№ 5476
гр. София, 27.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100504509 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 16.02.2022 г., постановено по гр. дело №50591/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, 36 състав са отхвърлени предявените от А.
М. – Ф.а и А. Ф. срещу ответника „Б.“ ЕООД обективно и субективно
кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 89,ал.6,вр. ал. 5 от Закона
за туризма за заплащане на всеки един от тях сумата от 397,50 лв.,
представляваща заплатен депозит по договор №**********/21.01.2020 г. за
туристически пакет за програма „Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел
Мар Менор“, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането и иск по чл. 86 ЗЗД
за заплащане на обезщетение за забава за периода от 06.08.2020 г. до
18.10.2020 г. в размер на 8,28 лв.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците А. М. – Ф.а и
А. Ф. с оплаквания за неправилност и необоснованост. Поддържа се, че
неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска на А. Ф. поради
липса на материалноправна легитимация, тъй като процесният договор бил
сключен от ищцата, но и от негово име и за негова сметка и като негов
пълномощник. Излага се становище, че същият е имал качеството на
„пътуващ“ по смисъла на легалната дефиниция, предвидена в Закона за
туризма. На следващо място се заявява, че съдът неправилно е отхвърлил
предявените искове като преждевременно заведени и поради плащане,
извършено в хода на процеса. Поради неправилност на решението в тази част
1
поддържат и неправилност на решението в частта, в която са отхвърлени
акцесорните искове на ищците за обезщетение за забава, както и претенциите
им за разноски. Поддържа се, че процесният договор е бил прекратен от
ищците преди пътуването да е било отменено от страна на туроператора.
Поради липса на облигационно отношение между страните към момента на
отмяна на пътуването от страна на ответника се поддържа, че в случая не
следва да намери приложение уредбата на чл. 25 ЗМДВИППП, както и т.64 от
ДР на ЗТ. Ищците претендират последиците от прекратен договор на
основание чл. 89, ал. 5 ЗТ. По изложените съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени акцесорните
искове за заплащане на обезщетение за забава, както и ревизиране на същото
в частта за разноските, като въззивният съд приеме, че ответникът е дал повод
за завеждане на иска. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника „Б.“ ЕООД, с който оспорват същата като неоснователна и молят
въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Оспорват аргументите на въззивниците относно
материалноправната легитимация на ищеца А. Ф. и твърденията, че ищцата
А. М. се явява негов пълномощник, както и изложеното становище относно
наличието на изискуемо задължение към датата на предявяване на процесната
искова молба. Предвид изложеното молят въззивната жалба да бъде
отхвърлена като неоснователна, както и да им бъдат присъдени разноски за
въззивното производство.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени
осъдителни искове по чл. 89,ал.6,вр. ал. 5 от Закона за туризма за заплащане
на всеки един от тях сумата от 397,50 лв., представляваща заплатен депозит
по договор №**********/21.01.2020 г. за туристически пакет за програма
„Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор“, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането и иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава за периода от 06.08.2020 г. до 18.10.2020 г. в размер на 8,28 лв.
На първо място спорно между страните е наличието на
материалноправна легитимация на ищеца А. Ф. по предявения осъдителен
иск, наред с ищцата А. М.. Видно от приложените по делото писмени
2
доказателства, а именно договор №**********/21.01.2020 г. за туристически
пакет за програма „Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор“,
страни по договора са от една страна „Б.“ ЕООД в качеството му на
туроператор – изпълнител и А. М. в качеството й на възложител. Договорът е
с предмет организиране и провеждане на почивка за двама в периода от
05.09.2020 г. до 13.09.2020 г. в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор.
Съгласно т. 82 от Допълнителните разпоредби на Закона за туризма,
„Пътуващ" е всяко лице, което се стреми да сключи договор за туристически
пакет или за свързани туристически услуги или което има право да пътува
въз основа на такъв договор. Тази дефиниция изцяло съответства на
дефиницията, дадена в Директива (ЕС) 2015/2302 на Европейския парламент
и на Съвета от 25 ноември 2015 година относно пакетните туристически
пътувания и свързаните пътнически услуги.
Член 79а, ал. 1 от ЗТ предвижда, че туроператорът пряко или чрез
туристическия агент сключва договор за туристически пакет преди
започването на изпълнението на туристическия пакет.
Съгласно действащото материално гражданско право, обективирано в
чл. 20а от Закона за задълженията и договорите, договорите имат сила на
закон за тези, които са ги сключили. Договорът поражда действие между
страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи. Такъв
случай е предвиден в чл. 22 от цитирания закон, съгласно който може да се
договаря и в полза на трето лице. При сключен двустранен договор между
възложителя и изпълнителя, описани по-горе, ищецът А. Ф. се явява трето
ползващо се лице, а не страна по него. Императивната разпоредба на чл. 79а
от ЗТ изисква Договорът за туристически пакет или потвърждението за
сключване на такъв да бъде обективирано на траен носител, което означава,
че договорът за туристическа услуга по действащото законодателство е
формален договор и спазването на формата е условие за неговата
действителност. Предвид събраните по делото доказателства не може да се
направи извод, че ищецът А. Ф. е участвал в сключването на формален
договор с ответника, поради което такъв между тях не се установява да е
налице. Същият има единствено качеството на трето ползващо се лице в
изяснения по-горе смисъл, поради което в тази част въззивния съд изцяло
споделя мотивите на първата инстанция. Този извод не се променя и от
приложеното по делото пълномощно в полза на ищцата, тъй като наличието
на пълномощно дава право, но не задължава упълномощеното лице да
упражнява правата си по пълномощното.
От друга страна обаче, както националното законодателство /Законът за
туризма/, така и европейското законодателство /Директива (ЕС) 2015/2302/
целят гарантиране на максимална защита на потребителите като
икономически по – слаба страна, независимо от това дали са пряк контрагент
или са член на група от чието име друго лице е сключило договор за
туристически пакет. В този смисъл лицата, които не са страни по смисъла на
чл. 9 от ЗЗД, но имат качеството на трети ползващи се лица по смисъла на чл.
22 ЗЗД могат да получат потребителска защита на техните права,
3
произтичащи от договори като процесния. Именно поради това както
европейската правна уредба, така и националната предвиждат редица права за
пътуващите по смисъла на т. 82 от Допълнителните разпоредби на Закона за
туризма, а не единствено за страните по договора за туристическа услуга, в
това число правото да прекратят договора за туристическа услуга и да
получат платеното по договора, както е по чл. 89 ЗТ. Тази уредба не
противоречи на правилата на общото гражданско право. Напротив, такава
уредба е позволена по аргумент от чл. 21 ЗЗД.
Предвид изложеното следва да се приеме, че материалноправно
легитимиран да получи защита при прекратяване на договор за туристически
пакет по реда на чл. 89 ЗТ е всеки потребител - пътуващ въз основа на такъв
договор по смисъла на т. 82 от ДР на ЗТ, а не само лицето, страна по договора.
На следващо място спорно между страните са правните последици от
прекратяване на сключеният между тях договор и по-конкретно срокът, в
рамките на който туроператорът дължи възстановяване на получената от него
сума на пътуващите и дали този срок следва да се определи по правилата на
Закона за туризма или по правилата на Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание
от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че с
уведомление, получено от изпълнителя на 23.07.2020 г., ищците са уведомили
ответното дружество, че, предвид съществуващата епидемиологична
обстановка в дестинациите, за които е сключен договорът за туристическа
услуга и предупрежденията на официалните власти и на основание чл. 89, ал.
5 от Закона за туризма, упражняват правото си на едностранно прекратяване
на договора, считано от датата на получаване на уведомлението и са поканили
дружеството да възстанови заплатената от тях сума в размер на 795 лв. в 14-
дневен срок. Ответникът от своя страна се е позовал на разпоредбата на чл. 25
от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, който в редакцията си към тази дата е
предвиждала, че туроператор, който трябва да възстанови заплатена сума от
пътуващ за туристическо пътуване, когато е било отменено поради обявеното
извънредно положение, може да предложи на пътуващия ваучер за
заплатената сума. Ако пътуващият не приеме ваучера и при липса на друго
споразумение за туристически пакет – заместител, между туроператора и
пътуващия, туроператорът възстановява до 12 месеца, считано от датата на
отмяната на извънредното положение, всички плащания, които е получил от
пътуващия или от негово име.
По този пункт настоящата въззивна инстанция намира следното:
На първо място буквалният прочит на разпоредбата на чл. 25 от Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците налага извод, че се отнася за „туристическо пътуване, когато е
било отменено поради обявеното извънредно положение“, какъвто не е
4
настоящият случай, тъй като ищците са упражнили правото си по чл. 89, ал.6
и ал. 8 от ЗТ преди организираното от туроператора пътуване да е било
отменено от страна на същия.
По-съществен обаче е въпросът дали, ако се приеме, че разпоредбата на
чл. 25 ЗМДВИППП се отнася и до случаите по чл. 89, ал. 5 ЗТ, когато
договорът е едностранно прекратен от страна на пътуващия поради наличието
на обективни и непреодолими причини, и че предоставя възможност на
туроператора да отложи възстановяването на сумите, получени по договора за
срок от 12 месеца, то това положение е съвместимо с европейското право и
по-конкретно с предвидената широка защита на правата на потребителите на
национално и наднационално равнище като икономически по-уязвими страни.
По този въпрос настоящата въззивна инстанция намира следното:
Съгласно чл. 89, ал. 5 ЗТ, пътуващият има право да прекрати договора
за туристически пакет преди започването на изпълнението на туристическия
пакет, без да заплаща никаква такса за прекратяване в случай на
непреодолими и извънредни обстоятелства, настъпили или случващи се в
мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него, които засягат
значително изпълнението на туристическия пакет или превоза на пътници до
дестинацията. Ал. 6 предвижда, че при прекратяване на договора за
туристически пакет съгласно ал. 5 пътуващият има право на пълно
възстановяване на всички направени плащания за туристическия пакет, но
няма право на допълнително обезщетение. Съгласно чл. 89, ал. 8, изр. 2 ЗТ,
дължимите суми или плащания се възстановяват на пътуващия без
необосновано забавяне и при всички случаи не по-късно от 14 дни след
прекратяването на договора за туристически пакет.
Тази уредба, както вече беше уточнено, е резултат от транспониране на
чл. 12 от Директива (ЕС) 2015/2302 на Европейския парламент и на Съвета от
25 ноември 2015 година относно пакетните туристически пътувания и
свързаните пътнически услуги /“Директивата“/. Разпоредбата на чл. 12, §4 от
Директивата предвижда, че организаторът възстановява всички суми,
дължими по параграфи 2 и 3, а по отношение на параграф 1 възстановява
всички плащания, направени за пакета от пътуващия или от негово име, след
приспадане на съответната такса за прекратяване на договора. Тези дължими
суми или плащания се възстановяват на пътуващия без необосновано
забавяне и при всички случаи не по-късно от 14 дни след прекратяване на
договора за пакетно туристическо пътуване. Тук е мястото да се посочи, че
приложимата директива цели гарантиране на пълна хармонизация на
националноправните уредби, касаещи тези обществени отношения, тъй като в
чл. 4 от същата се предвижда, че държавите членки не могат да запазват или
да въвеждат в своето национално право разпоредби, отклоняващи се от
предвидените в настоящата директива, включително повече или по-малко
строги разпоредби, с които да се гарантира различно равнище на защита на
пътуващите, освен ако в настоящата директива не е предвидено друго.
Съгласно установената практика на Съда на Европейския съюз,
Договорите и правото, прието от Съюза въз основа на Договорите, имат
5
предимство пред правото на държавите-членки /Решение от 15 юли 1964 г. по
дело 6/64, Costa срещу ENEL/. Настоящата въззивна инстанция следва да
постанови своето решение при спазване на това предимство на европейското
материално право и юриспруденция пред националната уредба.
Член 12, параграф 2 от Директива 2015/2302 предоставя на пътуващия
право да прекрати договора за пакетно туристическо пътуване преди
започване на изпълнението на туристическия пакет, без да заплаща никаква
такса за прекратяване на договора в случай на непредотвратими и извънредни
обстоятелства, настъпили в съответното място на дестинация или в
непосредствена близост до него, които засягат значително изпълнението на
този туристически пакет или превоза на пътници до дестинацията. При
прекратяване на този договор за пакетно туристическо пътуване на основание
на този параграф 2 пътуващият има право на пълно възстановяване на
плащанията, направени въз основа на посочения туристически пакет. В
допълнение член 12, параграф 4 от посочената директива уточнява по-
специално, че дължимите суми или плащания се възстановяват на пътуващия
без необосновано забавяне и при всички случаи не по-късно от 14 дни след
прекратяване на договора за пакетно туристическо пътуване.
Разпоредбата на чл. член 3, точка 12 от Директива 2015/2302
предвижда, че „непредотвратими и извънредни обстоятелства“ представлява
„ситуация извън контрола на страната, която се позовава на тази ситуация,
чиито последици не биха могли да бъдат избегнати дори при вземането на
всички разумни мерки“. Освен това съображение 31 от посочената директива
уточнява обхвата на посоченото понятие, като посочва, че „[т]ова може да
включва например война, други сериозни проблеми със сигурността, като
терористични актове, значителни рискове за човешкото здраве, като огнище
на сериозна болест на мястото на пътуването или природни бедствия, като
наводнения или земетресения или атмосферни условия, които правят
невъзможно безопасното пътуване до дестинацията, съгласно уговореното в
договора за пакетно туристическо пътуване“.
С решение от 8.06.2023 г., постановено по дело C‑407/21 на Съда на ЕС
е прието, че световна здравна криза като пандемията от COVID‑19 попада в
обхвата на това понятие, с които изводи настоящата националната
юрисдикция изцяло се солидаризира.
На следващо място, със същото решение СЕС приема, че държавите
членки не следва да освобождават, макар и само временно, поради наличието
на непреодолима сила организаторите на пакетни туристически пътувания от
задължението им за възстановяване, посочено в член 12, параграфи 2—4 от
Директива 2015/2302, като се има предвид, че нито тази разпоредба, нито
която и да е друга разпоредба от тази директива предвиждат изключение от
императивния характер на това задължение поради наличие на непреодолима
сила (вж. по аналогия решение от 26 септември 2013 г., ÖBB-Personenverkehr,
С‑509/11). Предвид на така изложеното е направен извод, че при прекратяване
на договор за пакетно туристическо пътуване вследствие на избухването на
световна здравна криза съответните туроператори са длъжни да възстановят
6
на съответните пътници всички направени плащания за съответния
туристически пакет при условията, предвидени в член 12, параграф 4 от тази
директива и че правата, предвидени с Директивата имат императивен
характер.
На следващо място, в решението е посочено, че освобождаването на
туроператорите от задължението им да възстановят на съответните пътници
направените от тях плащания за даден туристически пакет предполага, в
нарушение на член 4 от Директива 2015/2302, намаляване на равнището на
защита на тези пътници, произтичащо от член 12, параграфи 2—4 от тази
директива, поради което е прието, че национална правна уредба, която
освобождава организаторите на пакетни туристически пътувания от
задължението им за възстановяване по силата на член 12, параграфи 2—4 от
Директива 2015/2302, нарушава тази разпоредба.
Предвид така изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че
уредбата на чл. 25 от ЗМДВИППП е несъвместима с европейското право и
като такова следва да бъде оставено без приложение, като вместо него следва
да бъде приложена императивната материалноправна уредба, изискваща
възстановяване на сумите, дължими към пътуващи потребители в 14-дневен
срок, съгласно чл. 12, пар. 4 от Директива 2015/2302.
Следователно, в настоящия случай, неправилни са изводите на
първоинстанционния съд, че правото на възстановяване на платената по
договора сума, респективно правото на иск за възстановяване на същата от
страна на ищците-потребители не е било възникнало към датата на
предявяване на исковата молба. Вземането е станало изискуемо с изтичане на
14-дневния срок, считано от прекратяване на договора, а именно 23.07.2020 г.,
когато е получено уведомлението за едностранно прекратяване на договора
по чл. 89, ал. 5 ЗТ. Исковата молба е предявена на 19.10.2020 г. Оттук се
налага извод, че искът е предявен при наличие на правен спор относно
изискуемо правно задължение, което обосновава правният интерес от
търсената защита.
Макар и главният иск да е правилно отхвърлен като неоснователен
поради плащане в хода на процеса, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3
ГПК, неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил акцесорния иск по
чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода от 06.08.2020 г.
до 18.10.2020 г. в размер на 8,28 лв. на всеки един от ищците, поради което в
тази част решението следва да бъде отменено и претендираните суми да бъдат
присъдени на ищците.
По разноските:
Предвид изхода от спора съдът намира, че следва да ревизира
първоинстанционното решение и в частта за разноските. Плащането в хода на
процеса само по себе си не води до извод за наличие на предпоставките по чл.
78, ал. 2 от ГПК, които освобождават ответника от отговорността за разноски.
Настоящата въззивна инстанция намира, че в процесния случай не са налице
7
кумулативните предпоставки за прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК от една страна,
а от друга страна, намира, че искът не е преждевременно заведен и
ответникът е дал повод за предявяването му. По така изложените
съображения съдът намира, че отговорността за разноски между страните
следва да бъде определена по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
За първоинстанционното производство ищците претендират сумата от
115 лв. държавна такса, сбор от първоначално внесена ДТ в размер на 32,46
лв. и доплатена по указания на съда сума от 67,54 лв., както и ДТ за
обезпечителна заповед и за съдебни удостоверение – в размер на по 5 лева –
общо 15 лв. Останалите суми, които се претендират наред с държавната
такса, нямат характер на разноски за производството по смисъла на чл. 78
ГПК и поради това не следва да бъдат възмездявани. По делото е представена
разписка от 08.02.2022 г., съгласно която адвокат Ш. е получила сумата от
500 лв., представляваща уговорен и заплатен хонорар за процесуално
представителство на ищците по делото. В същото обаче не се съдържат данни
относно формата на плащане – дали сумата е получена в брой или по банков
път. Доколкото договорът за правна защита и съдействие е неформален
договор и същият може да бъде сключен и в устна форма, няма пречка
страните по него да се договорят по удобен за тях начин. В същото време
обаче съгласно задължителните указания на ВКС, обективирани в ТР
№6/2013 г. за възмездяване на претендираната от страната разноски, същата е
длъжна да докаже, че те са реално направени, респективно че адвокатското
възнаграждение е реално заплатено. В случая доколкото от представените
доказателства не се установява дали плащането на възнаграждението е
извършено в брой или по банкова сметка, то съдът не може да установи дали
същото е реално заплатено или не, поради което намира, че такова не следва
да бъде присъдено на страната.
За въззивното производство въззивниците претендират сумата от общо
551,41 лв. сбор от държавна такса, такса превод и адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че следва да присъди
единствено реално направените и доказани по делото разноски, каквито са
разходите за държавна така в размер на 50 лв. Останалата част от претенцията
следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 16.02.2022 г., постановено по гр. дело
№50591/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 36 състав в частта, в
която е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД, предявен от ищците А. И. М., ЕГН
********** и А. Ф. ЕГН ********** срещу „Б. ЕООД“, ЕИК ******* за
заплащане на сумата от 8,28 лева на всеки, представляваща обезщетение за
забава за връщане на платена сума поради едностранно прекратяване на
договор №**********/21.01.2020 г. за туристически пакет за програма
„Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел Мар Менор“ за периода от
8
06.08.2020 г. до 18.10.2020 г., както и в частта, в която са осъдени да заплатят
разноски в размер на 240 лв. всеки и вместо това постановява:
ОСЪЖДА на основание чл. 86 ЗЗД Б. ЕООД“, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* да заплати на А. И.
М., ЕГН ********** и А. Ф. *********, и двамата с адрес: гр. София, ж.к.
******* сумата от 8,28 лева на всеки, представляваща обезщетение за
забавено изпълнение на главница по договор №**********/21.01.2020 г. за
туристически пакет за програма „Почивка в Испания-Мурсия-Ла Манга Дел
Мар Менор“ за периода от 06.08.2020 г. до 18.10.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска - 19.10.2020 до окончателното
погасяване на вземането - 20.07.2021 г.
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ.
ОСЪЖДА Б. ЕООД“, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „******* да заплати на А. И. М., ЕГН **********
и А. Ф. ЕГН **********, двамата с адрес: гр. София, ж.к. ******* сумата от
165 лв. /по 82,50 лв. на всеки/ – разноски за първоинстанционното и
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9