Р Е Ш Е Н И Е
... /26.7.2022
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, 14 състав, гражданско отделение в открито
съдебно заседание, проведено на осми февруари две хиляди двадесет и
втора година в състав:
Районен съдия: Д. Павлова
при
участието на секретаря Кичка Иванова като разгледа докладваното от съдията
гр.д. № 1788 по опис на ВРС за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с пр.осн.чл.422 ГПК, вр.чл.79
и чл.86 ЗЗД от кредитор П.к. Б.“ ЕООД ЕИК ****, седалище и адрес
на управление *** за установяване на вземането му от длъжника П.А.А. по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№ 13057/18 г. на РС Варна по заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 6499/30.8.2018 г. с която е
разпоредено
длъжникът П.А.А.,
ЕГН ********** ***4 да заплати на
кредитора „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление *** сумата 3668,32 лева, представляваща
незаплатена част от главница по договор за потребителски кредит № ****/17.02.2012г.,
ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението – 28.08.2018 г. до
окончателното погасяване на вземането и за 453,12 лева, представляваща
договорна неустойка за неизпълнение на договорните задължения за извършване на
плащания съобразно погасителния план.
Посочено е, че вземането произтича от задължения за незаплатена част от главница по договор за
потребителски кредит № ****/17.02.2012г.
Предвид обстоятелството, че заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК заповедният съд е указал на кредитора, че
може да подаде иск за установяване на вземането му, поради което за ищеца е
налице правен интерес от подаване на исковата молба и водене на иск по чл.422 ГПК.
Ищецът моли за уважаване на иска
и заплащане на разноските за заповедното и за исковото производство като
посочва банкова сметка ***т длъжника в „****“ АД, IBAN: ***.
Исковата молба и доказателствата са връчени на ответника редовно, на осн.чл.46,
ал.2 ГПК и в срока за отговор не е постъпил такъв от ответника.
За призоваване на ответника за
с.з. му е назначен особен представител на осн.чл.47,ал.6 ГПК. Същият е изразил
становище за недопустимост и неоснователност на иска. Счита, че в
заявлението ищецът е заявил, че
търси сумата в размер на 4134.61 лв., уточнявайки в б."а",
б."б" и б."в" как е формиран размера на това вземане, а
именно: 3668.32 лв. - главница; неустойка в размер на 453.12 лв.; законна лихва
за забава от 02.04.2012г., датата на изпадане на длъжника в забава до
03.02.2014г., датата на прекратяване на договора- 13.17лв. В т.9,
б."б" ищецът заявява и че търси сумата от 13.17лв. по Договор за
потребителски кредит №**** от 03.02.2014г., като в б."в" заявява, че
„ паричното вземане е за неизпълнено задължение по договор за потребителски
кредит №**** от 17.02.2012г.". В т.12 „Обстоятелства от които произтича
вземането", ищецът отново е заявил, че търси сумата от 4134.61лв. по
договор за потребителски кредит, поради това, че е настъпило автоматично
прекратяване на ДПК поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, както и поради това, че падежът на последната погасителна
вноска е настъпил на 01.03.2016г. В т.14 „Допълнителни изявления и допълнителна
информация" ищецът е поискал присъждане на заплатената държавна такса в
размер на 82.69лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.
Съгласно
исковата молба ищецът търси не само различна сума от заявената в
заповедното производство, а именно сумата от 4121.44лв., заявявайки (л.4 от
делото, пети абзац от горе на долу), че се отказва от търсенето на сумата в
размер на 13.17лв. представляваща лихва за забава „поради липса на материален
интерес ", но я търси и на друго основание, а именно по договор за револвиращ заем №**** от 16.02.2012г. (л.2 от делото,
последен абзац). 2.В ИМ (л.З от делото, последно изречение от последен абзац)
ищецът твърди И че на 04.02.2014г. е уведомил ответника за предсрочната
изискуемост на заема по ДРЗ поради едностранното прекратяване на договора чрез
изпратено уведомително писмо, нещо което се различава от заявеното от него в
заповедното производство, а именно, че търси сумата поради настъпил падеж на
последна погасителна вноска.
Тъй
като няма съвпадане на тезата, посочена
в заповедното производство за главница с настъпил падеж по ДПК, с тази по
петитума в исковото производство за настъпила предрочна изискуемост по ДРЗ,
доколкото претендираните суми и договор по заповедното и исково производство не
са едни и същи, основанието за търсене на сумите е различно, поради което няма
идентичност на заявените по реда на чл.410 и чл.422 от ГПК претенции.
Началният
момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит/договор
за револвиращ заем, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита. В случай, че ищецът след
моят отговор се позове на т.10 от ОУ към ДРЗ (л.10 от делото), съгласно които
не е необходимо кредитора да изпраща на клиента /в случая на ответника/
уведомление, покана, предизвестие във връзка с прекратяване на договора, то
считам, че това възражение ще е неоснователно, доколкото считам тази клауза за
нищожна, като противоречаща на TP №4/2013г. на ОСГТК наВКС.
Съгласно
т.18 от Тълкувателно решение по тълкувателно дело №4/201 Зг. на ОСГТК на ВКС,
което важи и за небанкови финансови институции /каквато е „П.к.Б." ЕООД/,
които предоставят по занятие кредити, предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от Закон за кредитните институции /ЗКИ/
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Следва да се има предвид, че вземането,
предмет на заявлението по чл.410 от ГПК, а не само по чл.417 от ГПК следва да
бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи
на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 от ГПК, тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства
към заявлението по чл.410 от ГПК за твърдяната предсрочна изискуемост на
кредита. Началният момент на изискуемостта на вземане по договор за
потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпването на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита.
Липсват
доказателства по делото за изпратено до и получено от длъжника на приложеното
по делото уведомително писмо (л.16 от делото), с което същият да е информиран
за едностранното прекратяване на ДРЗ и обявяване на задължението по него за
предсрочно изискуемо преди подаване на заявлението. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване
на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта
за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. В този ред на мисли след като относимите към настъпване и
обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили, т.е.клиента
не е уведомен за предсрочната изискуемост, преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения
размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът
счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от
исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК или по друг начин след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за
кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване обаче не може да бъде
взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за
спорното право съгласно чл.235, ал.З от ГПК, нито да обуслови основателност на
установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК, нито може да промени с обратна сила
момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново
основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение, (в този смисъл е и практиката по чл.290 от ГПК - Решение
№169 от 17.01.2017г. по т.д.№1272/2015г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър.
Отделение; Решение № 123 от 09.11.2015г. по т. д. № 256 /2014 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро тър. отделение)
Предвид
това, че ищцовото дружество не представя доказателства, че е обявило вземанията
по ДПК/ДРЗ за предсрочно изискуеми и не е уведомило длъжника за това, следва да
се приеме, че към момента на подаване на заявлението не е настъпила предсрочната
изискуемост на непогасените вземания по ДПК/ДПЗ и не е настъпила и забава за
заплащането им, поради което предявените искове следва да бъдат отхвърлени
изцяло. Изявление в ИМ, че сумите се търсят поради настъпил падеж няма.
Както
в заявлението по чл.410 от ГПК, така и в ИМ, ищецът е заявил, че „На дата
03.02.2014г. договорът е прекратен от страна на „П.к.Б." ЕООД и поради
неизпълнение е начислена неустойка в размер на 453.12лв." поради което и
той търси тази сума за неустойка от длъжника.
Действително
от представения по делото договор за револвиращ заем от 2012г. е видно, че
същият е сключен за срок от 48 месеца или това са две години, т.е.срока изтича
през 2014г.. Ищецът твърди, че договора е прекратен на 03.02.2014г., като е
подал Заявление по чл.410 от ГПК едва на 28.08.2018г. В тази връзка прави
възражение за изтекла погасителна давност относно търсената неустойка в размер
на 453.12лв., доколкото от дата 03.02.2014г., когато е прекратен договора до
28.08.2018г., когато е подадено заявлението по чл.410 от ГПК, са изминали
повече от три години и съобразно разпоредбата на чл.111, б."б" от ЗЗД
с изтичането на тази давност това задължение се е погасило и същото не се
дължи.
Счита,
че уговорения в представения по делото ДРЗ размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави, поради което считам, че клаузите на договора, с
които са уговорени ГЛП в размер на 97.41 % и лихвен процент на ден в размер на
0.27 % се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.З от ЗЗД. Считам, че
клаузите на договора противоречат на добрите нрави, тъй като се касае за
потребителски договор, при който едната страна „потребителят" е по-слабата
икономически страна и се ползва със засилена защита по Закон за защита на
потребителите /ЗЗП/ и Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Размерът на
законната лихва е 10,00 % годишно. В настоящият случай договорената между
страните лихва в размер на 97,41 % годишно, надхвърля с над 9 пъти законната,
което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, ТЪЙ като надхвърлят драстично трикратния размер на
законната лихва. Ето защо клаузите на T.VI ОТ ДРЗ, с които са уговорени ГЛП в
размер на 97,41 % и лихвен процент на ден в размер на 0.27 % накърняват договорното
равноправие между страните, противоречат на добрите нрави и са в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явяват нищожни
на основание чл.26, ал.1, пр.З от ЗЗД.
Отделно
от това, в т.VI от ДРЗ е уговорено и заплащането на възнаграждение за револвинг
в размер на 3330лв.. Това възнаграждение също се явява прекомерно (от ДРЗ е
видно, че заемната сума е в размер на 1500лв., т.е. възнаграждението се оказва
над двойния размер на заемната сума) и не отговаря на изискванията на закона,
доколкото от процесния ДРЗ по никакъв начин не става ясно за потребителя как е
сформирана сумата от 3330лв. която той дължи за револвинг. С ИМ ищеца
претендира като главница сума в размер на 3668.32лв., като петитума на иска е
за заплащане на законната лихва върху тази сума. Тази главница обаче, видно от
Извлечение по сметка (л. 17-18 от делото), състояща се от сбора на остатъчните
месечни вноски от по 125лв., включва в себе си и лихва, т.е.същият претендира
начисляването на лихва върху лихвата. Олихвяването на изтекли лихви е подчинено
на специален правен режим, като съгласно чл.Ю, ал.З от ЗЗД, същото става
съобразно наредбите на Българската Народна Банка, т.е.допустимо е само
доколкото законът изрично го допуска и по ред и условия определени в нормативен
акт. Уговарянето на лихва върху лихва е допустимо в отношенията между търговци
- чл.294, ал.2 от ТЗ и в хипотезите на чл.Ю, ал.1, изр.2 от ЗЗД и чл.507 от ТЗ.
В останалите случаи, начисляването на лихва върху лихва е недопустимо, съгласно
действащото законодателство.
Всички
възражения са направени след срока за
отговор по чл.131 ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне по тях.
Ищецът е уточнил исковата молба съгласно указания на въззивния съд с
молба от 10.7.2020 г. и молба от 23.11.2021 г. като е заявил,
че претендира сумата в размер на 3668,32 лева, представляваща
незаплатена част от главница по договор за потребителски кредит № ****/17.02.2012г.,
ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението – 28.08.2018 г. до
окончателното погасяване на вземането на
основание изтекъл погасителен план към датата на неговото изтичане - 01.03.2016 г., съгласно молба от 03.02.2022
г. Претендира заплащане и на разноски в размер на 82.69 лв. държавна такса и
150.00 лева юриск.възнагр. в заповедното производство и 87.04 лева държ.такса и
300.00 лева юриск.възнаграждение за исковото производство.
Ищецът е оттеглил иска за неустойка в размер на 453.12 лева и с влязло в
сила определение производството в тази част е прекратено. Заповедта за
изпълнение в тази част подлежи на обезсилване.
С
влязло в сила определение от 05.02.2019 г., постановено по ч.гр.д.№ 13057/2018
г. е обезсилена заповедта за изпълнение от 30.08.2018 г. в частта за вземане в
размер на 13.17 лева, представляваща лихва за забава за периода 02.04.2012 г. –
03.02.2014 г.
Съгласно определение на въззивния съд, постановено по
ч.т.д. № 2285/2021 г. предявения иск на кредитора е допустим и съдът дължи
произнасяне по същество.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства, становищата на страните
и въз основа на закона, приема да
установено следното от фактическа и правна страна:
Предвид характера на предявения иск за
установяване съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид
разпределението на доказателствената тежест в настоящото производство тежестта
на доказване е върху ищеца, който следва
да установи по пътя на главно и пълно доказване предпоставките довели до
дължимост на претендираната сума и наличието на
задължението, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на
задълженията си и другите си възражения въз основа на които претендира отхвърлянето на предявения
иск.
Видно от представените с молбата писмени доказателства, а именно договор за
револвиращ заем
№ **** от 16.2.2012 г., сключен между
„П.к.Б.“ ЕООД, *** качеството на заемодател и П.А.А.
като заемател
е сключен договор за паричен заем в размер на
1500 лева, която сума следва да
се върне на 48 равни месечни вноски, всяка в размер на 125 лева на падеж 1-во
число на месеца за който се дължи.
Заемът е отпуснат при
следните условия: фиксиран годишен лихвен процент 97.47, годишен
процент на разходите /ГПР/ 147.40. Общия размер на всички плащания е 6044.04
лева след револвиране на предходен кредит и погасяване на задълженията по него
в размер на 4500 лева. Посочени са дължимите от страна на кредитополучателя
неустойки за неизпълнение на правата и задълженията в чл.7 на
Общите условия. Отпуснатата в заем сума
от 751.04 лева след погасяване на
задълженията по предходен кредит в размер на 4500 лева е преведена по сметка на
кредитополучателя в „****“, клон София – лист 13 от делото.
Представен е
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, подписан от клиента и от кредитора. В преписката за отпускане на
кредита са представени допълнителна
информация към стандартен европейски формуляр, искане за отпускане на кредит,
декларация за съгласие за обработване на лични данни на клиента. От извлечение
от сметка на ответника се установява, че за вноски с настъпил падеж за целия период
са погасени вноски с настъпил падеж 01.10.2013 г. До ответника е изпратено
уведомително писмо за доброволно погасяване на задълженията в размер на 3668.32
лева, лихва за забава 13.17 лева.
Съгласно погасителен план към договора на листи
14, 15 и лист 153, 154 от делото, получения заем следва да се върне на 48
вноски за времето от 01.04.2012 г. до 01.03.2016 г.вкл., посочен е размера на
главницата и размера на договорната лихва, на
дата на падеж – първо число на месеца. С уведомление от 03.02.2014 г.
ищецът е уведомил ответника, че договора е прекратен едностранно от страна на
кредитора поради неизпълнение на задълженията и е начислена неустойка в размер
на 453.12 лева.
По делото няма доказателства по делото за това, че уведомлението е връчено на длъжника.
От
изисканото и приобщено по делото ч.гр.д.№ 13057/2018 год. по описа на ВРС, 7 състав се установява, че в полза на ищеца
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответника за следните
суми: 3668,32 лева представляваща
незаплатена част от главница по договор за потребителски кредит № ****/17.02.2012г.,
ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението– 28.08.2018г. до
окончателното погасяване на вземането; 453,12лева, представляваща договорна
неустойка за неизпълнение на договорните задължения за извършване на плащания
съобразно погасителния план; 13,17лева, представляваща лихва за забава за
периода 02.04.2012г. до 03.02.2014г., както и сумата от 132,69лв,
представляваща сторени в заповедното производство разноски за платена държавна
такса от 82,69лева и 50лева юк. възнаграждение, на основание чл. 78, ал.1 и 8 ГПК.
С определение на
съда е предоставена възможност на ищеца да уточни как е формиран размерът на
задължението и да ангажира доказателства за установяването му. С уточняваща
молба от 23.11.2021 г. и от 03.02.2022 г. ищецът е заявил, че исковата
претенция се отнася за вземане за задължения с настъпил падеж съгласно
погасителен план към датата на неговото изтичане – 01.03.2016 г., като същите
са посочени в таблица с посочване размера на вноската, размера на главницата,
размера на лихвата, падежа, заплатените суми и дата на плащане, дни в забава.
Ищецът е оттеглил установителния иск за неустойка в размер на 453.12 лева и с
влязло в сила определение производството в тази част е прекратено, поради което не се налага обсъждане на възраженията на
ответника в тази връзка.
Поради непредявяване
на иск за вземане в размер на 13.17 лева, представляваща лихва за забава за
периода 02.04.2012 г. – 03.02.2014 г., заповедният съд е обезсилил частично заповедта с влязло в сила определение
от 05.02.2019 г.
С молба от 03.02.2022 г. ищецът моли за
постановяване на решение с което се уважи иска му за главница в размер
на 3668.32 лева ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумата, разноски в размер на 89.62 лева заплатена
държавна такса и 150.00 лева юриск.възнаграждение за заповедното производство и
87.04 лева заплатена държавна такса, 300.00 лева юриск.възнаграждение и 360.00
лева възнаграждение за особен представител за исковото производство.
Приложените
към исковата молба писмени доказателства
не са оспорени своевременно за автентичност, поради което и съдът приема,
че изявленията на страните в тях
отразяват действителната им воля за уговорените
условия на договора за потребителски кредит от който произтича вземането на
ищеца, съгласно разпоредбата на чл.180 ГПК.
От
изложеното следва, че съдържанието на
договор за потребителски кредит № ****/16.02.2012 г. и приложения към него
погасителен план установява, че кредитополучателят А. се е задължил да върне на
кредитора „П.к.Б.“ ЕООД на последен
падеж за плащане 01.03.2016 г. получения заем
в размер на 1500 лева с начислени към тази сума договорни лихви - ГПР и ГЛП, както и неустойки, като общо дължимата сума е разпределена
на 48 равни месечни вноски, включващи части от главница и договорна лихва
/възнаграждение за кредитора/. От извлечение от сметката на кредитополучателя
се установява, че последното плащане на вноската за главница в пълен размер на
125.00 лева и на лихвата в пълен размер на 111.54 лева е на 04.10.2013 г., за
което е допусната забава от три дни след падежа.
В договора е посочена
банковата сметка на кредитополучателя по която се превежда получената в заем
сума. Съдът приема за установено, че кредиторът е договорил сделката с потребителя и е
изпълнил задължението си да предостави заеемната сума според уговореното ползване. Между страните
няма спор по тези факти. Заявените възражения срещу иска са
след срока за отговор и същите следва да се оставят без
разглеждане. Доколкото се касае за
потребителски договор, съдът дължи извършване на служебна преценка на
валидността на уговорките, пораждащи задължението
за главница /след оттегляне на
задълженията за договорна лихва и за неустойка/.
За разлика от другите
договорни задължения, които възникват при свободно определяне на съдържанието
на договора съгласно предл.първо на чл.9 ЗЗД, гарантираната от процесуалния закон защита на правата на потребителите изисква от
съда да изследва действителността на
договора относно клаузите по силата на които възникват задължения за потребителя, дори и при липса
на такива възражения от длъжника. В този
смисъл са постановени решение по в.т.д.№ 299/2020 г. на ВОС, решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№
3686/2014г., I т.о. на ВКС, решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г.
на ВКС, I г.о и други, както и практика на СЕС в решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11,
С-397/11, С-473/00 и други.
В настоящия случай,
от доказателствата по делото се установи, че подписания от страните договор отговаря на изискванията за писмена
форма, в същия договарящите се страни са уговорили всички съществени елементи на договора по чл.11, ал.1, т.7-12 и
чл.20 ЗПК. Със същия договор са възникнали права и задължения за всяка страна съгласно
уговореното.
В договора е
посочен годишен процент на разходите
/ГПР %/ 147.40. Разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. е
действаща по отношение на процесния договор до датата на неговото прекратяване,
която е посочена в исковата молба, а именно 03.02.2014 г. като същата
поставя ограничение за това ГПР да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с Постановление на Министерския съвет на
Република България. С ПМС № 72 от
08.4.1994 г., което е било в сила до 01.07.2012 г. се определя лихва по
просрочени задължения в левове от основният лихвен процент на Българската
народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година плюс
10 процента. След извършена справка в ел.страница на БНБ
https://www.bnb.bg/Statistics/StBIRAndIndices/StBIBaseInterestRate/index.htm?firstDays=16&firstMonths=02&firstYear=2012&lastDays=04&lastMonths=02&lastYear=2014&searchAction=true&type=MS-Excel
се установи, че към датата
на сключване на договора 16.02.2012 г. до датата на неговото прекратяване
03.02.2014 г., основният лихвен процент на БНБ, считано от 01.01.2012 е както
следва: 01.03.2012 0.15, 01.04.2012 0.15, 01.05.2012 0.14, 01.06.2012 0.14, 01.07.2012 0.16
01.08.2012 0.08 01.09.2012
0.04, 01.10.2012 0.03
01.11.2012 0.04 01.12.2012 0.03
01.01.2013 0.03, 01.02.2013 0.01
01.03.2013 0.01 01.04.2013 0.01 01.05.2013 0.02,
01.06.2013 0.01 01.07.2013 0.02 01.11.2013 0.02 01.12.2013
0.02, 01.01.2014 0.02
01.02.2014 0.04 01.08.2013 0.02
01.09.2013 0.02, 01.10.2013 0.03. От изиложеното
следва извода, че посочения годишен процент на разходите /ГПР %/ 147.40
надхвърля значително лимита по чл. 19, ал. 4 от ЗПК от което следва, че
уговорения размер на ГПР е в противоречие със закона, което води до извод за
нищожност на тази клаузата на договора.
От приложеното
извлечение от сметката по обслужване на кредит на лист 14 от делото се установява, че длъжникът е преустановил
изпълнението на 01.11.2013 г., като преди тази дата е налице само частично
погасяване на задължението за главница и
е налице цялостно изпълнение на задължението за лихва на съответния падеж. От
извлечение от сметката на ответника се установява,
че има извършено плащане в пълен размер на 19 броя вноски по 125 лева всяка,
включваща главница и лихва. Общо заплатената сума е в размер на 2375.00 лева.
Размера на заема е 1500 лева, следователно заемната сума е върната изцяло на
кредитора. По отношение дължимостта на лихвата, формирана като ГПР /годишен
процент на разходите/ и ГЛП /годишен лихвен процент/, съдът е изложил мотиви
по-горе. Задължението е погасено изцяло поради извършено плащане от страна на
кредитополучателя. От изложеното следва, че предявения установителен иск на
кредитора следва да се отхвърли като неоснователен.
Поради оттегляне на иска за неустойка в размер на 453.12 лева и прекратяване
на производството в тази част с влязло в сила определение, следва да се обезсили частично издадената заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК.
По въпроса за разноските:
При този изход на спора,
ответникът има право на разноски на осн.чл.78, ал.3 ГПК. Същият не направил такива за производството, поради което и не му се дължат.
Мотивиран от изложеното,
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на „П.к. Б.“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление *** за установяване на
вземане по заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 6499/30.8.2018 г., издадена
по ч.гр.д.№ 13057/18 г. на ВРС с която е разпоредено длъжникът
П.А.А., ЕГН ********** ***4 да заплати
на ищеца сумата 3668,32 лева,
представляваща незаплатена част от главница по договор за потребителски кредит
№ ****/17.02.2012г., ведно със законната лихва считано от подаване на
заявлението 28.08.2018г. до окончателното погасяване на вземането, на
осн.чл.422 ГПК,вр.чл.79,чл.86 ЗЗД.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК №
6499/30.8.2018 г., издадена по ч.гр.д.№ 13057/18 г. на ВРС срещу П.А.А., ЕГН ********** ***4 за заплащане на сумата 453,12 лева,
представляваща договорна неустойка за неизпълнение на договорните задължения за
извършване на плащания съобразно погасителния план, поради оттегляне на иска,
на осн.чл.232 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Варна
с въззивна жалба в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Районен съдия: