Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер |
|
Година
|
04.12.2019
г. |
Град
|
Мездра
|
В ИМЕТО НА НАРОДА
|
Мездренски районен |
съд |
|
ІІ-ри граждански
|
състав |
||
|
|
|
|
|
|
|||
|
На |
|
|
Година |
|
|||
В публичното
заседание на 29.11.2018 год. в следния състав:
|
Председател |
ИВАН ВЪТКОВ
|
|
Съдебни
заседатели |
|
Секретар
|
Валя Пенова |
Прокурор
|
|
като разгледа докладваното от
|
Съдия ВЪТКОВ |
|
гражданско |
дело
номер |
574 |
по описа за |
2018 |
година |
и за да се произнесе, взе в предвид следното:
„А.С.В.“, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. «П. Д.» № 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, ЕИК *********, чрез
пълномощник К.Т.В. - М.- юрисконсулт, е предявило иск против Г.М.Й., ЕГН **********,
с адрес: ***, с който ищецът моли съда да признае за установено по отношение на
ответника, че същия дължи изпълнение по издадената по ч. гр. дело № 162/2018 г.
на МзРС заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 66/06.02.2018 г. за сумата от
2253.87 лв. - главница; сумата 381.93 лв. договорна лихва за периода от
14.12.2016 г. до 18.10.2017 г.; сумата 2001.42 лв. неустойка за периода
14.12.2016 г. до 18.10.2017 г.; сумата 45.00 лв. такса разходи; сумата 157.88
лв. обезщетение за забава за периода от 15.12.2016 г. до 06.02.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, начиная от 06.02.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането. Претендират се разноски по заповедното производство и
разноски по настоящото.
В
срока по чл. 131 ГПК от назначения особен представител на ответника е постъпил
отговор на исковата молба, в който същия оспорва иска.
Правната квалификация на претендираните права е чл. чл. 422 ал. 1 вр чл. 415 ал. 1 от ГПК, вр. чл 79 ал.1 от ЗЗД, чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, и чл. 92 ал. 1 от ЗЗД.
Събрани са писмени доказателства.
Назначена и изслушана е съдебносччетоводна експертиза.
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени доказателства, както и доказателствата по
приложеното ч. гр. д. № 162/2018г. на МзРС, намира за установено от фактическа
страна следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. №162/2018 г. на МзРС, срещу длъжника Г.М.Й.,
ЕГН-**********, с адрес: ***, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №66/06.02.2018 г. в полза на „АСВ” ЕАД – С., за сумата 2253.87 лв. /две хиляди двеста
петдесет и три лв. и 87 ст./ - главница; сумата 381.93 лв. /триста осемдесет и
един лв. и 93 ст./ договорна лихва за периода от 14.12.2016 г. до 18.10.2017
г.; сумата 2001.42 лв. /две хиляди и един лв. и 42 ст./ неустойка за периода
14.12.2016 г. до 18.10.2017 г.; сумата 45.00 лв./четиридесет и пет лв./ такса
разходи; сумата 157.88 лв. /сто петдесет и седем лв. и 88 ст./ обезщетение за
забава за периода от 15.12.2016 г. до 06.02.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, начиная от 06.02.2018 г. /датата на депозиране на
заявлението/ до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 96.80 лв.
държавна такса, и 150.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта на длъжника Г.М.Й. е връчена по реда на чл. 47 от ГПК.
На заявителя са дадени указания да предяви иск
за установяване на вземането си, тъй като заповедта е връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и такъв е предявен, въз основа на който е
образувано настоящето гражданско дело.
В исковата молба ищецът твърди, че съгласно
Договор за паричен заем № 2664363 от 19.10.2016 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на Г.М.Й. в заем сумата от 2500 лева, като последният се е задължил да върне същата
на 26 броя месечни
погасителни вноски, всяка от които в размер на 114.60 лева, съгласно
погасителен план, посочен в договора, като първата падежна дата е 16.11.2016 г., и последна падежна дата е 18.10.2017 г., като на тази дата е изтекъл и срокът на договора. Видно от чл. 2 на
договора, сумата от 2500 лв. е била получена от заемателя при подписването на
договора, поради което и последният в тази част има характер на разписка. В договора са вписани: фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35.00%; лихвен процент на ден,
приложим при отказ от договора -0.10%, годишен процент на разходите на заема– 41.71 %.
Общият размер на всички дължими
плащания по договора е 2979.60 лева.
Ето защо съдът
приема, че заемодателят е изправна страна по този договор, тъй като е изпълнил
задължението си да предостави на заемателя посочената в договора сума в заем,
при посочените условия.
В чл.4 от
договора е описано задължението на заемателя в три дневен срок от датата на сключване
на договора да предостави едно от следните
обезпечения на заемодателя: две физически лица-поръчители или банкова гаранция. Съгласно чл. 4 ал. 2, при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в уговорения срок заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 2284.62 лева, която страните са постигнали споразумение
да бъде разсрочена на 26 равни вноски, всяка в размер на 87.87 лева, дължими на падежните дати на
погасителните вноски по договора за заем.
Предвид обстоятелството, че заемателят не е
представил на заемодателя нито едно от договорените обезпечения, е начислена
неустойка за неизпълнение в размер на 2001.42 лева.
Подписвайки договора, страните са постигнали
съгласие, че при забава за плащане на някоя от погасителните вноски, се дължи
законна лихва за забава за всеки ден забава. На длъжника е начислена лихва за
забава за периода от 15.12.2016 г. до 06.02.2018 г. в общ размер на 157.88 лв., който е съвкупност от лихвите за забава,
изчислени за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска.
Длъжникът не е заплатил изцяло дължимия паричен заем към кредитора, а
погасил само сумата от 627.00 лв., с която са погасени: неустойка – 283.20 лв., договорна лихва – 97.67 лв., и главница в размер на 246.13 лв.
Ищецът твърди, че на 01.02.2017 г. е подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „АСВ“ ООД („АСВ“ ООД е сменила правната си форма, като е регистрирана в момента като „АСВ” ЕАД, за което съдът
направи служебна справка
от ТР) по силата на което вземането
е прехвърлено, ведно с всички привилегии и обезпечения. На 09.09.2015 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е упълномощило „АСВ“ ЕАД от
името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия.
По реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД до ответника е изпратено уведомително писмо за станалата
продажба на вземания, ведно с покана за доброволно изпълнение на посочения в
договора за кредит постоянен адрес на длъжника. Писмото се е върнало в цялост с
отбелязване върху обратната разписка: „Преместен; В чужбина“. На 13.04.2018 г. ищцовото дружество
изпратило повторно писмо до длъжника чрез куриер, което отново се върнало в
цялост, с отбелязване „На посочения адрес няма никой, няма телефон за
връзка, върната пратка“.
Поради това към исковата молба прилага копие от
уведомлението за извършената цесия, ведно с покана за доброволно изпълнение,
което да бъде връчено на ответника ведно с исковата молба и приложенията към
нея.
За събиране на вземането си "АСВ" ЕАД
подал заявление по реда на чл. 410 от ГПК. По образуваното ч. гр.д. № 162/2018 г. по описа на МзРС е издадена Заповед за
изпълнение срещу длъжника. Длъжникът не е намерен на установеният в заповедното
производство адрес, заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК, последният не се е явил да получи книжата, което от своя страна
обуславя правния интерес от търсената съдебна защита.
Ответника Й. не се явява в с. з., а се представлява от
назначеният му особен представител, който в писмения отговор оспорва иска, в с.з. поддържа отговора.
От допуснатата и изслушана съдебносчетоводна експертиза, чието
заключение не е оспорено от страните, и е прието от съда
като вярно, обективно и компетентно изготвено, се установява, че общият
размер на дълга по процесния договор за кредит възлиза на 4682.22 лв.,
включващ: 2253.87 лв. главница, 381.93 лв. договорна лихва, неустойка в размер
на 2001.42 лв., такса разходи в размер на 45.00 лв. Обезщетението за забава за
периода от 17.12.2016 г. до 06.02.2018 г. е в размер на 261.07 лв.
Вещото лице сочи в раздел „Констатации“, че ответника Й. по процесния договор
за паричен заем е извършил шест плащания, в периода от 11.11.2016 г. до
16.12.2016 г. в размер на 627.00 лв.
При така установеното
от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявените при условията на
обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно
основание чл. 422 ал. 1 вр чл. 415 ал. 1 от ГПК, вр. чл 79 ал.1 от ЗЗД, чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, и чл. 92 ал. 1 от ЗЗД, са допустими - предявени са от лице -
заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК.
Предявените положителни
установителни искове имат за предмет установяване на съществуването,
фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По тези искове следва с пълно доказване
ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин
неговото съществуване спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест
да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане.
В случая, предмет на
предявените искове са вземания, произтичащи от сключен договор за паричен заем № 2664363 от 19.10.2016
г., от който безспорно по делото се установи, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника Й. е налице твърдяното договорно отношение. По силата на
този договор посоченото дружество е поело задължение да предостави на ответника паричен заем в размер на 2500 лв. срещу задължение на ответника да върне заетата сума на 26 бр. месечни погасителни вноски, като
последната е с падеж 18.10.2017 г. С подписването на договора се установява, че
заемателят е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума в размер на 2500 лв. на датата на подписване на договора - 19.10.2016 г., като това обстоятелство не
е спорно.
С получаване на сумата по
заема за заемателя е възникнало задължение да върне заемната сума в посочения в
договора срок, на погасителни вноски, в размер и падежи, отразени в договора за заем. Не е спорно, а и се устнови от заключението на вещото лице, че ответника е върнал само 627 лв., като с това той признава плащане по
процесният договор.
По отношение претендираната неустойка: Въпросната
неустойка, която се претендира по делото в размер на 2001.42 лв., в случая е начислена съгласно чл. 4 ал. 2 от
договора за заем, а именно – заради неизпълнението на задължението на длъжника
в 3-дневен срок от сключването на договора да предостави на заемодателя
обезпечение, чрез банкова гаранция или чрез поръчителството на две физически
лица, които следва да отговарят на определени условия, свързани с трудова
заетост, платежоспособност и кредитна история. Тази клауза от договора за заем,
обаче, е нищожна поради противоречие с добрите нрави – обстоятелство, за което
съдът следи служебно. Като потребител
ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в
Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на
националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните
клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично установена
съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., І т.о. на
ВКС/, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно
за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са
нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010
г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I
г.о. на ВКС/. В допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на Съда
на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика
/решение по дело Pannon GSM, EU:C:2009:350, т. 31 и 32, решение по дело Aziz,
EU:C:2013:164, т. 46 и др./, както и може да приеме една клауза за нищожна дори
на основание, на което страната не се е позовала /решение от 14.06.2012 г. на
Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B. Espanol de Credito SA срещу Joaquin
Calderon C./.
Това е така, тъй като въведената с
Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка
както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност,
като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или
доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С оглед на това
положение на по-слаба страна, член 6, параграф 1 от посочената директива
предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е
видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се
цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между
правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което
може да възстанови равенството между тях.
Понятието
„добри нрави“ е изяснено в съдебната практика (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на
ВКС по т.д.№ 911/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по
т.д.№ 395/2008 г., I т. о., ТК, определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по
т.д.№ 224/2011 г., II т. о., ТК), като се приема, че се касае за обща правна
категория, приложима както към гражданските, така и към търговските
правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми, които бранят
принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане
е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя
от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1
пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване –
аргументи от чл. 307 ТЗ, чл. 302 ТЗ, чл. 289 ТЗ. Въпросът дали поведението на конкретния правен
субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки
отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
конкретното дело. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора.
Съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. Според чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.
В случая, според чл. 4 ал. 2 от договора неустойката е дължима не при забава на
задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение
на кредитодателя чрез осигуряване на поръчители, респ. банкова гаранция. От
начина, по който е уредено в чл. 4 ал. 2 от договора задължението на заемателя,
обаче, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не
е определено от кредитора като предварително условие за сключване на договора,
в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към
поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи
в определения тридневен срок информация, за да знае дали това лице е подходящо
и отговаря на условията по чл. 4 ал. 1 от договора. Такива са например
изискванията, свързани с кредитната история на лицето-поръчител и данните за
това има ли сключени други кредити и поръчителствал ли е за други лица. С тази
информация заемателят би могъл да се снабди много по-трудно от заемодателя,
който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги по занятие и има
необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни.
По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за
начисляване на неустойката, предвидена в чл. 4 ал. 2 от договора за заем. Съдът
намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Поради това, ответникът не дължи на ищеца сумата от 2001.42 лв. –
начислена неустойка по чл. 4 ал. 2 от договора.
Ответника Й. не дължи на ищеца и сумата от 45 лв. –
такса разходи за събиране на вземането, тъй като клаузата от договора,
предвиждаща начисляването на подобни суми, съдът също преценя като такава с
неравноправен характер, т.е. като нищожна по мотивите, изложени по-горе.
Отделно от това, по делото не са представени никакви доказателства във връзка с
доказване на основанието за начисляването на тази суми – не се доказва
извършването на каквито и да било разходи във връзка със събиране на вземането
/извънсъдебни/. В никакъв случай не може да се приеме, че тези суми са винаги
безусловно дължими от длъжника.
Лихвата за
забава, установена от вещото лице в размер на 261.07лв. за периода от 17.12.2016 г. до 06.02.2018 г.,
съдът преценя като дължима на основание чл. 8 от договора за заем, който
предвижда, че при забава на плащане на някоя от погасителните вноски,
заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки
ден забава.
Ответника Й. е заплатил общо сумата от 627.00 лв. по
процесният договор за паричен заем. Наличието на такова плащане всъщност е
извънсъдебно признание на съществуването на вземането, което е основание за
издаване на заповедта за изпълнение. Тъй като претендираните по делото суми за
неустойка и за такса разходи съдът намира, че не се дължат от ответника, то
заплатената от същия по договора за заем сума в размер на 627.00 лв. следва да
бъде приспадната от дължимата договорна лихва и от главницата. Съгласно чл. 76 ал. 2 от ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да
покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските,
след това лихвите и най-после главницата. Ето защо, със сумата от 627.00 лв., заплатена
от ответника, следва да се приеме, че същият е погасил изцяло дължимата по
договора в размер на 381.93 лв. договорна лихва, и частично главницата в размер
на остатъка от 245.07 лв., или остава дължима главница в размер на 2008.80 лв.
От горното следва, че предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се уважи за следните суми, предмет на
издадената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 162/2018г. по описа на МзРС,
а именно: сумата от 2008.80 лв. главница,
дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2664363 от 19.10.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявление по чл. 410 ГПК – 06.02.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането, и обезщетение за забава в размер на 157.88 лв. /за колкото е предявен иска/ за периода от 17.12.2016 г.
до 06.12.2018 г., а за сумите от 45.00 лв.- такса разходи, 381.93 лв. договорна лихва за периода от 14.12.2016 г. до
18.10.2017 г., както и за сумата 2001.42
лв.-неустойка за периода от 14.12.2016
г. до 18.10.2017 г., искът по чл. 422 от ГПК следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
По разноските:
При произнасяне по исковете по чл. 422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по направените
разноски, както за исковото, така и за заповедното производство, съгласно т. 12 от ТР №3/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Ищеца е поискал с исковата молба присъждане на
разноски в заповедното и исковото производство, като е представил и списък по
чл. 80 от ГПК.
По заповедното производство е поискал присъждане
на 96.80 лв. държавна такса и 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По исковото производство ищеца поискал присъждане на 223.00 лв. заплатена държавна такса,
568.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за особеният представител на
ответника, 120.00 лв. за ССчЕ, и 350.00 лв. юрисконсултско възнаграждение .
С оглед
разпоредбите на чл. 78 ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПрП и чл. 25 и сл. от Наредба за
заплащане на правната помощ, съдът намира, че претендирания размер за
възнаграждение на юрисконсулта, следва да бъде намалено, като от претендираните
350.00 лв. за производството по чл.422 ГПК, се редуцира до 200.00лева за това производство
пред първата инстанция.
В настоящия
случай ответника Й. следва да заплати на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца
направените по ч. гр. д. № 162/2018 г. по описа на МзРС разноски в размер на 110.48
лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Ответника Й.
следва да заплати на ищеца направените в настоящото исково производство
разноски в размер на 497.34 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
отношение на Г.М.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, че същия дължи изпълнение на
„А.С.В.“, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. «П. Д.» № 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, ЕИК *********, по
издадената по ч. гр. дело № 162/2018 г. на МзРС заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № 66/06.02.2018 г. за сумата от 2008.80 лв. - главница; и сумата 157.88
лв. обезщетение за забава за периода от 15.12.2016 г. до 06.02.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, начиная от 06.02.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „А.С.В.“, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. «П. Д.» № 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, ЕИК *********, против
Г.М.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване
дължимостта на следните суми: иска за главница над сумата от 2008.80 лв. до пълния
предявен размер от 2253.87 лв., 381.93 лв. - договорна лихва за периода от 14.12.2016
г. до 18.10.2017 г., 45.00 лв. такса разходи за
събиране на просрочени вземания, 2001.42 лв. неустойка за периода от 14.12.2016 г. до 18.10.2017 г., за които е издадена заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 66/06.02.2018
г. по ч. гр.
д. № 162/2018
г. по описа на МзРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Г.М.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „А.С.В.“, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. «П. Д.» № 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, ЕИК *********,
направените деловодни разноски в заповедното производство в размер на 110.48
лв. съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Г.М.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „А.С.В.“, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. «П. Д.» № 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, ЕИК *********, направените
деловодни разноски в исковото производство в размер на 497.34 лв.
съобразно уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВрОС в 14 дневен срок от съобщението
до страните.
Районен съдия: