СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 12077 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ 343498 от 20.02.2018 г., постановено по гр.д. № 49981/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 51 състав, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че Д.Л.Л.
не дължи на „Т.С.” ЕАД сумите 3194,50 лева – стойност на
топлинна енергия, доставяна в апартамент 16, находящ се в гр. София, ж.к. „******,
абонатен номер 292645, за периода от м.11.2009 г. до м.07.2014 г.; сумата над
1951,19 лева до 2119,04 лева - стойност на топлинна енергия за периода от
м.08.2014 г. до м.06.2017 г.; 1660,31 лева – лихва за забава за периода от
31.12.2009 г. до м.07.2014 г.; 215,58 лева – лихва за забава за периода от
31.09.2014 г. до 21.07.2017 г.; 157,08 лева – такса дялово разпределение на
топлинната енергия за периода от м.05.2008 г. до м.06.2014 г., 82,22 лева -
такса дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2015 г. до
м.06.2017 г., 93,85 лева – мораторна лихва върху сумата 157,08 лева за периода
от 30.06.2008 г. до м.07.2014 г., както и 10,85 лева - мораторна лихва върху
сумата 82,22 лева за периода от 30.06.2015 г. до 21.07.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за признаване за установено, че Д.Л.Л. не дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 1951,19 лева – стойност на
топлинна енергия за периода от м.08.2014 г. до м.06.2017 г.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която
исковете са отхвърлени, е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК от ищцата че Д.Л.Л.. Във въззивната жалба се излагат доводи
за частична неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение.
Твърди се, че съдът не е обсъдил доводите на ищцата за липса на облигационно
правоотношение между страните. Сочи се, че потребител на топлинна енергия е
трето лице, на което ищцата е предоставила имота за ползване. Обосновава се, че
между страните не са приложими Общи условия.
В
законоустановения срок ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице – помагач не изразява
становище по въззивната жалба.
В необжалваната уважителна част решението
е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. В исковата молба се твърди, че не дължи на
ответника следните суми: 3194,50 лева –
стойност на топлинна енергия, доставяна в апартамент 16, находящ се в гр.
София, ж.к. „******, абонатен номер 292645, за периода от м.11.2009 г. до
м.07.2014 г.; 2119,04 лева - стойност на топлинна енергия за периода от
м.08.2014 г. до м.06.2017 г.; 1660,31 лева – лихва за забава върху сумата
3194,50 лева за периода от 31.12.2009 г. до м.07.2014 г.; 215,58 лева – лихва
за забава върху сумата 2119,04 лева за периода
от 31.09.2014 г. до 21.07.2017 г.; 157,08 лева – такса дялово
разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2008 г. до м.06.2014 г.,
82,22 лева - такса дялово разпределение на топлинната енергия за периода от
м.05.2015 г. до м.06.2017 г., 93,85 лева – мораторна лихва върху сумата 157,08
лева за периода от 30.06.2008 г. до м.07.2014 г., както и 10,85 лева- мораторна
лихва върху сумата 82,22 лева за периода от 30.06.2015 г. до 21.07.2017 г. Аргументира,
че не е потребител на топлинна енергия в процесния имот, тъй като е
предоставила правото на ползването му на трето лице. Оспорва размера на
доставената топлинна енергия. Прави възражение за изтекла погасителна давност.
Ответникът
оспорва исковете. Твърди, че ищцата е потребител на топлинна енергия в процесния
имот през процесния период и дължи съответните суми за доставена топлинна енергия.
Признава изтекла погасителна давност за част от вземанията.
Безспорен по делото е фактът, че ищцата е
собственик на процесния имот. Не се спори имотът да е топлоснабден. По делото
са представени приемо-предавателни протоколи и главни отчети, които са
подписани от името на клиента и не са оспорени от ищцата.
От приетия по делото като писмено
доказателство договор за послужване от 16.03.2001 г. е видно, че ищцата е
предоставила процесния имот на Д.Н.за безвъзмездно ползване.
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че постоянният адрес на ищцата не е процесният
имот.
Видно от приетото от СРС и неоспорено от
страните заключение на съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира
като обективно и компетентно дадено, за периода от м.11.2009 г. до м.06.2017 г.
„Т.С.“ ЕАД е доставила в процесния апартамент топлинна енергия на стойност
5462,40 лева. Вещото лице дава заключение, че монтираният в абонатната станция
общ топломер е преминал през първоначална и последващи метрологични проверки,
съгласно нормативните изискания.
При така установената фактическа
обстановка, Софийски градски съд формира следните изводи от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима.
СРС е сезиран с кумулативно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
недължимост на посочените в исковата молба главници и лихви.
Спорният по делото въпрос се свежда до съществуването
на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на
топлинна енергия.
Установено е по несъмнен начин, че процесния имот е
бил топлофициран, както и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, както и че
ищцата е собственик на процесния имот.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване. В случая не се установява да е учредено вещно право на
ползване за процесния имот, доколкото не е спазена изискуемата от закона форма
на нотариален акт. От приетите по делото доказателства се установява
облигационно правоотношение между ищцата и трето лице, по силата на което
ищцата е предоставила правото на ползване на третото лице. Този договор обаче
не е годен да направи третото лице вещен ползвател и задължено лице по смисъла
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто е разглежданият случай. В мотивите
на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
В посоченото Тълкувателно решение е отразена и
принципната възможност клиенти на топлинна енергия за битови нужди да бъдат
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. носителя на вещното
право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна
енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. По
делото не се твърди и не се установява Д.Н.да е сключил договор за продажба на
топлинна енергия с ищцовото дружество, поради което съдът не може да изведе
правен извод същият да е придобил качеството клиент на топлинна енергия и да
дължи заплащане на доставената топлинна енергия на дружеството ответник вместо
ищцата.
Без правно значение е постоянният адрес на ищцата. Нейното
качество на потребител на топлинна енергия се извежда от правото й на
собственост върху процесния имот, а не от обстоятелството дали живее в този
имот, поради което този факт е неотносим към правния спор и съдът не може да
формира правен извод за недължимост на процесните суми въз основа не него.
Въззивният съд намира възражението на въззивницата за
неприложимост на общите условия за неоснователно. Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на
потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че
тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието
на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия
на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник "Дневник" от 14.01.2008 г. и Общите условия, одобрени с решение
№ ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" –
броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
/клиентите/, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в
срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза твърди не
твърди и не представя доказателства да е упражнила това право срещу Общите
условия на "Т.С." ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен
състав намира, че същата ги е приела и те са приложими спрямо нея.
Предвид обстоятелството, че жабоподателката не е
изложила във въззивната жалба оплаквания относно определения размер на
задължението за доставена топлинна енергия през процесния период, този въпрос е
извън предмета на въззивния контрол, съгласно нормата на чл. 269 ГПК и не
следва да се обсъжда.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
Предвид обстоятелството, че ответникът по
жалбата "Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба
и не е представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се
приеме, че същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт,
поради което не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето
защо не следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 343498 от 20.02.2018 г., постановено по гр.д. № 49981/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 51 състав в обжалваната част, с която е отхвърлен иска за
признаване за установено, че Д.Л.Л. не дължи на
„Т.С.” ЕАД сумата 1951,19 лева – стойност на топлинна енергия за периода
от м.08.2014 г. до м.06.2017 г.
Решението в частта, с която са уважени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.