Определение по дело №430/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното :

Производство по в. Г. д. № 147/2010 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд е образувано по жалба на „Г. - К.” Г. К. против действия на частен съдебен изпълнител Росен Сираков,предприети по изп. дело № 759/2009 г. и се движи по реда на чл. 463 от ГПК.

Жалбодателят „Г. - К.” обжалва разпределение на суми, извършено с протокол за разпределение с дата 26.03.2010 г., които били преведени по банков път по сметка на ЧСИ Росен Сираков в изпълнение на задължението по изп. д. № 759/2009 г. в частта му по т. 1 букви "а", "б" и "г". Моли да се отмени разпределението в тази му част, вместо което да бъде разпоредено постъпилата сума по изпълнителното дело в пълния й размер да бъде преведена на взискателя. Излага подробни съображения. Поддържа, че в т. 1 б. "а" от протокола за разпределение ЧСИ неправилно е начислил такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 54.65 лв., върху сумата от 65167,34 лв.- задължение по изпълнителен лист и разноски към взискател и присъединени публични задължения. Счита, че нито ГПК, нито ЗЧСИ дават право на частния съдебен изпълнител да предприема принудителни действия за събиране на суми, извън посочените в съответния изпълнителен титул, визирайки раþпределението на горната сума от 56,65 лв. за начислената такса по чл. 26 от ТТРЗЧСИ, като счита, че редът за събиране на тези вземания е регламентиран в чл. 79, ал. 2 от ЗЧСИ,във вр. чл. 410, ал. 1 от ГПК. Оспорва начислените по букви „б” и „г” от същата точка на протокола суми съответно – за ДДС и за банкова такса, поради това, че не следвало да се начисляват върху сумата от 65167,34 лв., нямало доказателства за авансово събиране на тези разноски, нито счетоводни документи, придружаващи протокола за разпределение, от които да е видно на каква основа и по кой текст от споменатата тарифа са начислени съответните такси и разноски.

Частният съдебен изпълнител Росен Сираков е изложил мотиви по обжалваните действия, в които излага съображения за неоснователност на жалбата като е обосновал действията си и конституирането на Държавата като присъединен кредитор. Твърди, че разпределението е извършено законосъобразно.

Съдът при извършената проверка констатира:

Жалбата е подадена в срока по чл. 462 ал. 2 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Видно от приложеното копие на изпълнително дело № 759/2009 г. по описа на ЧСИ Росен Сираков, същото е образувано по молба на П. Х. П. от с. Г. И., О. Д., чрез А. Н. от АК - София, против „Г. - К.” със седалище Г. К. на основание изпълнителен лист от 25.06.2009 г., издаден по Г. д. № 608/2008 г. по описа на РС – К., за сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.07.2008 г., както и 60 лв. разноски по делото.

От доказателствата по делото се установява, че от 31.08.2009 г. по изпълнително дело № 759/2009 г. по описа на ЧСИ Р. Сираков, Държавата е присъединен кредитор срещу „Г. - К.” с размер на вземането 45052,37 лв. главница, лихва в размер на 16003,65 лв. и неолихвяема част в размер на 0.08 лв.

В резултат на наложен от ЧСИ Росен Сираков запор на банкови сметки на длъжника, по сметката на ЧСИ е постъпила сумата от 929,52 лв. На 26.03.2010 г. частният съдебен изпълнител е изготвил разпределение на така постъпилата сума съобразно чл. 136 от ЗЗД, според което по т. I, 1. - „дължими такси и разноски” - е предвидил следните суми: по б. ”а”- такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ - сума в размер на 54,65 лв. върху сумата от 65167,34 лв.- задължение по изпълнителен лист и разноски към взискател и присъединени публични задължения; по б. ”б”-за ДДС върху сумата по т. 26 от споменатата тарифа - в размер на 10,93 лв. и по б. „г”- за допълнителни разноски по делото (банкова такса) в размер на 1,50 лв. По т. I, 2. е предвидена сумата от 862,44 лв. за изплащане на взискателя П. Х. П.. За Държавата не е предвидена сума, тъй като вземането било последващо по т. 6 на чл. 136 от ЗЗД.

Няма спор, чепостъпилата сума от 929,52 лв. не е достатъчна да удовлетвори взискателите и на основание чл. 460 от ГПК, ЧСИ е пристъпил към извършване на разпределение на същата сума, съобразно чл. 136 от ЗЗД. Разпределението е акт на съдебния изпълнител и предполага няколко взискатели по същото изпълнително дело и недостатъчност на сумата, постъпила по изпълнението за цялостното удовлетворяване на всички взискатели. В случая тези предпоставки са налице.

Действително, съгласно текста на чл. 80 от ЗЧСИ, за всяко действие на частния съдебен изпълнител дължимата такса, определена с тарифата по чл. 78, ал. 2 от същия закон, се внася авансово. Този текст е възпроизведен и в разпоредбите на т. 29 и т. 33 от ТТРЗЧСИ, с уточнението, че в т. 29, б. „б” от същата тарифа, е предвидено изключение относно авансовото събиране именно за таксата по т. 26 от тарифата. Това е съвсем естествено предвид самия характер на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, която се събира върху вече събрана сума от частния съдебен изпълнител, съответно – няма как същата такса да бъде внесена авансово, защото размерът, който следва да се внесе като такса, става известен едва след извършване на изпълнителното действие (във връзка с което се дължи) от съдебния изпълнител. В този смисъл следва да се тълкува стеснително разпоредбата на чл. 80 от ЗЧСИ, като се изключи от приложното й поле таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Същото – относно необходимостта от стеснително тълкуване - се отнася и до разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЧСИ, съгласно която „за събиране на таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице”. Няма никаква житейска или правна логика съдебният изпълнител, при вече събрана от него сума, да изготвя отделна сметка относно дължимите такси по изпълнението и да указва на задълженото лице последиците на евентуалното неплащане (съобразно изискванията на чл. 79, ал. 2 от ЗЧСИ), вместо директно да начисли част от събраната сума по реда на чл. 136, т. 1 от ЗЗД като уведоми задълженото лице по реда на чл. 462, ал. 1 от ГПК. Напротив, принцип на българското изпълнително право, който намира съвсем ясно отражение в разпоредбата на чл. 136, т. 1 от ЗЗД, е събирането на разноските по изпълнението да бъде улеснено в максимална степен. В случая законните интереси както на взискателя, така и на длъжника, са защитени именно чрез възможността за обжалване на разпределението, от която възможност в случая се е възползвал длъжникът „Г. - К.”. Същото се отнася и за начислените допълнителни разноски (т. I, 1. б. „б” и „г” от протокола). При това положение, що се отнася до преценката за законосъобразност от процесуална страна, то се налага изводът, че същата следва да бъде направена въз основа на изискванията на чл. 462 и чл. 434 от ГПК. В случая тези изисквания са спазени от съдебния изпълнител.

Не може да бъде споделен доводът, релевиран от длъжника „Г. - К.”, че съдебният изпълнител нямал право да предприема принудителни действия за събиране на суми, извън посочените в съответния изпълнителен титул, визирайки разпределението на споменатата по-горе сума от 54,65 лв. за начислената такса по чл. 26 от ТТРЗЧСИ, както и че редът за събиране на тези вземания бил по чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ вр. чл. 410, ал. 1 от ГПК. Отново следва да се подчертае, че идеята, залегнала в основата на разпоредбата на чл. 136, т. 1 от ЗЗД, е да се улесни в максимална степен събирането на разноските по принудителното изпълнение и това улесняване е принцип на българското изпълнително право. Хипотезата, визирана в текста на чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ вр. чл. 410, ал. 1 от ГПК, не обхваща случаите, при които сумата, която се дължи като разноски по принудителното изпълнение по смисъла на чл. 136, т. 1 от ЗЗД, е във фактическата власт на лицето, което следва да извърши разпределението по реда на чл. 136 от ЗЗД, респективно – на чл. 460 от ГПК. Този извод не е резултат на стеснително тълкуване на разпоредбата на чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ. Посоченият законов текст единствено дава възможност за по-улеснено събиране на дължимите такси и разноски. Изложеният в този абзац извод не е в резултат на стеснително тълкуване и на разпоредбата на чл. 426, ал. 1 от ГПК, на която се позовава длъжникът в подадената жалба. Това, че съдебният изпълнител пристъпва към събиране на дадено вземане единствено въз основа на визираните в тази разпоредба изпълнителни титули съвсем не значи, че на събиране в изпълнителното производство не подлежат и разноските по това производство, които са направени за събиране на вземанията, посочени в съответния изпълнителен титУ. Обратното би означавало отричане прилагането на правилото на чл. 136, т. 1 от ЗЗД в гражданския изпълнителен процес. Очевидно е, че не това е целта на разпоредбата на чл. 426, ал. 1 от ГПК.

Не може да бъде споделен и друг довод на жалбоподателя, а именно – относно неправилното начисляване на дължимата такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ и върху вземането на присъединения кредитор, т. е. – за горепосочените публични вземания. Публичните вземания са част от целия дълг по смисъла на забележката към т. 26 от ТТРЗЧСИ и размерът на таксата по същата точка следва да се определи като се вземат предвид и тези вземания. Няма никакво значение дали съобразно правилата на чл. 136 от ЗЗД следва да се пристъпи към разпределение на постъпилите по сметката на съдебния изпълнител суми и за удовлетворяване на вземанията по т. 6 от същия член или не следва да се пристъпва към такова разпределение поради недостиг на събраната сума. Съответно – същото се отнася и до доводите относно начисляването на допълнителните разноски (за банкова такса и ДДС).

Сумата, посочена в обсъждания протокол за разпределение като размер на целия дълг към момента на разпределението, в размер на 65167,34 лева, е оспорена от жалбоподателя единствено относно причисляването на присъединеното публично вземане. По-горе бяха изложени аргументите, поради които съдът не възприема това становище. Сборът на дължимите суми по двете вземания към 26.03.2010 г. не е оспорен от длъжника. Поради това настоящата инстанция не следва да извършва проверка относно този размер.

В подадената от длъжника жалба липсват и твърдения за неправилност на самото техническо изчисляване на таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, поради което и в това отношение настоящият съд е ограничен при извършване на проверката си. Все пак следва да бъде отбелязано, че при изчисление по реда, указан в посочената т. 26 от ТТРЗЧСИ, при положение, че размерът на целия дълг по смисъла на забележката към споменатата точка е изчислен правилно, се получава резултат (число) от 56,493698 лева или закръглено – 56,50 лева. До този резултат се стига като на първо място се определи таксата, която би се дължала при събиране на целия дълг към 26.03.2010 г., който, съгласно протокола, е в размер на 65167,34 лева. Това означава, че се прилага правилото на б. „д” на т. 26 от ТТРЗЧСИ, а не това на б. „б” от същата точка. След това се пресмята какъв процент от целия дълг (от 65167,34 лева) представлява събраната сума. Таксата се събира в размер на същия процент от размера на таксата, каквато тя би била, ако беше събрана цялата сума. С други думи, в случая съдебният изпълнител е събрал такса с близо 2 лева по-малко от дължимия размер, от което следва, че правният интерес на длъжника по изпълнителното дело не е засегнат по никакъв начин нито що се отнася до въпросната такса, нито що се отнася до допълните разноски, посочени в протокола за разпределението.

Ето защо, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Г.- К.”, със седалище и адрес на управление Г. К., У. „Р. №, против извършеното разпределение от 26.03.2010 г. по изп. д. № 759/2009 г. по описа на ЧСИ Росен Сираков с рег. № 812 на КЧСИ, с район на действие ОС – К..

Решението подлежи на обжалване по реда на чл. 274 от ГПК, пред Апелативен съд, Г. Пловдив, в едноседмичен срок от връчването му.

Председател: Членове: 1/ 2/