№ 1997
гр. София, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231100512221 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 25013101/24.03.2023 г., подадена от „Юробанк
България“ АД – ответник по гр. дело № 60756/2019 г. по описа на Софийски районен съд,
161 състав срещу постановеното по делото решение № 20080474/22.02.2023 г., поправено с
решение № 20085260/28.03.2023 г., с което е признато за установено по иск, предявен от
ищеца М. С. И., че ответникът не разполага с вземане с право на принудително изпълнение
спрямо ищеца за следните суми: 12 960, 44 лв. – главница по Договор за банков кредит №
BL11989/2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и ищеца в качеството му на
поръчител; 5 530, 48 лв. – договорна лихва и 1 118, 76 лв. – разноски в заповедното
производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.07.2012 г. въз основа на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 36245/2012 г. на РС- София и
изпълнително дело № 3980/2012 г. /20127860403980/ на ЧСИ № 786, по което взискател е
ответното дружество.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно и неправилно, като
постановено при допуснати съществени нарушения на материалния закон и на
съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в хода на изпълнителното производство
давността е прекъсвана многократно с извършваните от ЕТ „Елидис-Л.И.“ плащания. На
03.02.2014 г., 28.01.2016 г. и 18.01.2018 г. са били налажони запор на вземанията на
длъжника в банка. Сочи се, че на 09.12.2013 г. между кредитора и ЕТ „Елидис-Л.И.“ било
сключено извънсъдебно споразумение за разсрочено плащане на натрупаните задължения
при облекчени условия. По повод на това било спряно изпълнителното производство и
именно по време на неговото спиране не били извършвани изпълнителни действия.
Въз основа на изложеното е поискана отмяна на процесното решение и постановяване
на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна-ищец М. С. И. оспорва основателността на подадената въззивна
жалба. Счита, че по делото било доказано липсата на предприемане на изпълнителни
1
действия, годни да прекъснат погасителната давност. Акцентира върху наличието на две
правоотношения в изпълнителното производство. Едното е на основания длъжник ЕТ
„Елидис-Л.И.“, а второто с него поради това по отношение на всеки един от длъжниците
настъпвали по отделно правопогасяващите факти. Не следвало да се приема тезата на
ответното дружество, че спирането на изпълнителното производство по отношение на
главния длъжник се отразявало на изтичането на срока на правопогасителната давност.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
От фактическа страна съдът установява следното:
Производството по гр. дело № 60756/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 161
състав е образувано по искова молба с вх. № 2027482/22.10.2019 г., подадена от М. С. И., в
която твърди, че на 31.07.2012 г. на основание влязла в сила Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. дело № 36245/2012 г., СРС, 38 състав
бил издаден срещу него, в качеството му на поръчител, изпълнителен лист за следните
суми: 12 960.44 лв.-главница по Договор за банков кредит № BL11989/2008 г., 5 530, 48 лв.-
договорна лихва, и 1 118.76 лв.-разноски в заповедното производство. На 17.09.2012 г.
взискателят „Юробанк България“ АД образувал изпълнително производство. На 03.02.2014
г. взискателят подал до съдебния изпълнител молба за извършване на справка по отношение
на ЕТ „Елидис-Л.И.“. На 03.02.2014 г. 28.01.2016 г. и на 18.01.2018 г. подал молба за
извършване на справки по отношение на банковите сметки на едноличния търговец. На
29.01.2018 г. взискателят подал молба за извършване опис на движимите вещи, собственост
на ЕТ „Елидис-Л.И.“. На 06.09.2019 г. взискателят подал молба за възобновяване
изпълнителните действия срещу длъжниците. На 07.06.2019 г. били изпратени запорни
съобщения до две банки, в които ищецът-длъжник имал сметки. На 21.06.2019 г. бил
наложен запор върху трудовото му възнаграждение. Въз основа на тези факти ищецът счита,
че по отношение вземането на взискателя-ответник била настъпила погасителна давност.
Предвид изложеното ищецът е поискал да бъде установено по отношение на ответника,
че той не разполага с вземане спрямо ищцовата страна за следните суми: 12 960.44 лв.-
главница по Договор за банков кредит № BL11989/2008 г. между „Юробанк България” АД и
ищеца - в качеството му на поръчител, 5 530.48 лв.-договорна лихва, и 1 118.76 лв.-разноски
в заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.07.2012 г. въз
основа на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
№36245/2012 г. на РС-София и са предмет на изпълнително дело №3980/2012 г.
(№20127860403980) на ЧСИ № 786 - М.М., по което взискател е ответното дружество.
Ответникът „Юробанк България“ АД е оспорил изцяло исковете, като е посочил, че
давността била спирана многократно. В периода 2013 г. – 2018 г. ищецът не предприел
изпълнителни действия срещу поръчителя поради сключено с ЕТ „Елидис-Л.И.“
споразумение за разсрочване на плащанията.
По молба от „Юробанк и Еф Джи България“ АД от 17.09.2012 г. е било образувано
изпълнително дело № 20127860403980 по описа на ЧСИ М.М. срещу Л.В.И. – Я. в
качеството на ЕТ „Елидис-Л.И.“- кредитополучател и М. С. И. - поръчител въз основа на
изпълнителен лист, издаден на 31.07.2012 г. по гр.д. № 36245/2012 г. по описа на СРС, 38
състав, съгласно който лицата солидарно следва да заплатят посочените в изпълнителния
лист суми. С молбата е поискано да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника М. И.. На основание чл. 18 ЗЧСИ било възложено на съдебния изпълнител да
извърши пълно проучване на имущественото състояние на длъжниците, да прави справки и
да определи начина на изпълнението.
На 06.11.2012 г. по искане на взискателя „Юробанк и Еф Джи България“ АД ЧСИ е
постановил спиране на изп.производство, тъй като длъжникът ЕТ „Елидис-Л.И.“ е
предприел действия по заплащане на задълженията.
На 03.02.2014 г., 28.01.2016 г., 18.01.2018 г., 29.01.2018 г. взискателят е депозирал молба
за извършване на опис на секвестируемите движими вещи в офиса на ЕТ „Елидис-Л.И.“ и на
2
М. С. И.. На 06.06.2019 г. от взискателя е подадена молба за възобновяване на
изпълнителните действия спрямо двамата длъжници. Поискано е извършване на справка и
налагане на запор върху банковите сметки и на двамата длъжници. Производството е
възобновено от ЧСИ на същата дата. На 07.06.2019 г. са изпратени запорни съобщения до
две банки, в които длъжникът И. има банкови сметки. На 21.06.2019 г. е изпратено запорно
съобщение за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на М. И.. На 18.06.2019 г.
длъжникът И. е подал молба до ЧСИ изп. дело спрямо него да бъде прекратено. Молбата е
оставена без уважение, като на длъжника е изпратено съобщение, получено от адв. Н. на
03.07.2019 г.
Въз основа на тези доказателства съдът постановил своето решение, в което приел, че
давността се прекъсва на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД от датата, на която е поискано или
предприето валидно изпълнително действие, реализиращо съответния изпълнителен способ-
независимо дали изпълнителният способ е посочен от взискателя или се реализира от
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ, като
прекратяването на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК поради
непоискване от взискателя на изпълнителни действия в продължение на 2 години не
заличава действието на вече прекъсната погасителна давност. Производството по
изпълнителното дело започнало на 17.09.2012 г. и до м. 06.2019 г. взискателят не предприел
изпълнителни действия спрямо длъжника-ищец, поради това съдът приел, че давността за
принудителното им събиране, която била петгодишна изтекла на 17.09.2017 г. По тези
съображения исковете били уважени изцяло.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по
същество е неправилно поради следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008г., заповедите за изпълнение се
ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл.237 от ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 от
ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене
не се провежда / в този смисъл е определение №956 от 22.12.2010г. по ч.т.дело №886/2010г.
на ВКС, Т.К., I Т.О./.
В случая с подадената искова молба ищецът - въззиваем в настоящото производство,
оспорва дължимостта на сума, предмет на изпълнително дело №20127860403980 по описа на
ЧСИ М.М., с рег.№ 768 на КЧСИ, като се позовава на изтекла давност за вземането след
образуване на изпълнителното дело, т.е. ищецът се позовава на юридически факт, настъпил
след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя
приложимост на защитата по реда на чл.439 от ГПК. Процесното изпълнително дело е
образувано на основание изпълнителен лист, издаден на 31.07.2012 г. по ч.гр.дело №
36245/2012 г. по описа на CPC, III Г.О., 38-ми състав, по влязла в сила на 29.05.2012 г. и
подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Настоящият състав
3
намира, че в случая относно вземанията, предмет на изпълнителен лист, издаден на
11.06.2012 г. на основание влязла в сила и подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК, е приложима нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД и давностният срок е 5 години.
До този извод съдът достига, тъй като заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет,
тъй като след влизането им в сила имат същият краен ефект на окончателно разрешен
правен спор, както силата на присъдено нещо по влязло в сила съдебно решение. В този
смисъл е трайно установената съдебна практика - определение № 214 от 15.05.2018 г. на
ВКС по ч.гр.д. №1528/2018 г. на ВКС, Г.К., IV Г.О., съгласно което "Влязлата в сила заповед
за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила,
че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.".
В същия смисъл са и определение №480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. №221/2010г., IV
Г.О., Г.К., определение №443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. №1366/2015г., II Т.О., Т.К.;
определение №576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч гр.д. №4647/2015г., IV Г.О., Г.К.; определение
№480 от 19.07.201Зг. на ВКС по ч.гр.д. №2566/2013г., IV Г.О., Г.К.
По горните аргументи се налага извода, че по отношение на процесните вземания –
предмет на на изпълнително дело №20127860403980) на ЧСИ № 786 - М.М. на КЧСИ, с
район на действие СГС, се прилагат правилата на общата петгодишна давност по чл.110
ЗЗД, както и са приложими основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.
115 и чл.116 ЗЗД. Петгодишният погасителен давностен срок, започнал да тече на 17.09.2012
г., не е изтекъл към момента на предявяване на иска на 22.10.2019 г., тъй като е бил спиран и
прекъсван, поради което и процесното вземане на ответното дружество - „Юробанк
България“ АД към ищеца – М. С. И. не е погасено по давност, поради следното:
Съгласно ППВС №3/1980г. погасителният давностен срок спира да тече по време на
висящността на изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на
вземането, на основание чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД. Същото е обявено за изгубило сила на
26.06.2015 г. с ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, с което се
приема, че висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната давност, а
погасителният давностен срок се прекъсва е извършването на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н.. Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
Задължителното тълкуване, дадено с ППВС №3/1980 г., следва да бъде зачетено до
обявяването му за отпаднало новоприетото ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, което се дава друго задължително тълкуване на разпоредбата на чл.115,
ал.1, б.„ж“ ЗЗД. Това е така, защото постановлението и тълкувателното решение дават
различно тълкуване на една и съща правна норма, задължително за съдилищата, съдебните
изпълнители, страните в искови и изпълнителни производства, с което правните субекти са
длъжни да се съобразяват. Принципът на обратно действие на тълкувателните актове на ВС
и на ВКС не важи в хипотезата, когато спрямо една и съща правна норма се дава различно
задължително тълкуване е ново тълкувателно решение. В тези случаи последващите
тълкувателни решения нямат обратно действие и тяхното прилагане започва от момента, в
който са постановени и обявени по съответния ред. Да се приеме противното би означавало
да се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл.6, § 1 КЗПЧОС. В
този смисъл са задължителните разяснения, дадени в ТР №3 от 28.03.2023г. по тълк.дело
№3/2020г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на Европейския съд на правата на човека
/решение от 19.02.2013г. по делото П.П. срещу България и решение от 10.01.2019г. по делото
4
В. срещу България/.
С оглед на горните аргументи се налага извода, че в конкретния случай досежно
процесното вземане петгодишният погасителен давностен срок по чл.117, ал.2 ЗЗД, който е
започнал да тече на 17.09.2012 г. /дата на образуване на изпълнителното производство/ не е
текъл по време на висящността на изпълнителното дело, т.е. от 17.09.2012 г. до 26.06.2015 г.
/когато задължителните указания по приложение на закона, дадени е ППВС № 3/1980 г., са
обявени за изгубили сила е ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС, въвеждащо различно задължително тълкуване на разпоредбите на чл.115, ал.1, б.„ж“
ЗЗД/. От 27.06.2015 г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който е бил
прекъсван. На 06.06.2019 г. взискателят е поискал налагане на запор на банковите сметки на
длъжника М. И.. Това изпълнително действие е годно да прекъсне давността. На 21.06.2019
г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника М. И., с което давността е
прекъсната. От 21.06.2019 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който не е
изтекъл към 04.03.2020 г. – датата на приключване на съдебното дирене пред
първоинстанционния съд.
Следователно се налага извода, че в процесния случай не би могло да се приеме за
установено, че е погасено правото на кредитора да иска принудително изпълнение на
процесната сума, за която е издаден изпълнителен лист, въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело № 36245/2012 г.
по описа на CPC, III Г.О., 38-ми състав. Неоснователно в процесния случай длъжникът
отрича съществуването на правото на принудително изпълнение. Предявеният отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ГПК е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
Процесното първоинстанционно решение следва да бъде отменено като неправилно, а
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
При този изход на делото право на разноски има въззивникът-ответник „Юробанк
България“ АД. С отговора на исковата молба е поискано присъждането на разноски, но в
хода на първоинстанционното производство не е представено доказателство за
извършването им. За производството пред въззивната инстанция е поискано присъждане на
сумата от 394, 82 лв., представляваща държавна такса за подадената въззивна жалба – молба
от 19.04.2023 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият-ищец М. С. И. следва да бъде
осъден да заплати сумата от 394, 82 лв. на въззивника-ответник „Юробанк България“ АД.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20080474/22.02.2023 г. постановено по гр. дело № 60756/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, 161 състав, поправено с решение № 2008520/28.03.2023 г.,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. С. И., ЕГН ********** с адрес: гр. София, кв. „Волуяк“,
ул. **** иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 за
признаване за установено по отношение на ответника, че не притежава вземане спрямо
ищцовата страна за следните суми: 12 960.44 лв.-главница по Договор за банков кредит №
BL11989/2008 г., сключен между „Юробанк България” АД и ищеца - в качеството му на
поръчител, 5 530.48 лв.-договорна лихва, и 1 118.76 лв.-разноски в заповедното
производство, за които суми е издаден изпълнителен лист от 31.07.2012 г. въз основа на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№36245/2012 г. на
РС-София и са предмет на изпълнително дело №3980/2012 г. (№20127860403980) на ЧСИ №
786 - М.М., по което взискател е ответното дружество.
ОСЪЖДА М. С. И., ЕГН ********** с адрес: гр. София, кв. „Волуяк“, ул. **** да
5
заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 394, 82
лв., представляваща държавна такса за подадената въззивна жалба.
Решението подлежи на обжалване от страните пред Върховен касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му при наличие предпоставките на
чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6