лихва за ползването на заетата сума, което
вземане не е предмет на предявената по настоящото дело претенция. С исковата молба
се претендира осъждане на ответника да изпълни задължението си за връщане на
заетата сума, на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.240 от ЗЗД, като искът е предявен
като частичен – до размера от 50 000 евро, като част от общо дължимата главница по
договора в размер на 100 000 евро, ведно със законната лихва върху предявената част
от главницата по договора, за периода от датата на предявяване на иска, до
окончателното плащане.
За установяване предаването на заетата сума, по делото е представена разписка
от 15.04.2014 г. /на л.8/, с която ответникът е декларирал, че е получил от Ф. И. В.
сумата от 100 000 евро, като се задължава да върне посочената сума в срок от 3 месеца
от момента на получаване на същата. Пред първостепенния съд, в срока за отговор на
исковата молба, е била оспорена автентичността на подписа на получателя върху този
писмен документ, което оспорване пред настоящата инстанция не се поддържа.
Предвид обстоятелството, че този частен писмен документ изхожда от ответника и
носи подписа му /което е установено и от приетата пред първостепенния съд съдебно-
2
графологична експертиза/, същият на основание чл.180 от ГПК притежава материална
доказателствена сила за установяването на неблагоприятния за издателя му факт за
получаването на сумата от 100 000 евро на 15.04.2014 г. от ищцата, със задължението
да върне същата сума в срок до 3 месеца от получаването й.
Съгласно чл.240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост
на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Следователно договорът
за заем за потребление е уреден като реален договор – т.е. за настъпването на неговите
последици е необходимо не само постигнато съгласие между страните едната да даде, а
другата да получи в заем парична сума, но също така необходим елемент от
фактическия състав на договора е предаването на паричната сума от заемодателя на
заемателя. Едва след предаването на паричната сума фактическият състав на договора
за заем за потребление е завършен. Писмената форма на договора не е изискване за
валидността му, а за неговото доказване, предвид разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 от
ГПК.
При така събраните по делото писмени доказателства съдът намира, че страните
са сключили помежду си валиден договор за заем, като са уговорили в сключения
помежду си писмен договор от 15.04.2014 г. условията на договора за заем, при които
заемната сума се предоставя от ищцата на ответника в заем, и при които ответникът се
е задължил да върне на ищцата същата сума. Същевременно, на същата дата сумата от
100 000 евро е била реално предадена от заемодателката Ф. И. В. на заемателя Н. И. Т.,
който я е приел със задължението да я върне в тримесечен срок от получаването. С
постигането на съгласие между страните за предоставяне на сумата от 100 000 евро в
заем от Ф. И. В. на Н. И. Т., и предаването на същата сума от заемодателя на
заемателя, е завършен фактическият състав на договора за заем, и същият е породил
правните си последици.
Неоснователно е релевираното от ответника възражение за нищожност на
договора за заем, поради предаването от заемодателя на заемателя на заемната сумата
от 100 000 евро в брой, поради противоречие със закона, а именно – на разпоредбата
на чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Посочената разпоредба
не съдържа специална уредба относно доказателствената сила на документите,
удостоверяващи плащане, която да изменя общата уредба по чл.178 от ГПК. При
съдебен спор относно факта на плащане на определена парична сума, се прилагат
правилата на доказването, уредени в ГПК. Разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗОПБ създава
административно задължение на страните по платежната операция да я извършат по
банков път, нарушението на което задължение има за последица възникване на
административно-наказателна отговорност за нарушителя, но не се отразява на
надлежността и доказването на извършеното плащане /в т.см. Определение
№120/06.03.2017 г. по ч.т.д.№1709/2016 г. на ВКС, 2-ро търг. отд.; Определение
№1411/10.12.2015 г. по гр.д.№4866/2015 г. на ВКС, 4-то гр. отд.; Определение
№624/02.06.2015 г. по гр.д.№1844/2015 г. на ВКС, 3-то гр. отд./.
По изложените съображения съдът намира, че валидно е възникнало задължение
на заемателя да върне на заемодателя получената в заем сума в размер на 100 000 евро.
Уговорения в договора краен срок за връщане на получената в заем сума – 17.07.2014
г., е изтекъл, поради което с изтичането му задължението за връщане на сумата е
станало изискуемо и без покана.
При лежаща върху ответника доказателствена тежест да установи изпълнението
на задължението си за връщане на заемната сума, такива доказателства по делото не са
3
ангажирани, поради което следва да се приеме, че задължението на ответника да върне
на заемодателя заемната сума от 100 000 евро, не е изпълнено.
Ето защо, основателен се явява предявеният частичен иск за осъждане на
ответника на осн. чл.79, ал.1 от ГПК във вр. чл.240 от ЗЗД да изпълни задължението си
да върне на ищцата сумата от 50 000 евро, представляваща част от общо дължимата от
него главница в размер на 100 000 евро на заемната сума, предоставена му от ищцата
по договор за заем от 15.04.2014 г. Законна последица от уважаването на паричната
претенция е и уважаването на искането на ищцата за осъждане на ответника да заплати
главницата от 50 000 евро, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяването на исковата молба, до окончателното плащане.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.
При този изход от спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски за въззивната
инстанция. С отговора на въззвната жалба въззиваемата страна е направила искане за
присъждането им. Пред въззивната инстанция са представени доказателства за
направени разноски за депозит за назначения особен представител на ответницата за
производството пред въззивната инстанция, в размер на 1732 лв., които следва
въззивникът да бъде осъден да заплати. Доказателства за други разноски по делото не
са представени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №265663 от 08.09.2021 г., постановено по гр.д.
№9311 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд – ГО I – 27 състав.
ОСЪЖДА Н. И. Т., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к.“***“, бл. ***, ет.16,
ап.76, на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на Ф. И. В., с ЕГН **********, с
адрес: гр. ***, ж.к.“***“, бл.***, вх.А, сумата от 1732 лв. /хиляда седемстотин тридесет
и два лева/, представляваща разноски за особен представител за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4