№ 2356
гр. София, 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 10-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВИАНА Д. ЙОРДАНОВА
НАУМОВА
при участието на секретаря АННА Б. КОВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВИАНА Д. ЙОРДАНОВА НАУМОВА
Административно наказателно дело № 20231110212118 по описа за 2023
година
Производството е по реда на глава III, раздел V от ЗАНН.
Образувано е по жалба на М. А. Ж.Д., подадена чрез адв. Г., срещу Наказателно
постановление (НП) № 23-4332-016738 от 21.08.2023г., издадено от Началник Сектор към
Отдел «Пътна полиция» при СДВР (ОПП - СДВР), с което за нарушение по чл.104а от ЗДвП
на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП му е наложена «глоба» в размер на 50 (петдесет) лева
и за нарушение по чл.162, ал.2 от ЗДвП на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП му е наложена
«глоба» в размер на 300 (триста) лева.
В жалбата на М. А. Ж.Д. се твърди, че Наказателното постановление е
незаконосъобразно, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Посочва се, че Законът за чужденците в Република България (ЗЧРБ) прави разлика между
дългосрочно и постоянно пребиваващи чужденци и доколкото жалбоподателят има статут
на постоянно пребиваващ в Република България, се приема, че чл.162, ал.2 от ЗДвП е
неотносим към статута на М. А. Ж.Д.. С жалбата се оспорва и компетентността на лицето,
издало Наказателното постановление и се иска съдът да отмени Наказателното
постановление.
Пред СРС, НО, 10 състав М. А. Ж.Д. се явява лично и с адв. Г.. В съдебно заседание
на 21.11.2023г. и двамата заявяват, че поддържат жалбата. По време на съдебните прения
пред СРС на 07.02.2024г. адв. Г. пледира за отмяна на Наказателното постановление като
счита, че е неприложима нормата на чл.162, ал.2 от ЗДвП по съображения, изложени в
жалбата. Твърди, че Разрешението за пребиваване е издадено на 13.09.2022г., а проверката е
извършена два месеца по-рано, на 14.07.2023г. Възможно било да се управлява МПС в
1
рамките на една година от пребиваването на лицето. Според адв. Г. този срок бил спазен.
Пред съда защитата посочва, че жалбоподателят притежава сирийско свидетелство за
управление на моторно превозно средство (СУМПС), което съобразно чл.161 от ЗДвП е
валидно, тъй като *** е отговаряща страна по Конвенцията за движение по пътищата. Иска
се СРС да отмени Наказателното постановление и да присъди направените по делото
разноски. Жалбоподателят заявява пред съда, че поддържа казаното от адвоката си и няма
какво да допълни.
Въззиваемата страна Началник Сектор при ОПП – СДВР не се явява и не изпраща
представител пред СРС, съответно не взема становище по съществото на спора.
С писмо вх. № 247339 от 05.09.2023г. от ОПП – СДВР изпращат жалбата, ведно с
административно – наказателната преписка на съда, като правят изрично възражение за
прекомерност на претендираните от другата страна разноски.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА :
М. А. Ж.Д. е роден на ***г. в ***. Същият има статут на постоянно пребиваващ в
Република България. В периода от 19.03.2001г. до 03.09.2013г. на жалбоподателя са били
издавани последователно карта за продължително пребиваващ в Република България
чужденец и карта за постоянно пребиваващ в Република България чужденец, а след
30.06.2010г. - Разрешения за пребиваване. Актуалното му Разрешение за пребиваване е с №
*********, издадено на 13.09.2022г. и валидно до 12.09.2027г.
М. А. Ж.Д. няма издадено СУМПС в Република България и шофира със сирийското
си СУМПС. На 14.07.2023г. около 08.18 часа, в град София, бул. «Джавахарлал Неру»
жалбоподателят управлявал лек автомобил **** с посока на движение от ул. «Индира
Ганди» към ул. «Йордан Антонов». По същото време и на същото място, пред бл. 712, се
намирали свидетелите П. М. и А. Я. – служители на ОПП – СДВР. Те видели, че
жалбоподателят управлява превозното средство и разговаря по телефона без да използва
устройство, позволяващо употребата на телефон без участието на ръцете. Поради това
полицейските служители спрели М. А. Ж.Д. и му поискали документи за проверка. В хода
на проверката било установено, че жалбоподателят няма българско СУМПС, а носи
сирийска книжка с превод на български език. След справка в дежурната част на ОПП –
СДВР свидетелите М. и Я. установили, че спреният от тях водач на моторно превозно
средство (МПС) пребивава в Република България от преди повече от една година и заради
това приели, че той трябва да има издадено българско СУМПС, тъй като е дългосрочно
пребиваващ чужденец. Поради това св. П. М., в присъствието на св. А. Я., съставил срещу
М. А. Ж.Д. Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) Серия GA №
973926 от 14.07.2023г. - за нарушения по чл.104а от ЗДвП и по чл.162, ал.2 от ЗДвП. Срещу
подпис М. А. Ж.Д. получил препис от този Акт на 14.07.2023г.
Въз основа на АУАН Серия GA № 973926 от 14.07.2023г. и при същата фактическа
обстановка като описаната в него е издадено атакуваното Наказателно постановление № 23-
4332-016738 от 21.08.2023г., с което Д.Д. - Началник Сектор към Отдел «Пътна полиция»
при СДВР е наложила на М. Ж.Д. А. на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП за нарушение по
чл.104а от ЗДвП «глоба» в размер на 50 лева и на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП за
нарушение по чл.162, ал.2 от ЗДвП - «глоба» в размер на 300 лева. В Наказателното
постановление, обаче, не фигурира подпис на наказващия орган.
2
Наказателното постановление е получено от М. А. Ж.Д. срещу подпис на 21.08.2023г.
и е обжалвано с жалба, подадена чрез административно-наказващия орган до СРС на
24.08.2023г.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА :
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните
по делото писмени доказателства (АУАН Серия GA № 973926 от 14.07.2023г.; справка за
нарушител/водач; Заповед на Директора на СДВР с № 513з-2563 от 22.04.2015г.; Заповеди
на Министъра на вътрешните работи с № 8121К-13318 от 23.10.2019г. и с № 8121з-1632 от
02.12.2021г.; Акт за встъпване в длъжност от 29.10.2019г.; писмо от ОПП - СДВР с вх. №
326389 от 15.11.2023г. с приложена справка - извлечение от АИС БДС; копие на Разрешение
за пребиваване № *********, издадено на 13.09.2022г.), както и от показанията на
разпитаните от СРС свидетели М. и Я..
Справката за нарушител/водач, справката-извлечение от АИС БДС и Разрешението за
пребиваване № ********* са официални документи, издадени от държавен орган и
разполагащи с доказателствена сила за посочените в тях обстоятелства. Поради това СРС ги
кредитира. Въз основа на справката на лист 6-10 от делото съдът установява, че
жалбоподателят е имал и множество предишни нарушения по ЗДвП. От Разрешението за
пребиваване (копие от което е приложено на лист 4 и лист 34 от делото) се доказва, че М. А.
Ж.Д. е роден на ***г. в *** и има статут на постоянно пребиваващ в Република България, за
което му е издадено Разрешение за пребиваване № ********* от 13.09.2022г. с валидност до
12.09.2027г. Това обстоятелство се доказва и от справката на лист 31-32 от делото. От това
писмено доказателство се установява още, че жалбоподателят е имал и други Разрешения за
пребиваване, издадени преди Разрешението за пребиваване № ********* от 13.09.2022г.,
най-ранното от които е от 30.06.2010г., като преди това /в периода от 19.03.2001г. до
03.09.2013г./ е имал издавани последователно карта за продължително пребиваващ в
Република България чужденец и карта за постоянно пребиваващ в Република България
чужденец.
Писмото от ОПП - СДВР с вх. № 326389 от 15.11.2023г. намира опора в справката за
нарушител/водач, а и жалбоподателят не спори, че не притежава издадено българско
СУМПС. Поради това съдът дава вяра и на документа, приложен на лист 30 от делото.
Показанията на свидетелите М. и Я. са относими, информативни, еднопосочни,
вътрешно логични, непредубедени и последователни. Те намират опора и в кредитираните
по-горе справка-извлечение от АИС БДС и Разрешение за пребиваване № *********, а също
и частично в АУАН. Поради това съдът ги кредитира.
Констатациите в АУАН, че М. А. Ж.Д. е използвал мобилен телефон докато е
шофирал МПС без да има устройство, позволяващо ползване на телефона без участие на
ръцете му, както и че е управлявал автомобила със СУМПС, което не е издадено от държава
– членка на Европейския съюз, Европейското икономическо пространство или
Конфедерация Швейцария, намират опора в кредитираните по-горе гласни доказателства.
Поради това СРС се доверява на тази част от Акта. Доколкото от кредитираните по-горе
справка-извлечение от АИС БДС и Разрешение за пребиваване № ********* се установява,
че М. А. Ж.Д. има статут на чужденец, постоянно пребиваващ в Република България, СРС
не кредитира онази част от АУАН, в която се твърди, че той е „дългосрочно пребиваващ“
чужденец – доколкото между дългосрочно и постоянно пребиваващ чужденец в Република
3
България има разлика, видно от чл.23, ал.1, т.3 и т.4 от ЗЧРБ.
Приложените на лист 11-15 от делото писмени документи имат доказателствена сила
за посочените в тях обстоятелства, обективни и достоверни са. Поради това съдът ги
кредитира. Въз основа на Заповед на Директора на СДВР с № 513з-2563 от 22.04.2015г. се
установява, че св. П. М. е младши автоконтрольор I степен в 03 Група на 02 Сектор
„Контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия“ към ОПП – СДВР и като такъв, по
силата на точка 2.1., връзка точка 1.3.2. от Заповед на Министъра на вътрешните работи с №
8121з-1632 от 02.12.2021г. се явява компетентен да състави АУАН. От Акта за встъпване в
длъжност от 29.10.2019г., Заповедта на Министъра на вътрешните работи с № 8121К-13318
от 28.10.2019г. и точка 3.6. от Заповед на Министъра на вътрешните работи с № 8121з-1632
от 02.12.2021г. се доказва, че Д.Д. е заемала длъжността Началник Сектор
„Административно обслужване“ в ОПП – СДВР и като такава е имала правото да издава
НП, вкл. и процесното Наказателно постановление. Поради това е неоснователно
твърдението от жалбата, че НП било издадено от некомпетентно лице.
Приложеното на лист 44-46 от делото Решение № 44/03.01.2024г. на АССГ, Трето
отделение, 60 състав касае Заповед за прилагане на принудителна административна мярка.
Поради това то се явява неотносимо към настоящия правен спор. Същевременно мотивите
на това Решение нямат задължителна сила за настоящия състав. Поради това Решението на
АССГ не следва да се постави в основата на фактическите и правните изводи на съда.
ОТ ПРАВНА СТРАНА :
Атакуваното Наказателно постановление е от категорията на обжалваемите пред съда
административни актове. Жалбата е депозирана в преклузивния процесуален срок и изхожда
от легитимирана страна в процеса, поради което се явява процесуално допустима и следва
да се разгледа по същество.
С оглед датата на съставяне на Акта /в деня на извършване на нарушенията и
установяване на техния автор – 14.07.2023г./ и датата на издаване на НП /21.08.2023г./ –
съдът приема, че в случая са спазени сроковете по чл.34, ал.1 и ал.3 от ЗАНН.
Според чл.52, ал.1 от ЗАНН наказващият орган е длъжен да се произнесе по
административно - наказателната преписка в месечен срок от получаването й. Неспазването
на този срок, обаче, не води до прекратяване на административното производство, нито до
незаконосъобразност на Наказателното постановление, тъй като срокът по чл.52, ал.1 от
ЗАНН не е преклузивен, а е инструктивен и осигурява само бързото произнасяне на
административните органи по преписките (в този смисъл е Решение на СРС по НАХД №
341/22.02.2001г., влязло в сила на 14.03.2001г. и много други). Поради това издаването на
Наказателното постановление след повече от месец след съставянето на Акта не
представлява съществено процесуално нарушение.
С оглед на изложените по-горе мотиви относно наличните по делото Заповеди на
Директора на СДВР и на Министъра на вътрешните работи съдът приема, че АУАН и НП
изхождат от компетентни лица.
Въпреки това, обаче, в хода на служебната проверка, извършена от съда, се
констатира допуснато съществено процесуално нарушение, което не може да бъде
отстранено в хода на производството пред съда и което представлява основание за отмяна
на НП на формално основание. Става въпрос за следното – в обжалваното Наказателно
постановление не се съдържа подпис на наказващия орган, а само печат на ОПП-СДВР
(видно от долния десен ъгъл на НП). Според чл.57, ал.2 от ЗАНН Наказателното
4
постановление следва да е подписано от лицето, което го е издало. Липсата в случая на
подпис на наказващия орган в Наказателното постановление представлява съществен
пропуск, който опорочава този документ и само заради това следва да се отмени
Наказателното постановление.
Ако не беше допуснато това съществено процесуално нарушение, изходът на спора
касателно първото нарушение (по чл.104а от ЗДвП) би бил друг. Коментираното тук
нарушение е описано пълно, ясно и точно в Акта и Наказателното постановление. Налице е
съответствие между фактическото описание и правната квалификация на деянието. Не се
констатират липсващи реквизити по чл.42, респ. чл.57 от ЗАНН по отношение на условно
нареченото първо нарушение в АУАН и в Наказателното постановление. По съществото на
спора – нормата на чл.104а от ЗДвП гласи : „На водача на моторно превозно средство е
забранено да използва мобилен телефон по време на управление на превозното средство,
освен чрез устройство, позволяващо използването на телефона без участие на ръцете му.“.
От показанията на свидетелите М. и Я., както и от АУАН се установява, че жалбоподателят
е управлявал МПС и в същото време е говорил по телефона без да има устройство,
позволяващо употребата на телефон без участието на ръцете. Поради това СРС приема, че
от обективна страна доказано е реализиран фактическият състав на нарушението по чл.104а
от ЗДвП. Управлението на МПС и използването на телефона без съответното устройство за
свободни ръце на водача са обективни факти, които деецът е съзнавал. Поради това от
субективна страна следва да се приеме, че нарушението е извършено виновно – при форма
на вината пряк умисъл. На основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП за нарушение на чл.104а от
ЗДвП водачът следва да се санкционира с „глоба“ в размер на 50 лв. Точно фиксираният в
закона размер на административното наказание за това нарушение не позволява на съда да
прави преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Поради
всичко това СРС приема, че по същество обвинението срещу М. А. Ж.Д. за нарушение на
чл.104а от ЗДвП се явява доказано, но само защото НП не е подписано от лицето, което се
твърди да го е издало, няма как съдът да потвърди точка 1 от Наказателното постановление.
Относно нарушението по чл.162, ал.2 от ЗДвП съдебният състав счита, че не са
посочени обстоятелствата, при които е извършено нарушението, тъй като не е описано дали
и с какво СУМПС е шофирал жалбоподателя, както и въз основа на кой документ или кои
факти е прието, че лицето е дългосрочно пребиваващ чужденец в Република България.
Излиза, че в Акта и в НП е преписана нормата на чл.162, ал.2 от ЗДвП, но не са посочени
конкретни факти, които да опишат нарушението. Освен това в Акта и в Наказателното
постановление е отбелязано, че има „първи документ“, издаден на 30.06.2010г., но не става
ясно нито от словореда, нито от цялостното изложение на Акта и НП дали този „първи
документ“ е СУМПС или документа, издаден на чужденеца във връзка с пребиваването му в
Република България. Още нещо – нормата на чл.162, ал.2 от ЗДвП не поставя като
съставомерен елемент датата на издаване на т. нар. „първи документ“, а датата на издаване
на документа за пребиваване, която дата в случая не е посочена в Акта и в НП. Всичко това
дава основание на СРС да приеме, че касателно точка 2 от АУАН и точка 2 от НП има
липсващи реквизити по чл.42, ал.1, т.4 от ЗАНН и чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН. Допусната е
5
неяснота относно тази част от административно – наказателното обвинение, която
възпрепятства М. А. Ж.Д. да разбере срещу кои точно факти да се защитава. Това винаги се
приема от съдебната практика за съществено процесуално нарушение, допуснато в хода на
административно – наказателното производство, което представлява формално основание за
отмяна на НП.
Въпреки това, за нарушението по чл.162, ал.2 от ЗДвП съдът счита, че има основания
и за отмяна на тази част от НП и по същество. Според чл.162, ал.2 от ЗДвП чужденци,
дългосрочно пребиваващи в Република България, могат да управляват МПС на територията
на страната със СУМПС, което не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или
от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство,
или от Конфедерация Швейцария, до една година от датата на издаване на документ за
пребиваване. От справката-извлечение от АИС БДС и Разрешението за пребиваване №
********* се доказва, че към процесната дата /14.07.2023г./ М. А. Ж.Д. има статут на
постоянно пребиваващ в Република България чужденец, т.е. с разрешен неопределен срок на
пребиваване в страната. Именно от тук следва, че жалбоподателят не се явява адресат на
нормата на чл.162, ал.2 от ЗДвП, тъй като тя се отнася само за дългосрочно пребиваващи в
Република България чужденци. От чл.23, ал.1, т.3 и т.4 от ЗЧРБ следва, че „дългосрочно“ и
„постоянно“ пребиваващ чужденец в Република България са различни статута, като чл.162,
ал.2 от ЗДвП се отнася единствено от дългосрочно пребиваващите чужденци в Република
България. На следващо място – нормата на чл.162, ал.2 от ЗДвП се интересува от датата на
издаване на документа за пребиваване. В случая Разрешението за пребиваване № *********
е издадено на 13.09.2022г. и до процесната дата /14.07.2023г./ е минал срок, който е под една
година. Това е второ /самостоятелно/ основание съдът да реши, че не е доказано от
обективна /а следователно и от субективна страна/ нарушението по чл.162, ал.2 от ЗДвП,
поради което и по същество са налице основания за отмяна на точка 2 от НП.
Водим от изложеното по-горе СРС прие, че са налице формални основания за отмяна
на поцесното НП изцяло, но наред с това са налице основания за отмяна на точка 2 от НП -
при решаването на спора по същество.
Съгласно чл.63д, ал.1 от ЗАНН в производствата пред районния съд страните имат
право на присъждане на разноски по реда на АПК. Въпросът за разноските е уреден в чл.143
от АПК, който е част от Дял III - „Производства пред съд“ и за неуредените в този дял
въпроси се прилага ГПК /според чл.144 от АПК/. Според чл.80 от ГПК страната, която е
поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция. В настоящия случай това
законово изискване не е изпълнено, но въпреки това доколкото според точка 8 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК „липсата
на списък не е пречка за присъждане на разноски съобразно доказателствата по делото“, с
оглед изхода на спора и изрично направеното от страна на адв. Г. искане за присъждане на
разноски в полза на жалбоподателя, СРС следва да осъди органа, издал отмененото НП
(СДВР като разпоредител с бюджетни средства, към чиято структура спада
административно-наказващият орган) да заплати на жалбоподателя направените от него
разноски за адвокат. Според договора за правна помощ и съдействие, приложен на лист 47
от делото, жалбоподателят е платил на адв. Г. сумата от 600 лева за адвокатско
възнаграждение. Същевременно според чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – при глоба до 1000
6
лева (както в случая – общият размер на глобата е 350 лева) минималният размер на
адвокатското възнаграждение е 400 лева. Уговореното и изплатено възнаграждение на адв.
Г. в случая е над тази сума. Доколкото НП се отменя по съображения, различаващи се от
тези в жалбата, както и защото правният спор не се отличава с фактическа или правна
сложност, а същевременно в писмо с вх. № 247339/05.09.2023г. има изрично направено
възражение за прекомерност на поискания адвокатски хонорар, съдебният състав счита, че
няма основания в случая на жалбоподателя да се присъдят разноски за адвокат в размер на
действително направените и те следва да бъдат редуцирани до размера на минимално
определеното адвокатско възнаграждение според чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №
1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. 400 лева. За
разликата над 400 лева до поисканите 600 лв. – искането за присъждане на разноски в полза
на жалбоподателя следва да се остави без уважение, тъй като няма обстоятелства,
обосноваващи присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер над
минималния, определен в цитираната по-горе Наредба.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 23-4332-016738 от 21.08.2023г., издадено
от Началник Сектор към Отдел «Пътна полиция» при СДВР, с което за нарушение по
чл.104а от ЗДвП на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП на М. А. Ж.Д. е наложена «глоба» в
размер на 50 (петдесет) лева и за нарушение по чл.162, ал.2 от ЗДвП на основание чл.177,
ал.1, т.2 от ЗДвП му е наложена «глоба» в размер на 300 (триста) лева.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) да заплати на М. А.
Ж.Д. с ЕГН **********, с адрес : **** сумата от 400 (четиристотин) лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение, направени от жалбоподателя по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на разноски в полза на
жалбоподателя за разликата над 400 (четиристотин) лева до поисканите 600 (шестстотин)
лева.
Решението може да се обжалва пред Административен съд – София град по реда на
АПК в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7