Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 03.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11526 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответниците Д.Р.С. и С.Д.С. срещу решение от 24.04.2019 г. по гр.д. №62491/2018
г. на Софийския районен съд, 153 състав, в частта, в която е уважен предявеният
от К.Б.Г. срещу жалбоподателите установителен иск с правно основание чл.422 ГПК
вр. чл.79 ал.1 пр.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД за сумата от 12 600,00 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за заем от 22.05.2013 г., ведно
със законната лихва от 29.05.2018 г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по гр.д. №33401/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, като
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в заповедното и исковото
производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно и вътрешнопротиворечиво, защото е
постановено при нарушение на материалния закон и са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Сочат, че по делото не е установено, че
ищецът притежава качеството на кредитор, тъй като не е установено при условията
на пълно и главно доказване, че ищецът е предоставил процесната заемна сума на
ответниците, както и че са нарушени разпоредбите на Закона за ограничаване на
плащанията в брой /ЗОПБ/. Поддържат, че датата в договора за заем е вписана
по-късно, с оглед погасителната давност. Предвид изложеното, жалбоподателите
молят въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявения иск. Претендират разноски.
Въззиваемата
страна К.Б.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на
чл.240 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален
договор - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между
страните, парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. Ето защо,
по иска с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на заета
сума ищецът следва пряко и пълно да докаже твърдяния юридически факт, източник
на спорното задължение - договора за заем или даването на сумата със
задължаването на ответника да я върне. Изявлението за получаване на паричната
сума в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер
/решение №235/27.09.2016 г. по гр.д. №1326/2016 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
По делото е представен договор за заем от 22.05.2013 г.,
двустранно подписан, съгласно който ищецът се е съгласил и дава в заем на ответниците
като солидарни длъжници сумата от 12 600,00 лв., като заемателите изрично
заявяват, че са получили при подписване на договора изцяло сумата от 12 600,00
лв., която следва да изплатят на заемодателя изцяло или на части до 29.05.2013
г. В договора е посочено изрично, че същият служи като разписка, че сумата е
получена.
При
тези данни, настоящият въззивен състав намира, че от представения договор за
заем се установява, че ответниците са получили процесната сума по силата на
договора за заем между тях и ищеца, т.е. доказано е предаването на сумата, с
което договора - като реален такъв, се счита за сключен. Ирелевантно за изхода
на настоящето производство е дали са налице нарушения по ЗОПБ, които нарушения
могат да обосноват административно-наказателна отговорност за нарушителя.
Неснователно
е направеното от ответниците оспорване на датата на процесния договор за заем.
Ответниците нямат качеството на трето лице, спрямо което да важи изискването на
чл.181 ГПК за достоверност на датата на съставените частни документи, поради
което в тяхна тежест е да докажат, че датата, посочена в документа, не е вярна,
за което в хода на делото от страна на ответниците не са ангажирани никакви
доказателства.
По делото не се установи, а и няма
наведени твърдения в тази насока, ответниците да са изпълнили договорното си
задължение за връщане на заетата им сума.
За пълнота на изложението, следва да се
посочи, че процесното вземане не е погасено по давност. Вземанията по
договор за заем се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД, а съгласно разпоредбата на чл.114 ал.1 ЗЗД, давността почва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо – в случая 29.05.2013 г., поради
което към момента на предявяване на иска /29.05.2018 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ не е
изтекъл петгодишния срок за вземането.
Поради изложеното и
поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата
от 600,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивниците за
прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между
въззиваемата страна и адв. Р.Р., според който ответникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 600,00 лв. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е под този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №102244/24.04.2019
г., постановено по гр.д. №62491/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА Д.Р.С., ЕГН **********, адрес: ***, и С.Д.С., ЕГН **********, адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО на К.Б.Г., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 600,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.