Р Е Ш Е Н И
Е № 452
Гр. Стара Загора,
22.11.2022 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Старозагорският
административен съд, в публично съдебно заседание на деветнадесети октомври
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: БОЙКА ТАБАКОВА
Членове: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА
при участието на секретаря Албена Ангелова
и в присъствието на прокурора Гриша Мавров,
като разгледа докладваното от съдия Яница Ченалова кас. адм. дело № 502
по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс /АПК/ във вр. с чл.285 ал.1 изр.2 от Закона за изпълнение на наказанията
и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационни жалби и частна жалба срещу решение №
147/08.04.2022 г. постановено по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора и допълнително решение № 243/08.06.2022 г. по
адм. дело № 173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора, както
следва:
-частна жалба вх. № 2438/18.04.2022 г., касационна жалба вх. №
2580/26.04.2022г. и допълнителна касационна жалба вх. № 2647/28.04.2022 г. от М.Г.Х.
срещу решение № 147/08.04.2022 г. постановено по адм. дело № 173/2021 г. по
описа на Административен съд Стара Загора;
-касационна жалба вх. № 2613/27.04.2022 г. от Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София срещу решение № 147/08.04.2022 г. постановено по адм.
дело № 173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора;
-касационна жалба вх. № 3989/28.06.2022г. от М.Г.Х. срещу допълнително
решение № 243/08.06.2022 г. по адм. д. № 173/2021 г. по описа на Административен
съд – Стара Загора.
С частна
жалба вх. № 2438/18.04.2022 г. М.Г.Х., чрез процесуалния си представител адв. С.С.
***, оспорва решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора, в частта, с която съдът е оставил без
разглеждане като недопустим предявения от М.Х. иск за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на администрацията на
Затвора Стара Загора за периода
22.02.2011 г. до 12.07.2014 г. с искане
за отмяна на решението в посочената част като неправилно – постановено в
нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и връщане на делото на решаващия или друг съдебен състав
за продължаване на съдопроизводствените действия, респ. уважаване изцяло на
предявения иск. Твърди се, че оплакванията на ищеца до ЕСПЧ са към датата на
подаване на жалбата му до този съд - 22.02.2011 г., поради което няма как ЕСПЧ
да е присъдил обезщетение за период след тази дата. Не се отрича обсъждането от
ЕСПЧ на факти след тази дата, но е отправен упрек към първоинстанционния съд за
недопустимо разширяване периода и обстоятелствата, взети предвид в решението по
делото „Х. и Т. срещу България“, постановено на 08.07.2014 г. Неправилно
първоинстанционният съд се е позовал и на решенията по адм. дело № 564/2009 г.
на Административен съд Стара Загора и последващите дела на Административен съд
Стара Загора и ВАС от 2011 г. и 2013 г., защото те все касаят адм. дело №
564/2009 г. по описа на Административен съд Стара Загора. Цитираните от съда
параграфи от решението по делото „Х. и Т. срещу България“ не съдържат
текстовете, на които първоинстанционният съд се позовава и ЕСПЧ не е присъдил
обезщетение за вредите, понесени от Х. към 08.07.2014 г.
С
касационна жалба вх.№2580/26.04.2022 г. М.Г.Х., чрез процесуалния представител
адв. С. ***, се иска отмяна на решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело №
173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора, в частта, с която е
отхвърлена исковата претенция, с оплаквания за неправилност,
незаконосъобразност на решението поради съществени нарушения на процесуалните
правила и нарушение на материалния закон с искане за връщане на делото на
решаващия или друг съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените
действия, респ. уважаване изцяло на предявения иск. Относно исковия период
18.01.2002 г. – 07.02.2017 г. съдът е приел, че ищецът е държан при специален
режим в постоянно заключено помещение, без възможност за участие в общи
мероприятия и дейности с лишените от свобода извън зоната с повишена сигурност,
поради нормативно въведените ограничения спрямо осъдените на доживотен затвор
или доживотен затвор без замяна. Строгостта на наложения на ищеца специален
режим като продължителност и начин на прилагане не надвишава минималния праг на
суровост, присъщ на изтърпяваното наказание. Изводите на съда се оспорват като
неправилни с позоваване на решението на ЕСПЧ по делото „Х. и Т. срещу
България“, с което е признато нарушение по чл.3 от ЕКПЧ поради
продължителността на изолацията, независимо от определения режим, за периода от
18.01.2002 г. до 22.02.2011 г. Необжалваните произнасяния на Комисията по чл.73
от ЗИНЗС /отм./ за режима на ищеца неправилно са обсъдени от решаващия първоинстанционен
състав като пречка съдът да преценява или подлага на съмнение законността на
актовете. Оплакването е не за законосъобразността/незаконосъобразността на тези
решения, а срещу липсата на ефективни правни средства на защита, тъй като за
исковия период ищецът не е разполагал със законова възможност да обжалва
решенията, с което е постановено да продължава да търпи наказанието при
„специален“ режим. По същество съдът е приел, че ищецът не е бил в условия на
изолация като е почерпил съображения от решението на ЕСПЧ по делото „П. срещу
България“, тъй като макар да е бил с ограничени възможности за общуване с други
лишени от свобода, ищецът е бил извеждан за тоалет три/пет пъти дневно;
извеждан е за престой на открито; осигурена е възможност за спорт; съгласно
чл.150 от ППЗИНЗС ежедневно следва да се провеждат културно-информационни
мероприятия под формата на лекции, беседи и дискусии. Ищецът не е изпаднал в
състояние на безизходица и отчаяние, тъй като подавал жалби и молби до
началника на затвора, бил извеждан често за съдебни производства, образувани по
негови искови молби, ежедневно сезирал надзирателите с различни искания. Според
жалбата решението е неправилно в посочената част, защото е решено по различен
начин от „Х. и Т. срещу България“ при идентични факти. Изразено е несъгласие с
решението на първоинстанционния съд в частта за химичния състав на
предоставената храна на ищеца, а последната е била недостатъчна предвид
енергоразхода на ищеца на ден, който не е среден, а висок. Съдът не е направил
анализ на представената по делото заменителна таблица. Относно
санитарно-битовите условия: изпиране и изсушаване на бельо на ищеца е ставало не
по организирания график, сушенето е било в килиите, а въздухът е бил лош и
влажен. Съдът неправилно е приел обратното. Допълнителни съображения към тази
жалба М.Г.Х. е изложил в допълнителна касационна жалба вх. № 2647/28.04.2022 г.
срещу решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора. Изрично се иска да се отмени решението в
частта, с която се отхвърля исковата претенция за сумата над 2000 лв. до
претендираната 9000лв. за периода от 13.07.2014 г. до 08.04.2016 г., както и в
частта, с която е отхвърлен искът до размера на 9000 лв. и за периода от
08.04.2016 г. до 17.02.2017 г., като делото се върне на решаващия или друг
съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените действия, респ. искът да
бъде уважен в пълен размер.
С
касационна жалба вх.№2613/27.04.2022 г. Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ София чрез процесуалния си представител юриск. С., оспорва Решение
№ 147/08.04.2022 г. по адм. дело №173/2021 г. по описа на Административен съд
Стара Загора в осъдителната му част с оплаквания за постановяване на решението
в посочената част в нарушение на материалния закон и при необоснованост.
Решението не е съобразено с практиката на ЕСПЧ, съгласно която не всяко
действие, което има определени емоционални последици, съставлява „нечовешко или
унизително отнасяне“, а само действия, които причиняват тежко физическо или
душевно страдание на едно лице. Причинените вреди трябва да надхвърлят онзи
неизбежен елемент на страдание или унижение, който е свързан с дадена форма на
легитимно третиране или наказание. Решението на първоинстанционния съд
накърнява принципа на справедливост. По време на исковия период на ищеца е било
осигурявано: самостоятелно легло, спални
принадлежности, жилищна площ над 4 кв.м., пряк достъп до дневна светлина и
възможност за естествено проветряване на помещението, ползване на баня /два
пъти седмично/, престой на открито, време за спорт, условия за лична хигиена –
личен тоалет, почистване на килиите, изпиране на спалното бельо, храна
достатъчна по калориен и химичен състав. Признава липсата на постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода, а достъп е осигурен във времето за тоалет,
съгласно утвърден график, незабавно при нужда и повикване на постовия надзирател.
Ежедневното заключване на килийното помещение не е незаконосъобразно, а изцяло
в съответствие със законовите разпоредби, постановеното наказание и определен
режим. Не се установява правата на ищеца да не са били зачитани, да е бил
подлаган на мъчение, на жестоко, нечовешко или унижаващо отношение, както и да
е настъпило увреждане на неговото психическо или физическо здраве. Размерът на
присъденото обезщетение не кореспондира с установените по делото факти,
релевантни за спора и с общо възприетия критерий за справедливост. Неправилно е
уважен и акцесорният иск за законна лихва, считано от 08.04.2016 г. – за период
предхождащ производството по обезщетяването. Иска отмяна на решението в
осъдителната му част, алтернативно – да бъде намален размерът на присъденото
обезщетение.
Срещу
касационна жалба вх. № 2580/2022 г. и допълнителна касационна жалба вх. №
2647/2022 г. от М.Х., е депозиран писмен отговор вх. № 2914/11.05.2022 г. от ГД „ИН“ София чрез
процесуалния представител, с изразено становище за неоснователност на тези
жалби. Относно присъдения размер на обезщетение за неимуществени вреди от
условията на изтърпяване на наказанието от ищеца в Затвора Стара Загора от 2000
лв. за периода от 13.07.2014 г. до 07.04.2016 г. се поддържат доводите в касационната
жалба на ГД „ИН“ София срещу осъдителната част от решението на съда. Позовава
се на доказателствата, съдържащи се в приложените адм. дело № 564/2009 г. и
17/2013 г. по описа на Административен съд Стара Загора. Изолацията не е
самоволна – почива на присъдата и условията в закона за изтърпяване на
съответното наказание и при установения режим. Тази мярка има своя функция за
предотвратяване на конкретна и сериозна опасност от гледна точка на
сигурността. Цитира съдебна практика – П. пар.75, и И.И. срещу България,
пар.75, К. пар.99 и К. срещу България № 41035/98 пар.71, 18.01.2015 г. Позовава
се общо на практика на националните съдилища. Колкото до позоваването на чл.150
ал.1 от ППЗИНЗС се позовава на СПН на Решение № 9231/27.07.2016 г. по адм. дело
№ 8967/2015 г. на ВАС, с което е отменено Решение от 29.05.2015 г. по адм. дело
№ 57/2015 г. по описа на Административен съд Стара Загора.
Постъпил
е писмен отговор вх.№ 2999/13.05.2022 г. от М. Х. чрез адв. С. срещу
касационната жалба на ГД „ИН“ София, последната определена като съдържаща
неверни твърдения за условията на изтърпяване на наказанието. Ищецът настоява,
че искането за обезщетение се основава на продължителната изолация, без
осигурени смислени дейности и мероприятия за запълване на свободното му време,
най-вече законовата пречка да участва в общи мероприятия и дейности съвместно с
други лишени от свобода, настанени извън ЗПС в затвора с различен от неговия
статут. Оспорва възражението за завишен размер на обезщетението от 2000 лв. –
за 21 месеца се равнява на по-малко от 100 лв. на месец /средно 95,24 лв. на
месец/, а съдът е приел изтърпяване на наказанието при нечовешки и унизителни
условия. Неоснователно е намерено възражението за присъждане на лихва от
08.04.2016 г., тъй като началният момент на дължимостта за лихва е от
преустановяване на незаконните действия или бездействия на административните
органи, а в случая то е преустановено на 07.04.2016 г., от което следва, че
лихва правилно е присъдена от съда, считано от 08.04.2016 г.
Със
становище вх. №3241/26.05.2022 г. по писмен отговор на ГД „ИН“ гр. София срещу
касационната жалба на М.Х., последният оспорва съображенията на ответната
страна. Твърди погрешност във виждането на ГД „ИН“ – София, че след като държането
в Зона с повишена сигурност и при специален режим със съответните актове на КИН
са били заложени като ограничения в закона, то няма как тези действия или
бездействия да бъдат незаконосъобразни. Претендира, че след като същите са
довели до продължителна изолация без възможност за общуване и/или други
неблагоприятни обстоятелства, това представлява нарушение на забраната по чл.3
от ЗИНЗС. Позовава се на съдебна практика – решение по адм. дело № 5891/2015 г.
по описа на АССГ; на решения на ЕСПЧ – Н. и др. срещу България, Х. и Т. срещу
България; Решение № 387/19.01.2018 г. по адм. дело № 10/2017 г. по описа на
Административен съд Стара Загора. Отрича да е налице идентитет със соченото от
ГД „ИН“ София Решение № 9231/27.07.2016 г. по адм. дело № 8967/2015 г. на ВАС,
с което е отменено Решение от 29.05.2015 г. по адм. дело № 57/2015 г. по описа
на Административен съд Стара Загора, защото: по цитираното дело е обсъждано
нарушение по чл.150, ал.1 от ППЗИНЗС, а настоящото е за нарушение на забраната
по чл.3 от ЗИНЗС и продължителната изолация без възможност за общуване, която е
била нормативно въведено ограничение, стриктно спазвано от затворническата
администрация.
Постъпила
е и касационна жалба вх. № 3989/28.06.2022 г. от М.Г.Х. срещу допълнително
решение № 243/08.06.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора, с искане да се отмени като неправилно,
немотивирано, незаконосъобразно – постановено при неправилно приложение на
материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила, като върне делото на решаващия или друг съдебен състав за продължаване
на съдопроизводствените действия, респ. да се уважи искането за допълване на
решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора. Оспорва се изводът на съда, че ищецът следва
да докаже настъпването на неимуществени вреди с позоваване на разпоредбата на
чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съгласно която настъпването на вредите се предполага до
доказване на противното. В производството не са събрани доказателства, че
ищецът не е търпял никакви неимуществени вреди от липсата на защитно съоръжение
на мястото за престой на открито и е бил изложен на прякото въздействие на лоши
атмосферни условия /силен вятър, дъжд, сняг и силно слънцегреене/, когато е
провеждал ежедневно престоя си на открито; а полагащата му се безплатна
хранителна дажба като лишен от свобода е била недостатъчна по химичен състав;
като не са му били осигурявани хавлия за баня, кърпи и чехли. Относно липсата
на защитно съоръжение съдът е приел: поставянето на такъв тип съоръжение би
попречило на другите затворници да ползват свободното пространство за престой
на открито; ищецът не е твърдял, че при лоши атмосферни условия е извеждан на
престой на открито; а дори и да е бил поставен на такива атмосферни условия
/дъжд, сняг, слънце/ от това не са произтекли интензивни терзания, за да се
претендира обезщетение в по-голям размер. Според касатора, по делото не са
представени доказателства, че поставянето на подобно защитно съоръжение /навес/
с квадратура не повече от 20 кв.м. би попречило на другите лишени от свобода
/примерно при силен дъжд/ да се възползват от свободното пространство на двора,
който е с размери 30х40 метра или 1200 кв.м. Касае се за навес, който 20 години
затворническата администрация отказва да постави, а Затворът Стара Загора
единствен не разполага с подобно защитно съоръжение за престой на открито,
доказателства за което са налични в свидетелските показания. Съответно е
по-тежко нарушението на чл.3 от ЗИНЗС и е следвало да бъде завишен размерът на
присъденото обезщетение. Жалбата съдържа и оплакване за храната: Съдът е приел,
че ищецът е отказвал да приема храна със свинско месо и свински продукти.
Ищецът твърди, че не е отказал тази храна, а е искал такава съобразена с
религията му, която изключва консумацията на свинско месо и свински продукти.
По-рано му е присъдено обезщетение за нарушение на правото по чл.9 от ЕКПЧ –
свободно да изповядва религията си, а не за нарушение по чл.3 от ЕКПЧ или по
чл.3, ал.1 от ЗИНЗС. По заменителната таблица е ощетен като е заменено кравето
масло с маргарин, чийто химичен състав е различен и недостатъчен по см. на
чл.84, ал.2, т.1 от ЗИНЗС. Неудобства са причинени и от неосигуряване на хавлии,
кърпи и чехли за баня. В съвкупност с останалите установени нарушения по делото
е следвало да обосноват по-висок размер на обезщетението.
Обобщено наведените от страните оплаквания са за постановяване на съдебното
решение в оспорените части при съществени нарушения на процесуалните правила,
както и в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон и за
неговата необоснованост - касационни основания по чл. 209, т.3 от АПК.
В съдебно заседание касаторите поддържат касационните жалби и оспорват тези
на насрещната страна, като се придържат към съображенията в жалбите и респ.
писмените отговори и становища.
Окръжна прокуратура - Стара Загора,
чрез участващия по делото прокурор, дава заключение за неоснователност на
касационните жалби и предлага оспорените съдебни актове да бъдат оставени в
сила като обосновани, правилни и законосъобразни.
Касационният състав на съда, като взе предвид събраните по делото
доказателства, наведените основания от жалбоподателите, мотивите към двете
обжалвани решения и след служебна проверка по реда на чл.218, ал.2 от АПК, прие
за установено следното:
Касационните жалби и частната жалба са подадени в законоустановения срок,
от надлежни страни, за които съдебният акт в оспорените части е неблагоприятен
и са процесуално допустими.
Разгледани по същество жалбите са неоснователни.
Производството пред първоинстанционния съдебен състав на Административен
съд Стара Загора се е развило по реда на чл.285 вр. чл. 203 и сл. от АПК, по предявен
от М.Г.Х. иск с правно основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС вр. с чл. 3 от ЗИНЗС
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 9 000лв., представляващи негативни
чувства, емоции и състояния от незаконосъобразни действия и бездействия на
длъжностни лица от затворническата администрация в периода от 18.01.2002 г. до
07.02.2017 г., определени като подлагане на нечовешко и унизително отношение,
изразяващо се в: държането му в продължителна изолация, излизаща извън всякакви
разумни граници, в постоянно заключено спално помещение; неосигуряване на
достатъчно храна по количество и качество; неосигуряване на добри
санитарно-хигиенни и битови условия, ведно със законната лихва, считано от
07.04.2016 година до окончателно изплащане на присъдената главница.
В исковата молба са изложени факти и обстоятелства като основание за
предявения иск, както следва: Въведено е оплакване за поставяне и държане ищеца
в постоянна изолация, кумулирано с други незадоволителни условия, в които бил
поставен за изтърпяване наказанието му в Затвора Стара Загора. За периода от
18.01.2002 г. до 07.04.2016 година ищецът бил поставен в неблагоприятни условия
– в постоянно заключена килия, която напускал единствено по време на престой на
открито за един час, тоалет – три пъти дневно и веднъж седмично за баня.
Времето за къпане и тоалет било крайно недостатъчно и му създавало неудобство и
дискомфорт. По време на престоя на открито нямало съоръжение /навес/ за предпазване
от атмосферните условия /сняг, дъжд, градушка, слънце/, а времетраенето на
престоя било крайно недостатъчно, което довело до обездвижването му и болки в
мускулите и ставите. Не били спазени от затворническата администрация
санитарно-битови и хигиенни условия: липсвал самостоятелен санитарен възел и
течаща вода в килия № 8, нито имало годни съдове, за да може да съхранява вода
в килията си. Той удовлетворявал физиологичните си нужди в кофа, която
почиствал по време на тоалет. Провеждани били три пъти дневно „тоалети“ – т.е.
осигуряване на достъп на лицата от ЗПС до общите за зоната санитарни помещения,
които били изключително кратки като време (сутрешен от по 3 мин. и 6 сек. на
човек, обеден и вечерен от по 10 мин.) и недостатъчни, тъй
като измиването на кофата, както и изреждането на всяко от лицата в ЗПС,
изчерпвало това време. Нямало сигнална система, при която надзирателите да
бъдат извикани в случай на нужда. Въпреки че в затвора имало перално помещение,
той не можел да го ползва за личното си бельо, което той простирал в килията,
вследствие на което въздухът бил влажен, събирала се влага и мазилката
започнала да се рони. Той не можел да се храни в общото помещение, а само в
килията си, като условията там били в противоречие с хигиенните норми. Не му
били осигурявани и прибори за хранене, не можел да измие ръцете си. Тези
нехигиенични условия за хранене причинили на ищеца стомашни разстройства,
гадене и повръщане. Подът на килията бил покрит с мозаечни плочи без килим и
мокет. Килията била в лошо състояние, като не й бил извършван ремонт въпреки
лющещата се мазилка. Прозорецът на спалното му помещение бил стар, изкривен и
изгнил и на него нямало поставени комарници. Затворническата администрация му предоставила
само една метла, за да го хигиенизира, без съответните препарати за почистване.
В килията липсвала вентилация /нито създадена, нито изкуствена/. В Затвора
Стара Загора не се вземали мерки за недопускане на насекоми и гризачи в килията
му - имало плъхове, хлебарки, мухи. Осветлението на килията през деня било лошо,
а през нощта се осветявала чрез 100-ватова крушка. Оборудването на килията от 6
кв.м. било старо, а тя била студена през зимата и гореща през лятото, тъй като
отоплението се извършвало по график от 15 минути. Храната в затвора, която му
предоставяли била еднообразна, некачествена и недостатъчна по калориен и
химичен състав. Не му осигурявали годни за ползване обувки, дрехи, спално
бельо, спални принадлежности. В новото помещение и след 08.04.2016 г.,
затворническата администрация също не осигурявала помещение за простиране на личното бельо, което наложило ищецът да
простира в стаята.
От 18.01.2002 година до 07.02.2017 година той е държан в зоната с повишена
сигурност в условия на изолация без възможност за човешко общуване в Затвора
Стара Загора. Постоянната изолация се изразява в пълното му отделяне от
останалата затворническа общност, държан е под ключ постоянно. Не можел да
участва в организираните от Затвора Стара Загора мероприятия заедно с другите
затворници. За същия период бил лишен и не разполагал със законови възможности
за контрол и защита срещу актовете на Комисията по изпълнение на наказанията и
на началника на затвора, въз основа на които актове бил държан в условията на пълна изолация, на силно рестриктивен
режим в зоната с повишена сигурност, бил
лишен от смислени дейности. Поставянето му в продължителна изолация /при
заключване и на спалното помещение/, кумулирано с лишаването му от смислени
дейности, неосигуряване на достатъчна по качество и количество храна,
санитарно-хигиенни и битови условия в периода от 18.01.2002г. до 13.07.2004 г.
и за периода от 01.09.2009 г. до 17.02.2017 г. попадат според исковата молба в
очертанието на забраната по чл.3 от ЕКПЧ за нечовешко и унизително отношение.
Твърди негативни последици /влошаване на психическото му състояние/, търпени от
тази изолация.
Посредством кумулативното наличие на описаните условия спрямо него твърди
допуснато нарушение на чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека
/ЕКПЧ/ и разпоредби на българското законодателство. Твърдят се претърпени, в причинна връзка с
описаните факти и обстоятелства, обективиращи нарушения по чл.3 от ЕКПЧ и чл.3
от ЗИНЗС неимуществени вреди - силни, интензивни, трайни негативни чувства,
емоции и изживявания на унижение и уронване на човешкото достойнство на ищеца,
нехуманно и нечовешко отношение към него, голямо неудобство и дискомфорт,
чувство за малоценност, незащитеност, напрегнатост, тревожност, хронично
безсъние, силен емоционален стрес, отчаяние, безизходица и нежелание за живот,
усещане за осъществяване спрямо него от страна на затворническата администрация
и законодателя целенасочено деградиране на личността му, загуба на вяра в
институциите. Неимуществените вреди оценява на 9 000 лева и претендира от
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София обезщетение за тези вреди
в този размер за периода от 18.01.2002 г. до 13.07.2004 г. и от 01.06.2009 г.
до 17.02.2017г., заедно със законната лихва, считано от 07.04.2016 година до
окончателното изплащане на главницата.
Ответникът в първоинстанционното производство – Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София, в подаден писмен отговор чрез процесуалния си
представител, е оспорил предявения иск за периода от 18.01.2002 г. до
13.07.2004 г. и от 01.06.2009 г. до 08.07.2014 година като недопустим, тъй като
Х. бил обезщетен с решение на ЕСПЧ от 08.07.2014 година, представляващо
процесуална пречка за разглеждане на делото в тази част. В останалата част
искът е намерен неоснователен. Изложени са доводи за липса на допуснати
нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, съответно на чл.3 от ЕКПЧ посредством действия и
бездействия на затворническата администрация от визираното в исковата молба
естество. М.Х. изтърпява общо наказание
„Доживотен затвор без замяна“ при постановен специален режим, в Зона с повишена
сигурност в Затвора Стара Загора, предвид което и в съответствие с чл.71 ал.2
от ЗИНЗС, вр.с чл.54 ал.2 от ППЗИНЗС ежедневното заключване на килийното
помещение не е незаконосъобразно действие. Позовава се на чл.54 ал.3 и чл.213
от ППЗИНЗС относно присъщите на режима характеристики. Относно ограничените
възможности за провеждане на мероприятия на лицата, осъдени на доживотен
затвор, с останалите лишени от свобода се позовава на чл.198 ал.2 от ЗИНЗС и
чл.217 от ППЗИНЗС. Посочва, че в съответствие с чл.84, ал.1 т.2 от ЗИНЗС на
ищеца е осигурявана и съответната храна, и престой на открито по силата на чл.
86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Оспорва основателността на претенцията за вреди от
незадоволителни санитарно-хигиенни и битови условия. Сочи подробно параметрите
и оборудването на килийните помещения във ІІ г салон при Затвора Стара Загора,
като признава липса на самостоятелен санитарен възел в килиите, но такъв бил
осигуряван ежедневно през времето за личен тоалет и незабавно при неотложна
нужда при повикване на постовия надзирател. Оспорва твърденията на ищеца, че на
територията на затвора не се е осъществявала дейност по дезинсекция,
дезинфекция и дератизация. Релевира доводи, че е изпълнявал задълженията си
по чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. По силата
на чл. 84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС лишените от свобода имат право на безплатно
облекло, обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от Министъра на
правосъдието, но с изменението на тази разпоредба, в сила от 01.01.2013 година,
затворническата администрация имала задължение да осигури тези артикули само на
лишените от свобода, които нямат собствени обувки и дрехи. Такива са
предоставяни на ищеца. На М.Х. е било осигурявано самостоятелно легло, спални
принадлежности, достатъчна жилищна площ. Поради липса на елементите на
фактическия състав за ангажиране отговорността на ГД „ИН“ счита предявения иск
за неоснователен и недоказан и иска отхвърлянето му изцяло.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е
проследил оплакванията на ищеца, обсъдил е подробно наличната информация за
помещенията, оборудването им, достъпът до санитарен възел и течаща вода и в
цялост условията, при които е изтърпявал наказание доживотен затвор за исковия
период. С решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора е уважил частично предявения иск, като е
осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на М.Г.Х. сумата
от 2000 лв., представляваща парично обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от
затворническата администрация, определени като подлагане на нечовешко и
унизително отношение, изразяващо се в неосигуряване на добри санитарно-хигиенни
и битови условия за периода 13.07.2014
г.-07.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 08.04.2016 година до
окончателно изплащане на главницата. Искът е отхвърлен над уважената част до
претендирания размер от 9000 лева и за периода от 08.04.2016 г. до 17.02.2017 г.,
като неоснователен и недоказан. Със същото решение съдът е оставил без
разглеждане предявения от М.Г.Х. иск за присъждане на парично обезщетение за
претърпени от него неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на
администрацията на Затвора Стара Загора за периода от 18.01.2002 г. до
13.07.2004 г. и за периода от 01.09.2009 г. до 12.07.2014 г., като недопустим.
За да постанови този резултат, съдът е приел в мотивите към решението за
доказано частично неизпълнение на задължението на държавата да осигурява чрез
затворническата администрация такива условия по изпълнение на наказанието,
които да съответстват на изискванията за хуманно отношение. След подробно
изследване на конкретните факти по делото, практиката на ЕСПЧ и националните
съдилища, съдът е установил, че в периода от постановяване решението на ЕСПЧ
/постановено на 08.07.2014 г./ по делото „Х. и Т. срещу България“ до 07.04.2016
г., са налице нехуманни условия на изтърпяване на наказанието, доколкото относителната
изолация на ищеца, поради изтърпяването на наказанието при „специален“ режим в
този период е била съпроводена частично с други нехуманни условия, уронващи
човешкото му достойнство. Конкретно е прието, че оплакванията за търпени в
периода 13.07.2014г. - 07.04.2016 г. от ищеца ограничения от гл. т. липсата на
постоянно осигурен достъп до санитарно помещение и течаща вода и свързаните с
това възможности за миене на ръце, изпиране на дрехи и т.н., са действително
доказани, като в периода 2015-08.04.2016 г. е бил в ход ремонт на Затвора Стара
Загора, свързан с изграждане на самостоятелни санитарни възли във всяко килийно
помещение и реновирането им. Ремонтът е приключил на 08.04.2016 г., като от
тази дата ищецът не навежда оплаквания относно възможностите да ползва
санитарен възел и течаща вода. Доказани са според първоинстанционния съд и
оплакванията за гризачи /мишки и плъхове/ в килията, поради което не е
възприета тезата на ответника за редовно провеждани дейности по дезинфекция
и дератизация на помещението, в което е
изтърпявал наказанието си ищеца до 07.04.2016 г. в зоната с повишена сигурност.
Изкуственото нощно осветление се е извършвало чрез силна крушка, поради което
съдът е приел и в тази част доказаност на твърденията на ищеца на нарушение на
чл. 3 от ЕКПЧ, респ. чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Останалите оплаквания на ищеца,
касателно жилищна площ, облекло, отопление, проветрение, осигурявана безплатна
храна, условия за активност, и др. действия и бездействия на специализираната
администрация по изпълнение на наказанията, са намерени неоснователни, като са
изложени подробни мотиви за достигнатите изводи. Прилагайки преценка за
съобразеност на условията на задържане, прилагани от държавата спрямо ищеца, с
изискването за неподлагането му на изтезания, нечовешко отношение и незачитане
на човешкото му достойнство, каквито има всеки човек /чл.3 от ЕКПЧ, чл.3 от ЗИНЗС/, съдът е взел предвид кумулативния ефект върху конкретното лице, с оглед
конкретно установените и доказани оплаквания. По критерия за справедливост е
определил обезщетение в размер на 2000 лв. за нарушението на забраната по чл.3
от ЗИНЗС за периода от 13.07.2014 г. до 07.04.2016 г., а в останалата част за
периода от 08.06.2016 г. до 17.02.2017 г. и до общия претендиран размер от
9000лв. искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. При определяне размера
на обезщетението съдът е взел предвид, че за същия период Х. е завеждал искове
по претърпени от него неимуществени вреди за неосигуряване на обувки - адм. дело № 487/2014 г. по описа на АС Стара
Загора, неосигуряване на храна, съответна на религията, която изповядва - адм.
дело № 371/2020 година по описа на АС Стара Загора.
За да остави без разглеждане частично предявения от М.Г.Х. иск за присъждане
на парично обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от
незаконосъобразни бездействия на администрацията на Затвора Стара Загора за
периода от 18.01.2002 г. до 13.07.2004 г. и за периода от 01.09.2009 г. до
12.07.2014 г., като недопустим, съдът се е позовал на силата на присъдено нещо
на решението от 08.07.2014 г. по делото „Х. и Т. срещу България“, с което на
ищеца е присъдено на обезщетение за неимуществени вреди за нарушение на чл. 3
от ЗИНЗС във връзка с материалните, битовите и санитарно-хигиенните условия и
режим на задържането при изпълнение на наложеното на Х. наказание „доживотен
затвор без замяна” в Затвора – Стара Загора за 12 години /от задържането му
през 2002г. до м. юли 2014 г./, като е приел, че след влизане в сила на решението
от 8 юли 2014 г. на ЕСПЧ и с оглед присъденото с решението компенсаторно
обезщетение за справедливо удовлетворяване на понесените от М. Х. неимуществени
вреди от допуснатото нарушение на чл.3 от ЕКПЧ във връзка с тези условия в
размер на 4000 евро, за този период от 12 години ищецът вече няма статут на
жертва.
С молба от вх.№ 2646 от 28.04.2022 г., М.Г.Х. е направил искане на
допълване на съдебно решение № 147 от 08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г.
по описа на Административен съд Стара Загора, тъй като съдът не се произнесъл
изцяло по въведения от него предмет на иска – съдът не изложил мотиви за
причинените му неимуществени вреди в частта относно липсата на защитно съоръжение – заслон, който да му
осигури защита от лоши и неблагоприятни условия по време на престоя му на
открито; относно липсата на достатъчна по химичен състав храна, която
затворническата администрация следвало да му предостави по силата на чл.
84,ал.2 от ЗИНЗС. Не били разгледани и претенцията му за липсата на достатъчно
спално бельо и принадлежности за баня – хавлии и чехли, и не подменянето им
поради изтичане на експлоатационния им срок на годност.
С допълнително решение № 243/08.06.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по
описа на Административен съд Стара Загора, съдът е оставил без уважение
искането за допълване на решението, като е приел, че липсват основания за
увеличаване на присъденото обезщетение за претърпени от ищеца вреди. Липсата на
заслон в мястото за провеждане на престой на открито не съставлява
неблагоприятно условие по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, тъй като престоят на
открито се провежда на място, където се спортува и поставяне на допълнителни
съоръжения би попречило на другите затворници да се възползват от свободното пространство,
за да могат да се движат и спортуват. Освен това не са наведени твърдения, че
при лоши климатични условия ищецът е извеждан на престой на открито. Евентуалното
неудобство от атмосферните условия –
слънце, дъжд или сняг, не причинява интензивни терзания, респ. не съставлява
основание да се присъди обезщетение в по-голям размер от 2000 лв. На второ
място съдът е установил липсата на доказателства на лишения от свобода служебно
да са предоставяни 2 броя хавлиени кърпи на всеки две години и чехли по един
чифт всяка година, но е отхвърлил автоматичен извод, че от това бездействие ищецът
е претърпял неимуществени вреди, в каквато посока са част от свидетелските
показания. Що се касае до твърдението, че предоставяната храна не е била
достатъчна по химичен състав и като количество и качество, съдът е преценил
субективизъм в показанията на свидетеля С.. Същевременно е взел предвид
служебно известното на състава решение № 292/19.01.2016 г., постановено по адм.
дело № 558/2014 г. по описа на Административен съд Стара Загора, с което Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” е осъдена да заплати на М.Г.Х. сумата от
4200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконосъобразно бездействие на администрацията на Затвора Стара Загора,
изразяващо се в неосигуряване на храна без свинско месо и свински продукти,
съобразно изповядваната от ищеца религия ислям за периода 01.07.2008 г. -
01.07.2013 г. Заключено е, че дори храната да е била недостатъчна по химически състав,
това се е дължало на отказа на същия да консумира свинско месо и свински
продукти, като затворите са пенитенциарни заведения и е несподелимо очакването
за удовлетворяване на индивидуалните хранителни навици и предпочитания на всеки
от лишените от свобода.
Обжалваните съдебни актове по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора са валидни, допустими и правилни.
По частната жалба на М.Г.Х.,
чрез процесуалния представител адв. С.,
срещу решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора, в частта, с която съдът е оставил без
разглеждане като недопустим предявения от М.Х. иск за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на администрацията на
Затвора Стара Загора за периода 22.02.2011 г. до 12.07.2014 г.:
В
оспорената част решението има характер на определение, с което се оставя без
разглеждане съответната част от исковата претенция, поради недопустимост. Наведените
оплаквания в частната жалба за постановяването му при нарушение на
процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон, както и за
необоснованост, са неоснователни. Основното съображение в частната жалба касае
периода, за който е зачетена от съда силата на присъдено нещо на решението от
08.07.2014 г. на ЕСПЧ по делото „Х. и Т. срещу България“, като се настоява, че
решението е обхванало вредите за периода до датата на подаване на жалбата до
ЕСПЧ – 22.02.2011г. Оплакването е неоснователно.
В
съдебното решение на първоинстанционния съд са изложени подробно съдържанието
на цитираното решение на ЕСПЧ на стр.11-13 от мотивите /л.414-415 от адм. дело
№ 173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора/ и съображенията
защо е прието, че с присъденото компенсаторно обезщетение в размер на 4000 евро
за период от 12 години Х. е загубил статута на жертва за съответния период.
Неоснователно касаторът претендира, че ЕСПЧ е компенсирал страданията, респ. е
присъдил обезщетение въз основа на оплакванията и обстоятелствата, установени
към датата на подаване на жалбата от М.Г.Х. до ЕСПЧ - 22.02.2011 г. Както се
признава в частната жалба, ЕСПЧ е обсъдил редица факти след тази дата /22.02.2011г./
в решението по делото „Х. и Т. срещу България“, постановено на 08.07.2014 г.
Изводът на първоинстанционния съдебен състав на АС Стара Загора, че присъденото
обезщетение по това дело е за периода от 2002 г. до м. юли 2014 г. е основан на
отразеното в § 176 и § 184 от решението /стр.82, стр.86 от приложеното в превод
на български език решение на интернет сайта на Министерство на правосъдието,
респ. в § 204, § 212 от решението
публикувано с превод на български език на интернет адрес https://hudoc.echr.coe.int/eng#{%22languageisocode%22:[%22BUL%22],%22appno%22:[%2215018/11%22,%2261199/12%22],%22documentcollectionid2%22:[%22CHAMBER%22],%22itemid%22:[%22001-156576%22]}
, в което изрично е посочено, че е взет предвид кумулативният ефект на условията
на изтърпяване на наказанието за двамата жалбоподатели /Х. и Т./, независимо от
това дали те произтичат от приложимата регулаторна рамка или от нейното
прилагане на практика, както и периода на задържане на жалбоподателите –
дванадесет години /за М. Х./ и четиринадесет години /за другия жалбоподател/ „към
настоящия момент – Съдът счита, че страданията и трудностите, понесени от тях,
превишават неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и са излезли
извън минималния праг на строгост, който се изисква по чл. 3 от Конвенцията“.
Тоест Административен съд Стара Загора не е тълкувал разширително решението, а
в точния му смисъл, като допуснатата неточност относно датата на решението –
13.07.2014 г. /посочена неколкократно от първоинстанционния съд в обжалваното
понастоящем решение/, вместо реалната дата на решението на ЕСПЧ - 08.07.2014
г., не повлиява правилността на достигнатите изводи. Изцяло се споделят
мотивите на съда, че с определянето и отсъждането „въз основа на
справедливостта съобразно изискванията на чл. 41 от Конвенцията” на обезщетение
на М.Х. в размер на 4000 евро с влязло в сила решение от 8 юли 2014 г. на
Европейския съд по правата на човека, Четвърто отделение, за претърпени от Х.
неимуществени вреди вследствие на нарушаване на правото му по чл.3 от ЕКПЧ във
връзка с режима и условията на неговото задържане при изпълнението на
наложеното му наказание за периода 2002 г. – 2014 г., отговорността на
държавата, ангажирането на която се претендира с предявения в настоящото съдебно
производство иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за същия период е реализирана.
Повторно присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за същия период и на
същите фактически основания е недопустимо. Правилно първоинстанционният съдебен
състав е приел, че съдебните решения, постановени от ЕСПЧ в производство по
чл.34 от Конвенцията, образувано по индивидуална жалба от лице, което твърди да
е жертва на нарушение от страна на държава - страна по Конвенцията, на правата,
провъзгласени в Конвенцията или протоколите към нея, когато станат окончателни,
се ползват със сила на присъдено нещо по отношение на страните по конкретното
дело, имат установително действие по отношение на констатираното и признато
нарушение на гарантирано от Конвенцията право и са задължителни за изпълнение
от държавата, която е страна по делото. Формираната сила на присъдено нещо и
задължителният характер на решението на ЕСПЧ, при идентичност на фактите, от
които черпи основание исковата претенция по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС /от гл.т.
незаконосъобразната административна дейност във връзка с условията и режима на
задържането, вида и характера на вредите и причинно-следствената връзка между
претърпените вреди и административната дейност/, изключва възможността да бъде
преразглеждан и пререшаван спорът както досежно наличието на нарушение на чл.3
от ЕКПЧ /чл.3 от ЗИНЗС/, свързано с режима и условията на задържане при
изпълнение на наложеното на Х. наказание „доживотен затвор без замяна” в
Затвора – Стара Загора за целия период от 2002 г. до 2014г., така и за
претърпените вреди и тяхното справедливо възмездяване чрез присъждане на
справедливо обезщетение. По изложените съображения частната жалба е
неоснователна, а решението от 08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа
на Административен съд Стара Загора в частта му с характер на определение е
постановено при спазване на процесуалните правила и в пълно съответствие с
материалния закон.
По
касационна жалба
вх.№2580/26.04.2022 г. от М.Г.Х., чрез процесуалния представител адв. С. ***, и
допълнителна касационна жалба вх. № 2647/28.04.2022 г. срещу решение №
147/08.04.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на Административен съд
Стара Загора:
В
касационната жалба и допълнителната касационна жалба е поставен акцент върху
мотивите на първоинстанционния съд относно „специалния“ режим на изтърпяване на
наказанието „доживотен затвор без замяна“ в исковия период. Фактите са правилно
установени от съда – този режим е резултат от наложеното с присъдата наказание,
както и нормативно установените правила за изтърпяването му, като
продължаването на изтърпяването на наказанието при този режим в исковия период
е въз основа решенията на Комисията по изпълнение на наказанията по чл.73 от ЗИНЗС /отм./. Тези решения не са обжалвани, което не е спорно. В касационната
жалба и допълнителната касационна жалба се настоява, че съдът не бил сезиран с
оплакване от ищеца за преценка законосъобразността/незаконосъобразността на
тези решения на КИН, а срещу липсата на ефективни правни средства на защита,
тъй като в исковия период ищецът не е разполагал със законова възможност да
обжалва решенията, с което е постановено да продължава да търпи наказанието при
„специален“ режим. В тази връзка е направено позоваване на решението по делото
„Х. и Т. срещу България“, с което е признато нарушение по чл.3 от ЕКПЧ поради
продължителността на изолацията, независимо от определения режим за периода от
2002 г. до м.юли 2014 г.
Настоящият
съдебен състав констатира, че в мотивите на първоинстанционното решение
подробно е обсъдена съдебната практика на ЕСПЧ и националните съдилища, както и
конкретните факти, касаещи исковия период по настоящото дело, досежно
наведеното оплакване за поставянето на ищеца в изолация /л. 416-419 от адм. дело
№ 173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора/. Съдът не е
поставил обжалването на решенията на КИН в основата на достигнатите изводи –
обратно, направен е пълен анализ на конкретните обстоятелства по делото и
установените в закона правила, в контекста на съдебната практика, за преценка
дали ищецът е бил поставен в пълна изолация, каквото оплакване се съдържа в
исковата молба. Касаторът неправилно е възприел решението на съда /с оглед
интерпретацията в касационната и допълнителната касационна жалба/, доколкото в
последното на л.419 от адм. дело № 173/2021 г. на АС Стара Загора – стр.21 от
решението, изрично е прието, че макар да не е установена хипотеза на пълна
изолация, е налице относителна такава, която съпроводена с други нехуманни
условия на изтърпяване на наказанието, уронващи човешкото достойнство, е
осъществила нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС и е дала основание
първоинстанционният съд да приеме статут на жертва на ищеца и да уважи частично
предявения от него иск за посочения период. Мотивите на първоинстанционния съд
в посочената част изцяло се споделят от настоящия касационен състав, поради
което и на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК съдът препраща към тях без
необходимост от преповтарянето им. Обратно на твърдението в касационната жалба
и допълнителната касационна жалба обжалваното понастоящем решение е изцяло в
съответствие с цитираната съдебна практика на ЕСПЧ и националните съдилища.
Съдът е изложил подробни съображения, основани на обективен прочит на
доказателствените материали досежно фактите относно предоставяната храна на
лишените от свобода, както и относно изпирането и изсушаването на бельото на
ищеца, респ. за проветрението и въздуха в килията, към които мотиви настоящият
състав препраща също на основание чл. 221, ал.2, изр.2 от АПК. Обобщено,
първоинстанционният съдебен състав е установил нарушение на забраната по чл.3
от ЗИНЗС и при съобразяване разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС е оценил
кумулативното въздействие от всички неблагоприятни условия, преценени като
унизително и нечовешко отношение към ищеца, за които е присъдил обезщетение в
конкретно посочения период. Правилно е решението и в частта, с която искът е
отхвърлен за периода от 08.04.2016 г. до 17.02.2017 г., като е взето предвид,
че на 07.04.2016 г. е приключил ремонтът на Затвора Стара Загора и от
08.04.2016 г. ищецът е настанен при условия, не нарушаващи забраната по чл.3 от ЗИНЗС.
Тук
е мястото да се отговори и на оплакванията в касационната жалба вх. №
3989/28.06.2022 г. от М.Г.Х. срещу допълнително решение № 243/08.06.2022 г.
по адм. дело № 173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора, с
което съдът не е установил обстоятелства за допълване на решението по делото
чрез увеличаване размера на присъденото обезщетение. Изцяло се споделят
мотивите на първоинстанционния състав, че липсата на защитно съоръжение /навес/
в мястото за провеждане на престой на открито не съставлява нарушение на
забраната по чл.3 от ЗИНЗС. В чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС се съдържа забрана осъдените
да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Според втората алинея за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода,
изразяващи се в липса на достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Изброяването в закона е неизчерпателно. Отговорността
на държавата възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно:
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на специализиран орган по
изпълнение на наказанията, който да е в нарушение на чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, да са
претърпени вреди /имуществени или неимуществени/ от лице, лишено от свобода или
задържано под стража, и пряка причинна
връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и
настъпилия вредоносен резултат, като тези нормативно регламентирани
предпоставки трябва да са налице кумулативно. Очевидно искането на ищеца в
мястото за престой на открито да бъде поставено защитно съоръжение – по негова
преценка навес с квадратура от около 20 кв.м., за да бъде предпазен от
неблагоприятни атмосферни условия /дъжд, сняг, слънцегреене/, не разкрива
поставяне на лишения от свобода при унизителни или нечовешки условия. Престоят
на открито по естеството си е свързан с осигуряване на възможност за движение,
активност, спорт и др. занимания „на открито“. По аргумент от разпоредбата на
чл.71, ал.7 от ППЗИНЗС при неблагоприятни атмосферни условия престоят на
открито може да бъде прекратен или отменен от медицински специалист, от
дежурния главен надзирател или от дежурния командир на отделение, като в тези
случаи времето за престой на открито при възможност се компенсира през
следващите дни. Доколкото в исковата молба не се твърди нарушение на правилата
за провеждане на престой на открито, а само се отправя претенция за изграждане
на навес в мястото за провеждане на престой на открито, респ. се търсят вреди
от липсата на подобно съоръжение, правилно първоинстанционният съд не е отчел
основание за завишаване размера на присъденото обезщетение, тъй като не се
разкрива нарушение на чл.3 от ЗИНЗС в посочения аспект. По идентичен начин обосновано
е отхвърлено искането да бъде допълнено решението с увеличаване размера на
обезщетението поради предоставяна недостатъчна по химичен състав безплатна
храна на лишения от свобода, както и с оглед липсата на доказателства, че са му
предоставяни своевременно хавлия, кърпи за баня и чехли. Както е посочено в
решението от 08.04.2022 г. съдът е отчел кумулативния ефект от неблагоприятните
условия на изтърпяване на наказанието за съответния период, като присъденото
обезщетение в размер на 2000 лв. съответства с критерия за справедливост.
Обобщено, всички оплаквания на М.Х. в касационните му жалби и допълнения към
тях са неоснователни. Съдът е обсъдил задълбочено всички аспекти от твърденията
в исковата молба, анализирал е задълбочено доказателствата, изследвал е
съдебната практика и в рамките на закона и при съответствие с процесуалните
правила е постановил обжалваното решение, респ. правилно е отказал допълването
му с допълнителното решение по адм. дело № 173/2021 г. по описа на
Административен съд Стара Загора.
По
касационната жалба вх.№2613/27.04.2022 г. на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ София, с която решение № 147/08.04.2022 г. по адм. дело
№173/2021 г. по описа на Административен съд Стара Загора се обжалва в
осъдителната му част: Жалбата е неоснователна. Констатираното в настоящия
случай нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС от първоинстанционния съд
установява причинени вреди, които надхвърлят неизбежения елемент на страдание
или унижение, който е свързан с дадена форма на легитимно третиране или
наказание. Липсата на достъп до санитарен възел и течаща вода за продължителен
период от време, съчетана с други увреждащи обстоятелства – относителна
изолация, недоказаност за изпълнение в цялост на задължението за дератизация и
дезинфекция на спалното помещение на М. Х. в съответния период и др. несъмнено
сочи за нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС. Разпоредбата на чл. 29, ал.1
от Конституцията на РБългария прокламира, че никой не може да бъде подлаган на
мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.10, т.1 от
Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се предвижда,
че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение
на присъщото на човешката личност достойнство. В чл.3 от Конвенцията за защита
на правата на човека и основните свободи е установена забрана за подлагане на
мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение, която по отношение на
лицата, изтърпяващи наказания за извършени престъпления, във вътрешното
законодателство на страната е регламентирана с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
На това право на лишените от свобода съответства насрещното административно
задължение при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и
достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото
здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.
Съдебната
практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела,
водени срещу България/, е установила общи принципи и стандарти за преценката
дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ
основно право. Според ЕСПЧ „безчовечно или унижаващо отношение” предполага
страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и
унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно
мотивите на Решение на ЕСПЧ от 02.02.2006г. по делото Й. срещу България
„мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като
държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са
съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и метода на
изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която
надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като
се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и
доброто му състояние са адекватно осигурени”.
По
настоящото дело е безспорно обстоятелството, че спалното помещение, в което е
бил настанен ищецът за съответния период /до 07.04.2016г./, не е оборудвано със
санитарен възел и няма постоянен достъп до течаща вода. Санитарното помещение е
общо, достъпът до което е по график и/или при поискване. Извън тези интервали
от време за облекчаване на физиологичните нужди е използвана кофа с капак,
почиствана по време на тоалет. Прилагането на предвидените в ЗИНЗС мерки за
изолация и произтичащите от тях ограничения, не налагат непременно ограничителни
условия за ползване на санитарен възел. Наложеното на ищеца наказание и
свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана, неминуемо водят до
ограничения в свободата на придвижване, но в случая прилагането на нормативно
регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях
ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни права на ищеца
/право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност
достойнство/ и са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера. Трябва да
се вземе предвид обаче установеният по делото достъп до санитарен възел по
график и при поискване. Следователно изпитваното от ищеца неудобство от липсата
на свободен достъп до тоалетна и течаща вода през периода до 07.04.2016 г. е с
висок интензитет. След тази дата ищецът е преместен в друго помещение, за което
тези оплаквания не са налице. Периодът от 21 месеца, за който е частично е
уважен искът от първоинстанционния съд, е достатъчно голям да обуслови вреди. В
случая ищецът категорично не е разполагал с възможност за непрекъснат достъп до
санитарен възел и течаща вода, което съчетано с останалите установени от
първоинстанционния съд неблагоприятни условия, обуславя настъпването на
неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Размерът на присъденото
обезщетение кореспондира с установените по делото факти, релевантни за спора и
с общо възприетия критерий за справедливост. То е съответно и на възприетия
подход в практиката на ЕСПЧ, вкл. по делото „Х. и Т. срещу България“.
Неоснователно
е оплакването в касационната жалба на ГД „ИН“ гр. София за неправилно уважаване
на акцесорния иск за законна лихва, считано от 08.04.2016 г. При прилагането на
разрешението, дадено с т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС
по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, следва да се приеме, че в случая началният
момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата
на обезщетението тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните
действия и бездействия на специализираните органи по изпълнение на наказанията
за поставянето на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наложеното
му наказание, а именно от 08.04.2016 г., когато е преместен в друго помещение.
В заключение, решението от 08.04.2022 г. и допълнително решение от
08.06.2022 г. по адм. дело № 173/2021 г. по описа на Административен съд Стара
Загора са допустими, валидни и правилни. Не се установяват допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, за които се настоява в касационните жалби,
нито са допуснати нарушения на материалния закон, не е налице необоснованост.
Законосъобразно съдът е зачел силата на присъдено нещо на Решението от
08.07.2014 г. по делото „Х. и Т. срещу България“, както е признал статут на
жертва на нарушение по чл.3 от ЗИНЗС на ищеца след датата на решението на ЕСПЧ
до 07.04.2016 г., когато Х. е преместен в друго помещение. Присъденото
обезщетение в размер на 2000 лв. за периода от постановяване решението на ЕСПЧ
до преустановяване на незаконосъобразните действия и бездействия на
специализираната администрация по изпълнение на наказанията – 07.04.2016 г. е
справедлив и кореспондира с установените нарушения в настоящия случай и
практиката на ЕСПЧ по сходни случаи. Ето защо частната жалба и касационните
жалби се явяват неоснователни, а решенията на АС Стара Загора, като правилни и
законосъобразни, следва да се оставят в сила.
Водим от тези мотиви и на основание чл.221, ал.2 предл.1 от АПК, Старозагорският
административен съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 147 от 08.04.2022г., постановено по адм. дело № 173/2021г.
по описа на Административен съд – Стара Загора.
ОСТАВЯ В СИЛА допълнително решение № 243 от 08.06.2022г., постановено по
адм. дело № 173/2021г. по описа на Административен съд – Стара Загора.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.